КЕЙСЕЙ ЯПОНИЯ Период Генроку[1], година VI, месец XI (тоест декември 1693 г.) ПРОЛОГ Добродетелни люде са рекли в поезия и в класически творби, че домовете на разврата със скъпи жени за плътска наслада и с уличници са червясалото място на градовете – малки и големи. Но те са нужно зло и премахнат ли се, мъжете с нечестиви устои ще заприличат на усукано влакно. Из седемдесет и трета част на наследството на първия шогун от династията Токугава[2]. На северозапад от великата столица Едо[3] кварталът на удоволствията Йошивара, уединен сред блата и оризища, грееше в зимната нощ подобно на ярко и безвкусно бижу. Светлините му образуваха сияен димен ореол над високите стени; лунното отражение трепкаше в сребристи отблясъци върху окръжаващия защитен ров. Покрай стрехите на чайните и бордеите, разположени от двете страни на улиците във вътрешността на квартала, пламтяха цветни фенери. Куртизанки, натруфени в ярки кимона, стояха зад препречените с решетки прозорци и на висок глас отправяха прелъстителни предложения към мъжете, които обикаляха наоколо в дирене на удоволствия. Улични продавачи предлагаха чай и кнедли, а настойчив амбулантен търговец приканваше минувачите в магазина, където се продаваха картини на най-красивите проститутки. Късният час и мразовитото време обаче бяха принудили повечето клиенти да се скрият на топло. В чайните момичета разливаха саке; пияни посетители извисяваха глас в неприлични песни. Музиканти свиреха за гости, сбрани за пиршество в елегантни приемни, а зад прозорците любовни двойки се отдаваха на сластните си желания. Мъжът в една от стаите за клиенти на улица “Агеячо” лежеше в забрава, далеч от веселбата и развлеченията. Пиянско вцепенение го бе приковало към леглото, което сякаш се тресеше и люшкаше под него. Песните, трелите на шамисен[4] и смехът от салона на долния етаж го връхлитаха на талази от фалшиви звуци. Очите му бяха полуотворени и смътно различаваха червените светлини, които се плъзгаха и се виеха като отражения във водовъртеж. Встрани зърна неясен пейзаж от рисувани градини, който се мярна и изчезна. Замаян и едва удържайки се да не повърне, той изстена. Опита се да си спомни къде е и как се бе озовал тук. Имаше смътен спомен за езда през зимни полета и много чашки горещо саке. Осветено от лампата красиво женско лице със свенливо сведени очи. Още саке, съпровождащо изпълнен с флирт разговор. Гореща, трескава плетеница от тела, страст, възторжена наслада и още много саке. Носеше на пиене, тъй че не можеше да си обясни как това обичайно за него количество го бе опило толкова. Някаква особена слабост бе плъзнала по вените му. Чувстваше се странно отделен от тялото си, което му тежеше, все едно бе от камък, и в същото време сякаш се носеше из въздуха. В замъгленото му съзнание отекна внезапен пронизващ страх, но вцепенението притъпяваше чувствата му. Докато се опитваше да проумее какво се бе случило с него, усети, че не е сам в стаята. Долови нечии бързи стъпки по сламената постелка около леглото. Въздухът над лицето му бе разсечен от подвижни ръбове на пъстра роба. От слабо долавяната музика се отдели шепот, който се размиваше в непонятен монотонен поток от звуци. В следващия миг видя над него да се надвесва човешка фигура – тъмен, неясен силует, очертан от въртящата се пурпурна светлина. Шепотът се усили, стана задъхан и пронизителен. Усети опасност; тревога прониза вцепенението му. Но тялото му се възпротиви на усилието да се раздвижи. Летаргията бе парализирала крайниците му. Устните му се извиха в беззвучна молба. Фигурата се надвеси още по-ниско. Стискаше в ръка дълго тънко острие, което се разлюля пред замъгления му поглед. В следващия миг силуетът замахна срещу него с неочаквана сила. Почувства в лявото си око пареща болка, която разбуди съзнанието му. От гърдите му се изтръгна мъчителен стон. Музика, смях и вик се сляха в неясна глъч. В стаята се разлюляха вихрени сенки. Видя ослепителна светкавица, която прониза мозъка му, и чу как сърцето му отекна гръмовно в ушите му. Ударът отпрати във въздуха ръцете и краката му, които се разлюляха, докато тялото му се гърчеше в неконтролируеми спазми. Но непоносимата болка в окото го приковаваше към леглото. Кръв обагри зрението му в алено и замъгли чертите на човека, стиснал острието, което го държеше свой пленник. Той се замята в мъчителна агония. Постепенно съпротивата му отслабна; ударите на сърцето му се забавиха. Звуци и усещания все повече заглъхваха, докато накрая черна несвяст угаси светкавицата и смъртта сложи край на мъките му. 1. ГЛАВА Заповедта да се яви в двореца дойде призори. Крепостта Едо, извисила се властно на своя хълм над града, бе устремила наблюдателници и островръхи покриви към небе от стомана, покрито със скреж. Вътре двама от хората на шогуна и техните войници, яхнали коне, бързаха между постройките на охраната, които заобикаляха представителните домове на висшите дворцови служители. Студен поривист вятър развяваше флаговете на войниците и накъсваше дирята от пушека от фенерите им. Групата се спря пред портата на Сано Ичиро – сосакан[5] сама[6] на шогуна – най-почитания следовател на шогуна за събития, ситуации и хора. В имението си Сано спеше под камара топли завивки. Сънуваше, че се намира в храма “Черният лотос” – мястото на престъплението, което бе разследвал преди три месеца. Обезумели монаси и монахини се сражаваха срещу него и отрядите му; избухваха взривове, бушуваха огньове. Но дори когато размахваше меч срещу фантоми от спомените си, сетивата му оставаха настроени за реалния свят и доловиха приближаването на действителна заплаха. Той се сепна, вече буден, отметна завивките и седна в постелята в студената си спалня. До него се раздвижи съпругата му Рейко. – Какво става? – попита тя сънено. В този момент отвън се разнесе гласът на неговия главен васал – Хирата: – Сосакан сама, съжалявам, че ви безпокоя, но са дошли пратеници на шогуна по нетърпящ отлагане въпрос. Държат да се срещнат с вас незабавно. Сано се облече бързо и след малко вече седеше в приемната заедно с двамата пратеници. Прислужничката им сервира купички чай. По-възрастният емисар, достоен самурай на име Ота, съобщи: – Носим вести за сериозно произшествие, което изисква личното ви внимание. Братовчедът на негово превъзходителство шогуна, почитаемият господар Мацудайра Мицуйоши, се спомина. Както без съмнение сам разбирате, той беше не просто роднина на шогуна, а негов вероятен наследник. Шогунът нямаше синове; ето защо в случай на внезапна негова смърт като наследник на поста му върховен диктатор на Япония трябваше да бъде посочен достоен роднина. Сано знаеше, че вероятният кандидат бе Мицуйоши – двайсет и пет годишен мъж, любимец на шогуна. Ота продължи: – Мицуйоши сан[7] прекара миналата вечер в Йошивара – това бе кварталът на удоволствията в Едо и единственото място в града, където проституцията бе законна. Мъже от всички класи ходеха там да пият, да се веселят и да се наслаждават на услугите на куртизанките – жени, продадени за проституция от обеднелите им семейства или осъдени да работят в Йошивара като наказание за извършени престъпления. Кварталът бе разположен на известно разстояние от Едо, за да не накърнява обществения морал и благоприличие. – Там е бил намушкан и е умрял намясто. Сано се сепна.Това наистина бе сериозно престъпление, тъй като всяко нападение срещу член на управляващата династия Токугава представляваше атака срещу властващия режим и се смяташе за държавна измяна. А убийството на обществена фигура, тъй близка на шогуна, бе престъпление от изключителна важност. – Мога ли да попитам при какви обстоятелства е бил намушкан? – попита той. – Подробности не са ни известни – отвърна по-младият пратеник от охраната на шогуна, капитан с мускулесто телосложение. – Ваше задължение е да ги установите. Шогунът нареди да разследвате убийството и да заловите престъпника. – Започвам незабавно – докато се покланяше на пратениците, Сано почувства новата отговорност като бреме, което не бе сигурен, че можеше да издържи. Макар че детективската работа бе негово призвание, а духът му се нуждаеше от предизвикателството да предоставя убийците в ръцете на правосъдието, все още не бе готов за нов тежък случай. Разследването на сектата “Черният лотос” го бе изтощило физически и психически. Чувстваше се като ранен воин, принуден да влезе в ново сражение, преди да е излекувал раните си. В същото време си даваше сметка, че този случай криеше не по-малка заплаха за трагични последици от заговора на “Черния лотос”. Продължителната езда в мразовитата утрин го отведе заедно с Хирата и петима от отряда му за разследване в квартала на удоволствията. Над керемидените покриви на Йошивара се виеха снежинки; околният защитен ров отразяваше затуленото от облаци небе. Над рохката угар се носеше дрезгаво и пронизително грачене на ято гарвани. Сано и хората му слязоха от конете при високите стени, които скриваха разгулния живот в квартала и не позволяваха на куртизанките да избягат. Духаше мразовит вятър и дъхът от устата им излизаше на облачета. Оставиха конете си на един млад коняр и прекосиха пеша моста към портата, боядисана в яркочервено и здраво залостена. Посрещнаха ги глъч и суматоха. – Пуснете ни! – от вътрешната страна няколко мъже се бяха покатерили на портата и бяха промушили глава между дебелите дървени пречки под покрива. – Искаме да си вървим у дома! Отпред стояха четирима пазачи от охранителния отряд на Йошивара. Един от тях отвърна на задържаните: – Никой няма право да напуска. Полицейско нареждане. Последваха шумни протести; дебелите дъски на портата се разтресоха от яростно думкане. – Очевидно полицията се е озовала на местопрестъплението преди нас – каза Хирата. Младежкото му лице помръкна от тревога. Сърцето на Сано се сви, тъй като независимо от високия си ранг и положение на приближен на шогуна очакваше полицията на Едо по-скоро да възпрепятства разследването, отколкото да съдейства. – Поне са задържали снощните клиенти на Йошивара. Това ще ни спести неприятностите около издирването на очевидци. Той се приближи до пазачите, които побързаха да се поклонят на него и хората му. След като се представи и обяви причината за идването си, Сано попита: – Къде е умрял господарят Мицуйоши? – В агея[8] “Овария” – беше отговорът. Сано знаеше, че Йошивара е затворена система със собствен протокол и йерархия. Там живееха близо петстотин куртизанки с положение, което съответстваше на тяхната хубост, елегантност и цена. Заемащите най-високо положение бяха известни като таю. Разпространен епитет за тях бе кейсей – разрушителки на дворци, – тъй като влиянието им можеше да съсипе богаташи и да унищожи империи. Макар че всички проститутки живееха в публични домове и повечето приемаха клиенти на същото място, таю забавляваха мъжете, които търсеха услугите им, в агея – домове за уговорени срещи, използвани специално за целта, но не и за подслон на куртизанките. “Овария” бе престижна агея, запазена за най-богатите и властни мъже. – Отворете портата и ни пуснете! – нареди Сано на пазачите. Те се подчиниха. Сано и хората му влязоха в квартала на удоволствията, а в това време пазачите едва удържаха ревящата и напираща отвътре тълпа. Сано поведе отряда си надолу по “Наканочо” – главната улица, която разполовяваше Йошивара. Вятърът блъскаше загасените фенери, които висяха от стрехите на дървените постройки, и разнасяше мирис на урина. Чайните бяха пълни с навъсени небръснати мъже. През решетките на прозорците надничаха жени със скрити под тежки багрила алчни лица. Появата на Сано и на хората му предизвика изпълнен с напрежение ропот, макар че войниците на Токугава охраняваха “Наканочо” и шестте преки, които го пресичаха. Убийството на наследника на шогуна бе наложило временно прекратяване на гуляите и веселбите, които тук обикновено протичаха безспирно. Сано зави по “Агеячо” – улица с два реда домове за забавления. Те представляваха свързани постройки, чиито фасади и балкони бяха покрити с дървени решетки. Пред разположените по-навътре порти се въртяха слуги. От горящите с дървени въглища мангали се виеше дим, който вятърът разнасяше и смесваше със снежинките. Пред “Овария” стояха на пост група самураи и пушеха лули. Някои от тях носеха наметала с герба на Токугава, изобразяващ трилистна ружа; други бяха облечени в гамаши и къси кимона и бяха въоръжени с джите – стоманени палки за париране на удари, обичайното оръжие на силите на реда. Всички приковаха в Сано безизразни погледи. – Познайте кой ги е довел тук – измърмори Хирата към Сано с глас, изпълнен с едва сдържан гняв. Когато стигнаха до “Овария”, вратата се плъзна встрани и от вътре излезе висок широкоплещест самурай, облечен в разкошно наметало от подплатена черна коприна. Беше прехвърлил трийсетте, а ъгловатото му лице излъчваше неприкрита надменност. Щом видя Сано, плътните му чувствени устни се извиха в престорена усмивка. – Добър ден, сосакан сама – рече. – Добър да е, почитаеми Хошина – отвърна Сано на началника на полицията. Докато си разменяха поклони, въздухът затрептя от взаимната им враждебност. Двамата се бяха срещнали за първи път в Мияко – имперската столица, където Сано бе отишъл да разследва смъртта на един благородник от двора. Хошина оглавяваше тамошната полиция и си даваше вид, че помага на Сано по случая, а всъщност заговорничеше срещу него с дворцовия управител Янагисава – могъщия и властен заместник на шогуна. Янагисава и Хошина бяха станали любовници и Янагисава бе назначил Хошина за началник на полицията в Едо. – Какво ви води насам? – тонът на Хошина звучеше така, все едно Сано бе проникнал незаконно в собствената му територия. – Заповедите на шогуна – отвърна Сано, свикнал с враждебността на Хошина. По време на сблъсъка им в Мияко Сано го бе победил и Хошина никога нямаше да му го прости. – Дойдох да разследвам убийството. Освен ако вече не сте разкрили убиеца? – Не – отвърна Хошина с неохота, която подсказваше колко би искал да е обратното. Скръстил ръце пред гърдите си, той препречи вратата към агея. – Но напразно сте били път дотук, тъй като аз вече съм започнал разследването. Ако искате да научите нещо, просто ме попитайте. Случаят в Мияко бе довел до временно примирие между Сано и Янагисава – доскорошни непримирими врагове, но Хошина нямаше намерение да остави нещата така, защото според него Сано представляваше заплаха за издигането му в бакуфу – военнофеодалното правителство, което управляваше Япония. Сега, след като се бе установил на новия си пост и бе спечелил съюзници, Хошина бе подел кампания срещу Сано. Пътищата им често се пресичаха, когато Сано разследваше извършени престъпления, и Хошина неизменно се мъчеше да се докаже като по-добрия детектив, като в същото време правеше всичко възможно да подронва авторитета на Сано. Водеше собствени разследвания по случаите на Сано, като се надяваше да ги разреши пръв и да обере лаврите. Очевидно Хошина възнамеряваше да пренесе съперничеството им и в този случай и Сано едва ли имаше какво да стори, за да го спре. Макар че бе висш служител на шогуна, Хошина се ползваше с благоволението на дворцовия управител Янагисава, който упражняваше контрол над шогуна и на практика управляваше Япония. Така Хошина можеше да се отнася със Сано, както пожелаеше, без да стига до открита война, което би обезпокоило техните висшестоящи. – Предпочитам да огледам лично – заяви Сано тихо, но категорично, гледайки своя противник право в очите. Хирата и детективите му се събраха около Сано, когато полицаите се приближиха по-плътно до Хошина. Вятърът виеше, а някъде из квартала яростно ругаеха гневни гласове. После Хошина се изсмя, все едно предизвикателството му към Сано бе просто една шега и нищо повече. – Както желаете – рече той и отстъпи от вратата. Сано и хората му влязоха в агея, но Хошина ги последва. Отвъд портата, при която имаше разположен на подиум страж, започваше коридор, който вървеше между стаите, отделени с дървени решетки и хартиени прегради. В разположена в предната част луксозна приемна гореше фенер. Там седяха две куртизанки, осмина навъсени самураи, няколко скромно облечени жени с вид на прислуга и един нисък и набит по-възрастен мъж в сива роба. Всички изгледаха Сано и хората му с тревога. Мъжът стана и побърза да коленичи в нозете на Сано. – Моля, позволете да се представя, господарю – рече той, ниско приведен. – Аз съм Ейгоро, собственик на “Овария”. Моля, позволете да заявя, че тук никога не се е случвало нещо подобно – тялото му трепереше от ужас, че сосакан сама на шогуна ще обвини него за убийството. – Умолявам ви, повярвайте, че извършителят на това злодеяние не е от моето заведение. – Никой не обвинява теб – каза му Сано, макар че всички пребиваващи в Йошивара по време на убийството бяха заподозрени до доказване на противното. – Покажи ми къде е умрял господарят Мицуйоши. – Разбира се, господарю – собственикът скочи на крака. Хошина се обади: – Нямате нужда от него. Аз ще ви заведа. За миг Сано се поколеба дали да не нареди на Хошина да напусне къщата, но после реши просто да не му обръща внимание: да се противопоставя на интимния приятел на дворцовия управител Янагисава, бе опасно. Но не можеше да разчита на Хошина за информация, тъй като противникът му би използвал всяка възможност, за да го подведе. След като огледа групата в гостната, Сано се обърна към собственика: – Те бяха ли в къщата снощи? – Да, господарю. Сано установи, че четирима от самураите бяха васали на владетеля Мицуйоши, след което отправи поглед към Хирата и детективите. Те кимнаха и се отправиха към гостната, за да разпитат самураите, куртизанките, другите клиенти и прислугата. Собственикът отведе Сано на горния етаж в една просторна стая в предната част на къщата. Докато влизаше, Сано мярна няколко горящи фенера, фрески с пищни пейзажи и позлатен параван, след което вниманието му се насочи към мъжете в помещението. Двама войници се готвеха да преместят върху носилка увито в покров тяло, което лежеше върху футона. Един самурай, облечен в богато украсена роба, ровеше в куп дрехи върху сламената постелка, а друг тършуваше в чекмеджето на стенния шкаф. Сано разпозна в тях висши полицейски служители. – Йорики Хаяши сан! Йорики Ямага сан! – каза той, обзет от гняв, че ги заварва заедно с подчинените им да унищожават следите, оставени на местопрестъплението, и да се канят да преместят тялото, преди той самият изобщо да е имал възможност да направи нужния оглед. – Спрете незабавно! – нареди той на всички. Полицаите прекратиха действията си и се поклониха сковано, втренчени в Сано с явна неприязън. Той знаеше, че никога нямаше да му простят, задето се бе издигнал, макар че преди време е бил един от тях, нито щяха да престанат да го ненавиждат и да му кроят номера всеки път, когато това бе възможно. Сега им нареди строго: – Напуснете незабавно! Хаяши и Ямага размениха погледи с полицейския началник Хошина, който стоеше на прага. После Ямага се обърна към Сано: – Желая ви успех, сосакан сама, защото определено ще ви е нужен – в гласа му звучеше надменност. Той, Хаяши и хората им напуснаха помещението. Собственикът се сви в един ъгъл, а Хошина не откъсваше поглед от Сано в очакване на реакцията му. Сано реши, че би било глупаво да губи самообладание или да съжалява, че отдавнашните му врагове се бяха предоставили в услуга на настоящия му неприятел. Той приклекна до футона и дръпна бялото платно, което покриваше трупа на владетеля Мицуйоши. Наследникът на шогуна лежеше по гръб, с прибрани до тялото ръце. Бронзовата сатенена роба, която носеше, се бе разтворила и откриваше голо мускулесто тяло, отпуснати гениталии и изпънати крака. Навит кок увенчаваше темето на бръснатата му глава. От лявото му око стърчеше дълъг и тънък предмет, който приличаше на женско украшение за коса – двувърхо, направено от черно лакирано дърво, завършващо с пъстра китка от цинобър. Около забитите в окото остри краища се оцеждаха капки кръв и слуз и се стичаха по бузата на Мицуйоши; кървави петънца бяха обагрили дюшека. Наранената очна ябълка беше мътна и безформена. Другото око сякаш се бе втренчило в нея, а устата бе зейнала в безмълвен ужас. Сано потръпна при зловещата гледка; стомахът му се сви, когато огледа по-отблизо трупа, и си спомни какво знаеше за братовчеда на шогуна. Красив и дързък, един ден той можеше да управлява Япония, но при все това проявяваше слаб интерес към политиката, затова пък неудържимо го привличаше бляскавият живот. Беше отличен боец, но липсваха каквито и да било улики, че е оказал съпротива на своя убиец. Поради силната миризма на алкохол можеше да се предположи, че когато е бил намушкан, най-вероятно е бил пиян и в полусвяст. Сано долови и натрапчивия мирис на бурен секс. – Коя жена е била с него през нощта? – обърна се Сано към собственика. - Таю на име Глициния[9]. Името докосна неспокойна струна в душата му. Той бе срещнал Глициния по време на своя първи случай – двойно убийство. Едната жертва бе нейна приятелка и тя бе дала на Сано информация, за да му помогне да открие убиеца. Красива, екзотична и изкусителна, тя бе прелъстила и самия него, а споменът за това раздразни сетивата му, макар че за последен път я бе видял преди четири години и междувременно се бе оженил за Рейко, която обичаше страстно. Хошина погледна Сано, присвил очи с тежки клепачи. – Познавате ли Глициния? – Чувал съм за нея – по ред причини Сано искаше да запази познанството им в тайна. Сега безпокойството взе връх над носталгията, тъй като имаше основание да смята, че Глициния бе напуснала Йошивара скоро след като се бяха запознали. Той лично бе откупил свободата й като компенсация за неприятностите, които бе понесла заради доброволния си избор да му окаже съдействие. След това я бе посетил няколко пъти, но животът му бе тъй изпълнен със задължения, че бе невъзможно да продължава да я навестява. След време бе разбрал, че се е върнала в квартала на удоволствията, макар че нямаше представа, по каква причина. Вестта, че е замесена в това убийство, го разтревожи силно. – Къде е тя сега? – попита. – Изчезнала е – отвърна Хошина. – Никой не я е виждал, нито знае къде е отишла. Първата реакция на Сано бе облекчение – нямаше да му се наложи да се срещне с Глициния и миналото щеше да си остане погребано. В следващия миг бе обзет от тревога, тъй като бе изчезнал един важен свидетел или дори заподозрян. Означаваше ли това, че тя бе убила Мицуйоши? Сано си даваше сметка за опасностите от проявата на пристрастие към заподозрян в престъпление и въпреки това никак не му се щеше да приеме, че жената, която познаваше, би могла да извърши убийство. – Кой последен е видял Глициния и владетеля Мицуйоши? – обърна се Сано към собственика. – Май че ярите. Казва се Момоко – мъжът продължи да бърбори, изгарящ от желание да угоди. – Да я доведа ли, господарю? Ярите бе жена от бордеите, обикновено бивша проститутка, наета да служи като наставница на куртизанките - тя обучава новите момичета на изкуството да доставят удоволствие на мъжете, грижи се подопечните й да се държат подобаващо и урежда срещи между таю и видни клиенти. – Ще се срещна с нея веднага щом приключа тук – каза Сано, като си даваше сметка, че Хошина не пропуска нито дума от разговора им. Полицейският началник бе опитен детектив, но с радост се възползваше от фактите, установени от други. – Някой друг влизал ли е в тази стая през нощта? – Не, доколкото знам, господарю. Но ако Глициния бе успяла да напусне къщата незабелязано, защо някой друг да не е могъл да влезе тайно и да извърши убийство? Сано дръпна платното върху трупа и се изправи. – Кой намери тялото и кога? – Момоко – отвърна собственикът. – Малко след полунощ. Дотича на долния етаж, пищейки, че владетелят Мицуйоши е убит. Още една причина да разпита ярите, каза си Сано. Може да е забелязала нещо важно, а и в някои случаи на убийство открилият престъплението впоследствие се оказва действителният извършител. Той се приведе, за да прегледа дрехите на пода - мъжка туника, панталони и кимоно, най-вероятно собственост на жертвата, както и женска атлазена роба с цвят на слонова кост. Усети меката материя под пръстите си и разпозна аромата на мускусен парфюм. Насили се да изтласка от съзнанието си спомените за миговете, прекарани с Глициния, и се отправи към тоалетката зад паравана. Върху масичката имаше гребен, четка, бурканчета с пудра и руж. На пода до нея видя червен копринен шал и няколко дълги черни косъма. Сано се обърна към Хошина: – Какви действия сте предприели, за да откриете Глициния? – Пратил съм хора да претърсят квартала, пътищата и околността – отвърна Хошина. – Ако е някъде там, ще я намеря. Преди теб, бе скритият намек. И можеше наистина да успее, защото имаше преднина. Сано си даде сметка, че трябва да открие Глициния колкото се може по-бързо, при това пръв; опасяваше се, че Хошина ще й причини зло, преди да успеят да докажат вината или невинността й. – Глициния често ли забавляваше клиенти тук? – обърна се той към собственика. – О, да, господарю. Тогава би трябвало да има тук някакви лични вещи в “Овария”, а не само комплект завивки за една нощ, каквито си носеха куртизанките вкъщи, които използваха рядко. – Къде е нейното камуро? – попита Сано. – В кухнята, господарю. – Моля, доведете я. Собственикът излезе и почти веднага се върна с момиче на около единайсет години. Мъничка и крехка, тя имаше овално лице, гримирано с бяла оризова пудра и червен руж, и тънки прави коси. Носеше традиционното за положението й кимоно на борови клонки. – Това е Чидори чан[10] – обясни собственикът на Сано и като се обърна към камуро: – Господарят иска да говори с теб. Уплашеният поглед на Чидори пробяга из стаята и после се впи в пода. Тя се поклони непохватно. – Не се страхувай – успокои я Сано. – Искам просто заедно да огледаме вещите на Глициния. Чидори кимна, но Сано забеляза, че трепери. Изпита жал към нея: тя бе пленничка на Йошивара, обречена да води живот на сексуална робиня. Възможно бе някой ден да привлече вниманието на богат покровител, който да откупи свободата й, но със същата вероятност можеше да завърши като просякиня на улицата – обичайната съдба на много куртизанки, преминали възрастта за прелъстяване на клиенти. Сано отведе внимателно Чидори до шкафа, където двамата огледаха подредените по рафтовете одежди и чифтове сандали. Облегнат на стената, Хошина ги наблюдаваше съсредоточено. – Нещо липсва ли? – обърна се Сано към Чидори. – Дрехата, която Глициния носеше снощи – Чидори събра смелост да вдигне поглед към Сано - изглежда усети, че няма да й причини зло - и продължи по-смело: – Беше облечена в черно кимоно на лилави цветове на глициния и зелени виещи се клонки. Тази ярка одежда щеше да помогне в издирването й, каза си Сано и съзря подобна мисъл, изписана върху лицето на Хошина. Отвориха и другите отделения на шкафа, в които Сано видя завивки, принадлежности за баня, сервиз за чай, кана и чашки за саке, кутия с принадлежности за писане – четки, мастилница и бурканче за вода. В едно от чекмеджетата имаше украшения за коса – фиби, прикрепени върху гребени копринени цветя, панделки. Чидори заяви, че всички вещи са си на мястото, както си ги спомняше от момента, в който бе подредила шкафа предишния ден. Това нейно твърдение накара Сано да й постави една последна задача. – Чидори чан, трябва да те помоля да погледнеш трупа – видя я, че се сви и потръпна, и добави: – Само за миг. Опитай се да бъдеш смела. Камуро преглътна с мъка и кимна. Сано пристъпи към леглото и отметна платното само колкото да открие горната част на главата на Мицуйоши. Чидори ахна и ужасена впери поглед във фибата, забита в окото на жертвата. – Тази фиба на госпожа Глициния ли е? Чидори изхлипа и поклати глава. Сано отново покри трупа и изпита облекчение. Фактът, че фибата не бе собственост на Глициния, говореше в полза на нейната невинност. – Знаеш ли чия е? – На Момоко сан – прошепна момичето. Отново ярите, помисли си Сано. Тя последна бе видяла Глициния и господаря Мицуйоши, тя бе открила трупа, а сега ставаше ясно, че тя е и собственик на оръжието на убийството, което я правеше по-вероятна заподозряна от Глициния. Той каза на Чидори: – Огледай стаята отново. Сигурна ли си, че не липсва нищо? – Да, господарю… – Чидори сбърчи чело. Сано усети, че кожата му настръхна, както ставаше всеки път, щом му предстоеше да чуе нещо важно. Хошина се изправи до стената, изпъна рамене и продължи да наблюдава камуро с нараснал интерес. – Какво има? – попита Сано. – Дневникът й – отвърна Чидори. В един такъв дневник обикновено жените описваха свои мисли и разсъждения, както и събитията от живота си в традицията на придворните дами от императорския дворец. – И какво имаше в него? – Сано бе заинтригуван от това, че Глициния бе спазила този вековен обичай. – Не зная. Не мога да чета. Следващите няколко въпроса установиха, че дневникът всъщност представлява купче бели листа от оризова хартия, поставени между копринени корици с цвят на лавандула и завързани със зелена панделка. Глициния пишела в него, когато й оставали свободни мигове, и ако чуела стъпки, бързо го скривала, сякаш се страхувала, че някой може да го прочете. Когато излизала от публичния дом, го носела дневника. Предишната вечер Чидори видяла как Глициния го била мушнала под широкия си платнен колан, но макар че Сано претърси цялата стая, не успя да го намери никъде. Явно дневникът наистина бе изчезнал. – Глициния може да го е взела, когато си е тръгнала – предположи Хошина. Или някой го бе откраднал, помисли си Сано, противопоставяйки се на опита на Хошина да го въвлече в разговор и да го провокира да сподели мислите си с него. Сано прехвърли няколко възможни сценария на престъплението. Може би убиецът бе влязъл в стаята, докато Глициния и Мицуйоши са спели, намушкал е Мицуйоши, отвлякъл е Глициния и е откраднал дневника. Не беше изключено Глициния сама да е убила Мицуйоши и после да е избягала, вземайки дневника със себе си. Всяка от тези две версии звучеше правдоподобно и Сано си даде сметка, колко малко знаеше за някогашната си любовница. Какво се бе случило с нея, след като пътищата им се бяха разделили? Беше ли способна на такова зловещо убийство? Мисълта за това го напрегна, както и подозрението, че разследването отново щеше да събере пътищата им – една среща с непредвидими последици. С усилие потисна тревогата си и се обърна към собственика: – Сега искам да се срещна с ярите. [1]Септември 1688 – март 1704 г. – бел. ред. [2]Династия шогуни във феодална Япония през периода 1603–1867 г. – бел. прев. [3]Старото име на Токио – бел. прев. [4]Японска старинна триструнна китара – бел. прев. [5]Личен следовател на шогуна – бел. прев. [6]Господар – добавя се след името или титлата на висшестоящ в знак на вежливост – бел. прев. [7]Думата означава господин, госпожа, госпожица и се прибавя след фамилното име или след титла при учтиво обръщение и като израз на почит – бел. прев. [8]Специален дом за срещи в квартала на удоволствията, предназначен за куртизанки от най-висока класа, които обслужват богати клиенти – бел. прев. [9]Увивен декоративен храст с ароматни лилаво-сини цветове – бел. прев. [10]Суфикс в японския език, който се добавя след личното име за образуване на умалителни и галени имена – бел. прев.