Вместо увод Роден съм в едно малко балканско село в Долината на розите, но по-малко съм изпитвал аромата на тия рози, а повече тръните им. Понеже селото ми се пада в центърра на държавата, би трябвало да се развива и стане столица, а то всяка година все по-малко и по-малко става. Като завърших основното си образоване, баща ми искаше да се уча за офицер или свещеник, защото по онова време те бяха най-почтените и най-доходните професии. Във Военото училище обаче приемаха само синове на богатите и въпреки че в село имахме голям двор, не ме признаха за дворянин и отказаха да ме приемат. За свещеник също не ме харесаха, въпреки че ядях блажно през пости и вече нарушавах някои от десетте божи заповеди. Тогава той реши да ме направи бакалин, но като се увери, че съм раздавал стоки повече на вересия и везните се наклонявали все в пола на клиента, отчаях се съвсем. Тогава реших да постъпя в Рисувалното училище: – Ти си луд бе, сине, думаше ми той, това занаят ли е? Не виждаш ли колко социалисти се навъдиха у нас? Кой ще ти строи вече църкви и кой ще ти поръчва икони да изписваш. Ти от глад ще умреш бре! Не го посслушах, завърших училището, след това Художествената академия и той почина млад, с впечатление, че от мене човек няма да стане. Завърших аз, назначиха ме за учител в гимназията на близкия град, построих си малка къщурка, един ден майка ми дойде на гости и като разгледа всичко, рече: – Майка, като умрае и отида на онзи свят, ще намеря татка ти и ще му кажа, че вече си станал човек. Наскоро почина и тя, но не ми се е обадила още дали са се срещнали някъде из Космоса. Учителствах малко време, след това станах директор на местния музей, влязох в управата на читалището, редактирах вестник, рисувах декори, дегизирах артистите самодейци, завеждах литкръжок, бях експерт в съда по фалшиви документи и станах не само общественик, а въобщественик. Сега на стари години съм пенсионер, но еднакво ме интересува история, археология, белетристика и живопис, а една наша народна пословица казва: “Който гони два заека, не улавя ни един”. Аз обаче гоня не два, а четири, затова не можах да уловя вито един досега. Но живея с надеждата, че презследващите седемдесет и пет години ако не заек, то поне заешка опашка ще хвана. * * * През 1908 година македонците се трепаха пак помежду си и санданците убиха Борис Сарафов и Иван Гарванов, видни дейци. Правителството разпратило портретите на Яне Сандански, Тодор Паница и Чудомир Кантарджиев и ги сочело като убийци. Като си дойдох през лятото в село, както винаги пръв ме посрещна Дянко Фурнаджията –весел, духовит и пиян загорец, който отдалеч още се провикна: “Охо, Чудомире, добре ми дошел!” “Какво име си ми измислил?” – питам го, а той ме заведе в общината и ми показа тази снимка. И наистина Чудомир Кантарджиев, млад, рошав комита, напомняше много на мене – млад, рошав художник. Оттогава ми остана името Чудомир, поде го компанията в село, и досега. * * * Тези неща са писани между годините 1933 и 1940. Излизаха като подлистници на един столичен вестник ( в. “Зора” )Теснотията, която и до днес цари в долните етажи на нашата преса, не им позволи да пораснат, та останаха дребни и някак недоразвити. Разкази ли са, фейлетони ли, или нещо друго – да кажат специалистите. Въпреки многото им недостатъци те продължават да се търсят от читателите, което не говори много добре за тях. А може би все пак са верни родни картинки от онова време, поръсени с хумор. Казват, че народите са като децата – не обичат да им се чете морал, а искат да стигнат до истините, развличайки се. Казват още, че ако сатирата е хирургическият нож, то хуморът е “сладкият мехлем” за раната. Щом е така, не остава друго освен да си пожелаем този сладък мехлем да се произвежда масово и да се продава под път и над път, защото у нас има още много рани за лекуване. Чудомир Приятели (Сиромах Тоньо Петакът...) Сиромах Тоньо Петакът и сивото му магаре Тропчо. Това е то. Два мъжкаря – два другаря. Друго няма. С две голи ръце, значи, и шест крака какво можеш да постигнеш и да придобиеш, та от Петак на Шестак да станеш, примерно казано. През май пренасят цвете до розоварниците, през есента – червена глина на жените да си измазват къщите, зиме – дръвца на пазара, туйцък-онуйцък – колкото да преживеят. Така си е навсякъде, така е и по нас: навред кучетата все боси ходят и на сиромаха все му духа през гащите. А работни са инак, Петакът и Тропчо, трудолюбиви са, смирени и кротки и си живеят като братя, ама с кротост и смирение само на хаджилък се не ходи. Рядко някога, ако почерпят Петака и му попрехвърли, ще се изпусне да извика: "Бря, бря, бряаа!..." – и ще си тупне шапката о земята, да изгърми като топ, затова тя все с дупка е отгоре, ама и толкова ли да не е? Тропчо пък – жива душица, през марта само, като му прелее сърцето от любов, ще скъса въжето, да речем, някой ден, ще се хукне из село, ще спре пред общината, ще дзипне пет-шест чифтета, ще надуе след това бурията и като се стрелне из полето, чак след три дена ще се прибере с клепнали уши в къщи, ама за това пари не дават, а само сопи по гърба. Един ден Петакът се пазарил да обърне за лозе голямата Батункова нива на Копачов рът. Копал човекът, работил, пренасял Тропчо корени и камънаци, подредили я и им платили хубавичко. Щом взел парите Петакът, отишъл веднага да си плати дълга на Станя бакалина. Почнал да брои парите, а Станьо бакалинът наднича в кесията му и дума: – Тоне бе, Петак ти казват, а все без петак ходиш. Сега, като си се опаричил малко, що си не опиташ късмета? Що си не купиш един билет от Държавната лотария? Не е голяма работа – двадесет и пет лева са, – рискувай ги, па отгде да знаеш? Петакът си пипнал дупката на калпака и рекъл: – Че зная ли, чичо Станьо? – Знаеш, знаеш! Как да не знаеш! И парите са твои, и волята твоя. Опитай веднъж, па може да ме благославяш, дорде си жив. Двадесет и пет даваш – двеста и петдесет хиляди може да спечелиш. Малко ли са? Хайде да не са толкова – нека са сто хиляди, петдесет да са, десет да са – кой ти ги дава и кога с твоя Тропчо сте изкарвали през живота си толкова параляк, а? Опитай веднъж и не му мисли много! Надумал му Станьо бакалинът, наприказвал му, убедил го най-после, купил си билет Петакът и пари, разбира се, не спечелил, ама мерак за купуване на билети – колкото щеш! Пуснат ли за продан нов дял, под дърво и камък ще търси пари, ама ще намери и ще си купи. И колкото купува, по не печели. На седмия път чак малко се отчаял, но му текнало друго на ума: – То моят късмет се видя какъв е, си рекъл, ами я този път да взема едно билетче за магарето. И щом го рекъл, хукнал се към бакалина и го купил. Не се минало неделя, и билетът на Тропча спечелил две хиляди лева. Рипнал от радост Петакът, стиснал го в шепа, метнал се на Тропча и хайде в града. Отишъл в банката, получил парите и право на хана при магарето. Погалил го, помилвал го, целунал го по муцуната, показал му банкнотите и нежно занареждал: – Тропчо, братче, това всичкото, дето го виждаш, е твой късмет. Твоички са до стотинка – рекъл. Виж ги – рекъл, – разгледай ги, та после да не речеш туй-онуй. Всичките за тебе ще похарча. Ще те пременя, ще те наглася с нов семер, повод ще ти купя, гердан от сини мъниста за шията ще ти взема, а на опашката ти пембена ружа ще вържа, та да трепка, да трепка, кога пристъпяш. От сърце и душа ще го направя, рекъл. Отвързал го след това, повел го засмян из чаршията, накупил му всичко, нагиздил го, накичил го като сгоден циганин и пак му останали петстотин лева. – Върви след мене още малко, рекъл, още не сме я свършили всичката! Довел го насред площада, спрял се пред една моментална фотография и извикал на задрямалия на тротоара арменец: – Хей, чичо! Я стани да ни направиш една хубава снимка за спомен! Надигнал се арменецът, почнал да гласи апарата, а Петакът през това време очистил магарето, поправил му семера и панделката на опашката, затъкнал му останалата банкнота на челото и като го прегърнал с една ръка, а другата счупил на кръста, застанал готов, горд и вторачен като осветен паметник. Събрали се наоколо селяни, гражданки, граждани, гражданчета, хилят се, подхвърлят думи и закачки, а Петакът, запрял дъх, мълчи, гледа и не смее да клепне. Чак кога щракнал апаратът и фотографът рекъл "Готово!", се обадил: – Какво ни гледате бе? Защо се чудите? Нито ги е крало тези пари добичето, нито ги е намерило. Спечелило ги е честно и почтено, негови са и каквото иска, такова ще прави с тях! Видите ли тая банкнота? Яслата му ще поправя с нея, една торба трички ще му купя и... още един билет от лотарията ще му взема. Спечели ли и той, тогава пък ще си го задомя мой Тропча, та да не се губи по три дни през марта. Магаричка ще му купя аз на него! Ами! Какво се хилите? Постоянен делегат Вървим си ние с братлето по булеварда, потънали всеки в своите грижи, и изведнъж – бух! Бухна се един човек в мене, след това ме изгледа някак като познат и най-после сложи ръце на раменете ми. – Пардон – му рекох аз. – Пардон зер – рече ми той, ухили се насреща ми и златните му зъби лъснаха срещу слънцето като ловджийски патронташ. – О, о, о!... Ти ли си бе, Дечко? Здрасти бе, здрасти, здрасти! Откога не сме се виждали! Тюу!... Много си надебелял бе! – Аз съм – кай – същият! Ами този дост, сссобствено, кой е? Моят приятел Дечко Папунчев малко заекваше и щом се запънеше някъде, запълняше паузите с по едно “собствено”, наситено със “с”-ета. – Брат ми е – казвам, – големият ми брат. В село си живее и работи земята. – Ха, разгеле! Елате да се почерпим сега! Хайде де, какво, сссобствено, се дърпаш! Хвана ни той подручка и ни затътра към пивницата. – Ха казвай сега, как си, що си, какво правиш? – Нищо – думам, – чиновник бях, но ме уволниха. – Кой! Сссоб... как, защо? – Ами партизаните – кой друг? – А бе, ами защо не ме потърсиш бе, човек? Защо не ми обадиш, за да я наредя завчас! Не знаеш ли, че, сссобствено, аз коля кучето сега? – Е, че отде да знам! Седнахме. Поръча той по една бира. Разправих му аз историята си. Поръча още по една и като избърса изпотеното си лице, почна направо: – Слушай сега! Твоята работа аз ще я наредя като нищо. Имай я в кърпа вързана, но по-напред вий двамата ще ми помогнете да свърша моята. Ето каква е тя! В нашия край, където ще се кандидатирам наесен за депутат, ще строят линия. За една от спирките се карат две села – Шугово и Куков дол. Шугово е моята крепост, ссобствено, и съм обещал, как и как, спирката там да бъде. Платиха си хората и почвам работа. Днес, сссобствено, тъкмо щях да се явявам при министъра, но ми трябваха още един-двама души, за да образувам делегация. Разгеле стана, че ви срещнах! Брат ти като по-пълничък и с мустаци ще бъде шуговският кмет, а ти ще си главният учител. Ще идем при него и аз ще говоря, а вий ще кимате с глави. Реча ли “да” – и вий ще речете “да”, реча ли “не” – и вий, сссобствено, ще кажете “не”. От туй по-просто и по-лесно няма. Това само искам от вас. – Ама – как така! Някак си рисковано ми се вижда... ний, значи, двама братя карабунарци и изведнъж – бати – кмет, а аз даскал в село от Северна България. И то поне да сме го виждали някога, да сме ходили там! – Няма значение това! За формалност само и за тежест, сссобствено, го искам. – Не смея – думам му, – съвестно ми е и не мога го направи. – Ти си чуден човек бе! Ами с толкова съвест държавна служба заема ли се? За това, сссобствено, са те уволнили! Я ставай! Хайде! За един-два часа ще я претупаме и – толкоз! Ще ви платя за труда! – Ами не може тъй бе, Дечко – матура нямам, държавен изпит нямам и хоп – главен учител! Как така? – Ей тъй! Ще видиш как! Ако искаш да ми услужиш, ако искаш да спечелиш до довечера 500 лева и ако искаш да те назнача пак на служба, ще станеш, сссобствено, и ще тръгнеш. Хайде, че време няма! Ставайте! Погледнахме се с брата, почеса се той зад лявото ухо, а аз – зад дясното и тръгнахме. Метнахме се в едно такси и хайде в министерството. Из коридорите – свят, свят – претъпкано. Тръгна той напред, хвана ме за ръка, а аз – брата. Мушка се, блъска се и вика: “Делегация!... Сторете път на делегацията!”, докато стигнахме пред вратата. Чукна, отвори, наблъска ни и двамата и влезе след нас. Щом го видя, министърът стана, ухили се и се провикна: – О, о, о, Папунчев, здравейте! Добре дошли! – Мерси, мерси, господин министре! Да ви представя, сссобствено, кмета на с. Шугово и главния учител. Наши хора, знаете, верни хора и държат цялото село в ръцете си. Изпратени сме делегати по въпроса за спирката. Инженерната бригада, изпратена да проучи въпроса, е прекарала все в Куков дол. Хранили ги, поили ги те, па и нещо трябва да са им спуснали и решили, синковците, спирката да е до тяхното село, което, сссобствено, е беззаконие. Въпросът е много важен. Куковдолци са половината опозиция, а шуговци с кокошките са все наши хора; та както-както, ще гледате да я наредите, иначе ще се лишим от най-верните си хора. – Тъй е, тъй е, но доколкото знам от доклада, при Шугово има силен наклон, висота има и магаре не може да се спре по нанадолнището – отвърна министърът. – Сссобствено, има, не че няма, но ний ще я сринем, с трудова ще разкопаем! Да! Да! Да!... – Да, да – рекох и аз. – Да, да – рече брат ми. После той се приближи, хвана министъра за лакътя, отведе го настрани и му говори, говори. След това двамата се ухилиха. Министърът го тупна по рамото, сбогува се и излязохме. Колата ни чакаше. – Ами сега накъде пак? – питам аз. – Ще идем при министрите на благоустройството, на просветата и на търговията. Господин министърът обеща да повърне въпроса за ревизия в Министерския съвет, затова ще отидем да подготвим нашите министри, и работата, сссобствено, е опечена. – Слушай – думам му, – хванахме се вече на въдицата и където искаш, ни води, но в Министерството на търговията не отивам, защото всеки ден съм там за служба и ме познават. – Ти, сссобствено, си чуден човек бе! По двеста души на ден ходят при министъра, та туй му е работата – твоята мутра да помни! Карай и не бой се! Аз отговарям! Ходихме при всички. Кланяхме се, здрависвахме се, викахме “да” и “не” според случая и в Търговията ходихме. Три пъти ме втресе и претресе, догде стоях при министъра, ама не ме позна. Най-после Папунчев ни закара в едно заведение, нахрани ни, напои ни, почерпи ни с екстра папироси, даде ни по 100 лева вместо по 500 и се разделихме. На другия ден го потърсих да уредим моята работа, а той ме помъкна в Сметната палата, да видим някакви платежни заповеди, после ме прати в митницата, да освобождавам някакви стоки. След два дни ме направи пак делегат и ходихме в Синода. Най-после пък ми обинтова главата и ме мъкна като веществено доказателство във Вътрешното министерство, което беше в ръцете на друга партия от коалиционния кабинет, и т.н. – Е, а сега какво правиш? – Ами че на същата работа съм. Един вид, постоянен делегат от Северна България. Папунчев, както знаеш, е вече депутат, а аз се въртя около него и като му потрябвам за нещо, мъкне ме из учрежденията ту като кмет, ту като секретар-бирник, ту като фелдшер. Изкарвам по нещо. Доволен съм. И странични падат понякога. Запознаха ме, знаеш, и други депутати, та ме използуват и те. Всякакъв съм станал през тази година. Само поп не съм, но и това може да се случи. Ще рече да ме запопи някой ден, та затова съм пуснал и брада. Нека си расте за всеки случай!