КАПИТАН НЕМО ЖУЛ ВЕРН Първа част Глава І Подвижен риф 1866 година бе ознаменувана от едно странно събитие, едно необяснено и необяснимо явление, което без съмнение никой не е забравил. Да не говорим за слуховете, които развълнуваха жителите на пристанищните градове и превъзбудиха умовете на хората от вътрешността на континентите. Най-развълнувани обаче бяха моряците. Едрите търговци, корабостроителите, капитаните на по-големи и по-малки търговски кораби и собствениците на кораби от Европа и Америка, офицерите от военноморския флот на всички страни, както и правителствата на много държави от двата континента се бяха заинтересували прекалено много от това явление. И наистина, от известно време много кораби се бяха озовали в морето лице в лице с едно “огромно нещо”, някакъв дълъг, вретеновиден и понякога фосфоресциращ предмет, много по-огромен и по-бърз от кит. Сведенията за появата му, записани в различни бордови дневници, се допълваха безпогрешно по отношение на външния вид на предмета или съществото, за което ставаше въпрос; за невероятната бързина и изненадващата мощ, с които се придвижваше; както и за странния живот, с който, изглежда, бе надарено това същество. Ако беше кит, то надминаваше по големина всички представители, които науката познаваше до момента. Нито Кювие[1], нито Ласепед[2], нито Дюмерил, нито Катрьофаж[3] биха допуснали, че подобно чудовище съществува – поне докато не го видят с очите си, както се казва. Дори да се вземат предвид половината от направените наблюдения, да се отхвърлят плахите преценки, които приписваха на този предмет дължина от двеста фута[4], и да не се вземат под внимание преувеличените твърдения, че е широк една миля[5] и дълъг три, все пак имаше основание да се твърди, че това феноменално същество, ако изобщо съществува, надвишава извънредно много всички приети до момента от ихтиолозите размери. Впрочем фактът, че съществува, не можеше да бъде отречен и като добавим склонността на човешкия мозък да вярва в необикновеното, можеше да се разбере вълнението, което тази свръхестествена поява бе предизвикала в целия свят. Мисълта, че става дума за някаква измислица, трябваше да бъде отхвърлена. Наистина на 20 юли 1866 година параходът “Губернатор Хигинсън” на Параходното дружество на Калкута и Бърнах бе срещнал тази подвижна огромна маса на пет мили източно от бреговете на Австралия. В първия момент капитан Бейкър си помисли, че срещу тях стои някоя непозната подводна скала. Той дори бе готов да определи точното й местоположение, когато два водни стълба, изхвърлени от необяснимия предмет, се издигнаха със свистене на сто и петдесет стъпки във въздуха. И така, ако това не е било подводна скала с периодични изригвания на скрит в нея гейзер, то “Губернатор Хигинсън” положително бе срещнал някакъв вид бозайник, непознат до момента, който изхвърляше от устата си стълбове вода, примесена с въздух и пара. Нещо подобно се беше случило във водите на Тихия океан на 23 юли същата година и с “Христофор Колумб” от Западноиндийското и тихоокеанско параходно дружество. Това означаваше, че това китообразно същество можеше да се премества от едно място на друго с изумителна бързина, тъй като в разстояние на три дни “Губернатор Хигинсън” и “Христофор Колумб” го бяха видели в две различни точки на света, на повече от седемстотин морски левги[6] една от друга. Петнадесет дни след това на две хиляди левги от там “Хелвеция” от “Националното дружество” и “Шанон” от “Роял Мейл”, които плавали един срещу друг в тази част от Атлантическия океан, която е между Съединените щати и Европа, се уведомили един друг, че чудовището се намира на 42° 15? северна ширина и 60° 35? западна дължина по Гринуичкия меридиан. При тези едновременни наблюдения опитали да изчислят, че съществото е по-дълго от триста и петдесет английски стъпки, тъй като “Шанон” и “Хелвеция” били по-малки от него, въпреки че имали сто метра от предната до задната си част. Впрочем най-големите китове, които се срещат във водите на Алеутските острови[7] Куламок и Умщлил, достигат най-много петдесет и шест метра. Пристигналите едно след друго съобщения, новите наблюдения от борда на презокеанския параход “Перейра”, един сблъсък между “Етна” от линията “Инман” и чудовището, един протокол, съставен от офицерите на френската фрегата “Нормандия”, и една много сериозна информация, получена от генералния щаб на парахода “Лорд Клайд”, силно развълнуваха общественото мнение. В някои страни с по-безгрижен нрав започнаха да се шегуват с това явление, но сериозните и практични държави като Англия, Америка и Германия се интересуваха живо от него. Във всички големи центрове чудовището стана на мода: възпяваха го в кафенетата, осмиваха го във вестниците, играеха го в театрите. Това беше изключителен момент за разнасянето на какви ли не измислици. Когато нямаше за какво да се пише, във вестниците се появяваха всички въображаеми и гигантски същества – като се започне от белия кит, ужасния Моби Дик от крайните северни райони и се стигне до огромния октопод, чиито пипала могат да обхванат параход от петстотин тона и да го повлекат в бездната на океана. Преиздадоха дори документи от древни времена, мненията на Аристотел и Плиний, които допускаха съществуването на тези чудовища, както и норвежките разкази на епископ Понтопидан, разказите на Пол Егжед и сведенията на Харингтън. Никой не можеше да се съмнява в добросъвестността на последния, когато той твърдеше, че през 1857 година от борда на “Кастилан” е видял това огромно влечуго, което дотогава бе стъпвало само във водите на някогашния вестник “Конститюсионел”. Тогава в научните дружества и вестници избухна безкрайният спор между тези, които вярваха, и тези, които не вярваха. Темата за чудовището разпали умовете. Журналистите, които подкрепят науката, и тези, които държат на духовитостта, изляха тонове мастило по време на тази паметна война. Някои проляха дори и две-три капки кръв, тъй като от морския змей стигнаха до най-обидни намеци и забележки. В продължение на шест месеца войната се развиваше с променлив успех. На задълбочените научни статии на Бразилския географски институт, на Берлинската кралска научна академия, на Британското дружество, на Смитсъновия институт във Вашингтон, на дискусиите на “Индийския архипелаг”, на “Космос” на отец Моаньо, на “Известията” на Петерман, на научните хроники в големите френски и чуждестранни вестници жълтата преса отговаряше с неугасим плам. Духовитите журналисти пародираха един израз на Линей[8], цитиран от противниците на чудовището, като всъщност твърдяха, че “природата не създава глупаци”, и заклинаха съвременниците си да не опровергават природата, като допускат съществуването на чудовища като страшни октоподи, морски змейове, Моби Дик и други измислици, плод на въображението на пияни моряци. Накрая със статия в един доста опасен сатиричен вестник един от най-известните му сътрудници се нахвърли срещу него като Иполит, нанесе му последен удар и го уби сред всеобщия смях. Духовитостта победи науката. През първите месеци на 1867 година въпросът сякаш беше приключен и нямаше надежда да изникне отново, когато на знанието на обществеността бяха поднесени нови факти. Не ставаше дума да се разрешава някакъв научен въпрос, а да се избегне истинска сериозна опасност. Въпросът придоби ново измерение. Чудовището стана остров, скала, риф, но подвижен риф, неопределим, неуловим. На 5 март 1867 година “Моравиан” на Океанското дружество на Монреал, намирайки се на 27° 30? ширина и 72° 15? дължина, блъснал десния си борд в скала, която не била отбелязана на нито една изготвена за тези места карта. С помощта на вятъра и на своите четиристотин конски сили, той се движел със скорост от тринадесет възела. Няма никакво съмнение, че ако корпусът му не е бил толкова здрав, удареният “Моравиан” е щял да потъне със своите сто тридесет и седем пътници, които карал от Канада. Произшествието се случило на зазоряване, към пет часа сутринта. Дежурните офицери се спуснали към кърмата на кораба. С възможно най-голямо внимание те обследвали водите на океана. Не видели нищо друго освен едно силно вълнение върху площ от около пет-шестстотин метра. Сякаш водите били разцепени със страшна сила. Местоположението на това събитие било точно определено и “Моравиан” продължил пътя си без видими повреди. Не се разбрало в подводна скала ли се е блъснал, или в някоя огромна отломка от потънал при корабокрушение плавателен съд. Но след като го огледали в дока, се установило, че една част от кила[9] е счупена. Този факт, сам по себе си твърде сериозен, вероятно щеше да бъде забравен, както и много други, ако три седмици след това същото не се бе случило повторно при същите обстоятелства. Само че този път благодарение на националната принадлежност на кораба, жертва на сблъсъка, и на репутацията на дружеството, към което принадлежи, това събитие получи силен отзвук. Няма човек, който да не знае името на известния собственик на кораби Кунард. Този умен индустриалец основа през 1840 година пощенска служба между Ливърпул и Халифакс с три дървени кораба с колела, с мощност четиристотин конски сили и с вместимост хиляда сто шестдесет и два тона. След осем години дружеството разполагаше вече с още четири кораба с шестстотин и петдесет конски сили и вместимост хиляда осемстотин и двадесет тона, а след още две години – с два още по-големи и мощни плавателни съда. През 1853 година дружеството “Кунард”, което току-що бе подновило правото си за превоз на пощата, последователно причисли към имуществото си “Арабия”, “Персия”, “Китай”, “Шотландия”, “Ява” и “Русия”. Те всички бяха от най-бързите и големи кораби, които след “Грейт Ийстърн”, бяха прекосявали моретата. Така през 1867 година дружеството разполагаше с дванадесет кораба – осем с колела и четири с витла. Ако се впускам в тези подробности, то е за да знае всеки един какво е значението на това дружество за морски превози, прочуто в целия свят с умното си управление. Никое друго дружество за презокеанско плаване не бе ръководено така умело. Никоя сделка не се бе увенчавала с по-голям успех. За двадесет и шест години корабите “Кунард” бяха прекосили Атлантическия океан две хиляди пъти. Нямаше нито едно отменено пътуване или регистрирано закъснение. Нямаше изгубени писма, хора или кораби. Ето защо, въпреки силната конкуренция на Франция, пътниците предпочитаха линията “Кунард” пред всяка друга и това личи от сведенията, които дават официалните документи през последните години. Обясним е тогава фактът, че никой не се учуди от шума, който предизвика злополуката, случила се на един от най-хубавите параходи на дружеството. На 13 април 1867 морето било спокойно, вятърът – благоприятен, и “Шотландия” се намирал на 15° 12? дължина и 45° 37? ширина. Движел се със скорост 13,43 възела и мощност хиляда конски сили. Колелата му се движели, цепейки морето с отмерена точност. Дъното му достигало дълбочина шест метра и седемдесет сантиметра, а водоизместимостта му била шест хиляди шестстотин двадесет и четири кубически метра. В четири часа и седемнадесет минути следобед, по време на следобедната закуска на пътниците, събрани в големия салон, корпусът на “Шотландия” бил не особено силно ударен от лявата страна, малко зад колелото. “Шотландия” не се блъснал, а бил блъснат от някакъв по-скоро остър и пробиващ, отколкото тъп предмет. Сблъсъкът бил толкова лек, че никой на борда нямало да се притесни, ако моряците от трюма не изтичали на палубата и не извикали: “Потъваме! Потъваме!” В първия миг пътниците много се изплашили. Капитан Андерсън обаче побързал да ги успокои. И наистина, опасността не била неизбежна. “Шотландия”, разделен на седем отделения от непромокаеми прегради, нямало защо да се страхува от една пробойна в корпуса. Капитан Андерсън веднага слязъл в трюма. Разбрал, че петото отделение се пълни с вода и бързината, с която това ставало, показвала, че големината на дупката е значителна. За голямо щастие в това отделение нямало котли, в противен случай огънят веднага щял да изгасне. Капитан Андерсън наредил да спрат веднага и единият от моряците се гмурнал, за да проучи повредата. Малко след това констатирали наличието на дупка в корпуса на парахода, широка два метра. Подобна дупка не би могла да бъде запушена и “Шотландия” трябвало да продължи пътя си с наполовина потопени колела. Тогава се намирал на три хиляди мили от нос “Клиър” и със закъснение от три дни, което силно обезпокоило Ливърпул, той влязъл в пристанището на дружеството. На борда на “Шотландия”, закаран в сух док, се качили инженери. Те не могли да повярват на очите си. На два метра и половина под ватерлинията[10] зеела правилна дупка във формата на равнобедрен триъгълник. Ламарината била така равномерно пробита, че дори със специален инструмент резултатът не би бил по-точен. Следователно пробивният инструмент, който го бе направил, бил много добре наточен. И след като бил хвърлен с невероятна сила и така пробил 4-сантиметровата ламарина, той необяснимо как се върнал назад от само себе си. Това било последното събитие, което отново развълнувало общественото мнение. Занапред всички морски произшествия, причините за които не били известни, се приписвали на чудовището. Това загадъчно животно поело отговорността за всички корабокрушения, чийто брой за нещастие е значителен. От три хиляди кораба, за чиято загуба съобщава всяка година службата “Веритас”, броят на тези, за които няма никакви сведения и се считат за загубени, е не по-малък от двеста. Впрочем, със или без основание, именно “чудовището” бе обвинявано за тяхното изчезване. Комуникациите между континентите ставаха все по-опасни и вследствие на това общественото мнение се намеси и поиска най-накрая моретата да бъдат освободени от това огромно китообразно същество на всяка цена. [1]Кювие (1769-1832) – френски зоолог и палеонтолог, основател на сравнителната анатомия – бел. прев. [2]Ласепед (1756-1825) – френски натуралист – бел. прев. [3]Жан Луиз Арманд дьо Картьофаж (1809-1891) – известен френски зоолог и антрополог – бел. ред. [4]Фут – мярка за дължина, равна на 30,48 см – бел. ред. [5]Миля – мярка за дължина, равна на 1,6093 км – бел. ред. [6]Морска левга – мярка за дължина, равняваща се на 5550 метра – бел. прев. [7]Алеутски острови (Aleutian Islands) – архипелаг в северната част на Тихия океан, САЩ. Верига от 110 острова и много скали, с дължина около 1740 км. Открити през 1741 г. от руска експедиция под ръководството на В. Беринг и А. И. Чириков. През 1867 г. са продадени (заедно с Аляска и Александров архипелаг) на САЩ от руското правителство – бел. ред. [8]Карл фон Линей, или Лине (1707-1778) – шведски естествоизпитател, пръв президент на Шведската кралска академия на науките (1739), член на лондонското Кралско дружество (1753). Създател на системата на растителния и животинския свят – бел. ред. [9]Кил – централната греда, която минава от носа до кърмата на кораба – бел. ред. [10]Ватерлиния (мор.) – чертата, до която корабът потъва под вода – бел. прев.