ЧАСТ ПЪРВА

ФИЛОСОФИЯТА


1. Любовта към мъдростта не е от вчера. През своето историческо развитие тя преминава през изключително много превъплъщения и обрати, поради което споровете около нейното място в живота въобще никога не са затихвали и според мен това и никога няма да стане. Безспорно целта на философията през вековете е била истината в нейния абсолютно достоверен вид, а пътищата за достигане, от своя страна – вече най-разнообразни и спорни. Но неподлежаща на съмнение единствено е връзката между философията и науката – развитието на първата е тласкало развитието на втората и обратно – развитието на втората е прекроявало често в скандални размери първата. Да вземем например значението на трудовете на Имануел Кант – те преобърнаха начина на мислене в научните среди, задълбочиха методите, по които науката подхождаше към анализа на Вселената – с други думи, сложиха начало на една нова епоха в науката. Но тези изследвания на Кант не повлияха само върху (да я наречем) чистата наука, а с пълна сила рефлектираха върху самата философия – никога след Платон и Аристотел тя не е била толкова научна. От друга страна, откритието (или хипотезата) за кълбовидната форма на Земята прекрои из основи виждането на църковната догма, или иначе казано, на средновековната философия. Това, което даде този сблъсък, бе предимно изводът за несъвършеността на човешката сетивност – а именно, че винаги има нещо, което остава извън нашия анализ като скрито и за което можем само да изказваме предположения чрез косвени признаци. Но този извод, вместо да наложи анализирането на пътищата, по които минава философската мисъл и да постави задачата за тяхното оптимизиране, тласна нагласата за философстване в две направления: едното – при решаване на определен проблем – нахвърляше всички възможни изходи по комбинативен път и така излизаше с едно или не излизаше нито с едно предложение, докато другото направление сляпо отрече възможността за познание поради невъзможността за пълно сетивно обхващане на света. Теорията на Дарвин отслаби тезата за идейното начало на последния, като тласна развитието на материализма и материалистическия подход във философията.
2. След като философията и науката са в толкова тясна връзка, какво е отношението между тях? Както забелязвате, аз не поставих въпроса: "Наука ли е философията?", защото това е един зле поставен въпрос, който прави разсъжденията върху него безпредметни и излишни. Доколкото навлизането в темата "Индуктивни логически конструкции" изисква една такава логическа демонстрация, аз съм длъжен да я направя, още повече обещанието ми да бъда пределно ясен.
Въпросът е поставен достатъчно общо. Това винаги застрахова запитващия от две страни. Първо го предпазва от некоректен въпрос, т.е. от конкретно некоректен въпрос. Второ, ако въпросът е полемичен, той винаги може да изкаже неудовлетвореност от отговора поради неразбирането на въпроса. Но доколкото в случая сам си отговарям, аз не печеля никакви облаги. И нека да разгледаме етапите, през които минава подготовката на отговора на поставен въпрос. А той е: "Какво е отношението между философията и науката?".
Най напред ние си отговаряме на подвъпросите: "Какво е философията?" и "Какво е науката?", след което търсим някакви допирни точки между тях, доколкото първата част на въпроса се тълкува така като за начало. Никога не е обосновано да се търси етимологията на една дума – например, че "философия" означава "любов към мъдростта", защото и почти никога думите не се употребяват в такъв елементарен смисъл, а винаги напротив – към последния се добавя такова съдържание, равносилно на добавяне на балтон към намерено копче. След разясняването на понятията се пристъпва към тяхното съпоставяне в светлината на целите, които си поставяме – в случая – на разкриване на отношения между тях. Накрая се изказва твърдение, което е нормален завършек на нашето отношение към проблема. Ние ще разгледаме три начина на хода на разсъжденията, които са извършени на базата на стандартния начин на мислене, т.е. чрез формалната логика и един, който да отразява бегло индуктивната логика. Понеже читателят не знае какво представлява последната, нека засега да я замества с думата "аналогия".
2.а. Ако нагласата ни за разсъждения е такава, че сме склонни да търсим значението на думите и отношенията им като понятия в исторически план, то бихме разсъждавали по следния начин: В Древна Гърция например и в съседните развити за времето си държави всички хора, които днес познаваме като основоположници на съвременната наука – Питагор, Талес (за математиката), Аристотел и преди него Платон (в етиката, държавните и обществените науки, във физиката и т.н.) са се назовавали като философи и са учили и преподавали във философски школи, а математическите изводи и естетическите възгледи са били продукт на тяхната мисловна дейност. В Средновековието това, което сега наричаме наука, е било преследвано от църквата, а от определен етап – от инквизицията в църквата; така че понятието за наука е било употребявано в смисъл философия и по–конкретно теология. В буржоазното общество, че и до днес, науката започва да се обособява като понятие чрез обособяването на множество частни науки като биология, физика, психология, естетика и др. п., така че „философия” започва да бъде употребявано в смисъл на някаква ортодоксална система за научен мироглед въобще. В този ход на разсъжденията може да се даде следният отговор на въпроса: Философията и науката са едно и също нещо, понятието за които е във функционална зависимост от историческия момент, така че общият им предмет бива назоваван във времето ту с едното, ту с другото наименование, като при това те не губят своя общ предмет – познанието.
В такава форма биха текли мислите на един историк например. Характерно за този начин на разсъждаване е, че въпреки че се разглежда историческото развитие на проблема, то той в никакъв случай не е представен в неговата динамика, а напротив – доста статично. Такъв извод крие много опасности, защото историята никога не е праволинейна, в смисъл, че да се търси някаква закономерност (водеща линия) тук е равносилно да си поставиш сам капан и да попаднеш в него. Затова изводът, който направих, бе достатъчно общ. Но също не е истина, че в историята няма закономерности, но механизмите, по които те действат, имат съвсем друг характер. Затова каква полза да открием закономерност, която да важи до днес. И подхождайки към извода тук, аз подложих принципа „Всичко тече, всичко се променя” като мото и като догма.
2.б. Твърдящият, че нещата в природата трябва да се разглеждат в тяхната динамика и взаимна обусловеност, няма да подходи към проблема по друг начин, освен диалектически. Но отношенията между философията и науката или пък понятието за философия и понятието за наука са твърде инертни и мудни. Инертни са, защото е нужна огромна енергия, за да се промени нещо в тях – например ни идва превратът на Коперник в представата за устройството на света въобще, че науката да се отрече от средновековната философия, отделяйки се в самостоятелно развитие. Мудни са, защото са нужди десетилетия, дори векове за да се промени нещо, колкото и незначително да е то. Причина за това е тясната връзка между философията и етиката, а моралът е наистина нещо бавнопроменящо се. Затова, за да се види динамиката на отношението наука–философия, е задължително да се разгледа историята на тази връзка. Дълбоко ще се заблудим, ако сметнем, че този случай на разсъждения се припокрива с предходния – напротив. Тук разглеждането на историята е пълна случайност и затова и дадох този пример. Диалектикът не е историк, както и историкът не е диалектик (в случая за нашите разсъждения „диалектик” и „историк” са временни понятия), така че разликата в логическите схеми на двамата е коренна:
Ако съществува някакъв спор или някакъв основателен проблем между философията и науката по повод това дали науката е философия върху нещата, или философията е наука, то този проблематичен спор не е толкова между философията и науката, колкото между философите и учените с оглед мястото, което заемат техните възгледи на строежа на нещата и отношенията между тях в общата схема на човешкото познание въобще. Ако се вгледаме в древността, виждаме, че за понятие „наука” не може да се говори, съществува само философия. Ако се вгледаме в Средновековието, наука пак не съществува, но философията тогава, от наша гледна точка, от дистанцията на времето се е превърнала от научна в древността в ненаучна в Средновековието, т.е. в теологическа, въпреки корена „логос” в тази дума. Развитието на събитията оттогава преповтаря сегашното положение. Значи тук можем да направим следния извод: щом философията от научна в древността е станала ненаучна в Средновековието, ако разглеждаме разликите в тези две философии, можем да направим извод за понятието „наука”. Разсъждавайки, че в древността философията се е отличавала със своята практическа приложимост или със своята материална полезност, а в Средновековието със своята абстрактност и духовност, разбираме, че понятието за наука включва в себе си положението за нейната практическа приложимост. Но дали в това се заключава понятието за наука? Напротив, то включва и елементите на логичност и обоснованост. Логиката е изключително право на философията, докато обосноваността, т.е. науката за метода или иначе казано – гносеологията (науката за източниците на познанието), не само е право на философията, а и нейна неделима част. Значи философията и науката имат много допирни, да речем, и много припокриващи се области. Ако пък се върнем на философите и учените, нека се запитаме дали философите са учени. Отговорът е ясен – да не би да са спортисти? А учените дали са философи? Ще трябва, ако не искат да си останат обикновени научни работници. От една страна, след развитието на частните дялове на науката и респективно тяхното обособяване като такива, философията не може да следи отблизо техните успехи – и така философите да бъдат специалисти в тях. А от друга – така всяка наука се затвори в свои методи и сега всяка наука говори на свой собствен език. Не прилича ли това на легендата за Вавилон? Философите негодуват срещу това, че не се вслушват в техните съвети, и така се губят години за някакво откритие, за което иначе при добра методика би отнело значително по–малко време; от друга страна, учените негодуват, че им се бъркат в частните работи като изследователи. Какво е това, ако не един научен феодализъм!?
Като краен извод се налага следното: философията, в прогресивното разширяване на своето познание за света, се е разделила на множество частни науки с практическа насоченост. Отношенията й с тях се заключават в завещания им метод за изследване, който вече може да е остарял и освен това тя следи техните постижения поотделно и в цялост.
До такъв извод би стигнал човек, ако разглежда динамиката на развитието на философията във връзките си с отделните науки. И въпреки че такъв извод се отличава със своята стройност и издържаност, нему са присъщи и някои недостатъци. На първо място като изходен продукт на разсъжденията не е някаква конфигурация от понятия, а систематика на развитието на връзките и процесите на дадения проблем. Въпреки че този извод би се доближил до един сериозен научен резултат, той не дава, нека се изразя така, пространственото разположение на понятията като такива. Т.е. такъв извод разглежда една система като динамика, отношения и закони, в които влизат (под)елементите на тази система, но тук не изкристализира ясно същността на тези елементи, а там се крие именно същността на тези взаимодействия. Разбира се, всеки разумен човек би отчел този недостатък, но ние, с оглед разграничаване на отделните методи, подхождаме с идеализиран, и то отчасти, случай. На този начин на разсъждаване именно и принадлежи склонността за отричане на възможността за познание, въпреки че философската мисъл е на друго мнение. Тя смята, че именно диалектиката, а не друга система, е способна да открива законите на материята, въпреки че „Може да е така, но може и да не е така”, пак е диалектика. А последната именно защото е такава, е успяла да превъзмогне този порочен кръг, според мен и закономерен етап в нейното развитие, че да продължи нататък, търсейки начините и критериите за различаване на истината от неистината. В това се състои и нейният успех.
2.в. Онова, което много хора смятат като завършена система, въпреки че то е само една необходима подробност в изучаването и класифицирането на дадено явление, е създаването на графични модели в изследователската дейност. С други думи, щом човек може да си представи образно едно нещо, то той може да го разбере и (само тогава) ако е успял да създаде такъв графичен модел, то това представлява и завършека на изследването. Ако същите тези хора знаеха колко са прави, нямаше да спрат дотук. Ако знаеха какво огромно значение има представата за човешкото мислене, нямаше аз да съм авторът на тази книга. Но ако спрем дотук, виждаме, че визуалната (ще я наричам вече графичната) представа не е нещо друго, освен една снимка. Тя може да бъде на предмет, на логическа конфигурация, дори на музика. Чувствата също имат графична представа. Но иначе последната не притежава качеството "динамичност", а се имитира чрез последователно редуване на представи, следователно за такова нещо нямаме право да твърдим. Графичната представа не е съвместима с понятието "мислене", защото мисленето е процес. Такава ерес е наистина в състояние да хвърли в отчаяние много хора, и то с пълно основание. Но място за недоразумения няма. Тази представа е изключително удобна като "логическа суровина" поради лесната си съпоставляемост. Точно последната дума е ключът към разрешаването на въпроса. Използвайки формалната логика като изключително добре графицирана система, методът просто съпоставя конфигурации от своята представа с конфигурации от логиката. По този начин детерминираните изводи от логическата система стават изводи и за проблема, по който се работи. Ако няма подобни схеми, в логиката се използват схеми от придобит опит, но със сигурен извод. А ако няма и такива, чрез комбиниране или изключване се уподобява представата с някоя логическа схема. Така че, ако се запитаме за отношението между философията и науката, бихме имали няколко варианта: да са абсолютно независими; да са едно и също нещо; философията да съдържа науката; науката да съдържа философията, или да имат някакво сечение. Изключваме първия, понеже се убедихме, че допирни точки имат. Що се отнася до това да са едно и също нещо – въпросът е спорен, но тогава кое ги различава. Съгласно по–горе казаното, философията да съдържа науката е по–вярно, отколкото науката да съдържа философията. А ако вземем последния вариант – дали имат някакво сечение – то такова безспорно има, но ключът не е в него, а в това кой обект има области извън сечението. Защото едното може просто да се съдържа в другото. Тук вече изследването излиза в един много трудоемък етап, на който трябва да се отговори на въпросите дали философията има ненаучни елементи и дали науката има нефилософски елементи. Най–вероятно е да се окаже, че и двата случая са изпълнени и в такъв случай се определя, че философията и науката са понятия, които имат свое сечение, но и съдържание извън него.
Една крачка дели този метод от индуктивната логика, но нея още няма да я правим. Проблемът тук е, че графичната представа работи с ясно определени граници. Но нима понятието "философия" или "наука" е ясно дефинирано? Ако беше така, то отговорът на въпроса би бил пределно ясен, но подобни дефиниции не съществуват и следователно тези понятия са размити. Има, разбира се, теория на размитите множества, но в случая тя ни върши много по-малка работа от липсата на дефиниции. Същото важи за Теорията на вероятностите, въпреки всичките й успехи. Как например да дефинираме "ненаучно"? Ненаучно може да е днес, а научно – утре. Или да определим "философско" – въобще не си представям как може да стане. Затова този начин на изследване, освен че е тромав, е и много несигурен; с една дума – неблагодарен. И наистина, въпреки че формалната логика съществува като система много отдавна, много малко хора я използват с предпочитание. Сравняването със схемите в такава логическа система крие много подводни камъни, като например уподобяване погрешка с подобна схема.
Понеже с критиката на формалната логика ще се заемем по–подробно, аз ще оставя нещата дотук.
2.г. Аналогията като метод, за разлика от досега разглежданите системи, се прилага винаги. С тази разлика, че почти никой не осъзнава това. Аналогиите при историка, динамика и графика (статика) – нека ги наречем временно за по–кратко така – са съответно: предимно енциклопедични (фактически), предимно динамични и предимно графични. Историкът знае, че през вековете понятията "наука" и "философия" са се променяли до неузнаваемост, значи ще се променят и занапред. Затова той, отчитайки моментното положение на нещата (на силите – на техен жаргон), си оставя винаги една вратичка, голяма колкото триумфалната арка в Париж, че да може да промени своя извод при необходимост. Диалектикът не е по–малък привърженик на тезата за развитие и промяна от историка, но пък той, като последовател на достатъчно глобална философска школа, е принуден да излезе с конкретен извод. И открива такава зависимост между времето и отношенията между субектите, че дори и някой да разбере последната, каквото да би станало, пак да би била вярна. Статикът – напротив – е склонен към опростяване на нещата. При него аналогията е най–силна и затова този начин на мислене, поне в това отношение, най–много се доближава до индуктивната логика, въпреки че механизмите, по които действат формалната и индуктивната логика, са коренно различни. По такъв начин аналогията присъства навсякъде – дали в осъзнат, дали в неосъзнат вариант, и в повечето случаи именно тя е този елемент от процеса на познанието, който се оказва решаващ при окончателното вземане на решение относно формата на извода.
Но ако разсъдим именно чрез нея, е необходимо особено подробно познаване на ситуацията, защото – както вече беше споменато – в такъв случай винаги съществува реална опасност при лошо идентифициран проблем да се направи погрешна логическа връзка. Именно поради тази причина аз разгледах достатъчно подробно за случая другите форми на анализ на дадена ситуация, защото в индуктивната логика такова познание е необходимо. В нея, ако бъде изградена достатъчно вярна система на аналогиите, би се обосновал научно елементът на творческата интуиция, който и без това присъства в предишните изводи. Но да погледнем върху нещата и в най–общи черти – нещо като встъпление в теоретичната част – да представим, доколкото на такъв етап е възможно, някакъв бегъл пример за такова мислене: 
Първо. От гледна точка на историческото си развитие науката от някакъв дял или по–точно от някакво проявление на философията се е отделила като различен дял на познанието. Значи може с голяма вероятност да се твърди, че това е закономерен и еднопосочен (с по–малка вероятност) процес. 
Второ. От гледна точка на динамиката на отношенията наука–философия се забелязва доста често припокриване, дори и преливане на области и проблеми от едната в другата. Значи тук имаме почти застъпваща се проблематика (или обект). 
Трето. Тук моделът се различава – науката и философията, при все че се припокриват, ако те не са тъждествено равни, би следвало да имат самостоятелни отрасли. 
Четвърто. От казаното дотук бихме могли да изобразим всичко това с една чаша вода, в която са изсипани дребни метални частици. В началото всичко е като едно, но впоследствие металът (науката) започва да се отделя към дъното по силата на земното притегляне. Но този процес не продължава докрай, въпреки че ако продължи между металните частици, пак ще има вода – наследството от философията, а напротив проблемите, които решават заедно науката и философията, разбъркват тази смес така, че някакво припокриване между двете вещества има винаги. Ако такива проблеми няма, то металът би паднал на дъното, а водата би се изпарила.
Значи можем да направим следния извод. „Философията и науката са две части на едно цяло – познанието. Тях ги разграничават техните задачи: теоретизирането при философията и практическата полезност при науката”. Глупаво би било излишно да се уточнява моделът с чашата – дали едната компонента да е такава, а не друга, защо точно чаша – нима познанието е крайно (между другото е) и т.н., и т.н. Ние не разказваме притчи, а се стремим да помагаме на науката – вече си позволявам да нарека философията "наука". Тук важно и интересно като проблем е нещо друго. Примерът, с който онагледяваме, ни дава допълнителни качества на явленията: Например, силата на тежестта, която повлича частиците надолу, ни дава аналогия с онази сила, която отделя науката от философията, а именно практическото приложение, ползата за човека. Причината за това не е никъде другаде, освен че предметът е материален. Логиката и науката въобще правят модел на материалния свят. Те никога няма да го надхвърлят, защото и те са част от него.
3. Тук ние ще навлезем в една проблематика, която не мога да окачествя по никакъв друг начин, освен като една огромна гора, пълна с разбойници, които преди време са били членове на няколко банди и влияели на хазната дори на царете, а сега броят на тези групи е намалял на две, но много по–големи и дотолкова увлечени в подялбата на гората, че забравят вече да обират и минаващата царска хазна. Затова аз не знам, навлизайки навътре, да се страхувам ли или не. Става въпрос за двете най-големи философски школи – идеалистическата и материалистическата. Ще си позволя една кратка ретроспекция на тези въпроси.
Фридрих Енгелс – човекът, когото капиталистите прочетоха изключително задълбочено под страх от неговите идеи, а комунистите "по диагонал", твърдо убедени, че на поста Генерален секретар на ЦК на КПСС няма да застане човек на британското разузнаване – създаде една изключително стройна система за класификация на проблемите на философията, техните решения и следователно на нейните течения и школи. Той достигна до извода, че предметът на всички философи е битието. Така той откри въпросите, които си задават всички философи, а именно: "Кое е първичното в света?" и "Познаваем ли е той?", което нарече първа и втора страна на основния философски въпрос. (В смисъл "Що е битие?".) За първично в света се посочва или материята, или разумът (идеята). Така философските школи се делят на материалистически и идеалистически. По отношение на познаваемостта на света, ако считат, че е познаваем – те са диалектици, иначе – метафизици. Тук трябва да кажем, че понятието "метафизика" иначе дълго е било синоним на "философия" в древността и е означавало в най–общи черти наука за строежа на света, за безусловно даденото и свръхестественото. Най–добре се превежда като "свръхфизика". Така че аз ще разглеждам философията именно от тази гледна точка, поради причина, че не виждам нужда да я заменям с друга.
Дойдохме до конфликта между материализма и идеализма. И двете философски школи с такова упорство и постоянство предоставят доказателства, че за начало на света служи материята или идеята, че сякаш ако успеят, ще им се признае Вселената за наследство. Но сериозно погледнато, това не е конфликт между философски системи, отколкото между нравствени ценности – материалистите не признават висша сила в сътворението на света, дори и не говорят за такава, а идеалистите не могат и за миг да допуснат, че Вселената се състои единствено от малки движещи се частици и по тази логика Човекът е просто човек. Този спор биваше подклаждан и от развитието на науката и изискванията, които тя поставяше пред философията относно метода. Всички според мен са прави.
3.a. Отговаряйки на въпроса "Защо?", мисля да поразсъждаваме върху отношенията между тези две школи помежду им и като цяло към науката и в допълнение да дам пример за индуктивна логическа конструкция.
Ако наистина съществува конфликт, то би било логично за определен период дадена страна да има превес, така че нека допуснем, че преди години се е родил гениален човек, който наскоро е дал обяснение на иначе загадъчни проблеми. Вече е ясно, че материализмът е с едни гърди напред. Но решенията на въпросите пораждат още въпроси, или иначе казано – знанието поражда още повече незнание. И докато очакваме да се роди нов гений, идеалистите изнасят вече всякакви свръхестествени обяснения.
В общи линии от този иначе синтетичен модел могат да се извадят следните изводи: Най-напред, че материализмът се подхранва от неговите научни успехи, а идеализмът – от висящите проблеми в науката, които засега могат да бъдат обяснени само със свръхестествени сили. На второ място, развитието на науката не става постепенно, а на последователни етапи, които започват с някакво откритие и завършват втъкаването на последното в системата на науката. Трето, цялото това движение наподобява кръжене около някакъв център, който от своя страна се движи в някаква посока; така ту едната страна на колелото застава отпред, ту другата. Понеже този център не би бил нищо друго, освен познанието за битието, то той би бил сравнително бавноподвижен, но щом споменахме думата "колело", то ситуацията добива малко по–друг вид: Естественият ход на събитията именно поставя последователно материализма и идеализма в челото на движението, но и само единият би останал отпред, то колелото би спряло. Тази представа засега ни е напълно достатъчна.
3.б. Ако си зададем въпроса "Кое е първичното?", но не в смисъл материята или идеята, а материализмът или идеализмът, то ние ще бъдем принудени да се върнем във времето тогава, когато се е зародила философията, за да оценим отношението на въпросите, които си е задал човекът, техните отговори и всичко това да проектираме върху нашето виждане. Ако изхождаме от положението, че ние ще разглеждаме отговор на въпрос, много лесно бихме се подвели, съгласно предната подточка, че първичното е материализмът. Но там ставаше въпрос за научни решения на проблемите, за научни обяснения на явленията. Докато при нашия случай дали наистина е така? Ако се размислим задълбочено, ще видим, че най–вероятно първият философски въпрос няма да се е различавал коренно от основния философски въпрос, който ни предостави Ф. Енгелс – що е битието. Различните негови варианти биха били: "Кой съм аз?", "Какво правя на този свят?", "Какво е мястото ми сред другите?" и т.н. Има и друг подход. Ако определим понятието за философия като познание, което се занимава с въпроса "Що е битието?", то в момента когато се е задал този въпрос, възниква и философията. Но това предполага абсолютността на горната класификация – начин, по който аз не бих навлязъл в един проблем, още повече че логическата схема представлява тавтология. Но нека предположим какъв е бил отговорът на такъв въпрос. Нека си представим следната картина: Видял вечер първобитният човек падаща звезда и се учудил: "Нима звездите падат от небето? Значи те също умират. Но какво е смъртта?" и т.н., и т.н. Какво обяснение би могъл да си даде човек като него? Той е съзнавал своята жалка роля в природата, защото се е страхувал от природните стихии. Той е забелязал редуването на сезоните, сякаш някой по собствена воля е определил така да бъде. Следователно в такъв момент човекът е измислил божеството, а всичко, което не е могъл да си обясни сам, си го е обяснявал с божията воля. И за срам на всякакви теолози това е била най–вярната трактовка на понятието "бог" за всички времена. Бог е светът, природата, живота и смъртта. Оттогава хората започват да приписват на бога собствените си черти и – най-странното – да твърдят, че познават божията воля, като забравят, че и "воля" е човешко качество.
Значи ние в никакъв случай не можем да наречем такъв отговор материалистически, а напротив – идеалистически. Затова и идеализмът е първото философско учение. По своята генетика той не може да нарече първичното в света "материя", защото би обезсмислил сам себе си. Материализмът пък обратно – появява се след идеализма по повод, че за обяснението на всяко явление не е нужно да се намесва понятието "бог" и още повече че тази възможност все повече се разширява. Тогава логично би било в един момент всичко да може да се обясни чрез материята и нейните превъплъщения. Така в крайна сметка идеализмът си остава една крепост на незнанието, щурмувана от всички страни и непревзета не поради своята сила, а поради слабостта на нападателите. Особеното тук е, че колкото повече стени рухват, толкова по–трудно става нападението. Значи нападателите имат нужда от Троянския кон. А той е, няма да ви мъча, материализмът да признае съществуването на бога. Иначе все по–голямата трудност, с която напредва науката, си има едно много прагматично обяснение. А то е, че тя става все по–абстрактна – навлиза в области, в които няма или няма как да има човешки опит. Да вземем например физиката на елементарните частици. В такива случаи учените са принудени да съдят за явленията по косвени пътища и признаци, което в никакъв случай не е гаранция за успех, защото те нямат онези признаци, по които да съдят за явленията по косвени пътища. (Забележка. В първия случай "признаци" се отнася за явления, докато във втория – за съждения.) Именно такава е една от задачите на моята книга – да дам такава логическа схема, която да не се влияе от липсата на конкретен опит – нещо невъзможно на пръв поглед, но като следствие на един закон, който ще изведем по-нататък, става напълно реално. 
3.в. Прескачайки графичния анализ, по простата причина, че се съдържа в обещаната от мен в 3.а. логическа конструкция, ще кажем нещо за самите индуктивни логически конструкции. Те са обединение на индуктивни логики, при което направлението на мисълта и достигането до извод от една индуктивна логика се пренася в друга. Т.е. това е аналогия между аналогии. Особеното тук е бързината на логическия синтез – в началото, когато се създава първата индуктивна логика, тя е най–ниска – в пъти по–малка от тази във формалната логика. Впоследствие нараства до такива размери, че чрез аналогии между отделни науки може да се прави извод за друга наука. Още веднъж повтарям – това е метод предимно за учени. Мощността, която имат тези конструкции, с лекота може да създаде дори нова наука, прескачайки десетилетия по нейното основаване.
Като начало на примера ще изкажа моето убеждение, че вече читателят е забелязал огромната прилика между отношенията философия–наука и идеализъм–материализъм. По този начин вече може без помощ да направи някои бегли изводи. Но да започнем отначало. Ако разглеждаме настоящия етап, можем да отбележим, че и в двата случая и двете страни претендират за своята правота, или иначе казано – за верността на своите изводи спрямо опонента – първо, спрямо отношенията с него – второ, и спрямо себе си като трето. Освен това и двете страни в двете отношения имат общ обект на изследване. Прилики могат да се открият и в историческото развитие както на страните, така и на отношенията помежду им. Оттук вече можем да направим по гореспоменатата схема извода, че релациите между материализма и идеализма са същите както тези на философията и науката. Но тук само това не е достатъчно: видяхме, че отношенията им си приличат, но коя страна по едното отношение се съпоставя със съответната си в другото? Това лесно може да се открие, ако се разгледат внимателно проблемите и решенията им в четирите случая. Ако видим отношението към практиката или по–точно към практическата полезност, се забелязва, че и науката, и материализмът поставят опита като критерий за вярност на всеки извод. Още повече че и науката, и материализмът бележат най–голямото си развитие в историята в моменти, когато са се правили най–големите практически открития. Значи на философията съответства идеализмът, а на науката – материализмът. Особено погрешно ще е, ако сметнем, че материализмът не е философия. Каква грешка правим? Превръщаме аналогията в уподобяване чрез тъждество. В този случай се губи дистанцията, която трябва да имат индуктивните логики в индуктивната логическа конструкция, изпълнена със своеобразието на тяхната същност – така съпоставените обекти се размиват в едно. Т.е. аналогията може да е близост, но не и еквивалентност. Теоретичното обяснение на това ще дадем по–нататък.
Всъщност сега започва истинското откривателство, което ни дава индуктивната логическа конструкция. То се състои в едно свойство на такава логика, което мога да нарека "рефлективен ефект". В най-общи линии това може да се обясни така: Когато построяваме една индуктивна логическа конструкция, ние правим това все пак въз основа на бегло уподобяване на едно нещо с друго нещо. След като направим извод, той винаги трябва да бъде проверен, което най-добре става, като съпоставим черти или явления в двата обекта, които дотогава не сме вземали под внимание. Ако и между тях има аналогии, то изводът е верен. Обаче двата обекта може да имат сходни неща помежду си, но ние познаваме само тези от единия – следователно можем да предположим за такива аналогични у другия. Проверката тук вече извършва предимно практиката. Значи ние откриваме нови характеристики и нови свойства, за които досега не сме подозирали. Именно тази транслативност на индуктивните логически конструкции дава тази мощ, която притежават, така да кажем, по рождение.
Иначе, ако разгледаме пак тази конструкция, можем да кажем, че щом идеализмът е първичната система от отношението материализъм–идеализъм, то философията би била първичното пред науката – нещо, което ние преди използвахме като исторически факт и което много прилича на тавтология. Тук само ще отбележа, че такова понятие в индуктивната, за разлика от формалната логика, не може да съществува, т.е. следствието няма генетична връзка с предхождащото го. Единственото понятие, което се доближава до нея, е "тъждество", което винаги е очебийно и от което лесно можем да се предпазим. Но – да се върнем – преди философията да възникне като такава, е съществувал опитът, който, разбира се, е предпоставка за възникването й. Философията включва в себе си опита, като добавя своята система, а в допълнение – и непроверени хипотези. Долу-горе такъв е механизмът и на научното откритие. Тогава по аналогия, ако от идеализма извадим неговата система, остава единствено битието. Но така ние достигнахме до въпроса "Кое е първичното?", без да можем засега да кажем дали е материята, или е идеята. На помощ ни идва "опитът" от другата страна на конструкцията. Значи търсим нещо, което да предхожда материализма така, както опитът предхожда системата на философията. Понеже опитът има по-конкретен и по-материален характер, то би следвало материализмът да е търсеното нещо, защото в противен случай даже не бихме могли да поставим материята където и да е в системата на науката. А ако все пак си поставим задачата да направим идеята първична – т.е. да я сложим преди материята – то аз бих попитал "Идея за какво?". Но дори и да оставим този извод с малка въпросителна, то тя ще стане излишна, когато към тази конструкция прикачим оста материя–разум.
Така аз обосновах пред читателя своите философски възгледи, а именно, че те са материалистически, и то диалектико-материалистически, въпреки че най-напред ще бъда анатемосан от привържениците им. Убеден съм, че няма друг подход, който да може да даде истински научни резултати и истински методи за изучаването на явленията и процесите в света. Затова и аз, избягвайки да робувам на всякакви конюнктури, а съобразявайки се със своята научна съвест, твърдо заставам зад този истински научен метод.
4. В такъв случай нека се запитаме какво е мястото на диалектико-материалистическата система на философията в съвременния свят. В епохата на студената война на Изток децата се раждаха с вика "Аз съм марксист!", а на Запад, въпреки че повечето учени си бяха материалисти по душа, не афишираха да са стигнали по-далеч като марксисти, защото онези, които даваха кредитите за научната им работа, рядко искаха от тях какви да е възгледи, а повече резултати, и то доходни. Сега обстановката на Запад и на Изток вече е една.
Научната си заслужава да се разгледа по-внимателно. В края на XIX и целия XX век науката отбеляза значителен напредък – направиха се открития, които ще е обидно за читателя да изброявам. Също се създадоха най-невероятни машини, най-невероятни теории и ако погледнем по начина, по който ние вече гледаме на света – можем да заключим, че научният диалектически материализъм е бил "в предната част на колелото". Но нека не смесваме философска система с политическа такава, въпреки стечението на обстоятелствата да имат еднаква съдба. Досега. А в последните години на XX век се забелязва един рязък спад в този темп. Единственото нещо, което се развива сега, са компютрите, и то по простата причина, че сега стана възможно. Иначе идеята за създаването им датира от началото на века. Тогава кое е онова нещо, което спря науката? Кое е онова нещо, което седи пред нея и тя се чувства безсилна пред него? Това в случая е Разумът, баща й. А това пък означава, че от началото на века до сега колелото му се е завъртяло. И наистина – проблемите, които поставя разумът пред науката, като парапсихология, ясновидство, телепатия и други, като че ли се оказаха твърде сложни за нея в сегашния й вид и докато за тях не бъде намерено разумно решение, ще се намират хора, които ще стигнат дотам да отрекат възможността за познание не само на разума, ами и на света въобще. Аз не си правя илюзии, че ще мога да дам обяснение на всички тези явления – моята цел тук е по-скромна – ще съм доволен, ако моделът, който впоследствие ще бъде предоставен, даде поне малък тласък в изследването и на тези феномени чрез метода, който предлагам. Това означава, че ще се разсъждава върху тази тема, доколкото да се даде оценка по какъв начин процесите, които се извършват в човешкия мозък като мисловна дейност, се вместват в законите и фундаменталните принципи, на които се подчинява материята. Ако бъде открита някаква противоположност между тях, това ще е сигнал, че или функцията на мозъка не е такава, или представата ни за материята и нейните закони е погрешна. Но до последното с нашия модел е трудно да достигнем.
Прочее, без познаването на логическите принципи, по които работи мозъкът, в никакъв случай не е възможно да се изгради изкуствен интелект – такъв опит би бил скок в неизвестното, който има толкова малко шансове да сполучи, че никой разумен човек не би го направил. А все пак тези, които го правят въпреки това, за мен са нищо повече от научни сноби, на които резултатите от научните опити са предварително ясни. От друга гледна точка, науката като че ли няма тази реформаторска способност да създаде теория, която да обясни механизма на мисловния процес. Тя или ще се задълбочи да изследва човешкия мозък, или в стремежа си да създаде най-после изкуствения интелект, ще заложи в него принципите на формалната логика, без да отчете, че за това е необходимо такова количество машинна памет, че това ще обезсмисли въобще такъв опит. И в двата случая – ще видим по–късно защо – ще се стигне до задънена улица. Затова нека науката превъзмогне необосновано надменното си отношение към философията, което прилича на конфликта родители–деца, и да се обърне към нея за помощ. Защото това ще е най-великата битка в историята на света с незнанието и просто така е устроен животът, че рано или късно науката ще отбележи своя знаменит триумф. Но всичко това няма да стане, ако се търси опора в идеализма. Не може да се обясни нещо, ако то предварително е въведено като постулат. Как ще обясним разума, ако смятаме, че от него нататък започва Вселената? Същото беше и с постулатите на Айнщайн. Ако той беше ги доказал – ние ще видим по-нататък, че това доказателство може да се разбере и от деца, – той нямаше да влезе в този погрешен поток на разсъжденията и в крайна сметка да умре в съмнение за правотата на своята теория. Опората в материализма, и то в неговата диалектика, но само в тясна връзка с индуктивната логика, може да направи наистина научни чудеса, защото така можем да разсъждаваме за неща, които не можем да видим, но чрез феномена разум ние можем да си представим в тясна връзка с материята и нейните закони, да разберем и разума, и материята. Връзката между материята и разума е толкова тясна, че наистина, ако читателят беше запознат с нея, би задал въпроса: Нима светът е толкова съвършен?
И преди да навлезем в специалните глави, аз само ще спомена, че ще представя изследването в неговия хронологичен вид не само защото в повечето случаи е възприето така, ами и защото една къща се гради обикновено от основите. Примерите, които дадох дотук, ще ви помогнат да приемете по-лесно начина, по който ще поднеса линията на разсъжденията си, а и иначе те бяха за навлизане в теорията на тази логика, която ще изложа в края на книгата. Ако бях поднесъл нея в началото, в следващите глави за читателя няма да остане разбирането, а само учудването, че тя наистина работи – нещо, от което никой няма полза. Нека никой не се притеснява от разнородието на изследваните проблеми. Фактът, че те са подбрани в една книга, идва да покаже удивителното единство на материята във всичките нейни разновидности.