Хитър Петър и змеят Едно време – разказва народната легенда – по земята ходели великани. Те имали големи огнени криле. Когато се дигнели да полетят, ставали невидими. Живеели в дълбоките планински пещери. Щом почнел някакъв бой, великаните първи се вестявали. Невидими бучели над главите на войниците и се биели помежду си. Когато срещнели сабите си, на небето припламвали светкавици. Тези великани се наричали змейове. През големия потоп всичките змейове се издавили, защото не знаели да плуват, а по небето не можели да летят дълго – отмалявали им крилете. Останал само един змей. Той влязъл в Ноевия ковчег и чакал, докато водите се дръпнат в моретата, езерата и реките. Когато земята изсъхнала, тръгнал по света. Дошъл и у нас. Настанил се в една балканска пещера. Намерил си една стара вещица да му шъта и тръгнал да дири юнаци. Срещнал най-напред Хитър Петър. Попитал го отдалеч: – Хей, човече, ти юнак ли си? – Юнак съм – отвърнал Хитър Петър. – Какво можеш да правиш? – Аз ли, като стисна камък – вода пуща. – Не вярвам – казал змеят. – Може да опитаме. Първо ти вземи един камък и го стисни. Змеят взел от земята камък, стиснал го, на сол го направил, но вода не потекла. – Гледай сега пък аз – навел се Хитър Петър, взел друг камък и без да го забележи змеят, измъкнал от торбата си бучка сирене. И като стиснал в шепа камъка заедно със сиренето – потекла вода. Змеят се смаял: – Брей, ти си бил пљ юнак от мен. Хайде да станем побратими! – Бива – отговорил Хитър Петър и станали побратими. Тръгнали да ходят заедно. Вървели, вървели, стигнали до едно лозе. Сред лозето – висока череша с узрял плод. Змеят, нали бил великан, почнал да бере узрели череши от върха и да ги лапа с шепи. Хитър Петър се въртял под черешата и се облизвал, защото не достигал узрял плод. – Яж, побратиме! – поканил го змеят. – Не ги стигам – отвърнал Хитър Петър. Тогава змеят хванал върха на черешата и я огънал цялата надолу. – Бери сега и дръж здраво! Хитър Петър стиснал здраво един клон, откъснал черешка, но преди да я сложи в устата си, змеят пуснал приведеното дърво, то се изправило нагоре и Хитър Петър изхвърчал като птица през върха. Прехвърлил черешата и паднал до една трънка. Под трънката бил задрямал заек. Заекът изскочил и побягнал. – Побратиме, какво направи? – попитал змеят. – Абе какво – видях оня заек и си рекох: “Чакай да прескоча черешата и да го хвана за ушите!” Но избяга проклетникът. Змеят се учудил още повече. Отишли по-нататък, навлезли в една гора, пълна с дивеч: зайци, сърни, елени. – Искаш ли – предложил змеят – да заградим тая гора с висока стена и да изловим дивеча, че да го опечем и да го изядем? – Как да не искам? – отговорил Хитър Петър. Запретнали ръкави. Змеят помъкнал цели канари и почнал да трупа. Трудил се юнашки, а Хитър Петър пълнел с кал малките дупки между камъните. Както и да е, направили висока стена, заградили гората, изловили всичкия дивеч, опекли на шиш сто елена, двеста сърни и петстотин зайци. Седнали да ядат. Змеят лапал по три заека на залък, а Хитър Петър едва смогнал да изяде една плешка от младо сърненце. Мръкнало се. Прибрали се да спят в змейовата пещера. Вещицата ги посрещнала и попитала на змейски език, за да не разбере Хитър Петър: – Кой е този? – Мой побратим. – Какъв е той? – Пљ юнак е от мене. – Защо не го утрепеш? – Как да го утрепя? – попитал змеят. – Нощес, като заспи, вземи най-тежкия чук и удряй! Хитър Петър – нали бил хитрец, всички езици разбирал – знаел и змейски. Уплашил се много, но нищо не рекъл. Легнали. Като духнали светилото, той тихо станал, излязъл навън, напълнил един чувал с камъни и го мушнал под чергата на мястото, дето бил лежал. Сетне се потулил зад вратата и зачакал да види какво ще стане. Към полунощ змеят станал, грабнал един чук – сто кила тежък – и почнал да налага чувала. Като биел камъните – искри изскачали. Бил, бил, най-сетне рекъл: – Утрепах го! – и легнал да спи. На сутринта Хитър Петър излязъл от къта, дето се бил крил, и викнал: – Добро утро, побратиме! Змеят опулил очи: – Бе, ти жив ли си още, нали те утрепах нощес с чука? Хитър Петър се засмял: – Тъй ли? Пък аз мислех, че бълха ме хапе. Не се мъчи да ме убиваш, защото съм калин. – Че как си кален? – С вряла вода. – Хайде и мене да калиш – рекъл змеят, – нали сме побратими. – Защо да не те каля? Ще те каля? Кажи на бабата да сгорещи един казан с вода. Змеят тозчас повикал вещицата и поръчал по-скоро да напълни казана с вода и да накладе огън. Когато водата в казана завряла, Хитър Петър накарал змея да влезе в една бъчва. Змеят се намърдал в бъчвата, а Хитър Петър заковал здраво дъното на бъчвата, като оставил само една малка дупка, през която почнал да налива вряла вода. Змеят вътре запищял: – Олеле, побратиме, изгорях! – Търпи, побратиме, за да се калиш като мен! – утешавал го Хитър Петър. Като напълнил бъчвата догоре, Хитър Петър рекъл на вещицата: – Нека стои до довечера вътре, за да стане по-як от желязо! Щом залезе слънцето, разбий бъчвата и го пусни да излезе. Отишъл си Хитър Петър, а вещицата изчакала хубаво да се мръкне. Когато огряла месечината, разбила бъчвата и що да види – змеят се бил озъбил. Тъй загинал последният змей.