КЛАЙВ СТЕЙПЪЛС ЛУИС Последната битка Глава първа. Край езерото “Котлето” Към края на дните на Нарния, далеч на запад, отвъд Гората с фенера и близо до големия водопад, живееше една маймуна. Беше толкова стара, че вече никой не си спомняше кога се бе заселила по тези места. Това бе най-умната, най-грозната, най-сбръчканата маймуна, която можете да си представите. Имаше малка дървена къщурка с покрив от листа, високо между два клона в короната на огромно дърво. Казваше се Шифт. В тази част на гората почти не се срещаха Говорещи зверове, хора или джуджета, но Шифт си имаше един приятел и съсед – магарето на име Пъзъл. Или поне така казваха те, двамата – че са приятели, инак бихте помислили, че Пъзъл е по-скоро слуга на Шифт, отколкото неин приятел. Той вършеше всичко. Когато отиваха заедно на реката, Шифт пълнеше големите кожени мехове с вода, но Пъзъл ги носеше на връщане. Когато им трябваше нещо от градчетата, надолу край реката, Пъзъл отиваше с големи празни кошове на гръб и се връщаше пак с тях, но пълни и тежки. А Шифт изяждаше най-хубавата храна, която Пъзъл донасяше, тъй като, както казваше маймуната: – Разбираш ли, Пъзъл, аз не мога да паса трева и да ям магарешки бодили като теб, тъй че е съвсем честно да си наваксвам по друг начин. А Пъзъл винаги отвръщаше: – Естествено, Шифт, естествено. Разбирам. Пъзъл никога не се оплакваше, защото знаеше, че Шифт е далеч по-умна от него. Той дори смяташе, че е много мило от страна на Шифт, че изобщо дружи с него. И ако понякога Пъзъл се решаваше да спори, Шифт казваше: – Хайде, Пъзъл, аз знам по-добре от теб какво трябва да се направи. Знаеш, че не си умен, нали? А магарето винаги отвръщаше: – Да, Шифт. Права си. Наистина не съм ум. После въздъхваше и правеше това, което бе казала Шифт. Една сутрин, в началото на годината, двамата се разхождаха по брега на “Котлето”. Това е голямото езеро, точно под скалите, в западния край на Нарния. Големият водопад се излива в него с шум, който напомня непрестанен гръм, а от другата му страна реката на Нарния продължава пътя си. Водопадът кара водата в “Котлето” да танцува и бълбука, да клокочи и да се върти безспир, сякаш кипи. Оттам идва името на езерото – “Котлето”. Най-буйно е в началото на пролетта, когато реката се пълни с всичкия стопен сняг, който се стича от планините – високо отвъд Нарния, в Западната пустош. Оттам идва и реката. Докато гледаха “Котлето”, Шифт внезапно посочи с тъмния си, кльощав пръст и каза: – Виж, какво е това? – Кое какво е? – попита Пъзъл. – Това, жълтото, дето се спусна по водопада. Виж! Ето го пак, носи се по повърхността. Трябва да разберем какво е. – Трябва ли? – попита Пъзъл. – Естествено, че трябва – отговори Шифт. – Може да е нещо полезно. Просто бъди добро момче и скочи в езерото, за да го извадиш. Тогава ще можем да го разгледаме по-добре. – Да скоча в езерото ли? – попита Пъзъл, помръдвайки с дългите си уши. – Ами как ще го извадим, ако не го направиш? – Ама... ама – започна Пъзъл, – няма ли да е по-добре ти да влезеш? Защото, нали разбираш, ти си тази, която иска да разбере какво е, а аз не държа особено. Пък и ти имаш ръце. Когато става дума за улавяне на неща, не отстъпваш по нищо на човек или на джудже. Аз имам само копита. – Не мога да повярвам, Пъзъл – каза Шифт. – Въобще не бих предположила, че можеш да кажеш подобно нещо. Изобщо не го очаквах от теб. – Защо, какво толкова лошо съм казал? – попита магарето със смирен гласец, понеже усещаше, че Шифт е дълбоко засегната. – Исках просто да кажа... – Да помислиш, че аз ще вляза във водата! – възкликна маймуната. – Сякаш не знаеш прекрасно, че слабото място на всички маймуни са гърдите им, защото лесно простиват! Добре, тогава. Ще вляза. Въпреки че вече ми е хладно от този безмилостен вятър, ще вляза. Най-вероятно ще умра. И тогава ще съжаляваш – гласът на Шифт звучеше, сякаш ей-сега ще избухне в плач. – О, не, о, не, о, не! – почти изрева Пъзъл. – Нямах това предвид, Шифт, повярвай ми. Нали знаеш колко съм глупав и как не мога да мисля за две неща едновременно. Бях забравил за слабите ти гърди. Разбира се, че ще вляза. Дори не си помисляй да влизаш. Обещай ми, че няма да го направиш, Шифт. И тъй, маймуната обеща, а Пъзъл затропка с четирите си копитца по скалистия бряг, за да намери място, откъдето да нагази в езерото. Дори да оставим студа настрана, влизането в движещата се и разпенена вода не беше шега работа. Пъзъл стоя разтреперан цяла минута, преди да се реши. Тогава Шифт извика зад него: – Може би, все пак ще е по-добре аз да скоча, Пъзъл. Като чу това, Пъзъл отвърна: – Не, не. Нали ми обеща. Ей-сегичка влизам. И влезе. Огромна топка пяна се блъсна в лицето, напълни устата му с вода и го заслепи. После, за няколко секунди, той съвсем потъна и когато отново изплува, вече бе в съвсем друга част на езерото. Течението пак улови Пъзъл и го завъртя все по-бързо и по-бързо, докато го закара под самия водопад. Мощната струя го потопи дълбоко, толкова дълбоко, че никак не бе сигурен дали ще успее да задържи дъха си, докато изплува пак. Когато най-сетне се издигна на повърхността и малко се приближи до нещото, което се опитваше да хване, то отплува надалеч от него и също беше уловено от водопада и запокитено на дъното. После то изплува, но Пъзъл вече се намираше далеч от целта, по-далеч от всякога. Най-после, уморен до смърт, целият натъртен и вкочанен от студ, той успя да сграбчи нещото със зъби. Излезе, понесъл го пред себе си, като оплиташе предните копита в него, защото то бе голямо като килимче, много тежко, студено и лигаво. Хвърли го на земята пред Шифт и застана прогизнал и треперещ. Едва си поемаше дъх. Но маймуната въобще не го погледна, нито го попита как се чувства. Прекалено бе заета да обикаля около нещото, да го разстила, потупва и души. В погледа й проблесна дяволита искрица, като се обърна към Пъзъл: – Това е лъвска кожа. – Ии... аа... аа... а, така ли? – задъхано попита Пъзъл. – И се чудя... чудя се... чудя се – говореше Шифт сама на себе си, защото много усилено мислеше. – Чудя се кой ли е убил горкия лъв – каза Пъзъл. – Трябва да го погребем. – А, това не е бил Говорещ лъв – отсече Шифт. – Не се тревожи за това. Отвъд водопадите, в Западната пустош няма Говорещи зверове. Тази кожа сигурно е била на някой ням, див лъв. Между другото, това бе вярно. Някакъв ловец, човек, бе убил и одрал този лъв нейде високо из Западната пустош преди няколко месеца. Но това е извън нашата история. – Въпреки това, Шифт – каза Пъзъл, – дори кожата да е била на ням, див лъв, не сме ли длъжни да я погребем както подобава? Искам да кажа, не са ли лъвовете доста... ами, доста важни животни? Заради... знаеш Кой. Не разбираш ли? – Я недей да се затормозваш с идеи, Пъзъл – каза Шифт. – Защото, нали знаеш, мисленето не е най-силната ти страна. От тази кожа ще направим хубаво топло зимно палто за теб. – О, не мисля, че ми се иска – каза магарето. – Ще изглежда... искам да кажа, другите животни могат да си помислят, че... не, няма да се чувствам... – Какви ги дрънкаш? – попита Шифт, като се чешеше отдолу-нагоре, както правят маймуните. – Мисля, че ще е непочтително към Великия Лъв, към самия Аслан, ако магаре като мен тръгне насам-натам, облечено в лъвска кожа – каза Пъзъл. – Я по-добре недей да спориш – каза Шифт. – Какво разбира едно магаре като теб от подобни неща? Нали знаеш, че не те бива в мисленето, Пъзъл, затова защо не ме оставиш да мисля вместо теб? Защо не се отнасяш към мен, както аз към теб? Ето, аз не си мисля, че мога да правя всичко. Знам, че теб повече те бива за някои неща. Затова и те оставих ти да влезеш в езерото – знаех, че ще се справиш по-добре от мен. Но защо на свой ред не ми позволиш да правя нещо, което аз мога, а ти не можеш? Нищо ли няма да ми оставиш да върша? Бъди справедлив. Едно ти, друго аз. – Е, да, естествено, щом така казваш – отвърна Пъзъл. – Чуй тогава – каза Шифт. – Я по-добре изприпкай пъргаво надолу по реката до Чипингфорд и виж дали там има портокали или банани. – Ама, много съм уморен, Шифт – умолително измрънка Пъзъл. – Да, но си вир-вода и ти е студено – отговори маймуната. – Имаш нужда от нещо сгряващо. Бързото тичане ще свърши чудесна работа. Освен това, днес в Чипингфорд е пазарен ден. И Пъзъл естествено се съгласи да отиде. Веднага щом остана сама, Шифт се заклатушка ту на два крака, ту на четири, докато стигна до своето дърво. Залюля се от клон на клон, като не спираше да дърдори и да се хили, и влезе в къщурката си. Вътре намери игла, конец и голяма ножица, защото беше умна маймуна и джуджетата я бяха научили да шие. Пъхна кълбото конец в устата си и бузата й се изду, сякаш смучеше голям бонбон, защото конецът беше много дебел и повече приличаше на връв. Стисна иглата с устни и хвана ножицата с лявата си ръка. После се спусна по дървото и с клатушкане отиде до лъвската кожа. Седна до нея и се хвана за работа. Веднага разбра, че гърбът на кожата ще е прекалено дълъг за Пъзъл, а вратът твърде къс. Затова отряза голямо парче от гърба и от него уши яка за дългия врат на магарето. После отряза главата и заши яката между нея и раменете. Сложи връв от двете страни на кожата, за да може да се върже на корема и гърдите на Пъзъл. От време на време прелиташе по някоя птичка, Шифт спираше да шие и тревожно вдигаше глава. Не искаше никой да вижда какво прави. Но нито една от птичките, които видя, не беше Говореща птица, така че нямаше значение. Пъзъл се върна привечер. Не припкаше, а пристъпяше търпеливо и тежко, както правят магаретата. – Нямаше портокали – каза той, – нямаше и банани. И аз съм много уморен. После легна на земята. – Ела да пробваш прекрасното си ново палто от лъвска кожа – подкани го Шифт. – О, не ме интересува тази стара кожа – отговори Пъзъл. – Ще я пробвам утре сутринта. Толкова съм изморен тази вечер. – Ама наистина си много нелюбезен, Пъзъл – каза Шифт. – Ако ти си толкова уморен, за мен какво ще кажеш? Докато ти се разхождаше бодро из долината, аз цял ден усилено работих, за да ти ушия палтото. Ръцете ми са така изморени, че едва държа ножицата. А ти едно благодаря не искаш да ми кажеш, дори не поглеждаш палтото... и не те интересува... и... и... – Скъпа Шифт – скочи на крака Пъзъл, – толкова съжалявам. Отвратителен съм. Разбира се, че ще ми бъде приятно да го пробвам. Изглежда просто разкошно. Сложи ми го веднага. Моля те, сложи ми го. – Тогава стой мирно – каза маймуната. Кожата беше много тежка за нея, но накрая с дърпане и бутане, с пъшкане и пуфтене, успя да я сложи на магарето. Върза я под тялото на Пъзъл, върза и краката за тези на магарето, както и опашката за неговата. Доста голяма част от сивия нос и лицето на магарето се виждаха през отворената уста на лъвската глава. Всеки, който някога е виждал истински лъв, не би се заблудил нито за миг. Но ако никога през живота си не си виждал лъв и погледнеш магарето в лъвската кожа, положително ще го сбъркаш с лъв, особено ако не се приближава много, ако времето е мрачно и ако Пъзъл не изреве и не изчатка с копита. – Изглеждаш прекрасно, прекрасно! – възкликна маймуната. – Ако някой те види сега, ще те вземе за Аслан, за самия Велик Лъв. – Това би било ужасно – каза Пъзъл. – Не, няма да е ужасно – отвърна Шифт. – Защото всеки ще изпълнява онова, което му кажеш. – Но аз не искам да им казвам нищо. – Помили си колко добри неща бихме могли да направим! – възкликна Шифт. – Нали знаеш, че аз ще съм до теб и ще те съветвам. Ще измислям умните нареждания, които ти ще даваш. И всички ще трябва да ни се доверяват, дори самият крал. Ще сложим в ред цяла Нарния. – Но не е ли всичко наред и сега? – Какво?! – изкрещя Шифт. – Всичко да е наред ли? Като няма портокали и банани?! – Ами, виж – започна Пъзъл, – то няма много хора... Всъщност не мисля, че някой друг освен теб иска портокали и банани. – А и захар също – продължи Шифт. – Хм, да – съгласи се магарето. – Нямаше да е зле, ако имаше повече захар. – Добре, тогава, значи се разбрахме – каза маймуната. – Ти ще се правиш на Аслан, а аз ще ти казвам какво да говориш. – Не, не, не! – запротестира Пъзъл. – Не казвай такива ужасни думи. Няма да е редно, Шифт. Може и да не съм много умен, но дотолкова ми е ясно. Какво ще стане с нас, ако се появи истинският Аслан? – Предполагам, че ще бъде много доволен – отговори Шифт. – Сигурно ни е изпратил тази лъвска кожа нарочно, за да можем да оправим положението. Пък така или иначе, той никога не се появява. Поне напоследък. В този миг, точно над главите им, се чу оглушителен гръм и земята потрепери. И двете животни загубиха равновесие и паднаха по очи. – Ето! – запъхтяно възкликна Пъзъл, щом успя да си поеме дъх. – Това е предзнаменование... предупреждение. Знаех си, че правим нещо ужасно. Веднага свали тази отвратителна кожа от мен. – Не, не! – каза маймуната (чийто ум бе много съобразителен). – Това е предзнаменование за обратното. Тъкмо щях да кажа, че ако истинският Аслан, както ти го наричаш, искаше да продължим да правим това, щеше да изпрати гръм и земетресение. Беше ми на езика, само дето предзнаменованието взе, че дойде, преди да успея да го изрека. Сега няма как да не го направиш, Пъзъл. И, моля те, стига сме спорили вече. Знаеш, че не ги разбираш тия работи. Какво може да знае едно магаре за предзнаменованията?