1 Беше нощ без прилагателни. Майка ми умираше. Какво значение имаше, че навън студът беше кучешки, а болницата мизерна, какво значение имат прилагателните, когато глаголът е “умира”? Бяхме я довели в болницата с дълъг списък лекарства, игли, спринцовки, банки, чаршафи – както го правят всички. Последното, което поиска, беше хапче бусколизин за болки в корема. Точно бусколизин в дългия списък от лекарства нямаше, болестта й беше белодробна. Беше след полунощ, подавах кислород да облекча последните й вдишвания и всичко, за което се молех, беше едно хапче бусколизин. Няма, каза сестрата. В цялото вътрешно отделение на областната болница нямаше едно хапче бусколизин. Два пъти проверих, каза сестрата. Не може, мислех си, не може един човек, който е работил всеки час от живота си, да си отиде с болката и унижението, че няма едно малко хапче. Отиде си. Това е, каза сестрата. Това е – какво? – животът или смъртта? Защо не плачех, защо стоях вцепенена, от колко време стоях? Мина доста време, каза сестрата, трябва да се обадите на близките си. Моля ви, каза жената от съседното легло, знам, че не ви е до това сега, но моля ви да ми подарите палтото на майка си, сутринта трябва да отида на рентген в съседната сграда, а нямам палто, така и никога не ми стигнаха парите за… Жената приличаше на майка ми отпреди десетина години и имаше същата болест. Сигурно си мислеше, че наблюдава собствената си бъдеща смърт след десетина години. И тя изглеждаше като човек, който е работил всеки ден, а сега стискаше палтото на майка ми и се чудеше дали да благодари, как да благодари. Боже, какъв грях сторих, та ме наказа да не мога да дам едно хапче на умиращ човек, проплака сестрата. И тогава ми се стори, че майка ми, медицинската сестра, жената от съседното легло, аз се носехме в тази най-студена нощ на двехилядната година след Христос над някаква дълбока, тъмна, ледена вода. Миналото ни беше потънало, а бряг отсреща не се виждаше. Плавахме си така вече година, две, пет, десет, като след някакъв потоп, който беше залял всичко, всичко освен върха на отсрещното вледенено дърво. Чувствах как корабът се клатушка под краката ми и няма бряг, няма бряг. Мъртвата ми майка, бавно умиращата жена от съседното легло, безпомощната медицинска сестра, вцепенената аз бяхме пасажери на библейския Ной. И санитарката в коридора, и портиерът долу, и целият заспал град, и съседните градове, всички бяхме в кораба, който трябваше да ни пренесе от един удавен под потопа свят до друг живот. Иска ми се да ви кажа нещо успокоително, каза сестрата, майка ви имаше късмет, че прекара последните си дни в това отделение, защото в другото спряха парното. Плавахме, плавахме... Тази книга е албум. В него има снимки на случки и портрети на хора. Моите съпасажери от кораба на Ной. Снимките са бързи и нережисирани, щракнати са с едно мигване. Не претендират за художествена фотография. Понякога не са съвсем на фокус, друг път не е улучена отсечката или ракурсът – не че искам да се оправдавам, но нали вече ви казах, корабът ужасно се клатеше. 2 Има една притча, толкова неприятна за слушане и разказване, че е почти неизвестна. В един град обявили състезание. То щяло да бъде спечелено от онзи майстор, изпод чиито ръце излезе най-необикновеното нещо. Застягали се занаятчиите. Всеки искал да покаже нещо, което дотогава не бил правил нито той, нито някой друг. С най-голям интерес се очаквало представянето на баща и син, които си съперничели в славата. Дошъл решаващият ден. Един след друг майсторите показвали кой какво може. Хората видели невиждани предмети от дърво, злато, метал, глина. Дошъл редът и на двамата най-големи конкуренти, бащата и синът. Пръв бил бащата. Той бил направил голям стенен часовник. Когато стрелката показвала точен час от кутията на часовника излизала необикновено красива и майсторски изработена фигура, която съответствала на часа. В един часа хората видели да излиза фигурата на самия Бог. В два часа се появили светците Петър и Павел, в три – трите грации... Всичко това било толкова изящно и точно, така грабвало очите и сърцата, че хората предрекли – нищо по-необикновено от това не може да се направи, бащата ще бъде победителят. Тогава последен излязъл синът. Носел само една брадва. Приближил се до най-необикновения часовник, в който все още били приковани очите на всички, вдигнал брадвата и я стоварил върху него. Втори, трети път. Докато не останало нищо. Вцепенени и възмутени, хората все пак дали наградата на сина – той бил направил най-необикновеното нещо. Никой друг не би могъл да го направи, да разруши създаденото с толкова труд и любов. Откъде се нароиха толкова подобни синове? И са толкова талантливи и така нетърпеливи, че дори съкратиха процеса на съзиданието и разрушението – днес просто бащата и синът са един и същ човек. Докато се възхитиш на ръцете му и току видиш в тях... брадва. 3 Деян не иска повече да живее в България. Той го казва по-различно: “Не мога повече да живея в България.” Сигурно може, така както го можем ние, но не иска. Деян има жена, дете и няколко занаята. Шофьор, електротехник и всичко, свързано със строителство. За всеки занаят има тапия. Някои истински, други купени. Имаше и кураж. Гласуваше със синя бюлетина, научи детето да вдига два пръста в знак на победата на предприемчивите. Дойде нашето време, казваше. Тегли голям заем и купи два камиона. Започна с транспортни услуги извън България. Мислеше, че всичко, което припечели, ще бъде достатъчно за добър живот и за погасяване на заема. Скоро разбра, че парите ще трябват и за друго – подкуп за визи, подкуп за разрешително, подкуп за митничаря да не върне камиона му като уж претоварен, подкуп за граничаря, подкуп за румънските катаджии и за всички следващи митничари. Това, което оставаше, отиваше в банката и за преживяване. После лихвите подскочиха толкова високо, че всичко отиваше в банката и пак не стигаше. Хлътваха с всеки ден. Поръчалите курсове между Германия и Близкия изток не плащаха, защото чакаха някой друг да им плати, който от своя страна пък чакаше пари от друг длъжник. Момчета със силуети на цистерни взеха да се навъртат около Деян в очакване да ги наеме, за да си прибере парите. И някъде тогава Деян реши, че не иска да живее тук, което иначе означаваше, че не иска да живее така. Продаде камионите, разплати се с банката и започна да стяга багажа. От шофьорството му беше останала една все още в срок шенгенска виза. Не знаеше къде ще отиде. Беше казал на колеги шофьори да му се обадят, ако имат курс към Европа, за да си спести поне разходите за пътуването. И застяга пътната чанта. Поне кажи за топло или за студено място да ти сложа дрехи, питаше жена му, вече спряла да плаче, примирила се, притихнала. Не знам, казваше Деян и слагаше в чантата немски речник, френски речник, английски, испански, гръцки… Поне гръцкия извади, да не ти тежи, Гърция е в съвсем друга посока, вмяташе жена му. Не се знае, не се знае... И тогава телефонът звънна. - Здрасти, Деяне, обажда се Жоро Шенгена. Търсил си транспорт, имам курс за Страсбург. - Страсбург? Добре, ще тръгна с теб, пък оттам ще продължа за Мадрид. - Аз май нещо не съм разбрал. Колегите казаха да ти звънна. Търся човек, който да върне камиона, защото имам намерение да остана. - Ами остани с камиона. - Не става, не е мой, държавен е. Някой трябва да върне камиона на тая държава. - То пък една държава… Пет дни по-късно Деян се обади от Мадрид. Имал чувството, че се е преселил в Плевен. Имал още чувството, че няма да му се наложи да учи испански, в квартала се говорело поголовно на български, запознал се със стотина души, с малки изключения все от Плевен.