АЛЕКСАНДЪР ДЮМА Мария-Антоанета – том 4 РИЦАРЯТ НА МЕЗОН-РУЖ ПЪРВА ГЛАВА LES ENROLES VOLONTAIRES Стана вечерта на 10 март 1793 година. Часовникът на “Нотър Дам” беше ударил десет отдавна и всеки от ударите, които последваха, се разпиляваше в мрака като плясък от криле на нощна птица, напуснала отпаднала и скръбна стаеното си гнездо. Шумът не присъстваше този път в тъмнината, както се случваше напоследък, а под бездънното небе пареше студ и мъгла. Париж не бе онзи познат на всички град, блеснал сред безбройните огньове, с веселото си множество от народ, не беше градът с многобройните си скандали, сплетни, караници и убийства и всичко останало. В момента Париж бе един град, повече срамежлив и свенлив, угрижен и мълчалив, редките минувачи забързано притичваха от улица на улица, като се хвърляха към входовете на къщите като диви зверове, преследвани от глутници кучета. Обобщено, това беше Париж от 10 март 1793 година. Преди да се върнем към събитията, който станаха предмет на историята, която искаме да ви разкажем, нека не пропуснем няколко думи за онова, което беше накарало столицата да придобие такъв неузнаваем и променен вид за окото, свикнало да я вижда съвсем по друг начин. След смъртта на Луи ХVІ Франция бе развалила отношенията си с цяла Европа. Към враговете, с които тя беше воювала най-много – Прусия, Австрийската империя и Пиемонт, вече се бяха присъединили Англия, Холандия и Испания. Само Швеция и Дания реагираха с неутралитет, и то по една причина – бяха твърде заети да наблюдават разкъсването на Полша от Екатерина ІІ. Положението всяваше ужас. По-слабо презирана като велика сила, но и по-малко уважавана след септемврийските кланета и екзекуцията от 21 януари, Франция буквално беше пренебрегната от цяла Европа, сякаш бе провинциално градче. Англия дебнеше по бреговете й, Испания – на Пиренеите, Пиемонт и Австрия – в Алпите, Холандия и Прусия – на север, а от Горен Рейн до Екс към републиката напираха двеста и петдесет хиляди души. Генералите отстъпваха навсякъде. Мяченски беше принуден да остави Екс-ла-Шанел и да се отдръпне към Лиеж; Стенжел и Нейли бяха изтикани към Лимбург; Миронда, който беше участвал в обсадата на Маастрихт, се бе запътил към Тонгър; Валанс и Дампиер, принудени да отстъпят, бяха допуснали врагът да ги разкъса на части. Повече от десет хиляди предатели шетаха из вътрешността на страната. Най-накрая, принуден да ограничи надеждите си единствено с Дюмурие, Конвентът се бе уморил да изпраща вестоносец след вестоносец при него, за да му нарежда да остави бреговете на Бисбоа, откъдето той се гласеше да атакува Холандия и да приеме предводителството на мааската войска. В Париж – сърцето на Франция – отекваха всичките удари, които се нанасяха на страната от нашествията, бунтовете и предателствата. Всяка победа представляваше безумна радост, а всяко поражение предизвикваше хаос и ужас. А последователните несполуки, които следваха историята напоследък, бяха много. Предишния ден, 9 март, в Конвента се бе състояло едно от най-бурните заседания, познати на Франция. Всички офицери бяха получили заповед да отидат към полковете си. Но Дантон, същият онзи дързък Дантон, който изричаше неизпълними на пръв поглед, но всякога изпълнявани предложения, беше извикал от трибуната: “Вие казвате, че нямаме войници. Аз пък ще кажа нещо друго: нека дадем възможност на Париж да спаси Франция. Нека му поискаме тридесет хиляди души. И нека ги изпратим на Дюмурие! Помислете си само: по този начин ние спасяваме не само Франция, подсигуряваме и Белгия, а така ще се завоюва Холандия!” Предложението бе прието с възхищение. Откриха подписка. Затворени бяха всички театри, за да се спрат развлеченията, а в признание на голямо национално нещастие над Кметството беше развято огромно черно знаме. До полунощ в списъците се записаха над трийсет и пет хиляди души. Доброволците, обаче, искаха преди да тръгнат да бъдат наказани предателите. Предатели всъщност бяха контрареволюционерите, потайните конспиратори, които застрашаваха и без това заплашената отвън революция. Но, както всеки би могъл да се досети, тази дума революция зае цялото пространство, което искаха да й дадат раздиращите се от бяс по онова време във Франция крайни партии. Предатели станаха по-слабите. Тъй като по онова време жирондистите бяха по-слаби, крайната левица реши, че жирондистите биха могли да изпълнят отлично ролята на предатели. На следващия ден – а той бе 10 март, всичките депутати монтаняри присъстваха на заседанието на Конвента. Току-що въоръжените якобинци бяха изпъдили жените от трибуните и заели местата им. В залата влезе кметът, придружен от съвета на Комуната. Той потвърди речите на комисарите на Конвента относно предаността на гражданите и, от своя страна, конкретизира желанието, което миналия ден бе единодушно гласувано: да бъде създаден извънреден съд за осъждане на предателите. Буйните викове след неговото изказване доказваха, че от комитета се иска доклад. Комитетът бе свикан на мига и десет минути по-късно се яви Робер Ленде да каже, че ще бъде организиран съд в състав от девет души съдии, на които ще се дадат пълни права и които ще се упълномощят да събират сведения без оглед на средствата. Било по предложение на Конвента, или по своя преценка, те щяха да бъдат натоварени да разследват всеки, който се опитва да заблуждава народа. Даваше се широк простор за действие. Това можеше да се разбере веднага. Тогава жирондистите се досетиха, че в момента се готви тяхната собствена присъда. Те вкупом се възпротивиха. – Ще умрем по-скоро, отколкото да одобрим тази инквизиция! – рекоха те. В отговор на това възклицание монтанярите поискаха предложението да бъде гласувано от незабавно. – Да – извика Феро, – нека се произнесем по този въпрос, за да дадем на света възможност да види кои са хората, които в името на закона искат да погубят невинността! Предложението беше гласувано явно и, противно на всяка надежда, мнозинството заяви: първо – че ще има съдебни заседатели; второ – че тия заседатели ще представят с равен брой хора всички окръжия; трето – че назначаването им ще става от конвента. По времето, в което се приемаха тези три предложения, отвън нахлуваха буйни викове. Конвентът беше привикнал на тези нахлувания на тълпите. Попитаха какво иска народът пак, отговори се, че народът иска да изпрати делегация доброволци. Делегатите току-що бяха обядвали. Вратата на сградата беше отворена. Сред общи възгласи и бурни ръкопляскания влязоха повече от шестстотин полутрезви граждани, въоръжени със саби, с щитове и копия. Докато минаваха през шпалира от зяпачи, те продължаваха с пълен глас да настояват за смъртта на предателите. – Да – провикна се Коло д’Ербоа, депутатът от левицата, – приятели, въпреки че мнозина ще ни клеветят и ще създават интриги на наш гръб, ние ще спасим свободата, ние ще спасим и народ, и свободата му! Тези думи бяха придружени от един убийствен поглед към жирондистите, поглед, който даде да се разбере, че народът и свободата още не са в безопасност. Действително, веднага щом заседанието на Конвента свърши, монтанярите се пръснаха из клубовете; втурнаха се в Термопилския клуб и в Якобинския клуб и им предложиха предателите да бъдат поставени вън от закона, а това значеше те да бъдат заклани още същата нощ. Съпругата на Лове живееше на улица “Сен Оноре”, близо до Клуба на якобинците. Тя чу крясъците, слезе на улицата, влезе в клуба, изслуша предложението и бързо притича обратно да предупреди своя съпруг. Лове се въоръжи, разтича се да предупреди приятелите си от врата на врата, узна, че повечето от тях не са в вкъщи, и когато научи от слугата на един от тях, че всички са се събрали у Петион, веднага се запъти натам, като ги свари спокойно да разискват постановление, което се готвеха да представят на следващия ден на вниманието на Конвента. Измамени от мнозинството, което внезапно бяха спечелили през деня, те се надяваха постановлението им да бъде прието. Лове им разказа всичко, което знаеше, обясни им какво става навън и какви са опасенията му. Корделиерите и якобинците и този път, както винаги, бяха враговете. Налагаше се те да вземат незабавни мерки. Петион стана, безстрастен и съвършено спокоен, както винаги, отиде до прозореца, отвори го, простря ръка навън и като я дръпна цялата мокра, рече: – Тази нощ няма да стане нищо. Твърде силно вали. През открехнатия прозорец се чуха последните удари на часовника, който отброи, че е десет часа… Това се бе случило през изминалия ден, пък и през настоящия, такива работи ставаха през нощта на 10 март. Във влажната тъмнина и в мълчанието страните, онемели и мрачни, приличаха на гробове, натъпкани с мъртъвци. Дълги върволици от патрули, предшествани от хора, носещи лампи, кръжаха намръщени навред. Крачещи чети от граждани представляваха секциите. Те също бяха въоръжени до зъби. Жандарми зорко проверяваха всяка отворена врата. Кроеше се нещо тайнствено и странно, което щеше да сполети Париж. Тънкият студен дъждец, който беше успокоил Петион, усилваше лошото настроение на стражите, за които всяка среща приличаше на приготовление за битка. Паролите се разменяха бавно и неохотно. Недоверие цареше наоколо. След разминаване и двете страни боязливо обръщаха поглед, сякаш и двете изгаряха от смущение и страх да не бъдат нападнати изотзад. Париж често изпадаше в паника, тъй че отдавна би трябвало да е привикнал с хаоса. Но тази нощ ставаше дума да бъдат изтребени хладнокръвните революционери, които – след като бяха гласували, макар и при известни условия наистина, но все пак се бяха произнесли за смъртта на краля, – сега се противяха да гласуват за смъртта на кралицата. Кралицата, заедно с децата и зълва си, беше затворена в Тампъл. Същата нощ една жена, плътно загърната в мантията си, се провираше между къщите на улица “Сен Оноре”. При вида на патрул наоколо, тя мигом кривваше в някоя врата и стаяваше дъх. Отминеха ли въоръжените мъже, тя отново потегляше по улицата. Можеше спокойно да се каже – жената тичаше. Благодарение на предпазливостта, с която се предвижваше, жената премина почти цялата “Сен Оноре”, но на ъгъла на улица “Гренел” се натресе внезапно не на някой патрул, а на една мизерна чета от онези доброволци, чийто патриотизъм растеше с всяка изминала минута и с изпиването на поредната чаша. Може да се каже, че юнаците в името на бъдещите победи храбро се бяха справили с виното. Клетата жена нададе вик и започна да бяга към улица “Кок-Ерон”. – Ей, гражданко, спри, почакай – извика водачът на четата. – Чакай, чакай, ти казвам. Накъде по това време! Жената обаче продължи да бяга. – Стреляйте! – извика предводителят. – Това сигурно е някой преоблечен мъж, аристократ, който иска да се спаси! Трясъкът на две-три пушки, прицелени напосока от пиянските ръце, предупреди жената изпълнението на фаталната заповед. – Не, не – извика тя, като внезапно се спря и тръгна по посока към своите преследвачи. – Не, гражданино, ти се лъжеш, не съм мъж! – Тогава ела тук – рече водачът. – Накъде, очарователно нощно създание? – Гражданино, аз не отивам никъде, просто се връщам у дома. – Връщаш се у дома? – Да. – Като че ли не приляга на почтена жена по това време да се прибира у дома си, гражданко. – Бях у една болна – замънка жената. – Горката жена – рече водачът и направи движение, което накара уплашената жена да се дръпне рязко. – Ами къде ти е билетът? – Билетът ли? Какъв билет, гражданино? Какво искаш да кажеш с това? Какво искаш от мен? – Не знаеш ли заповедта от Комуната? – Не. – А не слушаше ли градския глашатай, когато той я чете? – Не. Какво съдържа тази заповед, Боже мой? – Ще ти кажа какво има в декрета, но ще ти отбележа първо, че вече не се казва Боже мой, а се вика: Върховно същество! – Пардон, забравих – рече жената. – Казах го просто тъй, по стар навик. – Лош навик, аристократичен навик… – Ще се постарая да се поправя, гражданино. Та казвате?… – Че заповедта на Комуната забранява на гражданите да излизат без граждански билет вечер след десет часа. Ти билет имаш ли? – Уви, нямам! – Да не си го забравила у роднината си? – Ама не знаех, че е забранено да се излиза без граждански билет. – Да идем в участъка тогава, където ще се обясниш любезно с капитана и ако остане доволен от обясненията, той ще ти даде двама души да те придружат до къщата ти. В противен случай ще те задържи, докато събере достатъчно данни. Напред, марш! От писъка, който жената нададе, явно от страх, водачът на доброволците се досети, че тя се притесни. – А-а – рече той, – вече съм сигурен, че сме хванали добър дивеч. Хайде, хайде напред, мила аристократко. Той хвана обвиняемата, стисна я за лакътя и я повлече към участъка на двореца “Егалите” , без да обръща никакво внимание на писъците и сълзите й. Четата стигна така до бариерата на сержантите, когато внезапно откъм улица “Кроа-дьо-Пети-Шан” се появи висок младеж с наметало. Арестуваната жена се стараеше с молби да убеди водача да я пусне. Без да обръща внимание на бръщолевенията й, водачът грубо я повлече нататък. Жената, от болка или от страх, нададе нов писък. Момъкът видя борбата, чу писъка и с един скок се озова до групата. – Какво има? – строго попита той. – Какво искате да направите на тази жена? – Вместо да ме разпитваш, я си гледай работата? – отвърна водачът на четата. – Коя е тази жена, граждани, и какво искате от нея? – повтори младият мъж с още по-настоятелен глас. – А ти кой си, да ни разпитваш така? Мозъкът разгърна наметалото си и под него лъснаха еполети на военна униформа. – Офицер съм – каза той, – както виждате. – Офицер… – замисли се водачът на доброволците. – Да, от националната гвардия. – А какво като си офицер? – продължи водачът на четата. – Да не сме длъжни да познаваме офицерите от гражданската охрана? – Какво каза този човек? – попита един от четниците иронично. Акцентът му издаваше, че е човек от простолюдието, или по-право, простоват човек, който започна да го избива на кавга. – Казвам – отвърна момъкът, – че ако еполетите не са в състояние да ви внушат уважение към един офицер, то сабята ми ще може да го внуши към еполетите. Като направи крачка назад, безименният защитник на жената измъкна изпод гънките на мантията си голяма, широка пехотинска сабя, която блесна под светлината на близкия уличен фенер досущ като жива. После той със светкавично движение, знак за известен навик от въоръжени борби, хвана водача на доброволците за яката и опря острието на сабята на гърлото му. – Сега – рече момъкът – може да разговаряме като приятели… – Но, гражданино… – едва чуто прошепна лидерът на групата, като се опитваше да се измъкне от хватката. – Чуй ме, приятелю – усмихна се младежът, – отправям ти предупреждение, че при най-малкото движение, от твоя страна, при най-малкото движение, което направят твоите хора, ще те нарежа. Двама четници продължаваха да държат жената. – Питаш ме кой съм – продължи младежът, – без да имаш това право. Ти не предвождаш редовен патрул. Но все пак аз ще ти кажа: името ми е Морис Ленде. На десети август аз предвождах цяла артилерийска батарея. Поручик съм в националната гвардия и съм секретар на “Секцията на братята и приятелите”. Това стига ли ти? – Ах, гражданино поручик – отговори предводителят под страха от сабята, чието острие все повече се впиваше в гърлото му, – това вече е съвсем друго. Ако в действителност ти си такъв, какъвто казваш, сиреч, добър патриот… – О, виждаш ли, знаех, че много бързо ще се разберем… Сега – рече офицерът – отговаряй. Защо влачеше тази жена? Какво искахте да й сторите? – Водим я към участъка. – А защо? – Защото няма граждански билет, а последната заповед на Комуната нарежда да се арестува всеки човек без граждански билети, който обикаля по парижките улици след десет часа вечерта. Ти забравил ли си, че отечеството е в опасност и че над Кметството се вее черно знаме? – Черното знаме се вее над Кметството и отечеството е в опасност, защото двеста и петдесет хиляди роби крачат против Франция – възрази офицерът, – а не защото една жена, сама при това, обикаля по улиците на града след десет часа. Но няма значение, граждани. Комуната е издала заповед, вие имате право и ако ми бяхте отговорили по-рано, обяснението ми с вас щеше да бъде далеч не така дълго и по-малко гневно. Добре е да бъдеш патриот, но не е лошо да бъдеш и вежлив. Струва ми се, че гражданите трябва да почитат най-вече офицера, когото сами са назначили. Отведете сега тази жена и след това, сте свободни. – О, гражданино! – извика жената и увисна на лакътя на Морис, през цялото време на разговора тя се озърташе с безпокойство. – О, гражданино, не ме оставяйте на произвола на тези пияни мутри! – О – рече Морис. – Хванете се за мен, ще ви отведа заедно с тях до участъка. – До участъка! – възкликна с ужас жената. – До участъка, без да съм сторила никому зло?! – Карат ви към участъка – отвърна Морис – не защото сте сторили някому зло, не защото ви подозират, че кроите нещо, а заради една от заповедите на Комуната, която нарежда, че хората нямат право да излизат на улицата без билет, а вие такъв нямате. – Но, господине, аз не знаех… – Гражданко, в участъка вие ще откриете нищо друго, освен добри хора, които ще уважат вашето оправдание и от които няма защо да се плашите. – Господине – каза жената, вкопчена в лакътя на офицера, – не се боя толкова от обиди, колкото от смъртта. Закарат ли ме в участъка, аз съм загубена.