Признаци на живот 
Франк Томпсън 



Превод: ©Влади Райчинов 


На Клер,
Без която бих бил напълно изгубен

1. 

ДЖЕФ ХАДЛИ СЕ ВЗИРАШЕ в очите на съществото. 
Фигурата бе тъмна, а чертите й внушаваха неспокойствие. Недоброжелателни очи – черни ями на омраза – святкаха от сенчестата муцуна. Не помръдваше, но нещо в нея издаваше заплаха, подобно на змия, която се е извила и се готви за скок. 
Току зад ужасяващата твар дебнеха и други подобни същества, полувидими и злокобни, застинали за миг, преди да продължат застрашителното настъпление. А зад тях тайнствено се мяркаха странни, неразгадаеми символи. Приличаха на някакъв непонятен език, който не може да се преведе. Джеф си помисли, че ако само някак си успееше да разшифрова тези знаци, вероятно щяха да се окажат код към загадка, която иначе би останала неразгадана. 
Докато Джеф се взираше в призрачните неща, през тялото му премина вълна на ужас, която го окъпа в пот. Откъде се бяха появили тези страшилища? Отговорът бе още по-обезпокоителен от въпроса. Той знаеше, че можеха да произлизат от едно-единствено място – от самия Джеф. 
– Ей, пич! 
Джеф се извъртя при звука на гласа и се отърси от обхваналото го хипнотично вцепенение. Огромната осанка на Хърли изпълваше пространството зад гърба му. Никой досега не бе нахлувал в тихото уединение на неговото ателие. През непроходимия шубрак около Джеф можеше да се проникне единствено ако човек се покатереше през един тесен процеп между нискорастящите клони, покрити с гъст листак. А измежду всички обитатели на острова Джеф най-малко бе очаквал, че тъкмо Хърли ще смогне да си проправи път дотук. Та неговото туловище бе изградено по мерките на хладилник и той бе последният, когото бихте очаквали да видите как се промушва през толкова непроходимо отверстие. Всеки път, когато застанеше в близост до Хърли, Джеф се чувстваше малко като Стан Лаурел до Оливър Харди[1]. 
На фона на неговото внушително туловище Джеф изглеждаше тънък и жилав като върлина. А сега бе дори още по-отслабнал от обикновено. Разрошената му коса имаше бакърен рижаво-рус цвят, а брадата му бе толкова рядка и растеше толкова боязливо, че даже след цялото това изгнаничество лицето на Джеф нямаше много повече от лек следобеден мъх. 
Двамата с Хърли не бяха кой знае колко близки. Все пак Джеф го познаваше по-добре от всички останали на острова. И въпреки че едва ли можеше да го нарече точно приятел, Джеф винаги се бе чувствал удобно в присъствието на младия човек. В насмешливото и непринудено поведение на Хърли имаше нещо, което неизменно предразполагаше околните. При цялата си шотландска резервираност Джеф усещаше, че тази типично американска неприкритост и лекомислието на младия човек всъщност го разведряват. Затова, въпреки че не обичаше да го прекъсват по време на работа, на Джеф му стана приятно да види, че нашественикът е тъкмо Хърли, а не например Лок. Джеф не харесваше Лок. Просто не вярваше на този човек. 
– Здрасти, Хърли – каза Джеф. – Какво мога да направя за теб? 
Хърли не отговори веднага. Погледът му бе втренчен в рисунката, по която работеше Джеф. 
Като излезе от вцепенението си, той каза: 
– Събираме хора за ловен излет утре. Да те броим ли? 
“По дяволите – си помисли Джеф. – Цял ден извън ателието. Един цял ден, когато ще трябва да търпя други хора.” 
– Добре – отговори той. 
– Лок разправя, че е открил къде има глиган – продължи Хърли. – Ако успее да го хване и да го заколи, ще са му нужни поне няколко души, за да го домъкнат насам. 
– Кой друг идва? 
Хърли започна да брои на пръсти, докато изреждаше имената: 
– Ами, ти, аз, Лок, Майкъл... Знаеш ли го Майкъл? 
– Горе-долу – отвърна Джеф. Всъщност той изобщо не познаваше Майкъл. Досега едва ли имаше повече от пет-шест лица на острова, които той свързваше с конкретно име. 
– И евентуално Сойер – продължи Хърли. – Ама това е голямо “евентуално”. Сойер не обича много-много да се напряга. 
– Че кой обича? – сви рамене Джеф. 
– Ще е хубаво да нашарим менюто и с малко месце – каза Хърли. – Вече взе да ми писва от плодове и риба, риба и плодове ‘секи ден. 
Джеф се подсмихна: 
– Признавам, че досегашното плодово меню си направи хубав майтап с храносмилателната ми система през първите седмици тук. Но май вече посвикнах. Усещам се по-здрав от дълго време насам. 
– Да, бе – отвърна Хърли, – “островната диета”. Отразява им се на всички, освен на мен. 
– Е, хайде сега – каза Джеф. – Според мен и ти си свалил поне един стоун[2]. 
– Какво ще рече това на американски? 
Джеф пресметна малко наум и после отговори: 
– Ами, някъде към четиринайсет фунта. 
Хърли го погледна усъмнено, но поласкано. Той не вярваше, че е свалил и една унция[3] от пристигането си на острова. Но пък комплиментът си е комплимент. Той се почеса: 
– Май вярно усещам, че имам повечко енергия напоследък. 
– По кое време тръгваме утре? – запита Джеф. 
– По изгрев – отвърна Хърли. – Лок вика, че трябва да покрием доста територия. 
Джеф винаги бе предпочитал усамотението и затова не се зарадва на мисълта, че ще прекара цял ден из гъсталаците на острова в компанията на енигматичния Лок. В същото време обаче, колкото повече го обмисляше, толкова повече трябваше да признае, че ловната хайка май бе доста привлекателна идея – една нелоша екскурзия, която сигурно щеше да му се отрази добре. В последно време сякаш прекарваше все повече време в своето ателие – може би вече прекалено много. Вътрешният му копнеж за усамотение като че ли нарастваше с всеки изминал ден. Струваше му се, че вече е започнал да развива някаква фобия от навалицата – макар че, от друга страна, дори и някой да успееше да събере на едно място всички оцелели от самолетната катастрофа, пак нямаше да са достатъчно, за да се нарекат “тълпа”. 
Независимо точно каква самодиагноза си поставяше обаче, Джеф намираше спокойствие и ведрина едва когато останеше сам. Нещо повече, така той се чувстваше някак си защитeн. Ала защитен от какво? Или от кого? 
Ателието се бе оказало идеален храм за човек, който търси уединение. Храсталакът бе съвсем непроходим от всички страни, а повечето дървета буквално бяха преплели клони над главата му, превръщайки се в своеобразен естествен балдахин, който задържаше дъжда почти толкова успешно, колкото и традиционните сламени покриви в родната му Шотландия. 
Джеф бе открил това местенце съвсем случайно. Много от оцелелите след катастрофата предпочитаха да живеят в близост до брега, надявайки се ден след ден, че ще зърнат силуета на някой спасителен самолет или кораб. Останалите бяха навлезли дълбоко в горските дебри и се бяха настанили в пещерите около един извор с прясна вода. Според Джеф тази втора група бяха фаталисти – хора, които се бяха примирили, че ще останат на този остров за доста дълго време, може би дори завинаги. Те вече се установяваха, докато другите – онези на брега – предпочитаха да живеят дните си в постоянна надежда. Или в постоянен страх. 
Джеф не се чувстваше уютно в нито една от двете компании. От време на време се включваше в ловните дружини, за да потърси храна или за да посъбере дърва за огън, ала през цялото време не общуваше с останалите и даваше мило и драго, за да се предпази от появата и на най-първични форми на някакви взаимоотношения. Един ден, докато се движеше на дистанция от поредната ловна хайка, той бе зърнал малка пролука в зеления листак и без да му мисли много, бе решил да се провре през нея. Онова, което бе открил вътре, го бе спечелило веднага. Сега, в ретроспекция, му се струваше малко необичайно, че първата му мисъл бе да използва мястото не толкова за подслон, колкото като скривалище. Защо изобщо му бе хрумнало да се крие от всички останали – това бе въпрос, който самият Джеф не можеше да си зададе. 
Ала още от първия миг усети, че на това място витае някакво специфично вдъхновение. Още щом се установи вътре, той започна отново да твори, за първи път от дълго време насам. Затова реши да нарече мястото свое ателие. А после, с течение на времето, то се бе превърнало и в негов дом. Джеф бе сред малцината късметлии, които действително бяха успели да открият багажа си сред останките от самолета. Куфарът му сега се намираше в единия край на ателието. От другата страна си беше оформил плътна и удобна плоскост от листа, трева и шума, върху която бе застлал едно одеяло от самолета. Хърли бе първият гост в неговото прибежище. 
Джеф забеляза, че Хърли отново се бе загледал в последната му рисунка. 
– Пич – възкликна той, – т’ва е много омацано. – После като изкриви глава, ухили се и добави: – Ама е яко. Няк’во такова, ъ-ъ, хевиметъл... 
Джеф не знаеше как да отговори на такъв двуостър комплимент. 
– И аз така смятам – каза той. 
Хърли клекна до него: 
– Ъ-ъ, ти... художник ли си? 
Джеф кимна не особено убедително: 
– Бях. Преди. 
Хърли махна с ръка наоколо: 
– Мен ми се струва, че още си – каза той. – Само скивай ‘сичко това. Доста е шантаво, а? Ама ме кефи... 
Ателието бе изпълнено със статуетки, рисунки и разни необичайни предмети, направени от клечки, от глина или от рибени кости. Някои от произведенията приличаха на хора, но повечето бяха доста абстрактни: просто някакви форми, които Джеф бе намерил за любопитни, или тъкани, които бе подредил по нови и необичайни начини. Почти всеки ден той прекарваше тук, като изработваше предмет след предмет, рисунка след рисунка. И буквално никой друг на острова не бе виждал нито едно от творенията му. 
“Това не е за техните очи – си казваше Джеф, – а само за моите.” 
Хърли продължи: 
– Сигурно в главата ти се случват много странни неща. Да не си се друсал през шейсетте или нещо такова? 
Джеф се усмихна: 
– Аз съм роден през седемдесета – каза той. – Така че – не. 
– Е, добре, де – съгласи се Хърли. – Значи трябва да си бил наркоманче през осемдесетте. 
Джеф поклати глава: 
– Пак бъркаш. Никога не съм бил наркоманче. Дори и пияч не съм бил. Животът ми е доста безинтересен. 
“Ха! – си помисли Джеф, докато говореше. – Ето я и първата лъжа за деня...” 
– Ми тогава откъде ти се пръкват тия извънземни идеи? – запита Хърли. Той се беше изправил отново, обхождаше ателието и внимателно изучаваше рисунка след рисунка. 
Джеф сви рамене. Той не знаеше по какъв начин да обясни на Хърли колко много се различава всичко това от изкуството, което бе творил преди. Изкуството, което му бе позволило да се нареди сред най-търсените млади художници в цяла Великобритания. Той не можеше да обясни как тези все по-обезпокоителни образи сякаш се появяваха в неговото въображение в пълен ръст, как го караха да твори неща, от които самият той се плашеше. В действителност твърде много неща се бяха случили през последната година – преди и след катастрофата на Полет 815 на “Океаник”, които Джеф нямаше как да облече в думи. 
А и не искаше. 
Хърли клекна и внимателно вдигна от земята една малка статуетка. В нея имаше нещо смътно човешко, макар че очевидно не бе замислена да изобразява човек. 
– К’во е т’ва? – попита той. 
Джеф се усмихна унило: 
– И аз знам колкото и ти. 
Хърли го погледна малко озадачен, но после кимна: 
– Веднъж гледах по телевизията едно предаване за Великденския остров[4] – започна той. – Там има едни такива страховити каменни идоли, пръснати навсякъде. И никой не знае кой ги е сложил там. 
– М-да, бил съм на Великденския остров – отговори Джеф, – когато бях в колежа. 
Хърли го изгледа впечатлен. 
– Яко! – възкликна той и се вгледа по-отблизо в гравирания камък, който държеше в длан. – Това малко ми напомня за онези статуи. ‘Се едно... – той се замисли, докато се опитваше да намери правилно определение, – ‘се едно гледам парче от Великденския остров на Марс. 
Джеф се засмя: 
– Е, аз съм ходил до Великденския остров, ама никога не съм бил на Марс. 
Хърли заразглежда останалите произведения. Когато погледът му отново стигна до рисунката, която бе привлякла вниманието му в началото, той се сепна. Посочи с пръст очертанията зад тайнствените сенчести същества и запита: 
– А тия неща к’во значат? 
Джеф отново сви рамене: 
– Пак ти казвам. И аз знам колкото и ти. 
Хърли се вгледа още по-съсредоточено: 
– Скивал съм нещо подобно на тия неща. 
– По телевизията? – запита Джеф с усмивка. 
Хърли поклати глава. 
– Не... – той се удари с юмрук по челото няколко пъти, сякаш за да отърси спомена от мозъка си. – Не, не по телевизията. Тия неща съм ги скивал на живо. 




[1]Лаурел и Харди – култово комедийно актьорско дуо от началото на миналия век – бел. ред.
[2]Стоун (от англ. stone) – единица за маса, използвана във Великобритания за описание на човешко тегло. Равнява се на 14 фунта или на 6,35 кг – бел. прев. 
[3]Унцията се равнява на 0,0625 фунта или на 28,35 грама – бел. прев. 
[4]Това е един от най-изолираните острови в света. Според историята преди 1200 години едно двойно кану с моряци от далечна култура е акостирало на бреговете му. През следващите векове на този изолиран остров се е развила забележителна цивилизация. Поради все още неизвестни причини заселниците започнали да дълбаят гигантски статуи от вулканична скала. Тези монументи, познати като “моаи”, са едни от най-невероятните древни реликви на света. Хората от Великденския остров наричат себе си рапа нуи – бел. ред.