ПРЕДГОВОР Въпросните събития се случват в месеците след сватбата между Отори Такео и Ширакава Каеде в храма Тераяма. Бракът засилва решимостта на Каеде да наследи владението Маруяма и да предостави на Такео средствата, които са му необходими, за да осъществи отмъщението за смъртта на своя осиновител Шигеру и да заеме мястото си като глава на клана Отори. Този брак обаче разпалва гнева на Араи Дайичи – военачалника, който понастоящем управлява по-голямата част от Трите провинции, и нанася жестоко оскърбление на владетеля Фудживара – благородника, който смята Каеде за своя годеница. Предходната зима Такео, преследван от истинските си роднини, намира убежище в Тераяма, където му е предоставен подробен архив за дейността на Племето, воден години наред от Шигеру. Игуменът на манастира му предава и Джато – меча на Отори. По пътя към храма Такео минава през много премеждия, които застрашават дори живота му, но го спасява низвергнатият Джо-Ан – член на забранената секта на Скритите. Джо-Ан отвежда младия Отори в тайно планинско светилище, за да чуе пророчеството на една свята жена, което гласи: „Във вените ти тече смесена кръвта на три рода. Роден си сред Скритите, но животът ти вече не е тайна и не ти принадлежи. Земята ще поднесе онова, което Небето желае. Земите ти ще се простират от море до море, но мирът настъпва с цената на пролятата кръв. Пет битки ще ти го донесат - четири ще спечелиш и една ще загубиш…” ПЪРВА ГЛАВА Перото лежеше в дланта ми. Държах го внимателно, със съзнанието за неговата възраст и крехкост. Въпреки годините белотата му все още бе прозирна, а яркочервените връхчета по края - все така искрящи. - Произхожда от крилото на свещена птица – хоо – обясни ми Мацуда Шинген, игуменът на храма в Тераяма. – Твоят осиновител Шигеру го е получил, когато е бил едва петнайсетгодишен - дори по-млад, отколкото си ти сега. Споменавал ли ти е за него, Такео? Поклатих глава. Двамата с Мацуда стояхме в неговата стая в единия край на манастира, недалеч от главния двор на храма. Отвън, заглушавайки обичайните звуци на светата обител и монотонното припяване и камбаните, долиташе напрегнатият шум от подготвителни дейности и от множество хора, които пристигаха и заминаваха. Чувах Каеде, съпругата ми, зад портите да разговаря с Амано Тензо за проблемите, свързани с изхранването на армията ни по време на похода. Готвехме се да поемем към Маруяма – голямото владение в Западната провинция, на което Каеде бе законна наследница, – за да го изискаме от нейно име… и ако се наложеше, да се сражаваме за него. Откакто зимата бе свършила, към Тераяма се стичаха воини, за да се присъединят към мен, и понастоящем вече разполагах с близо хиляда души, разквартирувани в постройките на храма и в околните села, без да се броят местните земеделски стопани, които също подкрепяха делото ми. Амано бе родом от Ширакава – наследственото имение на съпругата ми – и нейният най-доверен васал, отличен конник и опитен с всички животни. В дните непосредствено след сватбата ни Каеде и нейната помощница Манами бяха проявили значителни умения в подготовката и разпределението на храна и потреби. Обсъждаха всичко с Амано и го пращаха да предава решенията им на мъжете. Онази сутрин той пресмяташе волските коли и товарните коне, с които разполагахме. Опитах се да престана да слушам, да се съсредоточа върху онова, което ми казваше Мацуда, но бях неспокоен и изгарях от желание да потеглим. - Имай малко търпение – рече Мацуда меко. – Това ще отнеме само минута. Какво знаеш за свещената птица? Неохотно насочих вниманието си отново към перото в дланта си и се опитах да си припомня какво ме бе обяснил моят предишен учител Ичиро, докато живеех в къщата на владетеля Шигеру в Хаги. - Знам, че е легендарна свещена птица, която се явява във време на справедливост и мир. И се изписва със същия йероглиф както името на моя клан – Отори. - Правилно – усмихна се Мацуда. – Не се явява често, тъй като в днешно време справедливостта и мирът са рядкост. Но Шигеру я е видял и аз смятам, че образът й го е вдъхновил да се посвети на тези добродетели. Тогава му казах, че свещените пера са обагрени с кръв, и наистина неговата кръв, неговата смърт продължават да ни призовават към действие - както теб, така и мен. Взрях се по-внимателно в перото. Лежеше върху белега на дясната ми длан, останал на мястото, където бях изгорил ръката си преди много време в Мино – родното ми село - в деня, когато Шигеру ми бе спасил живота. Ръката ми освен това беше белязана с правата линия на Кикута – фамилията от Племето, към която принадлежах и от която бях избягал предишната зима. Сякаш всичко – наследството ми, миналото и бъдещето ми – бе там, положено в дланта ми. - Защо ми го показвате сега? - Скоро потегляш на път. Прекара с нас цяла зима, учи и тренира, за да се подготвиш за изпълнението на последните нареждания, които си получил от Шигеру. Исках да споделиш неговото проникновение, да помниш, че неговата цел бе справедливостта и че тя трябва да стане и твоята. - Никога няма да го забравя – обещах. Поклоних се почтително над перото, като го държах внимателно в двете си ръце, и го поднесох обратно на игумена. Той го пое, поклони се над него и го постави обратно в малката полирана кутия, от която го бе извадил. Не казах нищо повече, мислейки за онова, което бе сторил за мен Шигеру. Осъзнавах, че продължавах да му бъда длъжник. - Ичиро ми разказа за свещената птица, докато ме учеше да си пиша името – рекох накрая. – Когато миналата година се видях с него в Хаги, той ме посъветва да го чакам тук, но вече не разполагам с много време. Трябва да потеглим за Маруяма до края на седмицата – откакто се бе стопил снегът, все повече се притеснявах за своя възрастен учител, тъй като знаех, че владетелите Отори - чичовците на Шигеру - се опитваха да си присвоят къщата и земите в Хаги, които ми принадлежаха по право, а Ичиро упорито им се противопоставяше. Тогава още не знаех, но Ичиро вече е бил мъртъв. Научих го на следния ден. Тъкмо разговарях с Амано в двора, когато долових глъч в подножието на хълма – гневни викове, тичащи нозе, тропот на копита. Звукът от устремени нагоре по склона коне бе неочакван и слисващ. Обикновено никой не идваше до храма в Тераяма, яздейки. Хората се изкачваха пеша по стръмната планинска пътека, а ако бяха твърде болни или стари, ползваха услугите на яки носачи. Секунди по-късно ги чу и Амано. Аз вече тичах към портите на храма и давах заповеди на стражите. Те тутакси се заеха да затворят портите и да ги залостят. Мацуда бързешком прекоси двора и дойде при нас. Не носеше броня, но на пояса му висеше меч. Преди да успеем да си разменим и дума, от стражницата се разнесе предупредителен вик. - Кой смее да язди до портите на храма? Слезте от конете и се приближете до това място на покой с нужното уважение! Беше гласът на Кубо Макото. Един от младите монаси воини на Тераяма, през последните няколко месеца той бе станал моят най-близък приятел. Изтичах до дървената ограда от колове и се изкачих по стълбата до стражницата. Макото ми посочи с жест отвърстието за наблюдение. През процепите успях да видя четирима конници. Изкачили хълма в галоп, сега те изопнаха юздите и спряха задъханите си, пръхтящи коне. Бяха въоръжени до зъби, а на шлемовете им ясно личеше гербът на клана Отори. За момент си помислих, че може да са пратеници на Ичиро. После погледът ми падна върху кошницата, завързана към едно от седлата. Сърцето ми стана на камък. Не ми беше трудно да се досетя какво можеше да има в нея. Конете пристъпваха нервно и се изправяха на задните си крака не само от изтощение след продължителния галоп, но и от безпокойство. Два от тях вече имаха кървави рани върху хълбоците си. От тясната пътека се изсипа тълпа от гневни люде, въоръжени със сърпове и тояги. Разпознах някои от тях – бяха земеделци от близкото село. Воинът отзад се втурна към тях, размахвайки меч, и те отстъпиха леко, но без да се разпръснат, запазвайки заплашителната си стойка в плътен полукръг. Водачът на конниците им хвърли презрителен поглед и после извика към портите с рязък глас: - Аз съм Фува Досан от клана Отори в Хаги. Господарите Шоичи и Масахиро ме изпратиха с вест за самозванеца, наричащ себе си Отори Такео. Макото извика в отговор: - Ако сте мирни вестоносци, слезте от конете и приберете мечовете си. Портите ще бъдат отворени. Вече знаех какво е съобщението им. Усещах как зад очните ми ябълки се разпалваше сляпа ярост. - Няма нужда – отвърна Фува презрително. - Посланието ни е кратко. Предайте на така наречения Такео, че Отори отхвърлят неговите претенции. Ето как ще се разправят с него и с всеки, който дръзне да го последва. Мъжът до него пусна юздите върху врата на коня си и отвори кошницата. Извади от нея онова, което се опасявах, че ще видя. Хванал главата на Ичиро за кока на темето, той я залюля и я метна над зида в двора на храма. Тя тупна глухо върху наболата в градината трева. Измъкнах от пояса си Джато – меча, който бях наследил от Шигеру. - Отворете портите! – изкрещях. – Отивам при тях. Втурнах се надолу и с няколко скока взех стъпалата, следван от Макото. Щом портите се отвориха, воините на Отори обърнаха конете си и размахвайки мечове, ги подкараха срещу обградилата ги стена от хора. Вероятно бяха решили, че селяните няма да посмеят да ги нападнат. Дори аз се изненадах от онова, което последва. Вместо да се разделят, за да им сторят път, мъжете се хвърлиха към конете. Двама от селяните умряха тутакси, разсечени на две от остриетата на воините, но после първият кон бе повален и ездачът му рухна насред разгневената тълпа. Другите бяха сполетени от сходна съдба. Нямаха шанс да приложат уменията си за бой с меч – бяха съборени от конете и пребити до смърт като кучета. Макото и аз се опитахме да възпрем селяните и накрая успяхме да ги отстраним от телата. Възстановихме спокойствието само след като отсякохме главите на воините и наредихме да ги изложат на показ на храмовите порти. Известно време необузданите защитници ги обсипваха с хули, след което се оттеглиха надолу по хълма, като на висок глас редяха обещания, че ако и други посмеят да доближат храма и да оскърбят владетеля Отори Такео - Ангела на Ямагата, - ще се разправят с тях по същия начин. Макото трепереше от ярост – и някаква друга емоция, за която искаше да разговаря с мен, – но тогава аз нямах време. Върнах се зад зидовете. Каеде бе донесла бели кърпи и вода в дървена купа. Коленичи на земята зад вишневите дръвчета и невъзмутимо уми главата. Кожата бе синкавосива, очите - полузатворени, а вратът - отсечен не чисто, а с няколко удара. При все това тя държеше главата с нежност, грижливо и ласкаво, все едно бе скъп и красив предмет. Коленичих до нея, пресегнах се и докоснах косата. Беше прошарена, но в смъртта лицето изглеждаше по-младо, отколкото последния път, когато го бях видял, докато Ичиро все още беше жив в къщата в Хаги, печален и спохождан от призраци, при все това с волята да ми засвидетелства любов и да ми даде напътствия. - Кой е той? – попита тихо Каеде. - Ичиро. Беше мой учител в Хаги. И на Шигеру. Сърцето ми бе твърде натежало, за да мога да продължа. Премигах няколко пъти, за да прогоня сълзите. Споменът за последната ни среща изплува в съзнанието ми. Щеше ми се да му бях казал повече, да му бях изразил благодарността и уважението си. Запитах се как ли бе умрял, дали смъртта му е била унизителна и мъчителна. Копнеех безжизнените очи да се отворят, безкръвните устни да заговорят. Колко невъзвратими са покойниците, колко окончателно си отиват от нас! Дори когато душите им се завръщат, те не говорят за собствената си смърт. Аз съм роден и отгледан сред Скритите, а те вярват, че само онези, които следват заповедите на Тайния бог, ще се срещнат отново в отвъдното. Всички други ще бъдат погълнати от пламъците на ада. Не знаех дали моят осиновител Шигеру е бил вярващ, но той бе запознат с учението на Скритите и в мига на своята смърт изрече техни молитви заедно с името на Просветления. Ичиро - неговият съветник и иконом – никога не бе давал и най-малък признак за нещо подобно, даже напротив – от самото начало бе подозирал, че Шигеру ме е спасил от военачалника Ийда Садаму, подложил на унищожение Скритите, и ме бе наблюдавал като корморан за всичко, което би могло да ме издаде. Но аз вече не изповядвах ученията от моето детство и не можех да повярвам, че човек с честността и верността на Ичиро е попаднал в ада. Затова и негодуванието ми към несправедливостта на това убийство бе толкова силно - съзнавах, че сега имах да отмъщавам за още една смърт. - Те заплатиха за нея с живота си – каза Каеде. - Защо им е било да убиват един старец и да си търсят белята, като ти донесат главата му? – тя отми последните следи от кръв и уви главата в парче чисто бяло платно. - Мисля, че владетелите Отори искат да ме предизвикат – отвърнах. – Биха предпочели да не нападат Тераяма; сторят ли го, ще се натъкнат на войниците на Араи. Вероятно се надяват да ме примамят отвъд границата и да ме причакат там. Копнеех за една такава среща, за да ги накажа веднъж завинаги. Смъртта на воините временно бе уталожила яростта ми, но усещах, че тя продължава да тлее в сърцето ми. При все това бях длъжен да проявя търпение; стратегията ми бе първо да се оттегля в Маруяма и там да събера войската си. Нищо не можеше да ме накара да променя това свое решение. Допрях чело в тревата, сбогувайки се с моя учител. Манами излезе от постройката за гости и коленичи на известно разстояние зад нас. - Донесох кутия, господарке – прошепна тя. - Дай ми я – рече Каеде. Беше малка кошница, изплетена от върбови клонки и ивици от боядисана в червено кожа. Тя я пое и я отвори. От вътрешността се разнесе мирис на алое. Каеде положи белия вързоп вътре и подреди около него листата от алое. После остави кутията на земята пред себе си и тримата отново се поклонихме. Малка пойна птичка поде своята пролетна песен и от вътрешността на гората откликна кукувица – първата, която чувах през тази година. Проведохме траурната церемония на другия ден и погребахме главата до гроба на Шигеру. Уредих за Ичиро да бъде сложен нов надгробен камък. Копнеех да науча какво се бе случило с Чийо - възрастната жена, – както и с останалите от дома на Шигеру в Хаги. Терзаеше ме мисълта, че къщата сигурно вече не съществува, че най-вероятно е била опожарена заедно с помещението за чаена церемония, със стаята на горния етаж, където бяхме седели тъй често, съзерцавайки градината, със славеевия под – че всичко това е унищожено завинаги. Изпитвах неистово желание да хукна към Хаги и да изискам наследството си, преди да са ми го отнели. Знаех обаче, че точно това се надяваха да сторя и владетелите Отори. Петима земеделски стопани умряха намясто и още двама издъхнаха по-късно от раните си. Погребахме ги в гробището на храма. Два от конете бяха пострадали твърде тежко и Амано милостиво нареди да ги убият, за да не се мъчат, но другите два бяха невредими. Единият ми се понрави особено; беше красив черен жребец, който ми напомняше за Кю – коня на Шигеру - и спокойно можеше да му бъде брат. По настояване на Макото погребахме воините на Отори с подобаващата церемония, като се помолихме духовете им, изпълнени с негодувание заради позорната им смърт, да не ни преследват. Същата вечер игуменът дойде в помещението за гости и разговаряхме до късно през нощта. Макото и Мийоши Кахей – един от моите съюзници и приятели от Хаги – също бяха с нас. Гемба - по-малкият брат на Кахей - бе изпратен предварително в Маруяма да уведоми главния васал на владението Сугита Харуки за предстоящото ни пътуване. Предишната зима Сугита бе уверил Каеде, че ще я подкрепи в претенциите й за владението. Каеде не остана с нас – по ред причини както тя, така и Макото изпитваха някакво неудобство в присъствието на другия и тя го избягваше всеки път, когато това беше възможно; аз обаче предварително й бях казал да седне зад тънката преграда, за да може да чуе изреченото. Исках впоследствие да чуя мнението й. В краткото време след сватбата ни бях започнал да разговарям с нея така, както с никого през живота си. Бях мълчал толкова дълго, че сега сякаш не съумявах да споделя всичките си мисли с Каеде. Разчитах на нейната преценка и мъдрост. - Значи сега си във война – рече игуменът - и твоята армия влезе в първото си сражение. - Силно казано армия – обади се Макото. – Сбирщина селяни! Как възнамеряваш да ги накажеш? - Какво искаш да кажеш? – попитах в отговор. - Земеделците нямат право да убиват воини – каза той. – Всеки друг в твоето положение щеше да им наложи най-жестоко наказание. Щяха да бъдат разпънати на кръст, сварени в масло или одрани живи. - Ако хората на Отори ги заловят, няма да им се размине – измърмори Кахей. - Те се биха заради мен – рекох. Лично аз смятах, че воините си бяха заслужили позорния край, макар и да съжалявах, че не ги бях убил със собствените си ръце. – Нямам никакво намерение да ги наказвам. По-скоро се тревожа как да ги защитя. - Свалил си оковите на великана - рече Макото. – Да се надяваме, че ще съумееш да го озаптиш. Игуменът се подсмихна, отпивайки от чашата си. Освен разсъжденията, които бе споделил с мен относно справедливостта, той ме бе обучавал на стратегия цяла зима и след като бе изслушал теориите ми за завземането на Ямагата и разни други планирани начинания, прекрасно знаеше какви чувства питаех към моите земеделци. - Отори търсят начин да ме предизвикат – казах му аз, както бях обяснил по-рано и на Каеде. - Да, ти трябва да устоиш на изкушението – отвърна той. – Естествено, първият ти порив е да потърсиш отмъщение, но дори и да победиш войската им в пряк сблъсък, те просто ще се оттеглят в Хаги. Една продължителна обсада би означавала гибел. Градът на практика е непревземаем, а рано или късно ще ти се наложи да се справиш и с армията на Араи в тила си. Араи Дайичи бе военачалникът от Кумамото, който се бе възползвал от поражението на клана Тохан, за да установи господството си над Трите провинции. Предишната година бях предизвикал гнева му, изчезвайки с Племето, а сега бракът ми с Каеде със сигурност щеше да го доведе до ярост. Той разполагаше с огромна армия и не ми се щеше да влизам в стълкновение с нея, преди да съм усилил собствената си военна мощ. - В такъв случай трябва първо да отидем в Маруяма, както го бях планирал. Но ако оставя храма без закрила, възможно е вие и селяните от околността да бъдете наказани от Отори. - Можем да съберем доста хора тук, зад зидовете – рече игуменът. – Мисля, че разполагаме с достатъчно оръжия и провизии, за да устоим на Отори, ако действително решат да ни нападнат. Лично аз не смятам, че ще го сторят. Араи и неговите съюзници няма да отстъпят Ямагата без ожесточен бой, а мнозина от хората на Отори няма да смеят да унищожат това място, което е свещено за клана. И бездруго повече ще ги вълнува мисълта, как да те заловят – той млъкна за момент и после продължи: - Не можеш да поемеш на война, без да си готов на жертви. В сраженията, които водиш, ще загиват хора, и ако загубиш, мнозина от тях, в това число самият ти, може да се окажете обречени на мъчителна смърт. Отори не признават осиновяването ти, не знаят нищо за потеклото ти; по тяхно мнение ти си самозванец, не принадлежиш към тяхната класа. Не можеш да не предприемеш действия, защото това ще доведе до смъртта на мнозина. Дори твоите селяни го знаят. Седмина умряха днес, но останалите не тъжат. Те празнуват победата си над онези, които са те оскърбили. - Зная – рекох, хвърляйки поглед към Макото. Той бе стиснал устни и макар че лицето му изглеждаше безизразно, почувствах неодобрението му. За пореден път си дадох сметка за слабостите си като командващ. Страхувах се, че Макото и Кахей, отгледани и възпитани във войнската традиция, ще започнат да ме презират. - Присъединихме се към теб по собствена воля, Такео – продължи игуменът, - заради верността си към Шигеру и защото вярваме в справедливостта на твоята кауза. Сведох глава в поклон, приемайки упрека и заклевайки се мислено, че повече никога няма да му се наложи да ми говори по този начин. - Тръгваме за Маруяма вдругиден. - Макото ще дойде с теб – каза игуменът. – Както знаеш, той е превърнал твоята кауза в своя собствена. Макото кимна в знак на съгласие, извивайки устни едва забележимо. По-късно същата вечер, някъде към втората половина от часа на плъха , когато вече се канех да си легна до Каеде, долових гласове отвън и няколко мига след това Манами ни повика тихо, за да ни уведоми, че е пристигнал монах със съобщение от стражницата. - Заловихме пленник – рече той, когато излязох да говоря с него. – Забелязахме го да се крие в храстите край портата. Стражите го подгониха и щяха да го убият намясто, но той извика името ви и каза, че бил ваш човек. - Ще дойда да говоря с него – рекох и взех Джато, подозирайки, че непознатият може да е само низвергнатият Джо-Ан. Той ме беше видял в Ямагата, след като бях избавил от мъчения брат му и други членове на Скритите, предавайки ги на смъртта. Именно той ме бе нарекъл „ангела на Ямагата”. После ми бе спасил живота по време на отчаяното ми пътуване към Тераяма през зимата. Бях обещал, че ще му проводя пратеник през пролетта и че трябва да чака, докато получи вест от мен, но Джо-Ан действаше по непредсказуем начин, обикновено в отговор на онова, което самият той наричаше гласа на Тайния бог. Беше тиха топла нощ, във въздуха вече се чувстваше влажността на лятото. Сред клоните на кедрите звучеше зов на кукумявка. Джо-Ан лежеше на земята в двора току до самите порти. Беше овързан грубо, краката му бяха свити под него, а ръцете – стегнати на гърба. Лицето му бе набраздено от ивици мръсотия и кръв, косата му бе сплъстена. Той движеше устни в безмълвна молитва. Двама монаси го наблюдаваха от безопасно разстояние, изкривили лица в презрителна гримаса. Извиках името му и той отвори очи. Видях как в тях проблесна облекчение. Опита се с мъка да застане на колене и падна ничком, без да може да се подпре с ръце. Лицето му се заби в прахта. - Отвържете го – наредих аз. Единият от монасите каза: - Той е от низвергнатите. Не бива да го пипаме. - А как го вързахте? - Тогава още не знаехме – отвърна другият. - Можете след това да се почистите. Този човек ми спаси живота. Отвържете го! С неохота те се приближиха до Джо-Ан , вдигнаха го и разхлабиха въжетата, с които бе омотан. Той пропълзя напред и се просна по очи в краката ми. - Изправи се, Джо-Ан – рекох. – Защо си тук? Казах ти да дойдеш, когато те повикам. Имаш късмет, че не са те убили, като се появяваш без предупреждение, без позволение. Последния път, когато го видях, бях дрипав почти като него, беглец, грохнал от изтощение и глад. Сега си давах ясна сметка за робата, която носех, за прическата със сресани по типичния за воините начин коси, за меча в пояса. Знаех, че гледката, в която разговарям с един низвергнат, ще изуми монасите. Част от мен се почувства изкушена да заповяда Джо-Ан да бъде изхвърлен, да отрече, че изобщо сме имали някакви взаимоотношения, и да го зачеркне завинаги от живота си. Ако наредях на стражите, те щяха да го убият незабавно, без всякакво колебание. Но не можех да го сторя. Той ми беше спасил живота; нещо повече - в името на връзката помежду ни, тъй като и двамата бяхме родени сред Скритите, бях длъжен да се държа с него не като с низвергнат, а като с човек. - Никой няма да ме убие, преди Тайният да ме призове у дома – изрече той тихо, вдигайки очи към мен. – Дотогава моят живот ви принадлежи Там, където стояхме, нямаше почти никаква светлина, само лампата, която монахът бе донесъл от стражницата и бе поставил на земята до нас, но аз виждах, че очите на Джо-Ан пламтят. Питах се, както и неведнъж по-рано дали не е пришълец от друг свят. - Какво искаш? - Трябва да ви кажа нещо. Много е важно. Ще останете доволен, че съм дошъл. Монасите бяха отстъпили назад, за да се отдалечат от скверното присъствие, но все още бяха достатъчно близо, за да ни чуят. - Трябва да говоря с този човек – рекох. – Къде да отидем? Те се спогледаха тревожно и по-възрастният предложи: - Може би в беседката в градината? - Не е необходимо да идвате с мен. - Трябва да охраняваме владетеля Отори – каза по-младият. - Този човек не е заплаха за мен. Оставете ни сами, но кажете на Манами да донесе вода, храна и чай - те се поклониха и тръгнаха. Докато пресичаха двора, вече си шепнеха разпалено. Чувах всяка тяхна дума. Въздъхнах - Ела с мен – обърнах се към Джо-Ан. Той закуцука след мен към беседката, която се намираше в градината, недалеч от изкуственото езеро. Повърхността му блестеше на сиянието на звездите и от време на време някоя риба скачаше над водата и после цопваше обратно сред фонтан от пръски. Зад езерото насред тъмнината се открояваха сивкавобелите камъни на гробовете. Зовът на кукумявката прозвуча отново, този път по-близо. - Бог ми каза да дойда при вас – рече той, когато се настанихме на дървения под на беседката. - Не бива да говориш така открито за Бог – упрекнах го аз. – Намираш се в храм. Монасите не обичат Скритите повече от воините. - Вие сте тук – рече той тихо. – Вие сте нашата надежда и нашата закрила. - Аз съм един. Не мога да защитя всички ви от отношението на цяла една страна. Той помълча миг-два. После каза: - Тайният бог никога не престава да мисли за вас, дори вие да сте го забравили. Не исках да слушам подобно послание. - Какво имаш да ми кажеш? – попитах нетърпеливо. - Мъжете, които видяхте миналата година… въглищарите… отнасяха своето божество обратно в планината. Срещнах ги на пътеката. Те ми казаха, че войската на господарите Отори е плъзнала навсякъде, наблюдават всички пътища около Тераяма и Ямагата. Отидох да се уверя лично. Навсякъде има скрити войници. Ще ви причакат в засада веднага щом тръгнете. Ако искате да излезете от тук, ще трябва да си проправяте път с бой. Джо-Ан се беше втренчил в мен в очакване да види реакцията ми. Мислено се изругах, че бях останал тъй дълго в храма. През цялото време бях с ясното съзнание, че основните ми оръжия са бързината и изненадата. Трябваше да съм тръгнал още преди няколко дни. Все отлагах заминаването, очаквайки Ичиро. Преди сватбата излизах всяка нощ, за да проверявам пътищата около храма за всеки случай. Но откакто Каеде дойде при мен, вече не можех да се откъсна от нея. Сега бях в капана на собствената си нерешителност и липса на бдителност. - Колко са според теб? - Пет-шест хиляди. А аз нямах и хиляда. Казах му го. - Значи ще трябва да прекосите планината – заключи той. - Както сторихте през зимата. Има пътека, която върви на запад. Никой не я наблюдава, защото в прохода все още има сняг. Взех да разсъждавам трескаво. Знаех пътеката, за която говореше. Тя минаваше покрай светилището, където Макото бе решил да прекара зимата, преди аз да се появя, залитайки от снега, докато бягах от Племето към Тераяма. Няколко седмици по-рано бях я огледал лично и се бях върнал, когато преспите бяха станали твърде дълбоки, за да продължа да газя напред. Представих си собствената си войска – мъже, коне, волове… воловете никога нямаше да преминат, но хората и конете биха могли. По възможност щях да наредя да тръгнат през нощта, тъй че Отори щяха да си мислят, че все още сме в храма…Трябваше да започна веднага, да се посъветвам с игумена незабавно. Мислите ми бяха прекъснати от Манами и един от прислужниците. Мъжът носеше купа с вода, а Манами - поднос, върху който имаше купа ориз със зеленчуци и две чаши чай. Тя остави подноса на пода, гледайки Джо-Ан с такова отвращение, все едно виждаше усойница. В реакцията на слугата имаше не по-малко ужас. Запитах се за момент дали това, че ме виждат да общувам с низвергнати, нямаше да навреди на репутацията ми. Казах им да ни оставят сами и те побързаха да се подчинят, макар че чух Манами да мърмори недоволно през целия обратен път до постройката за гости. Джо-Ан уми ръцете и лицето си, после събра длани, за да изрече първата молитва на Скритите. Дори когато се улових, че откликвам на познатите думи, почувствах, че ме връхлита вълна на раздразнение. Той бе рискувал за пореден път собствения си живот, за да ми донесе тази изключително важна вест, но ми се щеше да е по-предпазлив и сърцето ми се сви при мисълта за бремето, в което можеше да се превърне. Когато приключи с яденето, казах: - По-добре тръгвай. Чака те дълъг път до дома. Той не отговори, а остана да седи мълчаливо, с леко извърната глава, сякаш се вслушваше – поза, която вече ми бе достатъчно добре позната. - Не – отвърна той накрая. – Трябва да дойда с вас. - Невъзможно. Не те искам с мен. - Бог го иска – рече той. Нищо не можех да сторя, за да го разубедя, освен да го убия или да го затворя, а и двете изглеждаха твърде подла отплата за помощта, която ми бе оказал. - Добре – рекох, - но не можеш да останеш в храма. - Няма – съгласи се той хрисимо. – Трябва да доведа другите. - Кои други, Джо-Ан? - Останалите от нас. Онези, които дойдоха с мен. Вие видяхте някои от тях в щавачницата край реката… Да, помнех ги, помнех и начина, по който се взираха след мен с пламтящи погледи. Знаех, че разчитаха на мен за закрила и въздаване на справедливост. Спомних си за перото – именно справедливост бе онова, което желаеше Шигеру. Трябваше да я постигна в негова памет и в името на тези живи хора. Джо-Ан отново сбра длани и благодари за храната. В тишината се разнесе плясък от подскочила над водната повърхност риба. - Колцина са? – попитах. - Трийсетина. Крият се в планината. През последната седмица пресичат границата поединично и по двама. - Границата не се ли охранява? - Имаше сблъсъци между хората на Отори и Араи. В момента цари затишие. Всички граници са отворени. Отори показаха ясно, че засега не възнамеряват да предизвикват Араи, нито се надяват отново да завземат Ямагата. Единственото, което искат, е да отстранят вас. Това сякаш бе задача на всички. - Хората подкрепят ли ги? - Разбира се, че не! – възкликна той с едва сдържано нетърпение. – Вие знаете кого подкрепят, Ангела на Ямагата. Както и всички ние. Иначе защо ще сме тук? Не бях сигурен, че желая подкрепата им, но не можех да не се впечатля от смелостта им. - Благодаря ти – рекох. Тогава той се усмихна, откривайки липсващите си зъби, напомняйки ми за мъченията, които вече бе изстрадал заради мен. - Ще ви пресрещнем от другата страна на планината. Тогава ще имате нужда от нас, сам ще се уверите. Наредих на стражите да отворят портите и се сбогувах с него. Проследих с поглед мършавата му изкорубена фигура, докато потъна в мрака. От гората долетя писък на женска лисица, наподобяващ вопъл на призрак. Потръпнах. Джо-Ан изглеждаше напътстван и поддържан от някаква мощна свръхестествена сила. Макар и вече да не вярвах в нея, се ужасявах от мощта й подобно на суеверно дете. Върнах се в постройката за гости настръхнал. Свалих дрехите си и въпреки късния час наредих на Манами да ги отнесе, да ги изпере добре, за да ги очисти от скверността, и после да дойде в банята. След като ме изтърка целия, се потопих в горещата вана за десет-петнайсет минути. Преоблякох се в чисти дрехи и пратих прислужницата да повика Каеде, а после да попита игумена дали бихме могли да говорим с него. Течеше първата половина от часа на вола . В коридора срещнах Кахей, разказах му накратко за случилото се и заедно с него отидох в стаята на игумена, пращайки слугата да доведе Макото от храма, където изпълняваше нощно бдение. Стигнахме до решението, че ще придвижим цялата армия по най-бързия начин, с изключение на малката група конници, които щяха да останат в Тераяма и в случай на нужда да се бият като ариергард. Кахей и Макото незабавно поеха към селото отвъд портите, за да вдигнат Амано и останалите мъже и да започнат да приготвят храна и екипировка за дългия път. Игуменът нареди на слугите да уведомят монасите, тъй като не искаше в това време на нощта да удрят камбаните, за да не послужат като предупреждение за шпионите. Аз се върнах при Каеде. Тя ме очакваше вече в своите нощни одежди, с пуснати коси, които покриваха гърба й като втора роба, наситено черни на фона на бялата й кожа. От гледката, която представляваше, всеки път дъхът ми секваше. Каквото и да станеше с нас, никога нямаше да забравя тази пролет, която преживяхме заедно. Животът ми изглеждаше пълен с незаслужена благодат, но тази бе най-върховната. - Манами каза, че пристигнал някакъв низвергнат, че си го пуснал вътре и си разговарял с него – в гласа й звучеше потресът, който бе изживяла и личната й прислужница. - Да, казва се Джо-Ан. Срещнах го в Ямагата – съблякох се, сложих си нощната роба и седнах срещу нея, опирайки колене о нейните. Очите й потърсиха лицето ми. - Изглеждаш изтощен. Ела и си легни. - Така и ще направя. Трябва да се опитаме да поспим няколко часа. Поемаме на път призори. Воините на Отори са обградили храма; затова трябва да прехвърлим планината. - Низвергнатият ли ти донесе тази вест? - Рискувал е живота си, за да дойде да ми го съобщи. - Защо? Откъде го познаваш? - Помниш ли деня, в който пристигнахме тук с владетеля Шигеру? Каеде се усмихна: - Никога няма да го забравя. - Предишната нощ аз се изкачих в крепостта и сложих край на страданията на затворниците, увесени върху стените. Те бяха от Скритите… чувала ли си за тях? Каеде кимна: - Шизука ми разказа малко за тях. Били измъчвани по същия начин от хората на Ногучи. - Единият от мъжете, които убих, беше братът на Джо-Ан. Джо-Ан ме видя, когато излязох от рова, и помисли, че съм ангел. - Ангелът на Ямагата! – произнесе Каеде бавно. - Когато се върнахме същата нощ, целият град говореше за него. - Оттогава съм го срещал няколко пъти… сякаш съдбите ни са преплетени по някакъв начин. Миналата година ми помогна да стигна дотук. Ако не беше Джо-Ан, щях да загина в снега. По пътя ме отведе да видя една свята жена и тя каза някои неща за живота ми… Не бях разказал на никого, дори и на Макото, дори и на Мацуда, за думите на пророчицата, но сега пожелах да ги споделя с Каеде. Прошепнах й някои от тях – че в мен е смесена кръвта на три рода, че съм роден сред Скритите, но че собственият ми живот вече не ми принадлежи, че ми е отредено да управлявам от море до море, когато Земята предостави онова, което Небето желае. Бях си повтарял тези думи отново и отново и както вече съм споменавал, понякога им вярвах, а понякога - не. Казах й, че мирът ще ни бъде донесен от пет битки – четири победни и една загубена, но не й казах какво бе предсказала светицата за собствения ми син – че ще умра от неговата ръка. Реших, че за нея това ще е твърде ужасно бреме, но истината бе, че не желаех да говоря за нещо друго, което бях скрил от нея – че жена от Племето, дъщерята на Муто Кенджи, носеше моето дете. - Ти си роден сред Скритите? – повтори тя предпазливо. – Но Племето те е изискало заради потеклото на баща ти. Шизука се опита да ми го обясни… - Когато дойде за първи път в къщата на Шигеру, Муто Кенджи ни разкри, че баща ми е бил Кикута, от Племето. За разлика от Шигеру обаче той не е знаел, че освен това баща ми е бил наполовина Отори – вече бях показал на Каеде документите, които го потвърждаваха. Бащата на Шигеру - Отори Шигемори - бе мой дядо. - А майка ти? – попита тя тихо. – Ако смяташ, че можеш да ми кажеш… - Майка ми бе една от Скритите. Аз бях отгледан сред тях. Семейството ми бе изклано в едно далечно селце – Мино, от хората на Ийда, които щяха да убият и мен, ако Шигеру не ме беше спасил – замълчах за миг и после изрекох онова, за което не бях допускал, че ще изплува дори в мислите ми. – Имах две сестри, малки момичета. Мисля, че и те са били убити. Бяха на девет и на седем години. - Колко ужасно! – възкликна Каеде. – И мен вечно ме е страх за сестрите ми. Надявам се, че когато пристигнем в Маруяма, ще можем да пратим да ги доведат при нас. Дано засега да са в безопасност. Останах безмълвен, замислен за Мино, където всички се бяхме чувствали тъй защитени. - Колко странен е бил животът ти – продължи Каеде. – Когато те срещнах за първи път, почувствах, че криеш всичко. Наблюдавах те как си отиваш, сякаш потъваш в мрака на някакво тайно място. Исках да те последвам там. Исках да науча всичко за теб. - Ще ти го разкажа, но нека сега да си легнем и да отдъхнем. Каеде отгърна топлата завивка и двамата се сгушихме в постелята. Взех я в обятията си, разхлабвайки робите и на двамата, за да мога да чувствам кожата й до своята. Тя викна на Манами да угаси лампите. След миг стъпките на жената заглъхнаха, но мирисът на дим и масло продължаваше да се долавя в стаята. Вече познавах всички звуци в обгърнатия от нощта храм; периодите на пълна тишина, нарушавани през равни интервали от тихите стъпки на множество нозе, когато монасите ставаха в мрака и отиваха да се молят, приглушеното припяване, внезапния звън на камбана. Тази вечер обаче повтарящият се хармоничен ритъм бе нарушен от шума на хора, които постоянно заминаваха или пристигаха. Бях неспокоен, чувствайки, че трябва да участвам в подготовката, и все пак не бързах да оставя Каеде. - Какво означава да си един от Скритите? - Бях отгледан и възпитан във вяра, която вече почти не изповядвам – щом изрекох това, тилът ми настръхна, сякаш бях пронизан от леден дъх. Беше ли истина, че доброволно се бях отказал от вярата на моето детство – онази, в името на която близките ми бяха предпочели да пожертват живота си, вместо да я отрекат? - Говореше се, че Ийда наказал Шигеру, защото бил един от Скритите… и заради моята сродница - владетелката Маруяма – прошепна Каеде. - Шигеру никога не ги е споменавал пред мен. Знаеше молитвите им и ги изрече, преди да умре, но последната дума преди смъртта му бе името на Просветления. Дотогава почти не бях размишлявал върху този момент. Той бе изтрит от ужаса на последвалите събития, както и от съкрушителната ми скръб. Същия ден обаче на два пъти се бях сещал за него и внезапно свързах думите на пророчицата с онова, което ми бе казал Шигеру. „Всичко е едно”, бе рекла тя. Значи и Шигеру бе вярвал в същото. Отново долових странния й смях и ми се стори, че виждам как той ми се усмихва. Усещах, че внезапно ми се е разкрила някаква всеобхватна същност, нещо, което никога не бих могъл да изразя с думи. Сякаш сърцето ми, застинало в удивление, бе пропуснало един удар. В съзнанието ми, обгърнато от безмълвие, връхлетяха едновременно няколко образа – спокойствието на Шигеру миг преди смъртта му, състраданието на пророчицата, собственото ми усещане за чудо, очакването, с което живеех от първия ден на пристигането ми в Тераяма, перото с червените връхчета от свещената птица, което бях държал върху дланта си… Видях истината, която се криеше зад ученията и вярата, видях как човешкият стремеж замъглява чистотата на живота, осъзнах със съжаление как всички ние сме подвластни на желанието и затова сме уязвими пред смъртта - колкото воинът, толкова и низвергнатият, свещеникът, земеделецът и дори самият император. Как бих могъл да назова тази яснота? Рай? Бог? Съдба? Или с безчет имена, като имената на безбройните древни духове, за които хората вярвали, че обитават тази земя? Те всички бях лица на безликото, израз на неизразимото, части от истина, но никога пълната истина. - А господарката Маруяма? – попита Каеде, озадачена от дългото ми мълчание. - Мисля, че беше вярваща, но никога не сме разговаряли за това. Когато се запознахме, тя начерта знака на Скритите в дланта ми. - Покажи ми – прошепна Каеде. Взех ръката й в своята и прокарах пръст върху дланта й, описвайки знака на Скритите. - Опасни ли са? Защо всички ги мразят? - Не, не са. Тяхната вяра им забранява да отнемат живот и по тази причина те изобщо не се отбраняват. Убедени са, че в очите на техния Бог всички са равни и че след смъртта им той ще ги съди за делата им. Могъщи владетели, като Ийда, ненавиждат това учение. Такова е отношението и на по-голямата част от класата на воините. Ако всички са равни и Бог вижда всичко, излиза, че е грешно хората да бъдат подлагани на подобни жестокости. Ако всички мислеха като Скритите, нашият свят би изчезнал от лицето на земята. - И ти вярваш във всичко това? - Не вярвам, че такъв Бог съществува, но съм убеден, че всички трябва да бъдат възприемани като равни. Низвергнати от обществото, земеделци, Скритите – те до един трябва да бъдат закриляни от жестокостта и алчността на воинската класа. Затова искам да използвам всеки, който е готов да ми помага. Не ме е грижа дали е селянин или низвергнат. Ще го приема в армията си. Каеде не отговори; предположих, че тези идеи й се струват непонятни и отблъскващи. Дори и да не вярвах вече в Бога на Скритите, не можех да отрека, че учението им бе неизменна част от същността ми. Замислих се за поведението на земеделците към воините на Отори при портите на храма. Одобрявах го, защото гледах на тях като на равни, но Макото бе слисан и възмутен. Прав ли беше? Наистина ли смъквах оковите на великан, когото после нямаше да съумея да озаптя? Каеде попита тихо: - Скритите смятат ли, че жените са равни с мъжете? - В очите Божии те са. Обикновено свещениците са мъже, но ако няма мъж на подходящите години, тогава по-възрастните жени могат да служат вместо тях. - Би ли ми позволил да се бия в твоята армия? - При уменията, които притежаваш, ако не беше тази, която си, щях с радост да се сражавам рамо до рамо с теб, както го сторихме в Инуяма. Но ти си наследницата на Маруяма. Ако загинеш в битка, нашата кауза ще бъде загубена безвъзвратно. Освен това не бих могъл да го понеса - придърпах я до себе си и зарових лице в косите й. Имаше и още нещо, за което трябваше да говоря с нея. Отнасяше се за едно друго убеждение на Скритите, което класата на воините намираше за непонятно – че е забранено да отнемеш дори собствения си живот. Прошепнах: - Тук сме в безопасност. Поемем ли на път обаче, всичко ще е различно. Надявам се, че ще можем да останем заедно, но ще има периоди, в които ще бъдем разделени. Много хора желаят смъртта ми, но тя няма да настъпи, преди пророчеството да се сбъдне и нашата мирна страна да се е разпростре от море до море. Искам да ми обещаеш, че каквото и да се случи, каквото и да ти кажат, никога няма да повярваш, че съм умрял, докато не го видиш със собствените си очи. Обещай, че няма да посегнеш на живота си, преди да ме видиш мъртъв. - Обещавам – изрече тя тихо. – И ти трябва да сториш същото. Дадох й обета, който бях получил от нея. Тя заспа, но аз останах да лежа буден в мрака и да размишлявам над онова, което ми бе разкрито. Каквото и да ми бе дадено, то не бе заради мен самия, а в името на всичко онова, което можех да постигна – една страна, в която цари мир и справедливост, в която свещената птица не само ще се яви, но и ще свие гнездо и ще отгледа малките си.