Величеството Не е за вярване, но Царят видимо е ядосан. Изчезнала е благостта от лицето му – меките благородни черти, които са призвани да излъчват господарска любов. Но любов само за умерено вдигнати нагоре глави, мислещи правилно. И още по-правилно действащи. Вестникът е сгрешил. Вестникът! Ах, този вестник! Как си е позволил? Вестникът е ядосал Неговото Величество. И ето го, изправен пред мен, след като преди това се е ръкувал по царски сърдечно с десетина души поне, Симеон II съблича за миг меките си черти за благост и благослов, свежда ядовито глава и казва: – Тошев, как си позволявате да пишете във вестника си така! Три пръста на дясната му ръка са стиснати в точка и се движат като обвинителен маховик – от горе на долу, обратно и още по-отчетливо пак – от горе, та долу! Лявата се докосва до лакътя на протегнатата ми за здрависване дясна ръка, Валерия Велева, която е права до мен, забравя марковата си усмивка върху лицето, но аз чувствам как изведнъж се изпъва като струна на лък с остра стрела – къде и с какво сме сгрешили!? Тя е в екипа за отразяване на посещението. Заедно с Царя е и домакинът Пейчинов – представя му отбраните гости. Спира се стреснат и той. Не, не е ясно дали височайшите думи влизат в ушите му, още повече че те се шептят, но стига, влиза в главите божественият гняв на Величеството. Денят е 14 юни 1996 г. Следобед Августин Пейчинов, за когото се говори, че е от най-приближените по това време на Симеон Сакскобургготски, организира парти в софийския си апартамент за тесен кръг хора, сред които попадаме и аз, и Валерия Велева. До този момент не съм се срещал с бившия цар, но няколко пъти сме си разменяли поздрави чрез посредници. А Валя е един от малкото журналисти, които са правили интервю с него в мадридското му жилище. На 25 май (до 16 юни) Симеон Сакскобургготски пристига в България след 50-годишно изгнание – пристига с триумф, сякаш Цезар си е дошъл след исторически победи в Европа. Стотици хиляди го посрещат на летището, по целия път до столичната община и след нея – до хотел "Интерконтинентал". Правителството на Жан Виденов се разсейва и тайно скърца с антимонархически зъби, сините, начело с Костов, които ухажват Величеството от мига на рождението си, се разчекват от щастливи усмивки – във вълните от народна любов те виждат знамение: демек то си е ясно, Царят не е комунист, царят може да е единствено "анти" – анти червените, анти тяхното управление, Царят може да е единствено син. А това, като се имат предвид могъщите вълни от хлипащи хора по пътя на Симеон, си е знак – показалецът и средният пръст, разкрачени и нагоре. Възгласите "Цар Симеон" в центъра на София заглушават дори неспирния звън на камбаните на патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски". Хора припадат и плачат, плаче и Симеон. Доня Маргарита също поплаква. Полицията не успява да удържа тълпите. Има съборени, смачкани, прокапва и кръв... Полицията въобще не се е готвила за това. Не защото е непредвидимо, а защото Николай Добрев, току-що станал новият вътрешен министър, така е решил. Кацал на летището някакъв гражданин, някой си, дето се е раждал за Цар?! Но не е... Един Симеон, Симеон Борисов... В деня на пристигането – 25 май, премиерът Жан Виденов е на официално посещение в Китай и Виетнам. Завръща се на 27 май, понеделник. На летището нашият репортер му задава два въпроса: – В България много градове останаха без хляб. Какво смятате да правите тази седмица? Спешни мерки? – Не би трябвало да възникват затруднения, но очевидно дългите празнични дни (!!?) и сега, броени седмици преди новата реколта, такива трусове са възможни. Ще поискам да ми докладват веднага и където е необходимо, ще помогнем... Хлебната криза бе наистина страховита. Хората чакаха с часове по опашки, правителството бе взело някакви мерки, гребвайки в неприкосновения държавен резерв, за по-големите градове и главно за София, но страната се гънеше под тежко безхлебие. През тези същите дни вицепремиерът Дончо Конакчиев замества министър-председателя. Познавам го от години, съученици сме, Дончо е скучен и съвестен, опитва се да държи кормилото на тръгналия към дъното кораб. – В събота (25 май, когато пристига и Симеон) през целия ден бях в Министерския съвет – разказва ми по-късно той. – Не, не заради пристигането на господин Борисов, а за хляба. Телефоните не спряха да звънят. Телефоните омекват от безсилие – обаждат се от цялата страна партийните губернатори на правителството. Обаждат се и настояват за хляб. Светослав Шиваров, другият вицепремиер, земеделец от червеното БЗНС, отговаря и за селското стопанство и Дончо се опитва да го открие – той може би ще намери отнякъде зърно от изгребания вече хамбар. – ...Най-после ме свързаха с него... Абе днес ми е ден за почивка – отговоря бай ни Шиваров, – какво толкова се косиш, пускай кепенците! – Шегуваш се вероятно? – шегувам се и аз. Защото знам, че Дончо не е точно човекът, който ще украси, ще измисли... – Глупости – не хваща шегичката вицепремиерът у него. – Светослав Шиваров беше просто пиян. Пиел си студена ракийка с шопска салата... А който няма хляб, "да яде пасти". Такава е философията на една нашенска Мария-Антоанета в оранжеви потури по земеделски. Само през дните от заминаването на Виденов за Китай – 19 май, до завръщането му (27-и) цената на хляба бе скочила двойно – от 35 на 70 лева. (Това показва проверка по магазините в София, извършена от редакционен екип, така излиза и във вестника заедно с интервюто на премиера.) Централният курс на долара бе скочил за същото време от 116 на 137 лева, но в обменните бюра щатската валута се продаваше през същия ден по 152 лв. И това, тогава дори не го подозирахме, бе само началото. След седем месеца зелените пари щяха да струват над 3000 лева! Наздраве! Вторият въпрос на нашия репортер към Виденов от това понеделнишко интервю на 27 май е не по-малко конкретен: – Как бихте коментирали завръщането на Симеон II в този момент? Той беше посрещнат триумфално, а имаше и среща с президента? (Кратка, студена, Желев, известно е на Царя, е убеден републиканец – б. а.) – За срещата с президента не мога да коментирам. Аз лично не проявявам интерес към завръщането на господина... Струва ми се, че не това е първостепенното събитие на месеца. – Вие бихте ли се срещнали с него, ако той пожелае? – Не. Имам много друга по-важна работа. И нещо особено важно – Симеон е внимателен. Предпазлив, пресметлив. Той иска, съкровено и с мъка в душата, да си е цар. В събитията, които стават у нас след 1989 г., вижда и златния шанс. Нещо повече, разрухата, връхлетяла като торнадо България, увеличава видимо апетита му да се върне като спасител. Меракът му се подсилва от устрема, с който страната все по-убедително се превръща в клошара на стара Европа. Триумфът на срещите му в София и цялата страна, която обикаля за трите си седмици при това първо завръщане, очертават все по-ясно и пътя, който следва да извърви. СДС вече е подхвърлило идеята да стане държавен глава, президент. А от това стъпало към Короната пътят може да се окаже и кратък. През 1994 г., когато БСП ще вземе властта на парламентарни избори (декември), Симеон даже е изтървал, че не би имал нищо против да бъде монарх с министър-председател от социалистическата партия. Думите на Виденов, че г-н Борисов не е толкова важен, естествено, стигат веднага до Величеството, но той е длъжен да запази спокойствие. И да не покаже никакво партийно пристрастие. Не, не му трябва партиен скандал, още повече че мандатът на червената власт е все още в началото си. Изборите са почти след три години... Така изглеждат тогава нещата. Отгоре на всичко и очите на Костов вече не го виждат в президентския стол. Поне за момента – така мисли, вероятно, Величеството. Променил се е синият лидер и е решил да сложи на него някой по-неизвестен. Някой, който ще бъде посочен, изваян и въздигнат от него, малко познато лице, което след това ще е благодарно. И верно. Юрист, да речем, бивш адвокат от провинцията, може да е бил и незапомнен заместник-министър. При Фил Димитров... Петър Стоянов! Той ще е!! Симеон ще остане в резерва... А хич? Не е ясно, а липсват, естествено, документи – мемоари например, дали още тогава Симеон не се е прицелил в следващия президентски мандат, след петте години на Петър Стоянов. Поведението му обаче, политическата му усмивка, която той отправя към Костов през този месец юни на 1996 г., намекват за някакъв усет, за зараждаща се идея. Неоформена, безименна, но насочваща царското поведение все пак към полъх от уклон към сините... И ето, въпреки царствената си предпазливост Симеон Сакскобургготски прави грешка. След като Жан Виденов му затръшва вратата, Величеството сторва чупка към Костов. Наистина, това се организира тихо и някак си зад гърба на официално съобщаваната програма, която през тези дни изглежда невъзможна за изпълнение от един човек. И Той, благородният човек, не може да я изпълни. Остават непосетени десетки селища, трудови колективи, стари вече, според мащаба на времето, приятелства. Вестниците са задръстени от заглавия за марша на Симеон, от снимки, репортажи и интервюта. И точно сред тях незабележимо е кротнала една кратичка дописка в "Труд" (14 юни, четвърта страница). "На изпроводяк Симеон II нагости сините лидери" е заглавието є. "За срещата си на изпроводяк монархът беше избрал ресторант "Копитото". Недоволство сред част от членовете на НКС на СДС предизвика съкратеният списък на поканените, сред които бяха само хора от НИС и лидерите на партиите от коалицията. "Царят няма възможност да нагости 140 души. Засега..." беше лаконичният коментар на близък до височайшия гост." А след този текст, уж ни в клин, ни в ръкав, сме добавили и следните редове: "По време на визитата си в родината "суверенът се погрижи да не даде повод за никакви партийни манипулации", написа "Пари мач"." И ето, след като е изслушал наздравица със софийска боза, която домакинът Пейчинов доставя, за да хлъцне монархът: – Ах, това е най-изненадващата наздравица! След като доня Маргарита е близнала и малко айрян – другата екзотична напитка на партито от 14 юни 1996 г. в дома на Августин Пейчинов, след милия поздрав с народната песен "Мома Тодора", изчуруликана от обявени за стипендиантки на господин домакина момичета, след като сълза на умиление а-ха и му капва от едното око, Величеството ощастливява най-сетне и гостите. Ощастливява ги с царствено позволение да му бъдат представени. И ми казва: – Тошев, как си позволявате да пишете във вестника си така!? Подобен въпрос, не знам дали съм имал честта вече да го призная, ми е от любимите. Затова уточнявам: – Как така как? – Днеска имате една тема във вестника – чатка като маховик дясната му ръка, - която не ви е дадена по програма. Аз, както би предположил всеки мислещ човек, не контролирам всички "теми" във вестника, нямам такава възможност, а и не е нужно. В случая обаче тази 15-редова информация ми е точно известна. Но... този човек май нещо се е объркал. Не, не искам да реагирам, както бих го направил с всеки друг и навсякъде. Случаят все пак е особен. И публичен. – Темите във вестника не ни се спускат по програма. Ние сами си ги търсим – обяснявам с топла двулична усмивка. – Но ТАМ нямаше никакви журналисти... – Знам, вечерята е трябвало да мине незабелязано, затова е избран и ресторант на Витоша. Но ние разбрахме и го написахме – продължавам да се хиля двулично аз. – Всичко е точно – обажда се и Валерия Велева. – Знаем го от човек, който е бил сред гостите. – Това е тема с частен характер и не е работа на вестниците да правят сензации... Аз бях поканен. Не от СДС, а от интелектуалци... Аз нямам пристрастия... Трябва да публикувате опровержение! И отминава. Само за миг, по-малко от секунда бе нужно, и лицето на третия пореден Кобург в българската история придобива отново израза на благост и благослов. За следващото ръкуване. – Този човек създава впечатление за по-голяма интелигентност – казвам тихо на Валя. – Притесних се да не стане скандал. – Нямаше да стане скандал... И утре няма да стане – във вестника нито ред за това. След десетина минути, когато си тръгваме, Валерия пак ще се върне към "темата": – Разочарована съм... Мислех го по-едро скроен. – Вероятно и двамата сме го надценявали. На другия ден все пак публикуваме две уточнения. Първото е на СДС – вечерята на Копитото е била по покана на синьото ръководство. Списъкът на гостите е изготвил Иван Костов. "Царят няма предпочитания към нито една политическа сила" – заявява от негово име и координаторът на визитата адвокатът Асен Ошанов. Всъщност Симеон е цар по произход, но като начин за припечелване на прехраната си е обикновен бизнесмен – буржоа. Петдесет години е живял с абсолютната убеденост за невъзвратимост. Не е имал даже реални спомени от магията на царуването. Изведнъж получава серви кент флош роял в игра, за която е чел единствено в книжките: политически покер. (По обикновения, казват, повече си го бива. ) Ами сега? Ако сбърка? Да блъфира ли с изчистена карта? Да удари ли с "три пъти пода"? Или да започне с най-дребния чип. За примамка... Над главите на играчите са накачулени някакви си зяпачи, но зяпачите трябва да си мълчат. Или – само да аплодират. Без да надничат в картите. И без коментар! По програмата... Вестниците например. Пет години по-късно Симеон влезе в България, както Буш влезе в Ирак, за да донесе Новото време. Наистина, Царят нямаше танкове, нито "Апачи", но затова пък половината от измъчения народ се превърна незабавно в негова армия. Впрочем по-мощни от танковете плюс хеликоптерите убийци на бронирана вражеска техника бяха свободните медии. Отбранявали се яростно повече от година срещу канонадата на мрачно посинялата власт, те изведнъж поеха в атака. Срещу такава атака не се устоява. Не съществуват подземия, нито дворци като бункери, които да удържат на обсадата. През тия пет години (1996–2001) сме се срещали два-три пъти със Симеон. Никога насаме. И снимка си правихме даже веднъж по моя идея. Беше ни поканил (февруари 2001) в бившия "Интерконтинентал" и днешен "Кемпински" неколцина главни редактори, малко след като Костов чрез Конституционния съд му отказа – непредпазливо и грубо, да стане държавен глава. Нагости ни, както и онова СДС на Копитото, с щедрото си присъствие. Та тогава, преди да затракат лъжиците, аз предложих да излезем от залата и да позираме пред купчината журналисти за една историческа снимка за спомен. – О, да, разбира се, Тошев – скочи Величеството. По този начин, без думата "господин", се обръща към всички Симеон Сакскобургготски. Хваща фамилното име и го мята. Думата "господин" вероятно му действа като дума за равенство. Господин, от Господ, от Господар... Как така! Хайде де! Тошев! Откъде накъде моите синове ще са равни на неговите. И твоите синове. И синът на Радослав Тошев Тошев? За Цветница, почти месец след като вече беше в България (2001), а пристигнала бе и доня Маргарита, изпратих една кошница цветя до Царицата. Честит имен ден. И толкова. Всеки ден правя нещо подобно. В редакцията например изпращам на всеки рожденик малка картичка за честито. Обаждам се на сътрудници, на по-близките политици. Намирам го за човешко и за естествено. Два дена по-късно, рано сутринта е било, защото все още съм вкъщи, ми звъни Галя Дичева. А да ти звънне госпожа Дичева означава да си получил звънене от ключаря към Рая. – Господин Тошев? – уверява се личната секретарка в отсрещната легитимност. – Негово Величество ще разговаря с вас. А сега де! – Добро утро, Тошев – чувам познатия глас. – Удобно ли е да поговорим? – Удобно е, разбира се... Добро утро... И не ми дава сърце някак си да обърна езика си и да употребя някакво обръщение като "господин", да речем. А Ваше Величество не мога да кажа. Не мога и толкова! – Искаме специално с Царицата да ви благодарим за разкошните цветя... Присядам на дивана. И то си е за присядане. – Ето, гледаме ги... Много, много са хубави. Знам, че трябва нещо да кажа. – Много сте внимателни и двамата – смотолевям някак си аз. – Въобще не очаквах да ги забележите... Предполагам, че домът ви е станал като цветарница... – О, вашите са особено хубави и затова сме ги запазили – отвръща Царят. И с малко променен глас добавя: – Искаме да ви поканим да ни гостувате някой ден. Ще приемете ли? – Благодаря, естествено, ще приема – отвръщам. – Галя Дичева ще ви се обади... А ето, и Царицата иска да ви благодари. И почти виждам, като онзи Клоун на Хайнрих Бьол, който усещаше аромати по телефона, аз почти виждам дребната симпатична жена, получила неочаквано роля на кандидат-премиерша, да посяга към височайшата телефонна слушалка и с благородно-уморената си усмивка да търси от бедния си български език нужните думи. – Много бла-го-да-ря – изрича на срички тя дългата на родния ни език дума. Но не, не казва "грация", нито "мерси". Симеон беше започнал консултации като как ще да употребява видимо вързаната му в кърпа изпълнителна власт. Придворните политолози бяха записали в графика му и моето име. Намирах го за естествено – аз бях не само главен редактор на най-големия вестник. Освен всичко друго, длъжен съм да го призная на глас, и аз бях му повярвал. Далече беше останал, забравен беше дори, онзи шепотен сблъсък в разгара на партито у Августин Пейчинов. Като дребен и незначителен. Днес си мисля, че съм бил длъжен да не забравям.