Увод

Стамболов повежда кървавото хоро 101 години преди Луканов

На 3 юли 1895 г. Стефан Стамболов, от една година бивш български министър-председател, пада в кръв до колене насред София. Убийците му са заловени и съдени. До днес обаче остава без отговор най-важният въпрос – кой и защо е пратил касапите?
101 години по-късно пак в София няколко куршума в гръб прекъсват живота на друг бивш български министър-председател – Андрей Луканов. Атентаторите получават доживотни присъди. 
Кое свързва двете убийства, потресли България в различни времена? Може би това, че същинските им вдъхновители ще останат неизвестни. Или друго – че и двамата големи политици имаха шанс да се върнат на власт...
Във фаталната вечер Стефан Стамболов – “българският Бисмарк”, излиза към 19 часа и 50 минути от “Юнион клуб” с Димитър Петков (друг политик, министър-председател и бъдеща жертва на атентат). Качва ги файтонджията Мирчо Ацов. Той подкарва бавно по ул. “Раковски”. а когато към файтона се втурват трима души и единият стреля, моментално спира конете.
Отдясно седи Стамболов. Към него се насочва човек с ятаган, но революционерът ветеран скача към улица “Стефан Караджа”. Бившият премиер вади револвера си, но преди да го насочи, единият от атентаторите му посича ръката. Следва и мълниеносен удар по главата. Междувременно са го настигнали и другите двама – те започват да секат ръцете, с които той се опитва да се предпази. 
Димитър Петков и слугата Гунчо Теодоров успяват да скочат от файтона, Гунчо гърми срещу нападателите, те захвърлят ятагана, един нож тесак и револвер “Смит енд Уесън” с шест патрона и побягват. Гунчо вика “Дръжте убиеца!” и подгонва един ранен атентатор, побягнал по улица “Раковски”. Появяват се стражари, които вместо убиеца улавят преследвача, обезоръжават го и го отвеждат в V участък. Междувременно другият атентатор се изгубва в двора на Вазовата къща, а третият – в ул. “6 септември”, дето днес се намира Министерството на вътрешните работи... Другите двама се укриват в махала “Перловец”. 
Стамболов лежи на улицата срещу Гюзелевата къща в локва кръв, с отсечени ръце и обезобразена глава. Намират файтон, с който го откарват в дома му. Все още в съзнание, посеченият ясно произнася: “Убийците са Тюфекчиев и Халю... Князът ме уби... Белчев, Белчев!... Принц Кобург, принц Кобург!”
Лекари веднага му ампутират ръцете, за да спрат кръвта. Малко преди края си човекът, наричан “българския Бисмарк” и “необходимия тиранин”, промълвява пред дошлия да го причести владика, че македонци са му изяли главата. На пръв поглед това е така – физическите му убийци са от тия среди. Но ако атентатът не е вдъхновен, то със сигурност е разрешен от друго място. 
Един от големите строители на нова България издъхва на 6 юли 1895 г. в 3 часа и 30 минути. 
Следствието продължава цяла година. Въз основа на резултатите е образувано дело в Софийското окръжно съдилище срещу обвиняемите Наум Тюфекчиев (организатор), Боне Георгиев и избягалия Михаил Ставрев–Халю (изпълнители), Мирчо Ацов и избягалия Атанас Цветанов–Талю (съучастници). 
За мозък на екзекуцията е обявен Наум Тюфекчиев, който през 1894 г. пристига в София, настанява се в хотел “Братя Иванови” и започва да плете заверата. 
Стамболов е знаел, че му се готви атентат. На 16 март 1895 г. той написва прочутото си писмо “Кроежът за убиването ми”, в което изброява всички известни му данни за заговора. Слага го в два запечатани плика и през април го предава на близкия си журналист Рихард фон Мах с поръка: “Да се отвори след смъртта ми”.
Четири години по-рано вече са се опитали да го ликвидират. Към 19 часа на 15 март 1891 г. министър-председателят Стефан Стамболов и министърът на финансите Христо Белчев се отбиват за по едно питие в сладкарница “Панах”. Оттам си тръгват към 20 часа. Поемат по Войнишката улица, следвани на няколко крачки от стражар, охраняващ сигурността им. При Градската градина изскачат четирима непознати мъже и откриват стрелба срещу им. Стражарят погва единия от нападателите, а Стамболов побягва. С вик за помощ министър Белчев пада прострелян. Организатор на покушението е... Наум Тюфекчиев – официално оръжеен техник, а неофициално – това, което на модерен жаргон днес се нарича “професионален килър”. Негово дело е и убийството на може би най-способния тогава български дипломат Георги Вълкович в Цариград на 12 февруари 1892 г.
Дали Дворецът е участвал в екзекуцията? Във всеки случай тя е станала с негово мълчаливо съучастие – за готвената разправа е знаела половин София. В деня на атентата княз Фердинанд е извън България и се връща в София “потресен и гневен”.
Дали правителството има пръст в смъртта на най-видния опозиционер?
Ето какво пише през 1915 г. публицистът Трифон Кунев: “И когато три дена преди убийството митрополит Климент заедно с другарите си от депутацията за помирение с Русия напразно търси да се представи на императора Николая II, княз Лобанов му казва: “Немаме нищо против помирението, но кой ще ни гарантира, че Стамболов нема да вземе пак властта?” 
Климент, който на 9 август 1886 г. е председател на при-временното предателско правителство, разбира отлично руския министър на външните дела и бърза да му отговори: “Ваше сиятелство, Стамболов никога вече не ще се повърне на власт”.
На 3 юли убиха Стамболова, а на 6 същия месец българската депутация целуваше ръка на руския цар...”

Още много общо и различно може да се търси между живота и смъртта на Стефан Стамболов и Андрей Луканов – двама бивши български министър-председатели, разделени от едно столетие. 
Първият е “баща на диктатурата” у нас, вторият – “баща на демокрацията”. Първият, изхождайки от собственото си разбиране за интересите на България, е враг на Русия, вторият – според общоприетото мнение е неин любимец. Първият загива, когато е в опозиция на властта, вторият – когато е в опозиция на собствената си партия.
Между България след Руско-турската война и България след 10 ноември 1989 г. има една съществена прилика – цъфтящата престъпност. През 1887 г. обаче, когато стиска в ръце цялата власт, Стамболов издава закон за изтребване на разбойничеството. За една година с участието на полицията и войската бандитските чети са изтребени, някои от техните главатари са заловени и съдени, други бягат в чужбина. 
При Луканов е обратното – от първото негово правителство започват, съзнателно или несъзнателно, да се отпускат юздите. Тогава се наливат основите на организираната престъпност у нас. За наличието на родна мафия започва да се говори още с първите рекетьорски набези и с първите сблъсъци между враждуващи групировки, преминали от побои и рязане на уши в откровени разстрели.
Първата голяма жертва пада от засада край Ловеч на 4 септември 1993 г.: Стефан Мирославов–Крушата. 
От смъртта на провинциалния бос на борците до убий-ството на бившия премиер Андрей Луканов пътят е три години и незнайно колко трупа...
Дванайсет години по-късно, не в баровския квартал “Изток”, а в пролетарския “Люлин”, пада една друга жертва – напълно непознатият за широката общественост Димитър Петров Тодоров. Оказва се, че Бретона, както е известен той сред подземния свят, е един от първостроителите на мафията у нас. Кръстникът, но зад кадър, под чието ръководство са израсли в йерархията Васил Илиев, Димата Руснака, Бай Миле и десетки други знайни и незнайни герои на пистолета и бухалката...
С тази смърт се затваря един кръг, започнал със смъртта на Стефан Мирославов-Крушата, минал през атентатите срещу Илия Павлов, Андрей Луканов, прокурора Николай Колев... Кръг от голямата спирала, наречена организирана престъпност.