ОБЕДИНЕНИ АРАБСКИ ЕМИРСТВА
Федерация на Обединените арабски емирства
Площ: 83 660 км2
Население: 2 791 000 
Емирства на федерацията: Абу Даби, Аджман, Дубай, Рас ал Хайма, Ум ал Кайуайн, Фуджайра, Шарджа
Бахрейн, Иран, Катар, Оман, Саудитска Арабия

Федерацията на Обединените арабски емирства, разположена по югоизточното крайбрежие на Персийския залив, наричан Пиратския бряг, е създадена през 1971 г. Преди това, от началото на ХІХ в., седемте емирства са били под британски протекторат. За разлика от изчезналите в южната част на същия полуостров независими емирства запазването на независимите емирства на изток от Саудитска Арабия след края на колониализма несъмнено е свързано с наличието на петрол и на борбата за контрол над него, която компаниите водят с благословията на британското правителство и на американските дружества. Това се отнася не само за КУВЕЙТ, който има и стратегическо положение за БАХРЕЙН или КАТАР, но и най-вече за седемте емирства, които заедно със султаната ОМАН си делят някогашния Пиратски бряг от основата на полуострова, при Катар, до Ормузкия проток. Това са Абу Даби, Дубай, Шарджа, Аджман, Ум ал Кайуайн, Рас ал Хайма и Фуджайра, като Фуджайра е създадена през 1952 г. на мястото на Емирство Калба, което тогава се обединява с Шарджа. Ядрото на всяка една от тези формации е пристанище, специализирало се основно в събирането на бисерни миди, а при липсата им – непренебрегващо пиратстването. А територията им навътре в сушата се променя в съответствие с покоряването на племената.

“Синята линия” и съперничествата около петрола
Закриляните от Великобритания емирства в съответствие с личните договори, подписани от всеки от седмината шейхове, влизат наистина в историята на международните отношения, когато американската компания „Калифорниън Арабиън Стандард Ойл Къмпани” (КАСОК), натоварена да изследва земните пластове в Саудитска Арабия в рамките на подписания на 29 май 1933 г. договор, пита в края на същата година британските власти кои са източните граници на саудитската държава, за да могат да бъдат определени границите на концесията. Според Лондон границата минава по “синята линия”, очертана в подписания между Османската империя и Великобритания на 29 юли 1913 г. договор, като с нея се определят и респективните зони на влияние на двете страни. Линията тръгва от остров Захнуния, западно от полуостров Катар, и слиза на юг към Руб ал Хали (Необитаемия квартал), отделяйки на изток турската зона на влияние (в която е и Саудитската област) от британската (в която са Катар, Емирствата и султанатът Оман).
Отказът на Абдул Азис ІІІ бен Сауд, подкрепян от американците, да признае “синята линия” довежда до продължителни спорове с Лондон и британското правителство се вижда принудено да структурира празното пространство на изток от линията така, че да може да противопостави нещо на саудитските искания, които включват излаз на морето източно от Катарския полуостров, района на Лива южно от Абу Даби и оазиса Бураими на изток. Структурирането се осъществява чрез концесията, която всеки един от седемте шейхове дава на „Англо-Персиън Ойл Къмпани” (АПОК), бъдещата „Англо-Ираниън”, а по-късно – „Бритиш Петролиъм”, подплатена с политическо споразумение, което гарантира стратегическите британски интереси. Тези текстове се ограничават с позоваване на “териториите на шейховете”, като по този начин подчиняват на волята на шейховете границите на зоните на влияние.
След дълги пазарлъци между 1937 г. и 1939 г., шейховете, разорени от появата на култивираните японски перли, се съгласяват да подпишат документите.
Междувременно британското правителство, което е отстъпило на саудитците широкия “джоб” на Руб ел Хали източно от “синята линия”, отказва да удовлетвори основните искания на въпросните саудитци. През 1949 г. те подновяват опитите си, като този път искат не само излаз на морето източно от Катар, но и цялата вътрешност на емирство Абу Даби чак до Бураими. 
Новата криза вследствие на провала на конференцията в Дамам през януари-февруари 1952 г. довежда през август същата година до саудитската окупация на оазиса Бураими и кара британците да създадат Съвета на емирствата, който е в основата на днешната федерация. След като през 1953 г. в Емирствата, в Мирбан, на територията на Абу Даби, е открит първият залеж на нефт, на 4 август 1955 г. британското правителство едностранно приема декларация за границата – така е определена сегашната граница, която Саудитска Арабия не признава. В навечерието на обявяването на независимостта на Емирствата, на 1 декември 1971 г., Иран окупира островите Муса, Малък Томбе и Голям Томбе, които контролират Ормузкия проток.
С изключение на кладенците в Мирбан, днес нефтеният добив на Емирствата идва от офшорни кладенци, които не са обект на граничния спор. Най-голям е добивът на територията на Абу Даби, след него се нареждат кладенците в Дубай и Шарджа. Останалите емирства нямат петрол.
(С Йе)

ОМАН
Султанат Оман
Площ: 212 457 км2
Население: 1 701 000 
Столица: Маскат
Главни градове: Низва, Салалах
Вилаети: Ал Батина, Ал Дахилия, Ал Жанубия, Аз Захира, Ал Шаркия, Мусандам

Саудитска Арабия, Обединени арабски емирства, Иран, Йемен

Държава с планински релеф в югоизточния край на Арабския полуостров. Може да се каже, че чрез големия масив Джебел Ахдар (3019 м) доминира над излаза на Персийския залив в Оманско море. Територията на страната се оформя на две части, защото Фуджайра – член на Обединените арабски емирства, отделя стръмния полуостров Рус ал Джебел (нос Планина, 2050 м) над Ормузкия проток и формира същински Оман от крайбрежието на Маскат и от по-голямата част на оманската територия.
Традиционно ориентиран към Индийския океан, та чак до Индонезия, и към арабските търговски кантори по бреговете на Източна Африка, Оман от векове е страна на мореплаватели, макар и малко настрана от Арабския полуостров. В същото време държавата се възползва от петролната „манна”, заради която обаче е обект на саудитски натиск.
Арабските племена в Оман утвърждават своите характерни особености още в зората на исляма, като приемат ибадизма, разновидност на хариджизма (третото течение в исляма, заедно със сунитството и шиитството). Основаното през 791 г. в Низва навътре в сушата Ибадитско имамство с няколко прекъсвания просъществува чак до 1955 г., а по-голямата част от оманците и до днес са ибадити.
Традиционно просперираща страна благодарение на плодородната почва на Ал Батина (голямата низина, напоявана от водите, които извират от планината) и най-вече на заможността на пристанищата в Оманския залив (най-известното сред които е Маскат), Оман преживява период на великолепие между отслабването на иранската власт през ХVІІІ в. и откриването на Суецкия канал, който пренасочва морската търговия през Червено море. При все това, още тогава съществува уахабитската заплаха. Уахабитите заемат основния оазис Бураими и в началото на ХІХ в. навлизат чак навътре в страната да събират религиозния данък “закят”.
Управляващата и до днес оманска династия е основана през 1744 г. от Ахмед бен Саид, победителя на иранците, разпростира се в Африка, колонизира Занзибар и контролира пазарите на роби чак до Килва (в Южна Танзания) и в Балучистан (пристанището Гвадар е продадено на Пакистан едва през 1958 г. от предпоследния султан).
През 1798 г. британската Източноиндийска компания подписва договор със султана и назначава свой агент в столицата Маскат. През 1808 г. Франция следва примера й и през целия ХІХ в. френско-британското съперничество в Оман е ожесточено, но през 1862 г. и двете страни гарантират независимостта на султана.
Отварянето на Суецкия канал и масовото навлизане на параходите слагат край на Оманската империя, а султанът се подчинява на британското влияние. Британските намеси обаче довеждат до бунт на населението във вътрешността на страната, което през 1913 г. възстановява имамството. От този момент и до потушаването на последното въстание – през 1957 г., страната постоянно е в криза, която се задълбочава от претенциите на саудитците към източните покрайнини на Руб ал Хали (Необитаемия квартал), където се съсредоточават търсенията на нефт след подписаната през 1937 г. седемдесет и пет годишна концесия между султан Саид бен Теймур и „Петролиъм Дивелъпмънт”, филиал на „Иран Петролиъм Къмпани” (ИПК). Истинското проучване обаче започва едва през 1962 г. след обединяването на страната и завършва с откриването на първите залежи във Фахуд, които влизат в експлоатация през 1969 г. На следващата година султан Кабус бен Саид детронира баща си и отваря страната към външния свят. Той обаче трябва да се справи с въстанието в Дофар, което е потушено чак през 1975 г. с помощта на иранската армия.
Оман все така държи да подчертава отликите си от останалата част на полуострова. Той не е член например на Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК), поддържа добри отношения с Иран през цялото време на Иранско-иракската война и запазва определен неутралитет по време на кризата в Залива през 1990–1991 г.
(С Йе)