Приказка за Мааруф обущаря Живял някога в Кайро беден обущар на име Мааруф. Кърпел той хорските обувки, изкарвал по някой грош и всичко щяло да е наред, ако не била проклетата му жена. Тя се казвала Фатима и непрекъснато го навиквала, а понякога и посягала да го бие. Един ден тя му рекла: – Мааруф, искам довечера да ми донесеш кадаиф, полят с пчелен мед! – Добре – отвърнал Мааруф и се запътил към дюкяна си. Ала така се случило, че този ден не дошли клиенти и той не спечелил нищо. Сетил са за поръчката на жена си и като знаел каква е проклетница, много се натъжил. Затворил дюкяна и с наведена глава отишъл при сладкаря. – Здравей, Мааруф, какво искаш? – попитал го сладкарят. – Искам кадаиф с пчелен мед за жена си, ала нямам и пукнат грош. Дори за хляб пари нямам – въздъхнал. – Е, случва се – рекъл онзи. – Днеска нямаш, утре ще имаш! Сипал му в една кутия кадаиф и му го подал: – Ще ми го платиш, когато спечелиш пари. Само знай, че кадаифът е не с пчелен мед, ами с тръстиков петмез. Но и той е много вкусен и жена ти ще го хареса. А хляб и сирене искаш ли? – Ами... дай – отговорил смутено Мааруф. Отмерил му и сирене търговецът, и хляб му дал, колкото поискал. Записал сметката в тефтера си и го изпратил. Върнал се Мааруф вкъщи и дал кадаифа на жена си. – Това е кадаиф с петмез, а не с мед! – викнала тя. – Нарочно си го взел такъв, за да ме дразниш! – Не – оправдал се той. – Просто днес не изкарах пари и сладкарят ми даде този с отсрочка. Ще му го платя, когато мога. Ала Фатима се разкрещяла и захвърлила кадаифа в лицето му. – Вземай си гадния кадаиф и ми донеси друг! Ударила го в челюстта, избила му един зъб и по гърдите му потекла кръв. Ядосан, той леко я бутнал по главата, но тя заридала и викнала, колкото u глас държи: – Хора, помощ! Мъжът ми ме преби! Влезли съседите, откопчали пръстите u от брадата му и започнали да я корят: – Ние винаги ядем кадаифа с петмез! Не те ли е срам! Помирили ги, но Фатима се заклела да не хапне и хапка от кадаифа. Мааруф обаче бил гладен и седнал да яде. – Дано ти преседне! – развикала се Фатима. – Дано се пукне дебелият ти корем! Щом Мааруф се позаситил, гневът му минал и той взел да я подкача. – Добре бе, слънце мое! Утре ще ти донеса най-хубавия кадаиф! Толкова те обичам, а ти само ме гълчиш! Жена му не се трогнала от думите му, викала му и го хокала до среднощ, после сърдита си легнала. На сутринта отишъл Мааруф в джамията, помолил се, после отворил дюкяна и седнал на стола си. Още не бил хванал шилото – и влезли двама стражи на кадията. – Идвай с нас в съдилището! – рекли му. – Жена ти се оплака от теб, че си я бил! Тръгнал той с тях, влязъл при кадията и видял жена си с кръв по шията, хлипа и бърше сълзите си. – Човече – викнал съдията, – как може да биеш тази жена, да u чупиш зъбите, да u режеш шията! Ти акъл имаш ли? – Лъже! Тя ми счупи зъба и ме удряше, съседите ни ще потвърдят! – отговорил Мааруф и разказал всичко, както се било случило. Кадията бил добър човек, извадил четвърт динар и казал: – Ето, купи u кадаиф с мед и се помирете. Не ставайте за резил! – Дай парите на нея! – рекъл Мааруф. Взела Фатима монетата, излезли двамата на улицата и тя поела на една страна, той – на друга. Върнал се Мааруф в дюкяна, но още не бил седнал – ето ги отново двамата стражи. – Дай сега нещо за услугата! – рекли. – Каква услуга? Вие ме заведохте да ме съдят! Добре че кадията излезе добър човек, та дори ни даде четвърт динар! – Какво ви е дал, нас не ни интересува. Дай нещо, иначе ще те вкараме в затвора! Повели го навън. Минали през пазара. Там той продал инструментите си и им дал половин динар, за да го оставят на мира. Седнал на един камък и се умислил какво ще прави, защото вече нямал с какво да работи. Както си седял, изправили се пред него двама души със зли лица и казали: – Ставай да говориш с кадията! Жена ти му се оплака. – Ама аз ходих при кадията и той ме пусна! – Пуснал те е друг кадия. Тя се оплака на нашия. Тръгвай! Отишли те при втория кадия и Мааруф попитал жена си: – Нали се помирихме, защо пак искаш да ме съдиш? – Не сме се помирявали! – Като сте се помирили, какво искаш още? – обърнал се към нея кадията. – След помирението той пак ме удари! – Помирете се отново! Ти повече недей да я удряш, а ти слушай мъжа си. Плати на стражите ми! – казал на Мааруф. Дал обущарят по една монета и на тези стражи, отишъл в работилницата си и рухнал на стола. Бил като пиян от мъка и отчаяние. Тогава вътре нахлул някакъв човек и викнал: – Спасявай се, Мааруф! Жена ти се е оплакала на Високата порта. Към теб иде най-главният страж! Бягай, че от него отърване няма! Скочил Мааруф, заключил дюкяна и се отправил към градската порта. С парите, които му били останали от продажбата на калъпите и инструментите, по пътя си купил хляб и сирене. Измъкнал се от града, ала плиснал дъжд и го направил вир-вода. Вървял той мокър и нещастен и стигнал до порутена сграда без врата. Влязъл вътре, докато попремине дъждът, и се завайкал: – Къде да отида сега? Боже, моля те, прати ми някого, който да ме отведе там, където проклетата ми жена няма да ме намери! Изведнъж стената пред него се отворила и от нея излязъл навъсен великан. – Човече, защо ме събуждаш? От сто години живея в тази стена, но никога не съм виждал такъв голям мъж, като тебе, да плаче. Ще изпълня каквото поискаш, само спри да рониш сълзи! – Кой си ти, какъв си? – попитал обущарят. – Аз съм джин, създателят на това място – Мааруф му разказал за грижите си и от кого бяга, и великанът предложил: – Тъй и тъй си ме събудил, искаш ли да те отведа в страна, където жена ти няма да те стигне? Качвай се на гърба ми! Яхнал го Мааруф и великанът полетял над гори и поля, додето стигнали висока планина. Свалил го джинът от гърба си и му казал: – Слез от тази планина! Долу в ниското ще видиш голям град, влез в него и жена ти никога няма да те открие! После отлетял. Стоял цяла нощ объркан Мааруф на върха на планината, а на изгрев-слънце поел надолу. Стигнал високи градски стени, влязъл през портата и се озовал сред красиви сгради и укрепени дворци. Тръгнал към пазара. Жителите на града го заглеждали, защото не приличал на тукашен, а и дрехите му били на чужденец. Някакъв човек го попитал: – Откъде си, страннико? – От прещастливия град Кайро. – Отдавна ли си го напуснал? – Вчера по обед. Разсмял се човекът: – Какви ги говориш? Ей, хора, елате да го чуете тоя, казва, че е напуснал Кайро вчера по обед! Насъбрала се тълпа, зашумяла: – Ти луд ли си? Кого ще заблуждаваш! Как ще си бил вчера в Кайро, дотам има една година път! – Вие сте луди, не аз! – сопнал им се Мааруф. – Ако не вярвате, вижте този хляб – още е пресен! Погледнали те хляба, опитали го, наистина бил пресен и не приличал на техния. – Ама това наистина е хляб от Кайро! Май не лъже! Разчуло се из града за обущаря и за невероятно бързото му пристигане. Едни му вярвали, други му се присмивали. Но ето че се появил търговец, яхнал муле, с двама роби след себе си. Развикал се той на тълпата: – Какво сте го награчили този нещастен човек, нещо лошо ли ви е сторил? – така им говорел, докато разпръснал всички. – Ела, братко! Не се бой от тези сеирджии! Отвел го търговецът в богатия си дом. Наредил на слугите си да го облекат в дрехи, в каквито се обличат само търговците и големците, после го поканил до себе си на трапезата. – Как се казваш? – попитал го. – Казвам се Мааруф, обущар съм. – Откъде си? – От Кайро. – От коя махала? – Че ти познаваш ли Кайро? – И аз съм от там – отговорил търговецът. – Живеех на улица “Хамр” – рекъл Мааруф. – А кого познаваш от улица “Хамр”? Обущарят му споменал различни имена. – А познаваш ли продавача на благовония Ахмад Аттар? – Съседи сме, стена до стена! – Колко синове има той? – Трима: Мустафа, Мохамед и Али! – И какво стана с тях? – Мустафа е добър човек, изучи се и стана учител. Мохамед наследи занаята на баща си, продава благовония. Ожени се и му се роди син – Хасан. Третият, Али, беше мой приятел. Като деца все заедно играехме. Преобличахме се като християни, влизахме в църквата, крадяхме книги, продавахме ги, а с парите си купувахме локум и сладкиши. Веднъж християните ни хванаха и ни отведоха при баща му. Ахмад Аттар удари една плесница на Али. Той се разсърди и скоро избяга. Вече двайсет години никой не знае нищо за него. Тогава търговецът възкликнал: – Аз съм Али, синът на търговеца Ахмад Аттар! А ти си моят приятел Мааруф! – двамата горещо се прегърнали. – Кажи, Мааруф, защо си дошъл тук? Разказал му обущарят за бедите си и попитал: – А ти как се озова на това място? – Е, нали знаеш, че се махнах от Кайро. Тръгнах от град на град и от страна в страна. Накрая пристигнах в този град, който се казва Ихтиан ал-Хутан. Хората тук са добри, доверчиви. Помагат на бедния, дават му заеми и вярват на всяка негова дума. Аз им казах: “Търговец съм и изпреварих кервана, за да намеря място за стоката си. Може ли да ми дадете хиляда динара, докато тя пристигне?” Повярваха ми, дадоха ми пари и завъртях търговия. Купувах стока, продавах я и си връщах на части заема. Така полека-лека забогатях, сдобих се с уважение, сприятелих се с много хора. В страна, където никой не те познава, можеш да правиш каквото си искаш. Ако сега ти кажеш на някой: “Аз съм беден обущар, вчера напуснах Кайро”, малцина ще ти повярват. Ако пък речеш: “Доведе ме тук един великан!”, ще те отбягват, защото ще мислят, че ще им направиш някакво зло. И тази мълва ще навреди не само на теб, но и на мен, защото и аз съм от Кайро! – Какво да правя тогава? – попитал Мааруф. – Ще ти кажа. Ако е рекъл Господ, утре ще ти дам хиляда динара, муле и роб, който да върви пред теб. Аз пък ще седна сред търговците и щом те видя, ще стана, ще ти целуна ръка и по този начин ще те издигна в очите им. Ще те попитам за някаква стока: “Докара ли от нея?”, а ти ще отвърнеш: “Много!” Така още повече ще се издигнеш пред тях. После ще кажа: “Намерете дюкян за стоката му!” Ще те опиша като богат и щедър човек. А дойде ли просяк при теб – дай му нещо. Бързо ще ти се разнесе славата на човек с щедра душа и добро сърце. А аз ще събера търговците на пир, където да се опознаете. Хората ще те обикнат и ще почнат да те уважават. Няма да мине и месец, и ще се сдобиеш с много пари! На другата сутрин търговецът дал на Мааруф обещаните пари и муле и робът тръгнал пред него да му проправя път. Стигнали до пазара. Там Али скочил на крака и целунал ръка на обущаря: – Добър ти ден, търговецо Мааруф, стопанино на богатства и щедър човече! – помогнал му да слезе от мулето и го представил на търговците. – Той търговец като нас ли е? – запитали те. – Много по-голям от нас! – отвърнал Али. – В Кайро всички го познават. Има съдружници и в Йемен, Индия и Синд. Той не е тръгнал толкова да върти търговия, защото богатството му е огромно, колкото да разглежда чужди страни. Аз ще бъда един от неговите слуги тук! Разчуло се за богатия търговец, надошли хора, започнали да го черпят. Пристигнал и началникът на пристана и му се представил. А Али го заразпитвал: – Господарю, а дали носиш от еди-кой си плат? – Много! – Господине, а жълто сукно имаш ли? – попитал го един търговец. – Много! – А червено като кръв от газела? – поинтересувал се друг. – Много! Завъртял се някакъв просяк и един от търговците му дал полусребърник, друг – четвърт динар. Когато протегнал длан пред Мааруф, той гребнал цяла шепа жълтици и му я подал. Ахнали търговците: – Това беше направо царска милостиня! За да раздава толкова много, сигурно богатството му е безмерно! След малко докуцукала бедна женица. И на нея Мааруф дал шепа жълтици и тя си тръгнала, като го благославяла. Плъзнала мълвата за богатия чужденец из града и стотици просяци се изредили да му искат пари. Раздавал обущаря с пълни шепи, но ето че хилядата динара свършили. Плеснал той с ръце: – В този град има много бедни и нещастни хора! Ако знаех, че е така, щях да взема повече неща със себе си! А сега, като дойде някой, какво да му дам? – Кажи му, че Аллах ще му даде! – Не, нямам такъв обичай. Смятах да преживея с тези хиляда динара, докато пристигне керванът ми! – Ти за това не се бой! – рекъл му един търговец. Извадил хиляда динара и му ги дал. Започнал Мааруф пак да раздава пари на всеки бедняк, който дойдел при него, и продължил така, додето от минарето призовали за обедна молитва. Всички влезли да се помолят, а той хвърлил остатъка от жълтиците върху главите на молещите се. После излязъл навън и взел пари от друг търговец. И продължил да ги раздава. До вечерта раздал пет хиляди динара, а на тези, от които вземал назаем, казвал: “Щом пристигне керванът ми, ще ти ги върна двойно – ако искаш в злато, ако искаш – в стока!” Али гледал всичко това, ала не смеел и дума да обели. На другия ден Мааруф отишъл на пазара и я подкарал по същия начин – вземал назаем и раздавал парите на бедняците. За двайсет дни пропилял шейсет хиляди чужди динара. Взели да се споглеждат търговците, да се питат един друг: – Абе много се забави керванът на Мааруф! Докога ще му даваме пари, а той ще ги раздава на бедняците? Решили да попитат земляка му Али. Отишли при него, а той им казал: – Не се притеснявайте, керванът му ще дойде скоро и той ще ви върне всичко! – а после извикал Мааруф и му се скарал: – Какво правиш? Аз ти казах да изпечеш хляба, а ти го изгори! Взел си шейсет хиляди динара от търговците, как ще им ги върнеш, като нито купуваш, нито продаваш! – Чудо голямо! – отвърнал му Мааруф. – Какво са шейсет хиляди динара! Като дойде керванът, ще им ги върна. Ако искат – в злато, ако искат – в стока! – О, Всемилостиви Боже! – възкликнал Али. – Да не би да имаш керван? – Много! – отвърнал обущарят. – Как не те е срам! Аз те научих на тази дума, а сега ти ми я пробутваш на мен! Отивам да разкрия на хората кой си! – Недей – смръщил вежди Мааруф. – Нали ще дойде керванът и ще се разплатя и с теб, и с останалите. А като им кажеш друго, ще си получиш ли обратно парите? Изумил се от нахалството му Али и отишъл на пазара. Признал всичко на търговците: – Аз не мога да се оправя с този човек! Той и мен завлече с хиляда динара. Като му давахте парите си, мен питахте ли? Сега, ако искате, оплачете се на царя, кажете, че ви е измамил. Аз с нищо не мога да ви помогна! Отишли търговците при царя и му рекли: – Царю честити, дошли сме по един въпрос, който не можем сами да разрешим. Появи се един чужденец, ние му дадохме пари, докато му пристигне керванът, а той ги раздаде на бедните. Сега самите ние не знаем честен човек ли е или измамник. Ако бе някой скъперник и крадец, нямаше да раздава с пълни шепи. Ала и кервана му го няма и ние сме много разтревожени, защото той може да не ни върне парите. А царят бил много алчен. Щом чул за щедрия чужденец, веднага викнал везира си и му казал: – Този търговец трябва да е много богат, щом раздава с лека ръка такива суми! Керванът му навярно ще пристигне всеки миг. Ще вземе той да се разплаща и ще изгуби парите си. Защо да не го оженя за дъщеря си и да ги прибера, вместо да ги вземат търговците? – Царю – отвърнал везирът, – аз мисля, че той е измамник. А измамникът разрушава огнището на алчния! – Спокойно! Ще го изпитам и ще разбера честен ли е или лъжец. – Как ще го изпиташ? – Ще му покажа един скъпоценен камък. Ако познае какъв е и каква е цената му, значи не лъже. Ако ли не – мошеник е и ще го погубя! Наредил да извикат Мааруф, явил се той пред него и царят го попитал: – Ти ли си Мааруф? – Аз съм! – Търговците твърдят, че им дължиш шейсет хиляди динара! – Вярно е. – Защо не им ги върнеш? – Чакам да пристигне керванът ми и тогава ще дам на всеки двойно повече, отколкото ми е заел. Ако иска – в злато, в сребро или пък в платове и стока. Протегнал царят камъка и го попитал: – Кажи тогава, търговецо, истински ли е този камък и колко струва? Камъкът бил колкото лешник, царят бил платил за него хиляда динара и много се гордеел с него. Взел го обущарят в ръка, огледал го, стиснал го в пръстите си и понеже този вид камъни били много крехки, той се счупил. – Защо строши камъка ми? – викнал царят. Засмял се Мааруф: – Мислиш, че този боклук е скъпоценен? Хе, истинският камък струва поне седемдесет хиляди динара и е като голям орех. А този е най-много хиляда динара. Но аз видях, че във вашия град всички сте бедни, и затова евтините неща ви се струват скъпи! – А ти имаш ли такива скъпи камъни? – попитал завистливо царят. – Много! – отвърнал Мааруф. – А ще ми дадеш ли някои от тях? – Щом дойде керванът ми, ще ти дам много! Без пари ще ти ги дам! Зарадвал се царят и викнал на везира: – Отпрати търговците, нека почакат да пристигне керванът на този човек! А щом се появи, да дойдат при мен, аз ще се разплатя с тях! – когато той ги отпратил, царят го извикал насаме и му наредил: – Дръж се любезно с Мааруф! Заговори го, спомени за дъщеря ми! Току-виж сам предложил да се ожени за нея! – Мисля, че този човек е мошеник, царю! – казал везирът. – Така мислиш, защото ти сам искаше да се ожениш за дъщеря ми, ала тя не пожела! Сега се стараеш да попречиш на този богат търговец да ми стане зет, та дъщеря ми накрая пак за теб да се омъжи! Как можеш да го наричаш измамник! Видя ли как строши камъка и позна цената му? Тъй че направи каквото ти казах! Щом той зърне дъщеря ми и види колко е красива, ще я обсипе със скъпоценности. Ти искаш да лишиш и нея, и мен от всичко това ли?! Уплашил се везирът от царския гняв и отишъл при Мааруф. – Царят има много красива дъщеря и желае да я омъжи за теб! Какво ще кажеш? – Добре, но нека първо дойде керванът ми – отвърнал обущарят. – За сватбата ще ми трябват много пари – за дъщерята, за царя, за гостите, за слугите и робите, за бедните. Аз трябва да даря всички тях, иначе какъв младоженец ще съм! Предал везирът думите му на царя и той плеснал с ръце: – И след всичко това ти твърдиш, че той е мошеник! Върви го доведи и не ме ядосвай повече! Дошъл Мааруф и царят му рекъл с благ глас: – Недей да се тревожиш за пари! Хазната ми е пълна! Вземи ключа и се разпореждай с нея, както си искаш! Купувай дарове за младоженката, пък откупа ще ми го платиш, когато дойде керванът. Така царят оженил дъщеря си за Мааруф. На празненството обущарят седял на висок подиум, а пред него се събрали музиканти, танцувачки, фокусници, всякакви хора. Той им раздавал с пълни шепи от богатството на царя. Що голтаци облякъл, що босяци обул! Царят стискал зъби, като гледал как се пилее имането му, ала не смеел нищо да каже. Само Али прошушнал на Мааруф: – Ти си бил голям нахалник! Първо профука парите на търговците, сега и на царя! – Не бой се! – весело му отвърнал обущарят. – Ще дойде керванът, ще оправим всичко! Веселбата продължила четирийсет дни. Когато най-сетне двамата младоженци останали сами, Мааруф изведнъж се натъжил. – Какво стана с теб, господарю, защо посърна лицето ти? – попитала го невестата. – Ох, остави! Този мой керван толкова се забави, че сега нямам и един скъпоценен камък да ти подаря, както е обичаят! – Не се ядосвай! Нали сме се оженили не заради богатствата, а заради нас самите! Прегърнала го тя и Мааруф забравил и кервани, и скъпоценни камъни. На другата сутрин, докато той се къпел в банята, пазителят на хазната отишъл при царя и разтревожен му съобщил: – Царю, хазната вече е съвсем празна! Твоят зет продължава да раздава и последните грошове, да облича първенци и сановници в нови дрехи. Ала и това ще секне, защото след няколко дни няма да имаме нищо. Какво да правя? Тогава царят повикал везира и, срам не срам, му казал: – Този керван на Мааруф никакъв го няма. Кажи какво да направим? – Ех, царю! Казвах ти аз, че си имаме работа с лъжец и измамник, но ти не ме послуша... Щом сега ме питаш, викни дъщеря си, аз ще я подуча как да постъпи! Викнал царят дъщеря си и тя попитала иззад завесата: – За какво ме извика, царю? – Господарке – взел думата везирът, – мъжът ти не само се ожени за теб, но и пръсна парите на баща ти. Непрекъснато говори как чака кервана си и как, когато дойде, ще потекат реки от злато. Ала кервана го няма никакъв и всички ние сме много обезпокоени! – Той и на мен все така казва – признала дъщерята. – Обещава ми накити, платове, но още нищо не съм получила. – Искаме да разбереш истината! Тая нощ го приласкай, кажи му: “Аз съм твоя жена, обичам те, на мен спокойно можеш да разкриеш как стоят нещата с тоя керван! Нито ще те издам на някого, нито ще те сполети зло!” Направи, господарке, това, та да ни олекне на всички! Съгласила се царската дъщеря и вечерта постъпила така, както я посъветвал везирът. Приласкала мъжа си, говорела му нежни думи, кълняла се в любовта си. Накрая го попитала за кервана. Мааруф толкова се размекнал от ласките u, че си признал греха: – Господарке! Аз не съм никакъв търговец, ами съм прост обущар, при това и инструменти вече нямам... – и u разказал всичко от игла до конец. Тя толкова се изненадала, че избухнала в смях: – Ама ти си бил голям лъжец и измамник! Какво да каже Мааруф, така си било! Само u се примолил: – Спаси ме някак! Знам, че ако не ми помогнеш, баща ти ще ме убие! – Наистина заслужаваш да те убие! Заради твоите лъжи и своята алчност той ме омъжи за теб. Ти пръсна цялото богатство на хазната и сега тя е празна като хамбар напролет. Везирът те мрази, защото е разбрал какъв си, а пък и му отмъкна под носа жената, за която искаше да се ожени! Търговците също са готови да ти видят сметката, защото и тях измами! Видя ли колко бели направи с глупавите си лъжи!... Ала ти си мой съпруг и аз няма да те изоставя. Не мога да кажа на баща си истината, защото той ще ти отреже главата и аз няма да си простя това! Пък и хората, като разберат какъв си, ще решат, че и аз, твоята жена, съм същата. Затова преоблечи се като мамелюк, яхвай един кон и дим да те няма! Иди в някоя страна, която не е под властта на баща ми, захвани се с търговия, а на мен изпрати писмо, да знам къде си. Аз ще ти пращам всичките пари, които успея да заделя, ти ще търгуваш с тях и така ще забогатееш. А когато баща ми умре, ще се върнеш при мен и ще оглавиш царството. Бягай бързо, преди да са дошли стражите му! Мааруф се приготвил по най-бързия начин и още преди да се развидели, напуснал двореца. На сутринта царят повикал дъщеря си и я попитал: – Какво научи, дъще? – О, царю, дано Аллах накаже везира, задето хвърли такава обида върху мъжа ми и върху мен! – Защо? – Защото снощи тъкмо да му задам въпросите си, пристигнаха пратеници с писмо от мамелюците, които охраняват кервана на Мааруф. Прочете го мъжът ми и разбрахме, че след като той ги е изоставил, са ги нападнали разбойници, избили са част от мамелюците и са откраднали двеста товара платове. Затова закъсняват, защото битката още продължава и останалите живи мамелюци искат да си върнат стоката. А мъжът ми като кресна: “Та какво са двеста товара платове и накити, от това керванът ми няма да обеднее, трябвало е да ги подарят на разбойниците и да дойдат тук! Чудо голямо, двеста товара!” Въпреки това той яхна коня си и потегли към кервана, за да го докара тук. Добре, че не го разпитах, както ме посъветва везирът, та да се обиди на всички ни, задето го подозираме в нечестност! – Ох, слава на Господа, че писмото те е изпреварило, дъще! – вдигнал ръце към небето царят. После наругал здраво везира, а дъщеря си успокоил и изпратил в покоите u. А през това време Мааруф се клатушкал върху коня си из голата пустиня и се проклинал, задето така глупаво бе пропилял всичко, което бе успял да придобие. Чудел се накъде да поеме и какво да прави. Направо не му се живеело, идело му да си върже юздата на шията и да се обеси. Наближил някакво селце и видял пред къщите орач да оре с два мършави вола. Бил вече много огладнял, затова подкарал коня към него. Поздравил го: – Дал ти Бог добро, човече! Орачът му отвърнал на поздрава и го попитал: – Ти царски мамелюк ли си, господине? – Да. – Слез от коня – ще ми бъдеш гост! Поласкал се Мааруф от щедростта му, ала рекъл: – Като гледам – нямаш нищо! С какво ще ме нахраниш? – Бъди спокоен, ще отида до селото и ще донеса храна. Само ме почакай! Затичал се той към къщите, а Мааруф го зачакал край ралото. По едно време си казал: “Тоя добър човечец си заряза работата заради мен, я поне малко да поработя вместо него!” Подкарал двата вола и натиснал палешника. Поорал малко, когато изведнъж усетил под плуга нещо твърдо. Добичетата спрели и не можели да продължат. Надникнал Мааруф под ралото и видял, че се е закачило за златна халка. Разровил пръстта и халката се оказала вградена в голяма каменна плоча. Напънал се Мааруф и отместил плочата. Открила се дупка със стълба, която водела надолу. Слязъл той по стълбата и попаднал в помещение с четири стаи. Първата била пълна догоре с кюлчета злато, втората – с изумруди, корали и бисери, третата – с рубини, тюркоази и диаманти, четвъртата – с най-различни накити и украшения. На средата имало ракла от чист кристал, пълна със скъпоценни камъни с големината на орех. Върху раклата пък имало кутийка, подобна на златен лимон. От цялата тая гледка на Мааруф му се замаяла главата и той възторжено си помислил: “Е, край на мъките ми! Такова богатство не бях и сънувал! А какво ли има в тази кутийка?” Отворил я и вътре видял златен пръстен с чудна направа, изписан от край до край с непонятни думи. Сложил го на пръста си и чул глас: – Пред теб съм, господарю! Каквото поискаш, ще го получиш! Аз изпълнявам всяко желание с помощта на Създателя на деня и нощта! – Така ли? – ахнал Мааруф. – Щом си създание на моя Бог, кой си и какъв си? – Аз съм слуга на този пръстен и на неговия притежател. Султан съм на стотици джинове, на хиляди великани и шейтани. Всеки от тях има хиляди свои слуги и работници, които могат да вдигнат планини, да прокарат реки, да построят или да разрушат градове! Само поискай – и всичко ще ти се изпълни! Достатъчно е да потъркаш пръстена – и аз ще се явя пред теб! Потъркал пръстена обущарят и страховитият джин се извисил в целия си ръст над него. – Как се казваш? – попитал го Мааруф. – И кой те вкара в този пръстен? – Казвам се Абу Саадат. Навремето бях слуга на Шадат бен Ад, на когото е това съкровище. Той умря, ала остана пръстенът му. Сега ти го притежаваш и съкровището става твое. – Мислиш ли, че можем да го пренесем, където ти кажа? – Няма по-лесно от това! Само кажи къде? – Дай първо да го изнесем от тук, ама така, че нищичко да не остане! Замахнал джинът с ръка и земята се разпукала. Той изчезнал в пукнатината, ала след малко се появил заедно с безброй дребни момчета. Те носели златни кошнички, които веднага се захванали да пълнят и да изнасят нагоре. Не минало много време, когато Абу Саадат рекъл: – Изнесохме цялото съкровище. Нищичко не остана! – Какви бяха тия чевръсти момчета? – попитал Мааруф. – Всичките са ми синове. Работата беше толкова лека, че нямаше нужда да викам мъже или джинове. Сега какво да правим? – Можеш ли да докараш сандъци и мулета и да натоварим всичките тия богатства върху тях? – Това е още по-просто! – и той викнал синовете си, като заповядал: – Тези от вас да станат мулета, онези – мулетари, другите – мамелюци, а ония ей там – слуги! Превърнали се те всички в това, което им наредил джинът, и се заловили за работа. След това джинът избрал неколцина и ги превърнал в жребци с позлатени юзди. Мааруф се разпоредил на слугите: – Сега подредете всички скъпоценни камъни в отделни сандъци, а също златото и редките метали. А скъпи платове можете ли да ми докарате? – Разбира се! Какви искаш – сирийски, индийски, китайски, гръцки? – Донесете по сто товара от всеки вид! – Добре, само ми дай срок до сутринта, защото помощниците ми ще трябва да ходят до всяка от тези страни и да ги донесат от там! – Имаш този срок! Но първо искам да ми намериш и нещо вкусно за хапване. – Няма нищо по-лесно от това – отвърнал джинът и пред тях се появила красива шатра, а в нея – чудна трапеза с отбрани ястия. Изчезнал някъде Абу Саадат и останал Мааруф със синовете на джина, превърнати в мамелюци, слуги и мулета. В това време селянинът се върнал с голяма паница леща и торба ечемик за коня. Като видял разпънатата шатра, мамелюците с ятаганите и безбройните слуги, не можел да повярва на очите си. Помислил, че докато го е нямало, е пристигнал някакъв султан. Дори понечил да се върне и да заколи две пиленца, та да нагости и него, но в същия миг видял Мааруф. – Ела – повикал го той. – Какво носиш? – Леща за теб и ечемик за коня. Ама ще се върна да взема храна и за султана! – Никъде няма да ходиш! Царят има работа другаде, а аз съм неговият зет. Бяхме се посдърпали, та той пратил мамелюците подире ми, но вече се сдобрихме, така че всичко е наред. Благодаря ти за лещата! Ела и бъди мой гост! Седнали и Мааруф изял лещата, а селянинът си напълнил търбуха с вкусните гозби. След това обущарят напълнил празната паница със злато и казал на селянина: – Занеси това в селото, а ти ела с мен в града да видиш как ще те почитам! – Колко си добър! – поклонил му се селянинът. – Ти ме позлати до края на дните ми! – Върви, върви! – подканил го Мааруф. Прекарал обущарят цялата вечер и нощта във веселби, а на сутринта се вдигнал облак прах и пристигнал запъхтян джинът, съпроводен от мамелюци и керван натоварени мулета, чийто край не се виждал. – Всичко е изпълнено, господарю! – казал той. – Можем да тръгваме, накъдето кажеш! Ала преди това облечи тези дрехи, които съм донесъл специално за теб! Облякъл ги Мааруф, а те били толкова пищни и богато украсени, че той заприличал на истински султан. После казал на Абу Саадат: – Ще напиша едно писмо, което искам да отнесеш в град Ихтиан ал-Хутан. Ще влезеш при царя преправен на вестоносец и ще му го дадеш! Написал той писмото и джинът мигновено го отнесъл в двореца на царя. Докато влизал, чул царят да се жалва на везира, че не знае къде е зет му. Поискал от него да изпрати войници, за да му помогнат, ако трябва. А везирът отвърнал: – Недей повече да се заблуждаваш, царю! Този измамник е разбрал, че сме го разкрили, и сега не смее да се покаже пред нас! Тъкмо тогава се появил джинът с писмото в ръка. – Кой си ти? – попитал го изненадан царят. – Вестоносец съм, велики царю! Праща ме зет ти, който пътува насам с кервана, а на мен поръча да ти донеса това писмо! Прочел царят писмото и не можел място да си намери от радост. Вътре пишело: “Пращам ти много поздрави, велики царю! Излез с войската си да посрещнеш мен и кервана ми!” Извикал той везира и му показал писмото: – Видя ли! А ти го изкара по-черен от дявола и искаше да го прогоня, да го убия и какво ли не! Навел виновно глава везирът, а царят заповядал градът да се украси и войската да се стяга за път. После отишъл в покоите на дъщеря си и u съобщил новината. Тя се зарадвала, но се зачудила: “Това пък сега какво е? На мен едно ми говореше, а съвсем друго излиза!” Като видял приготовленията, Али също си рекъл: – Бре, че изненада! Сигурно Мааруф пак е измислил някоя хитрост! Търговците на пазара щастливо запотривали ръце, че най-сетне ще си получат обратно парите. Изобщо целият град тръпнел в очакване на Мааруф и прословутия му керван. През това време Абу Саадат се върнал при Мааруф, казал му, че е предал писмото, и наредил на слугите да товарят мулетата. Мааруф облякъл царските си дрехи, с които изглеждал като велик султан, и всички поели към Ихтиан ал-Хутан. По средата на пътя ги посрещнал царят с войската си. Щом видял своя зет под балдахина облечен пребогато и отвсякъде обграден с мамелюци, слязъл от коня си и му се поклонил ниско. Поклонили му се и хората от свитата му. Поели обратно и скоро всички влезли в града. Настъпила голяма олелия. Отвсякъде се носели възгласи, поздрави, одобрение. Мааруф се полюлявал под балдахина си и великодушно махал на тълпата. Влезли в двореца и той наредил на слугите си да внесат богатствата му в хазната, а платовете да донесат при него. Изпълнили нареждането му и Мааруф започнал да дарява всеки с тежки чуждестранни платове. Слуги, роби, стражи – всички получили по няколко дебели топа. След това поискал да му донесат от скъпоценните камъни и златото. От тях също раздал с пълни шепи на придворните, готвачите и музикантите. Най-хубавите платове и най-големите камъни поръчал да отнесат на жена му. – Синко, стига с тези подаръци! – опитвал се да го спре царят, но Мааруф само махвал с ръка. – Не бой се, имам много! Повикал търговците и на всеки върнал двойно от това, което му дължал. Дошъл по едно време началникът на хазната и се оплакал на царя: – Не знам къде да дявам всичкото това богатство! В хазната вече не остана празно местенце! Царят, обзет от радост и алчност, му казал да го трупа в друго помещение. Обикалял слугите и ако някое камъче случайно се търкулнело на земята, го вдигал и го връщал в коша. Като приключил с разтоварването и подаръците, Мааруф отишъл при жена си. Тя му целунала ръката и го попитала: – Ти подиграваше ли ми се, като ми разказа онези неща за обущарницата и свадливата си жена? Защо ми наговори всички тия работи? Мааруф се засмял и я прегърнал: – Исках да изпитам любовта ти. Сега вече знам, че ме обичаш истински, а не заради богатствата ми. Усамотил се в един ъгъл и потъркал пръстена. Появил се Абу Саадат и Мааруф му наредил: – Искам една златотъкана дреха за жена си, каквато няма никоя царица на света! Джинът мигом му я доставил. Отишъл той при жена си и u казал: – Облечи я и нека всички знаят, че мъжът ти се е върнал жив и здрав! Докато тя се радвала на дрехата си, Мааруф поръчал невиждани наметала и за робините u. Весело му било на сърцето, като гледал как те ахкат, охкат и цвърчат като птички от щастие. През това време царят и везирът се дивели на неочакваното пристигане на Мааруф. – Ти как мислиш? – попитал царят. – Какво точно се е случило? – Царю – отвърнал везирът, – аз продължавам да се съмнявам в този човек! Знам как се върти търговия. Не е възможно само с нея да се сдобиеш с такова несметно богатство. Тук има някаква тайна! – Можем ли да я разберем? – Можем. Като се нарадват всички и Мааруф престане да дарява наляво и надясно, покани го да отидем тримата в градината, да хапнем и да пийнем. Аз ще направя така, че той да се напие. Тогава със сигурност ще изплюе камъчето и ще разберем откъде се е сдобил с имането си! Съгласил се царят и се уговорили на другия ден да поканят Мааруф. Не щеш ли, на сутринта се втурнали слугите му при царя и стреснато му доложили: – Царю, тази нощ от оборите са изчезнали всички коне и мулета барабар с мамелюците! Сигурно те са ги отмъкнали! – Негодници! – викнал им царят. – Как е възможно да изчезнат хиляда коня, неколкостотин мулета и толкова мамелюци, а вие нищо да не усетите? – Кълнем ти се, царю, и ние се чудим как така се изпариха под носа ни! – Щом господарят ви излезе от харема си, веднага му кажете! – рекъл им той. Събудил се Мааруф и излязъл от харема си, като се протягал доволно. Те веднага се втурнали към него и му съобщили лошата новина. Обущарят само се засмял и казал: – Е, голяма работа! Какво толкова се притеснявате за хиляда коня и не знам колко си мулета! Вървете си, не берете грижа! И си откъснал един лимон от дървото, да си разкваси устата. Когато отишъл в царските покои, царят му казал: – Слушай, зетко, много съм щастлив, че отново си при нас! Дай да седнем тримата с везира, да си побъбрим и да се почерпим по случай завръщането ти! Не му трябвало на Мааруф дълго да го увещават, веднага се съгласил. Седнали тримата край богатата трапеза, дърветата им пазели сянка, а птичките се надпреварвали да им пеят с прекрасните си гласове. Взели да си разказват разни забавни случки и истории, а везирът току сипвал вино в чашата на Мааруф и го подканял да пие. Скоро обущарят така се напил, че взел да се клатушка и погледът му се премрежил. Тогава везирът го попитал: – Ха сега кажи на царя и на мен истината за това, как се сдоби с такова огромно богатство! И двамата с него знаем, че не може да е от търговия. Измислил си някакъв друг, хитър начин! Станало му драго на Мааруф от думите му и си признал: – Така е! Не съм никакъв търговец. Ето този пръстен свърши цялата работа! И им разказал всичко още от живота си в Кайро, та до днешния хубав ден. Взел везирът пръстена да го разгледа и попитал: – И какво трябва да направя сега? – Само го потъркай и джинът ще цъфне пред нас! Тогава ще видиш! Потъркал везирът пръстена и ето го джина – от страшен по-страшен. – Слушам те, господарю! Цял съм на твоите услуги! Кажи какво искаш, и ще го изпълня на мига! Везирът посочил Мааруф и ревнал: – Грабни този никаквец и го отнеси в най-затънтените краища на пустинята! Нека умре от глад и жажда и птиците да изкълват месото му, а дивите зверове да изгризат кокалите му! Грабнал джинът Мааруф, вдигнал го в небесата, летели, що летели, и се спуснали сред изпепелени земи, където нямало нищо друго освен камъни и пясък. – Къде ме доведе, Абу Саадат? – плачел Мааруф. – Нима ще ме оставиш тук да изгния? – Ще те оставя, глупако! Ти сам си навлече това с простия си акъл! Богатство и власт не се отстъпват никому, не го ли знаеш? Захвърлил го насред пустошта и полетял обратно. А в градината везирът казал на царя: – Видя ли, че излязох прав! Колко дълго ти говорих, а ти все не ме слушаше и ме навикваше! – Прав беше – отвърнал му царят. – Извинявай! Дай да видя тоя пръстен! – Как ли пък не! За да стана отново твой слуга? – потъркал пръстена, появил се джинът и везирът му казал: – Отнеси и този стар глупак на същото място, където е оня негодник! Нека двамата си другаруват, додето ги изядат хищните птици и зверовете! Грабнал джинът царя и го отвел при Мааруф. Седнал царят до своя зет и двамата заоплаквали злочестата си съдба и глупостта си. А везирът събрал всички сановници и им разказал за всемогъщия си пръстен. Заплашил ги – не го ли изберат за цар, всички ще ги изпрати в пустинята. Нямало как, избрали го те за цар и той започнал да се разпорежда с всичко в страната. Останало му да свърши само още едно нещо – да се ожени за царската дъщеря. Затова пратил евнух да u каже да се стяга за сватба. По това време течал периодът идда и не било редно да се прави сватбено тържество, но везирът се чувствал вече толкова могъщ, че дори идда не го спряла. Вечерта отишъл в покоите на царската дъщеря и пристъпил към нея. Ала тя вдигнала уплашено ръце и рекла: – Моля те, везире, махни този пръстен от ръката си, защото ме е страх от духа, който ме гледа от него! – Това е господарят на пръстена, не бой се! – отвърнал той, но свалил пръстена и го оставил на възглавницата. Тогава царската дъщеря го ритнала в гърдите, грабнала пръстена, сложила си го на пръста и го потъркала. Появил се в цял ръст Абу Саадат и я попитал какво желае. – Отведи този безбожник в затвора и го окови с най-тежките вериги! След това се върни! Отвел Абу Саадат везира, после се върнал. – Къде са мъжът ми и баща ми? – попитала го тя. – В пустинята. – Доведи ги веднага! Литнал джинът, взел двамата от пустинния край и ги върнал в двореца. Така царят отново заел мястото си, а Мааруф станал негов пръв везир. Ала дъщерята не дала пръстена на нито един от двамата. Казала им: – Достатъчно глупости направихте с него. При мен той ще е в сигурни ръце. А ако един ден умра, тогава вие решете кой да го вземе! Минало време и царската дъщеря родила син. След това царят умрял и Мааруф заел неговото място. Управлявал той справедливо държавата и всички негови поданици били много доволни. Ала съдбата пожелала царската дъщеря да се разболее тежко. Малко преди да предаде Богу дух, тя казала на Мааруф: – Знам, че ще се грижиш за сина ни, затова не те съветвам нищо за него. Ала, моля те, пази като зеницата на окото си пръстена! Дала му го и през нощта починала. Останал Мааруф да царува сам и да се грижи за сина си. Веднъж, както си лягал под балдахина, зърнал в стаята някаква фигура. Какво било изумлението му, когато видял бившата си жена Фатима, погрозняла, с изхвръкнали зъби, да се прокрадва към ложето му. – Какво правиш ти тук? – извикал той. – О, мъжо мой, не се страхувай от мен! Виждаш на какво съм заприличала заради лошотиите, които вършех на хората и на теб. Дяволът ме беше обладал и затова бях толкова зла! Но Господ вече ме наказа, затова не ме наказвай и ти! Разкайвам се за всичко и те моля за прошка! – Какво се е случило с теб? – След като ти замина, животът ми бе много тежък. Започнах да прося, за да не умра от глад. Всички ме отбягваха, не искаха да говорят и да дружат с мен. Ако знаеш колко мъка и болка съм видяла, колко сълзи съм изплакала! Една нощ се появи някакъв мъж и ме попита защо плача. Разказах му за лошотията си и за това, как си ме напуснал. Тогава той ми разказа, че ти живееш в този град и си станал цар. Грабна ме и ме доведе при теб! Моля те, не ме пропъждай, нека пак да живеем заедно! Станало му мъчно на Мааруф за Фатима и u предложил да остане да живее в двореца. Дал u слуги и дворец и синът му живеел ту при него, ту при нея. Ала тя намразила момчето, защото не било нейно дете, и то започнало да я отбягва. Нещо повече, Фатима си наумила, че след като вече била царица, трябвало да се добере и до вълшебния пръстен. Макар да пазел пръстена много зорко, Мааруф не обичал да се къпе с него и го свалял от ръката си, когато влизал в банята. Фатима знаела това и веднъж го издебнала. Промъкнала се в покоите му, извадила пръстена изпод възглавницата и го нахлузила на пръста си. Синът на Мааруф обаче случайно я видял, когато тя се прокрадвала към бащиния му палат, и я последвал с меча си. Миг преди тя да потърка пръстена, той вдигнал меча и я съсякъл. Дочул виковете u, Мааруф изскочил от банята и видял окървавеното u тяло. – Какво си направил? – попитал той сина си. Момчето му разказало за злите намерения на мащехата си, а Мааруф видял пръстена си върху пръста u. Тогава разбрал, че дяволът, който навремето бил обладал Фатима, така и не си е тръгвал от нея, и много съжалил за доверчивостта си. Погребали злодейката според обичаите и животът пак потекъл спокойно, както и преди тя да се появи. А Мааруф си спомнил за бедния орач, с чието рало се бил сдобил с богатството и властта си, повикал го в Ихтиан ал-Хутан и го направил свой везир. После се оженил за чудно красивата му дъщеря, а когато собственият му син пораснал, оженил и него за една прекрасна девойка и всички заживели в благополучие и разбирателство.