Градушка „Една, че две, че три – усилни и паметни години... Боже, за някой грях ръце всесилни издигна ти и нас наказа. Кой ли може неволя клетнишка изказа, макар че вчерашна се дума? Да беше мор, да беше чума, че в гроба гърло не гладува, ни жадува! А то – градушка ни удари, а то – порой ни мътен влече, слана попари, засух беше – в земята зърно се опече...” * Но мина зима снеговита, отиде пролет дъждовита и знойно лято позлати до вчера злъчни широти. Назряла вече тучна нива, класец натегнал се привежда и утешителка надежда при труженик селяк отива. Затопли радост на сърцето, усмивка свърне на лицето, въздишка кротка, пръст до пръст, ръка набожно прави кръст: „Да бъде тъй неделя още, неделя пек и мирно време, олекне ще и тежко бреме, на тежки мъки края до ще...” * Додето сила има, селяк без отдих труд се труди... Почивка – ей я, би ще зима. Сега, недремнал и се буди: некръкнали петлите първи, дори и куче не залае – на крак е той... „Катран и върви, бре, мъжо, взе ли от пазаря?” Знае невеста ранобудна – всичко, готово е, но пак ще пита, че утре жетва е; самичко сърце си знае как се стяга... И сърдита за нещо, тя на двора бяга и пак се връща в килеря, тършува... „Днеска да намеря седмина още, чуеш, жено? – Хей, Ваньо, ставай, лентьо, стига! Небето ето го червено, че вече слънцето се дига, добитъкът те гладен чака.” А Ваньо сънен се прозява и зад сайвана в полумрака подал се, Сивчо го задява с носът си влажен по вратлето. „Хе ставай! – вика пак бащата отсреди двора, на колата затракал гвоздей, – стига... „Ето в съседен двор се вдига врява, там някой люто се ругае. Наблизо татък чук играе и наковалнята отпява. А сутренник полъхва леко и звън от хлопки издалеко донася в село; стадо блее... На всякъде живот захваща. И ето вече слънце грее и на земята огън праща. * Преваля пладне. Задух страшен. И всеки дигне взор уплашен, с ръкав избрише си челото и дълго гледа към небото. А то е сиво, мъгловито. И слънцето жълтей сърдито; от юг бухлат се облак дига, пълзи и вече го настига. По-доле вирнали главите и други... Знак е, чуй петлите. А гъски около реката Защо, размахали крилата, и те са глупи закрещели, какво ли са орали, сели? * Върни се, облако неверен, почакай, пакостнико черен, неделя, две... ела тогази, страшилище! А облак лази, расте и вий снага космата, засланя слънце; в небесата тъмней зловещо... Милост няма! И дебне пак беда голяма. На завет всичко се прибира, сърцето трепне, в страх примира, че горе – дим и адски тътен. Вихрушка, прах... Ей свода мътен, продран, запалва се – и блясък – и още – пак – о, боже!... Трясък оглася планини, полета – земя трепери... Град! – парчета – яйце и орех... Спри... Недей... Труд кървав, боже, пожалей! * Но свърши. Тихо гръм последен заглъхва негде надалече и влък след стадо – вихър леден подгоня облаците вече. А ето слънцето огряло тъжовно гледа върволица от стари, млади и дечица: вън селото се мъкне цяло! И всички емнали се боси, С лица мъртвешки посивели, отиват: вечно зло ги носи към ниви глухо опустели. Че там жетварка, бясна хала, просо, пшеница, ръж, ечмени – безрадно, зрели и зелени, и цвят-надежди е пожнала... На нивата Недей дочаква и зори, Върви ори, ори, ори... Като няма прокопсия, плюл съм в тая орисия! Немигнал, ставай: ей, месец още насред небето, дълбока нощ е. Главата тегне, а сън очите залепя сякаш. Какво е време? Великден иде, пак оран, семе земята чака, нижат се дните. По-скоро, хайде! че да се впряга; съседа, чуваш, и той се стяга. Излезеш, идеш, в земя корава напънеш рало, халосаш вола... Мъглата нощна затъне в дола, огрее слънце и чак тогава за отдих спреш, а свяст се вий – и пак поглеж: Дий... Дий, воле, дий! * С трънак и плевел се бори, весден ори, ори, ори... Като няма прокопсия, плюл съм в тая орисия! Настане утро, гори небето, цветя миришат, ехти полето: овчар засвирил, стада заблели, по всички храсти пилци запели. И гледаш, слушаш, не знам досадно защо ти стане: их опустяло! В гърдите нещо така заяло, че кръв застива в сърцето страдно... Ручок дохожда и слънце-пламък прежуря, пали дърво и камък: а в пот възвряла, гори снагата. Да караш вече къде ти може? И кръст изправиш най-сетне, Боже, па вземеш гладен завчас торбата. И лучец еж, водица пий – И пак поглеж! Дий... Дий, воле, дий. * До гроба слънце те гори, и все ори, ори, ори... Като няма прокопсия, плюл съм в тая орисия! Дома се връщаш окапал вече по късна вечер и отдалече зачуеш в село и плач, и врява... Какво ще бъде? – недоумява кратуна проста; а виж, излиза, че бирник царски дошел е днеска и сиромаси – тресе ги треска: "Не взема само от голо риза, дете от майка!" – тъй всеки дума. И ще помислиш, че бие глума: "Да готвиш толкоз!" О-хо, в главата почешеш ли се тъй-на еднъжки, пари да падат наместо въшки! И смяташ, мислиш, до механата. Там, колко щеш, на вяра пий, че то поглеж! Дий... Дий, воле, дий… ............... * Така си мреш, така сме ний, така – поглеж! Дий... Дий, краста, дий!