КОМЕНТАРИ Въведение Във встъпителната част на трактата е интересно описанието на въоръжението от онова време. Посочвайки усилените военни приготовления на владетеля, Удзъ изброява следните видове въоръжение: кожени ризници, дълги и къси пики, бойни колесници. От думите му научаваме, че кожата за ризниците покривали с ярко червена боя и лак, за да я предпазят от влагата и за да стане непромокаема, и я украсявали с изображения за слонове и еднорози, за да плашат врага още от древни времена. В Далечния изток използвали кожа за изработване на въоръжение. От трактата научаваме също и че още през древността украсявали оръжията с различни всяващи страх рисунки. От оръжието Удзъ назовава дългите и късите пики. Сега е трудно да се определи големината им, тъй като размерът на древните джан и чъ е доста неопределен. Съдейки по смисъла на текста, безспорно е само, че пиките са били много дълги. Трябва да отбележим, че названието “пики” тук може да се използва само условно: в края си тези пики имали две остриета, т. е. представлявали нещо като вила. Третият вид въоръжение, споменавано от Удзъ, са бойните колесници. Съдейки по описанието на Удзъ, те можели да бъдат дори “по-високи от къщите”. Разбира се, това определение може да се приеме за хипербола, уместна за възприетия от Удзъ тон при разговора с княза, но все пак е безспорно, че колесниците са били много големи. Отвсякъде ги покривали с нещо като броня – с дебели кожи, които ги пазели от стрели, копия и камъни. Бойните колесници били основната единица при формирането на войската. По онова време на всяка бойна колесница се полагали седемдесет и пет пехотинци, а на всяко подразделение от една колесница и седемдесет и пет войници – една каруца и двайсет и пет души обслужващ персонал. Военната мощ на държавата по онова време се оценявала по броя на бойните колесници. В тогавашните договори, които целели да се ограничи въоръжението на победения противник или на по-слабия съюзник, винаги се уточнявал броят на колесниците, които той имал право да притежава. Така постепенно се създала своеобразна йерархия на държавите според количеството на намиращите се на въоръжение бойни колесници. На върха на йерархичната стълба стоял джоуският уан, който имал или можел да разполага с десет хиляди колесници. Броят на колесниците определял и числеността на армията. По такъв начин усиленото изработване на колесници по-добре от всичко говорело, че уейският владетел се готвел за голяма война. В речта си Удзъ изказва мисълта, от древни времена смятана за абсолютно безспорна: “Мъдрият владетел… непременно развива в страната си гражданските начала, а срещу външните врагове държи в готовност военната си сила.” В тези думи проличава станалото по-късно традиционно съпоставяне на двете начала на обществения и държавния живот – гражданското и военното. Според представите на древните китайци тези две начала се коренят в самата природа на човека и техен източник са две нейни качества – хуманност и мъжество. Тези две качества на човешката природа са обусловени и от житейските задачи на човека: да урежда мирния си живот с цялото му сложно съдържание и едновременно с това да се бори с трудностите, пречещи на съзидателната му дейност. Ето защо тези начала не се противопоставят, а се допълват помежду си, като в мирния живот приемат облика на мирен труд и воински занимания, гражданска култура и военно дело, просвета и възпитаване на воински качества у човека. В живота на държавата гражданското управление, т.е. развитие в страната на началата на гражданския живот и военното управление, т. е. възпитаване на воински дух, развитие на военното изкуство и грижа за въоръжаването. Удзъ посочва необходимостта от съчетаване едното и другото и да се избягва едностранчивото предпочитане на едното начало пред другото. За доказателство той се позовава на примера за двамата древни владетели, погубили държавата си именно поради това, че единият от тях развивал в страната си единствено гражданското начало, а другият – само военното. За разпространението на тази мисъл в онези времена свидетелства фактът, че рядко някой писател в стария Китай отминавал взаимоотношенията между гражданското и воинското начало. От древните теоретици на военното дело за това говори Сун Дзъ. Той посочва, че при ръководене на армията пълководецът трябва да следва тези начала (Сун Дзъ, гл. ІХ, разд. 19). За двете начала Уей Ляодзъ казва: “Във войната воинското начало е разсадът, а гражданското – семето. Воинското начало е външната страна, лицето; гражданското – вътрешната страна, опакото. Ако умееш да разбереш тези две начала, ще можеш да познаеш победата и поражението. Гражданското начало е онова, посредством което виждат къде е изгодата и къде – вредата, различават къде е благополучието и къде – опасността; воинското начало е онова, с чиято помощ отблъскват силния противник и правят могъщи настъплението и отбраната си” (Уей Ляодзъ, гл. ХХІІІ). Според Уей Ляодзъ обаче тези начала имат значение не само за армията и войната. “Всяка забрана се осъществява с помощта на воинското начало, всяко поощрение – с помощта на гражданското начало” (Уей Ляодзъ, гл. ХІ). Според коментатора смисълът на тези думи е, че двете начала са абсолютно необходими в живота на обществото изобщо, тъй като всяко зло в света се пресича благодарение на воинското начало, а всяко добро се поощрява посредством гражданското. Именно пресичането на злото и насърчаването на доброто представляват същността на дейността на обществото. За значението на двете начала се говори и в доста по-късния трактат “Диалози” на Ли Уейгун (VІІ в. от н. е.). “С гражданското начало привличат хората към себе си, с воинското – плашат враговете” (Ли Уейгун уъндуей, гл. ІІ). Когато говори за тези две начала, Удзъ изразява общо разпространеното по онова време и трайно утвърдило се по-късно гледище. В речта си Удзъ засяга още две много важни понятия в китайската философия – хуманност и дълг. Разбира се, той ги споменава във връзка с военната обстановка: “Да не действаш срещу неприятеля – значи да не изпълняваш дълга си. Да скърбиш за загиналите – значи да нямаш в себе си хуманност” – казва той. “Хуманност” е първото начало в системата на древния китайски морал, получило особено значение в поученията на Конфуций. Отначало под това разбирали доброта в обичайния, житейски смисъл на думата. По-късно то получава значението на основно начало на човешките взаимоотношения – добросърдечно и съчувствено отношение на хората помежду им. После понятието се превръща в основното изискване на морала изобщо; още по-късно започнали да го смятат за главно качество на човешката природа, основа на човешкото битие. Тук понятието е взето в тясното му значение – човеколюбието като качество на владетеля. Удзъ не смята за хуманен владетеля, който при вида на труповете на падналите на бойното поле се предава на скръб и сълзи. Истинската хуманност се проявява в усилията на владетеля да не допуска поробването и разоряването на страната си, на своя народ. Подобно гледище е много характерно за древните китайски стратези, а по-късно и за цялата китайска философия на войната. Тези стратези са доста далече от сантименталното мекосърдечие, което ни кара да се предаваме на скръбта при всяка жертва на войната и затова да отричаме войната; според тях с такава хуманност може само да предадеш народа си и страната си на завоевателя. В такъв случай мащабът на злините и страданията ще бъде несравнимо по-голям, отколкото при отбрана на страната с оръжие в ръце. Ето защо за Удзъ истинска хуманност не значи да се отказваш от съпротива поради неизбежността на жертвите, а да защитаваш народа си с оръжие. Към същия възглед се придържа и Сун Дзъ. Само че той подхожда към въпроса от друга страна: смята, че истинската хуманност означава да воюваш с възможно по-малко жертви. Затова той настоява войната да бъде по възможност кратка и, естествено, победоносна. Това можеш да постигнеш, ако влезеш във война напълно осведомен за състоянието на своя противник. Най-добрият начин да бъдеш осведомен е да имаш свои агенти в страната и в армията на противника. Затова “да търсиш титли, награди, пари и да не познаваш положението на противника, това е върхът на нехуманността” – казва Сун Дзъ (гл. ХІІІ, разд. 2). Второто понятие, което разглежда Удзъ, е дългът на народа към държавата: “Да не тръгнеш срещу неприятеля – значи да не изпълниш дълга си.” Така Удзъ накратко засяга основните начала на управлението на държавата. Главната цел на речта му обаче се заключава в друго. Обръщайки се към Уънхоу, той казва: “Ако сте подготвили всичко (т. е. въоръжението) за настъпление и отбрана, но не сте намерили човека, който умее да го използва, това е все едно квачка да скача срещу суек или кърмеща кучка да напада тигър. Дори и да имате желание да се биете, все едно вие тутакси ще загинете.” Следователно въпросът е в добрия пълководец. Разбира се, можем да предположим, че Удзъ казва всичко това, за да убеди владетеля в необходимостта да има добър пълководец и по такъв начин да се уреди на служба при него. В трактата на Сун Дзъ пълководецът заема централно място; цялото изложение на доктрината му на първо място се отнася за пълководеца. Той изключително високо оценява значението на добрия пълководец: “За държавата пълководецът е като подпората на каруцата; ако подпората е прикрепена здраво, държавата непременно ще бъде силна; ако подпората се е отместила, държавата непременно ще бъде слаба” (Сун Дзъ, гл. ІІІ, разд. 5). Талантливият пълководец, или, както той казва, “пълководецът, който разбира войната”, е “повелител на съдбините на народа, владелец на сигурността на държавата” (Сун Дзъ, гл. ІІ, разд. 15). Наистина, и тук може да се каже, че Сун Дзъ, който е написал своя трактат според повелите на традицията – за владетеля на царство У, също е бил заинтересуван да възвеличи значението на пълководеца. Подобно обяснение обаче би било твърде опростено решение на въпроса. В същия тон говори за пълководеца и много по-късният трактат Сан люе (VІ-VІІ в.): “Пълководецът е господар на съдбините на държавата. Ако пълководецът умее да побеждава, държавата ще се държи здраво” (Сан люе, гл. І). За същото говори и Лиу тао (ІІІ-ІV в.): “Войната е велико дело за държавата: тя е пътят за съществуване или за гибел; съдбините на държавата са в ръцете на пълководеца. Пълководецът е опора на държавата. Някогашните владетели са му придавали много важно значение. Ето защо, когато избираме пълководец, трябва да бъдем много внимателни” (Лиу тао, Лун тао, гл. ХІХ). Напълно ясно е, че значението на пълководеца всячески превъзнасяли стратези като Сун Дзъ и Удзъ. В края на краищата това са били наемници, предлагащи изкуството си на владетелите и заинтересувани да ги ценят колкото се може по-високо. Но въпросът е в това, че самите стратези, тези странстващи пълководци, както и странстващите политици като Конфуций и Мън Дзъ, се появяват, защото се поражда нуждата от тях. В епохата на постоянни междуособни войни военното дело става предмет на специални грижи от страна на владетелите. По време на тези войни, продължавали не едно столетие, воинското изкуство дотолкова се усложнило и се развило, че възникнала необходимост от специалисти в тази област. Всеки владетел разбирал, че добрият пълководец значи за него твърде много, и думите на Удзъ за пълководеца предават това, което по същото време мислел не само той, но и събеседникът му. За значението на пълководеца красноречиво говори церемонията, с която се придружавало неговото обявяване за главнокомандващ армията, воюваща с неприятеля. Трактатите по военно изкуство описват тържествения акт. Най-подробно той е отразен в Лиу тао. Когато държавата била застрашена, владетелят напускал своя дворец (тъй като било прието той да бъде смятан за виновника за всяка злочестина в страната му), повиквал пълководеца и се обръщал към него с думите: "Съдба“а на отечеството е в ръцете на военачалника. Днес чужда държава наруши дълга си на васал. Моля ви, поемете войската и тръгнете срещу него.” След като пълководецът получавал нареждането, владетелят заповядвал на тайши (гадателя) да вещае. След три дни пост и въздържание владетелят отивал в храма на предците и гадаел на свещена костенурка. Така той определял благоприятния ден и връчвал на пълководеца брадва и секира . Владетелят влизал през вратите на храма и заставал с лице на запад. Пълководецът влизал след него и заставал с лице на север. Владетелят вземал секирата, хващал я за острието и подавал дръжката й на пълководеца с думите: “С всичко, дето е над нас, чак до самото небе, разпореждай се ти, пълководецо!” Сетне хващал брадвата за дръжката и я подавал с острието напред на пълководеца с думите: “С всичко, дето е под нас, чак до самата преизподня, разпореждай се ти, пълководецо! Ако видиш слабо място при противника, напредвай. Видиш ли силата му, спри. Не подценявай противника, разчитайки на числеността на твоята армия. Не отивай на смърт, като смяташ, че най-важното е дадената ти заповед. Цени хората си и не цени едничък себе си. Не върви срещу армията, разчитайки само на собственото си мнение. Но и не постъпвай непременно така, както ти казват другите. Не сядай, преди да са седнали твоите воини. Не започвай да се храниш, ако не са започнали да се хранят твоите воини. Дели с тях и студ, и пек. В такъв случай военачалниците и войниците ти няма да жалят за теб силите си.” Избраният за пълководец се покланял и отвръщал на владетеля: “Чувал съм, че държава не се управлява отвън, а армия не се ръководи от столицата. Не можеш да служиш на владетеля, ако имаш две сърца. Не можеш да вървиш срещу врага, когато се съмняваш. Днес вашият слуга получи заповед и прие цялата власт – властта на секирата и брадвата. Вашият слуга няма да посмее да се върне жив. Но моля и вас, владетелю, да удостоите вашия слуга с повелята си (за предоставяне на пълна самостоятелност при водене на войната). Ако вие, владетелю, не разрешите това на слугата си, вашият слуга няма да посмее да стане военачалник.” Когато владетелят му разрешавал, пълководецът се сбогувал и си тръгвал. Авторът на Лиу тао съпровожда това обяснение със следните думи: “В армията не се подчиняват на заповедите на владетеля. Всичко излиза от пълководеца. Когато е изправен пред противника и решава боя, той няма две сърца. А щом е така, над него няма небе, под него няма земя, пред него няма противник, зад него няма владетел. Ето защо мъдрите мислят за него, храбрите се сражават за него. Духът на всички се издига до небесата. Бързината им прилича на стремителен бяг. Войската още не е кръстосала оръжие, а противникът вече се е предал. Боят носи победа над външния враг. Подвизите ехтят вътре в държавата. Военачалниците се повишават в чин, войниците получават награди, народът се радва и ликува. Пълководецът няма нито вина, нито нещастие. Ето защо вятър и дъжд има в нужното време. Житото обилно покълва, отечеството е в мир и покой” (Лиу тао, Лун тао, гл. ХХІ). Безспорно подобна е била и церемонията при обявяването на Удзъ за главнокомандващ във войната срещу Цин.