Приключенията на Пинокио от Карло Колоди © Превод от италиански Весела Лулова Цалова Глава I Какво се случи, когато майстор Череша, дърводелец, намери дървен къс, който плачеше и се смееше като дете. Имаше едно време... – Един цар! – ще кажат веднага моите малки читатели. – Не, деца, сгрешихте. Имаше едно време един къс дърво. Не беше луксозно дърво, а обикновено парче от купа, от онези, които през зимата се слагат в печките и камините, за да запалят огъня и да затоплят стаите. Не знам какво се случи, но факт е, че в един прекрасен ден този дървен къс попадна в дюкяна на стар дърводелец на име майстор Антонио, макар че всички го наричаха майстор Череша заради върха на носа му, които винаги беше лъщящ и морав като зряла череша. Майстор Череша щом видя парчето дърво целият засия, потърка доволно ръце и измърмори полугласно: – Това дърво дойде точно навреме, ще ми послужи, за да направя крак за масичка. Речено-сторено, веднага взе наточената тесличка, за да сваля кората и да го поодялка, но преди да нанесе първия удар, застина с ръка, вдигната във въздуха, защото чу тъничко гласче, което умолително каза: – Не ме удряй много силно! Представете си как се почувства онзи добър старец майстор Череша! Обходи с уплашени очи стаята, за да види как така и откъде излезе това гласче и не видя никого! Погледна под тезгяха – никой, погледна в гардероба, който винаги беше затворен – никой, погледна в коша с талаша и дървените стърготини – никой, отвори входната врата на работилницата, за да хвърли едно око на улицата – никой. Е, следователно?... – Разбрах – каза тогава, като се смееше и чешеше по перуката, – ясно е, че това гласче съм си го въобразил аз. Да се захващам отново на работа. И като взе тесличката в ръка нанесе тържествен удар върху дървения къс. – Ох! Причини ми болка! – изпищя, оплаквайки се същото гласче. Този път майстор Череша остана изумен, ококори очи от страх, с широко отворена уста и с език, увиснал чак до брадичката му, като гипсова маска във фонтан, изобразяваща лице, от чиято уста изтича вода. Веднага щом се съвзе започна да говори като трепереше и заекваше от ужас: – Но откъде излезе това гласче, което каза “ох”?... Въпреки че тук няма жива душа. Дали случайно този дървен къс не се е научил да плаче и да хленчи като дете? Не мога да го повярвам. Ето го тук това дърво, цепеница за камината като всички останали, и ако го хвърля в огъня ще свари една тенджера с боб... Или значи? Някой се е скрил вътре в него? Ако има някой, който се е скрил, толкова по-зле за него. Аз сега ще го подредя! Казвайки това, сграбчи с двете си ръце този нещастен къс дърво и започна да го блъска безмилостно в стените на стаята. После се ослуша, за да чуе дали има някакво гласче, което да се оплаква. Почака две минути, нищо, пет минути, пак нищо, десет минути – нищо! – Разбрах – каза тогава, като се насилваше да се смее и разрошваше перуката си, – ясно е се, че онова гласче, което каза “ох”, съм си го въобразил аз! Да се захващам отново на работа. И защото го беше обзел огромен страх, се опита да си тананика, за да си даде кураж. Междувременно остави настрана тесличката, взе в ръка дърводелското ренде, за да изстърже и изглади парчето дърво, но, докато го рендосваше нагоре-надолу, чу обичайното гласче, което му каза през смях: – Престани! Гъделичкаш ме! Този път клетият майстор Череша се строполи на земята като ударен от гръм. Когато отново отвори очи, се видя седнал на земята. Лицето му изглеждаше видоизменено, дори върхът на носа му от морав, както винаги е бил, беше станал тъмносин от големия страх. Глава II Майстор Череша подарява дървения къс на своя приятел Джепето, който го взима, за да направи прекрасно дървено човече, което знае да танцува, да се фехтува и да прави смъртоносни скокове В този момент се потропа на вратата. – Влезте, моля – каза дърводелецът без да има сила да се изправи на крака. Тогава в дюкяна влезе едно бодро старче на име Джепето, но съседските момчета, когато искаха да го накарат да излезе извън себе си от ярост, го наричаха с прякора Качамачко, заради жълтата му перука, която твърде много приличаше на качамак от царевично брашно. Джепето беше много сприхав. Тежко му на онзи, който го наречеше Качамачко! Веднага се превръщаше в добиче и нямаше начин да бъде удържан. – Добър ден, майстор Антонио – каза Джепето. – Какво правите тук на пода? – Уча на смятане мравчиците. – Пожелавам ви успех. – Кой ви доведе при мен, бай Джепето? – Краката ми. Знаете ли, майстор Антонио, че съм дошъл да ви помоля за една услуга. – Тук съм на ваше разположение – отговори дърводелецът, като се надигна на колене. – Тази сутрин в главата ми се зароди идея. – Да я чуем. – Помислих си да си направя хубаво дървено човече, но да е чудна дървена кукла, която знае да танцува, да се фехтува и да прави смъртоносни скокове. С тази дървена марионетка искам да обикалям света, за да си изкарвам по парче хляб и по чаша вино, как ви се струва? – Браво, Качамачко! – извика обичайното гласче, което не се разбираше откъде излиза. Като чу да го наричат Качамачко, бай Джепето почервеня от гняв като чушка и като се обърна към дърводелеца, му каза побеснял: – Защо ме обиждате? – Кой ви обижда? – Нарекохте ме Качамачко!... – Не съм аз. – Тогава съм бил аз! Казвам ви, че бяхте вие. – Не! – Да! – Не! – Да! И разгорещявайки се, все повече преминаха от думи към дела, хванаха се за перуките, дращиха се, хапаха се и се унижаваха. Когато битката свърши, майстор Антонио намери в ръцете си жълтата перука на Джепето, а Джепето установи, че в устата му се намира прошарената перука на дърводелеца. – Върни ми моята перука! – извика майстор Антонио. – А ти ми дай моята и ще се помирим. Двамата старци, след като всеки получи собствената си перука, си стиснаха ръцете и се заклеха да останат добри приятели за цял живот. – И така, бай Джепето – каза дърводелецът в знак на установения мир помежду им, – каква услуга искате от мен? – Бих искал едно малко дърво, за да си направя моята дървена кукла, ще ми дадете ли? Майстор Антонио, изпълнен със задоволство, веднага отиде да вземе от тезгяха онзи дървен къс, който беше причина за многото негови страхове. Но, когато тръгна да го подаде на приятеля си, парчето дърво се раздруса и се изплъзна рязко от ръцете му, отиде да се блъска с все сила по отеклите глезени на бедния Джепето. – Ах! С този ли хубав маниер, майстор Антонио, вие подарявате вашите неща? Почти ме окуцихте!... – Кълна ви се, че не съм го направил аз! – Тогава съм аз!... – Цялата вина е в това дърво... – Знам, че е негова, но вие го захвърлихте по краката ми! – Аз не съм ви удрял! – Лъжец! – Джепето, не ме обиждайте иначе ще ви наричам Качамачко!... – Магаре! – Качамачко! – Муле! – Качамачко! – Грозна маймуна! – Качамачко! Като чу, че за трети път бе наречен Качамачко, на Джепето му притъмня пред очите, метна се върху дърводелеца и си размениха удари в изобилие. Когато битката свърши, майстор Антонио откри, че има две одрасквания в повече върху носа си, а онзи, другият, две копчета по-малко на жакетчето си. По-този начин изравниха сметките, стиснаха си ръцете и се заклеха да останат приятели за цял живот. Междувременно Джепето взе със себе си своя дървен къс и като благодари на майстор Антонио, куцукайки се върна вкъщи.