ЗА ЕКСПРЕСИОНИЗМА И ГЕО МИЛЕВ Експресионизмът, чиято люлка е Германия, търпи разцвет през така нареченото „експресионистично десетилетие“ (1910–1920). Неговата най-обща социокултурна предпоставка е кризата в общественото и морално-етичното съзнание в навечерието и по времето на Първата световна война. Същевременно той дава израз на волята за промяна на едно поколение, израсло с кошмарите на войната и задълбочаващия се упадък на буржоазно-филистерското съзнание. Както повечето модернистични направления в изкуството, и експресионизмът използва епатажа – провокацията към „добрия вкус“, разбиването на остарелите традиционни порядки и естетски навици. Значението на термина се извежда от „експресия“ – израз на чувства, което в най-общ смисъл е стремежът на художника да проектира терзанията на собствената си душа върху изобразявания обект. Експресионизмът по думите на Светлозар Игов представлява третият кръг на българския модернизъм. Първият е кръгът „Мисъл“ и дейността на писатели като Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов, които ратуват за европеизация на българската литература, налагат тенденцията към индивидуализъм в изкуството и подготвят почвата за появата на символизма. Символизмът от своя страна представлява вторият кръг на модернизма. Основният му живот е между 1905 и 1918 г., макар отделни значими символистични стихосбирки да излизат и след това – „Птици в нощта“ и „Лунни петна“ на Николай Лилиев, „Рицарски замък“ на Христо Ясенов и „Български балади“ на Теодор Траянов. Първоначално символистите се групират около сп. „Звено“, редактирано от Димитър Подвързачов (и Димчо Дебелянов), а по-късно тяхна основна трибуна става сп. „Хиперион“, издавано от теоретика на българския символизъм д-р Иван Радославов. Експресионизмът, третият кръг, се развива у нас благодарение на сп. „Везни“ (1919–1922) и на факта, че мнозина от изявените ни писатели по онова време са немски възпитаници – Гео Милев, Николай Марангозов, Чавдар Мутафов, Светослав Минков, а също така художници като Дечко Узунов, Васил Захариев, Жорж Папазов. Повечето български експресионисти първоначално са били символисти и се преориентират естетически едва по-късно. Това в най-голяма степен важи за Гео Милев. В ранната си статия „Модерната поезия“, където говори за „нова естетика“ и издига в приоритет на изкуството „интуицията пред логиката и познанието“, както и въобще метафизичната представа за бляновете на „модерната душа“, поетът пише: „модерната душа“ е оная душа, която щеше да създаде по-късно цялата нова, съвременна наша поезия; оная поезия, която и до днес – по навик от натуралистично време – наричат ту „символизъм“, ту „модернизъм“, ту пък дори „декадентство“. Малко по-долу авторът сочи за пример поезията на Бодлер и на типичния символист Верлен. Явно е, че не се прави разграничение между символизъм и експресионизъм, че под „експресионизъм“ се разбира всичко ново, модно и авангардно в изкуството. Няколко години по-късно обаче в сп. „Пламък“ в статията „Поезията на младите“ Гео Милев люто заклеймява творчеството на символистите, нарича го „мъртва поезия“ и издига добилия огромна популярност лозунг за „оварваряване“ на българската поезия: „Българската поезия има нужда от оварваряване – пише той. – От сурови сокове, в които да има първобитен живот – за да u дадат живот. Да влеят живот на „мъртвата поезия“... Но уморени от толкова много господа в изгладени и изчеткани официално-черни дрехи, толкова поети с бледи чела, миньорни погледи и устни с печална усмивка, ний желаем да видим днес варвари, хулигани, печенеги – с пламък в очите и с железни зъби. Варвари, нова раса – която да влее нова кръв на българската поезия.“ Именно с такива програмни цели експресионизмът бързо се налага у нас като необходимия преход между две епохи. Волята за промяна от страна на творците експресионисти и стремежът им за разчупването на херметизма като жизнена и естетическа позиция са своеобразен опит за преодоляване на реалистичния и на отвлечено-символистичния художествен подход към действителността и за заменянето им с ново, максимално сгъстено, динамично, деструктивно-съзидателно изкуство, което да изведе на преден план модерните теми и проблеми на обществото – темата за града ад и за човека марионетка, за апозлипсиса и деперсонализацията на Аза, за двойствеността на човешкото съзнание и разпада на ценностите. Шозиращите контрасти, гротеската, хиперболите и алогизмите са някои от любимите похвати на експресионистите, а неконвенциалните сюжети и образи в творчеството им – част от стратегията за художествено провокиране на света.