Куршумът проби тила му. Летеше с такава скорост, че го повдигна над земята. Трясъкът от изстрела се сля с излитащия военен самолет.
Вторият куршум го прикова в тъмнината, а тя беше толкова гъста, че можеше да го държи прав поне още минута. Сякаш се опираше в нея. Твърдите му кости изтрещяха, чу се нещо като камък във витрина. Ревът на самолета заглуши писъците му. От соплото на изтребителя блъвна огън, освети последните движения на убития – бяха в такъв ленив каданс, че изглеждаха намазани с грес; пагоните му отразиха заревото като две примигвания на прожектор, фуражката с пробитата кокарда се отърколи зад гърба му, завъртя се в енергията на мощното сопло, в дивия вятър, който обръсна връхчетата на тревите и утихна чак в оградения с телени мрежи полигон.
Беше толкова незабележим в живота, че ако не беше трупът край полосата за излитане, никой нямаше да съзре смъртта му.


Пазехме задника на летището в Прага. Цистерните за гориво, трафопоста, стар хангар.
Вдигнаха ни по тревога в два през нощта. Изнесоха ни сънени към военен полигон Крумово. В туловището на самолета – студено. Студено, гладно и жадно. Нямахме време да напълним манерките. “Взех най-важното, казва Боби. Депилатоара.” Пакетче стронциев сулфид. Боби се маже с него, когато го мързи да се бръсне. Козината му пада на минутата. Заприличва на болен от витилиго. Петно до петно.
Летим. Липсват колани за връзване. Та се търкаляме като шишета. До кенефа в задната част на самолета – само пълзешком. Капитана крещи да не си сваляме каските. “Да не си разбием тиквите. Тикви софийски!, уточнява Капитана.”
Кацаме. Разстановка. Опъваме палатки. Над нас прелитат тежките съветски аероплани. Пълни с какво ли не.
Ние сме от поделението в град Марица, кашишкия полк на Старозагорската бойна дивизия. Хиляда войници.
Централната писта и триетажната сграда за управление на полетите се охраняват от съветски части. Пиле не дават да прехвърчи. Спирали бодлива тел. Тонове бодлива тел. Движим само чрез уговорени в осем сутринта пароли. Всеки ден в осем сутринта сменят паролите.
Край полосата се поклащат антените на военните радиостанции, покрити с маскировъчни мрежи ЗИЛ-ове. Пълзят бронирани коли. Земята се тресе. Транспортни самолети излитат и кацат денонощно.
Дежурим. А през останалото време? През останалото време полудяваме от скука. Когато не охраняваме трафопоста или пълните с гориво цистерни, получаваме тикове от скука. Тогава се вмъкваме в хангара с бракуваните самолети. Старшините си го превърнаха във вещеви склад, та смърди на вакса за войнишки обувки. С Боби и Ники, другарчета от кръжока по авиомоделизъм към Двореца на пионерите, умирахме да летим на старите бракми. Умирахме да се промъкнем до одъртелите “Як”-ове. Да се вмъкнем в кабината. Да дръпнем люка. Да хванем щурвала и да полетим.
Летяхме си напред и назад, напред в мечтите и назад в гъза на времето. Щото напред никога не можеш да срещнеш гъз, уточняваше Ники Бецов.
Той е син на висш търговски чиновник, ятак на бригада “Чавдар”, близък на първия партиен и държавен ръководител Тодор Живков. Никакви отклонения от правата линия и никакви облаги. Изгони камериерите от УБО, доставките на УБО. Ники Бецов, откак го помня, изхвърля кофата със смет. Като им дойдат въглищата, клетият Ники грохва, до вечерта въглищата трябва да са в мазето на “Гладстон” 51, после мие със сапун тротоара. По онова време се появяваха тайнствени инспектори по чистота в най-тайнствените часове на денонощието. И майка ти жална, ако не си прибрал въглищата. Горкият Ники Бецов! Постоянно гладуваше. Вкъщи ядяха сух хляб, сирене, по глава лук. Старият комунист: “Да видиш к`во сме ручали ние, ятаците. Всичката хубава храна пращахме на партизаните.” Оттогава Ники има склонност към кражба на сандвичи.
Офицерите не гледат свирепо. Разговарят с нас. Закапечето (Заместник командир по политическата част) казва, че заедно с войските на Варшавския договор възстановяваме принципите на социалистическата солидарност. Че тоя Дубчек, на чехословашките комунисти тартора, тоя изменник, подвел Централния комитет и повел Прага към някаква си пролет. А то есен.
После се отплесва по Карибската криза от 1962-а, когато Съветският съюз разположил едни дълги ракети в Куба. Светът се изправил пред ядрена война, но мъдрият Кремъл изтеглил ракетите, доказвайки моралната сила на марксизма-ленинизма.
В края на лекциите за Карибската криза:
– От нея все пак остана нещо полезно. Първата телефонна връзка между Москва и Вашингтон. Но откъм Москва се чува по-хубаво.
Старият комунист, бащата на Ники, разпореди: “Никакви привилегии, никакви лигавщини, никакъв Плевен с тая там школа за бъдещи офицери. Бойната служба в боен полк!” Ники е в Марица, защото има баща ятак, ние сме в Марица, защото нямаме.
Ники напълня. Храна колкото щеш. Изобилие. Специална ситуация – специални доставки.
Най-обичахме нощните наряди край цистерните. Те са в другия край на пистата. Далече от нашия ограден с бодлива тел полигон. Надалече и на много тъмно, за да не ги забелязват чехословашките опозиционери. Мракът приличаше на антрацитни въглища. С проблясващи жилки – зъбите на часовите.
Пазехме горивото от ръчно приготвените коктейли “Молотов”. Ала вместо Молотов някъде след полунощ пристигаха гладни чехословашки другарки. Служителки от летището. Знаеха, че сме българи. И страшно искаха да си общуват. Били на почивка по нашето Черноморие. Там насъбрали незабравими спомени. Разказваха ни за спасителите от Златни пясъци, Слънчев бряг и Приморско. Всяка си имаше толкова спомени, че никога не забравяха да идват в понеделник на цистерните. Ние им давахме кутии свинско варено, те ни правеха свирки и отвреме-навреме отронваха:
– Ой, Златни пясъци!
– Ой, Слънчев бряг!
– Ой, Приморско!
А когато ги попитахме как преминават през съветските постове, те възкликнаха:
– Ну, ребята, мы и в Сочи были.


На 18 юли 1968-а година в. “Работническо дело” публикува “Писмо на централните комитети на комунистическите партии в България, Унгария, ГДР, Полша и СССР до ЦК на Чехословашката компартия”. Последва военното нахлуване в Чехословакия.
България участва в тази свободоносна акция под командването на полковник Чавдаров. Командир на полка. Снажен български офицер с интелигентно лице. С младежка строева стъпка. Той не ходеше, той маршируваше.
Ние, със средното образование, сме във ВУЩА. Това ще рече Взвод за Управление на Щабната Артилерия. Радиостанциите тежаха двайсет килограма. Двайсет килограма на гръб, калашникът на рамо, шансовият инструмент на кръстта, паласките с патроните, манерката, походната мешка с платнището и резервните партенки, каската на глава – за осем минути да сте превзели онзи хълм!
Атакувах по-високия: Учи, учи, учи! Какво? Заплюх си българска филология в Софийския университет. Ники Бецов вика: Не, бе, аз съм по външната търговия. А Боби: Сто на сто ще стана пилот!
Е, как ще стане, като баща му е засегнат от мероприятията на народната власт. Шофьор. Возел началника на Софийския гарнизон – основния враг на партизанска бригада “Чавдар”.
През 1968-а нямахме право на отпуск, по улиците на Прага трещяха съветските танкове, а неосъзнати елементи ги замеряха с коктейли “Молотов”. Те избухваха по всяко време. През нощта озарявяха небето. Като огромни бенгалски огньове. Все едно от комините на ТЕЦ изхвърлят сребърни конфети. Не, сякаш Боби излита с “Як”-а, а от соплото му хвърчат стъклени топчета.
По цял ден на летището. Коридори от тел, рула бодлива тел. Разпъната, на спирали, на купчини. Очертава ти пространството. Мисълта, фантазиите. Дива, неподправена скука. Войниците в палатки, офицерите във фургони. Ма к`ви добрички станаха. Общуват си с нас, по човешки говорят, даже заповедите произнасят човешки. И никакви проверки по нарядите. Защото, както е известно, в тъмното проехтяват какви ли не куршуми. Предимно случайни.
Това само Капитана, персоналният ми душманин, не го знаеше. Сновеше по нарядите денонощно. Странно мразеше нещо по-надалече от Марица. София му беше толкова неясна, че я ненавиждаше. И тук, в Прага, се правеше на уставен. Като ни гепи в “Як”-овете да летим, вика:
– Столични копелета! Ей сега ша ви го набутам в ушите. Три дни арест!
Обаче ще ни вкара в ареста друг път. Първо, няма арест, второ, ние си летим и не си приземяваме самолета. Тоя гледа, гледа, осъзнава, че обстановката е различна и се изнизва, размахвайки юмрук. Ние размахваме щурвал. Отделяше се от таблото. Боби го подаваше през рамо. Така пилотирахме поред. Зад мене седеше Ники Бецов. Направо на турбуленциите налиташе. Боби му грабваше щурвала и успокояваше машината. “Мама му стара – викаше асът Боби, – к`во въртиш като геврек. Да пилотираш се иска концентрация. Все едно пишеш писмо на гаджето.”
Пишем писма като смахнати. И всеки понеделник – наряд на цистерните. Тук, в тъмното, се промъкваха чехословашките туристки. Е, бяха напуснали комсомолска възраст, но бяха гладни във всяко отношение. И най-вече да разказват. Споделяха толкова ентусиазирано, че от гърлата им замирисваше на морска вода. Ставаше все по-ясно, че познават Българското Черноморие по-добре от нас. Бяха го изучили откъм тъмната му страна.
Защо ги кръстихме Маленка, Халенка и Валенка, не знам. Едната, мойта, беше дребничка, с яко дупе и още по-яки спомени от Златни пясъци. Кльощавата Халенка предпочиташе Боби, когото наричаше Слънчев бряг. А Валенка не се откъсваше от Приморско, където стърчеше Ники Бецов. И трите имаха такива възторжени устни, че се налагаше да полагаме усилия, най-вече воля, за да отложим стрелбата.
Представете си дежурни български войници със свалени гащи, на рамо с автомат “Калашников”, а три чехословашки каки им ближат щиковете. Милват ги, вадят ги, поглеждат ги, целуват ги. И възклицават. Ой, Златни пясъци! Ой, Слънчев бряг! Ой, Приморско!
И така до следващия наряд. Имаше толкова консерви, че животът изглеждаше безкраен.
Тогава не знаехме, че сме окупатори.
Не знаехме, че хилядите ни писма не достигат България. Маленка, Халенка и Валенка идват със съветския джип всяка сутрин, взимат пощата, за да видим, че я взимат. Джипът потегля към сградата за управление на полетите, а ние, изтерзаните от бездействие служители на Варшавския договор, съпровождаме с въздушни целувки писмата си, които по невидимите нишки на чувствата трябва да достигнат любими и роднини. Ето джипът с пощата поема. О, крила на копнежите, на войнишката ни самота, на неизвестната ни орис!
Късно загряхме, че посланията ни умират в един варел, че всяка пратка от джипа попада в нищото. Ние не трябваше да се обозначаваме, България не трябваше да знае къде сме. И за Централния комитет, и за Генералния щаб на Българската армия, и за Обединеното върховно ръководство на Варшавския договор ние нямахме имена. Бяхме никои. За да бъдем никои, ако случайно умрем.
Всеки понеделник трите жрици пристигаха на цистерните с бутилка столичная. Понякога с кутия съветски бонбони. Понякога с буркан краставички. Наградата за неувяхващите им спомени от Сочи. Веднъж Ники Бецов ги попита могат ли вместо водка да донесат един пълнител за калашников. Донесоха. За какво ти е?, питаме, а той: Бе, ако повече се стараем, дали няма да ни домъкнат и танк?
Всеки понеделник ги питахме кога ще получим поща. Много преди да ги питаме каквото и да било за Българското Черноморие, ги питахме за пощата. Умирахме за поща. Те вдигаха рамене: Предаваме писмата на двама съветски офицери. Нищо не ни дават за вас. Толкоз.
И запяваха: “О, Варна, хубава Варна”. И вадеха микрофоните.
Осем други бойци от елитния Маришки полк чакаха реда си в караулната, в бараката със затъмнените отвътре прозорци, ей там, зад туловищата на цистерните, покрай дебелите тръби, покрай крановете, във влажната тъмнина, откъдето българските воини ще изпълзят двама по двама, ще намерят прорязания отвор в телената мрежа и ще се промъкнат през нея. Навън от обсега на наряда, върху килима на тревата, не в зоната на резервоарите – защото, ако ни гепят, ще ни съдят за влизане на чужди елементи в охранявана територия.
Разносвачките на спомени ухаеха обикновено на “Тройной”. Казах:
– Е, копелета, ако пипнем някой трипер, поне ще знаем, че е съветски.


Пазиш бойното знаме на полка. Жесток наряд. Цял час стърчиш. С калашника на рамо. Нямаш право да подгънеш колене. То и как да ги подгънеш, като от стърчането се пълнят с цимент. Щом те сменят, половин час не можеш да седнеш. Капитана, тоя душманин, се върти около знамето, издебва да не го мерне полковник Чавдаров и вика: “Редник, две крачки напред!”
Виж, новобранците му се гепват, после айде наказание, обаче ние, старите пушки, знаем устава и не помръдваме. Щом пазиш знамето, пазиш го до смърт. И полковник Чавдаров да ти заповяда “Две крачки напред!”, пак ще се правиш на глух. И на неподвижен като статуя. Вперил поглед в бъдещето на социализма. Никъде другаде.
Беше толкова скучно, че пак влязохме в “Як”-а. Дръпнахме люка, Боби включи системите, моторът изрева, машината набра скорост и полетя. Боби грейна, засия. Малко рязко дръпна щурвала, та изостри ъгъла на излитане. Иначе професионална работа. Очите му шарят по таблото, не изпускат лампичките, стрелките, манометрите, оборотомерите, жироскопите, нивото на горивото, координатите. О, господи! Измамихме съветските ВВС-ета, сега и ескадра МИГ-ове да вдигнат, пак ще ни видят гъза. Искам да кажа соплото. А Боби така си знае работата, че от соплото излитат хиляди сребърни конфети. Правят ни заслон.
Ето я стара Прага, после завой надясно – Браво, Боби, браво ас! – дърпа на изток, Виена, Будапеща и след няколко минути блясват зелените (още не бяха позлатени) кубета на “Александър Невски”, ето ги девойките на площад “Славейков”, всички тупирани по модата, хубави и нетърпеливи, готови всеки момент да поемат с тумбата към тайните квартири на купоните. Като снижи и се взряхме, гледаме само нашите момичета стоят настрана и отказват да ходят на купон. Ето го момичето на Боби, ето го и на Ники Бецов. Ето я и моята Лиляна с голямата кордела на главата. И трите мигом ни видяха. И радостно заподскачаха. Толкова неистово се тресяха от възторг, че замирисаха на лека пот. Онзи дъх, който провожда всяка полюция.
– Трябва да обръщам, да не ни гепи Капитана! – надвика мотора Боби. Помаха с крила. Момичетата така искаха да ни пипнат, че летяха отдолу към нас. Като изстреляни от най-мощния батут на света – любовта. Да бе, още метър и щяха да се качат в стария ЯК. Целуваме ви! Обичаме ви! Да, да, да! И ние, и ние!
Честна дума, за миг да ги докоснем. Видяхме как се заспускаха надолу, всяка опънала личния си парашут от тупирани коси. Беше истински риск да отваряме люка при шестстотин километра в час, но трябваше. Трябваше да им пуснем нашите стотици неполучени писма. Писмата вопли щяха да плуват във въздуха като позиви, като хиляди рози, и да паднат точно на площад “Славейков”. И нашите момичета да се опиянят от нашите думи. От стотиците ни послания, от хилядите ни чувства. Защото по онова време ние не се задоволявахме само с едно чувство.
Люкът нещо заяде. Мамка ти! Напънах – нищо. Втори и трети път – нищо. Викам в ухото на Ники Бецов: “Помагай, че ще подминем площад “Славейков”.”
И той напъна – нищо.
Като приземихме, к`во да видим, Капитана. Заключил от външната страна люка с катинар. И води към стария “Як” полковник Чавдаров. От полковник Чавдаров не изпитвахме страх, изпитвахме срам.
Изнизваме се от кабината като каиши, гледаме в обувките си, а Капитана:
– Айде, редници, обяснете на другаря полковник к`во правите.
Боби каза:
– Летим.
Ники Бецов каза:
– Току-що занесохме писмата.
Аз казах:
– Тъй вярно, другарю полковник. Понеже от два месеца не получаваме поща.
Полковникът нервно опъна и бездруго опънатите си рамене. И вторачи онзи стоманен поглед в нашия душманин. Набучи го като на шомпол.
– Вярно ли, другарю капитан, че войниците не получават поща?
Шомполът се заогъва като ластик на гащи. Последва заседание на щаба. Заповед. На мястото на адресата да се пише град Марица, поделение 55340.
Значи: писмата тръгват към София от Прага с печата на ВП. Военна поща. Но отговорите от нашите любими пристигат първо в Марица. Оттам чрез ВП пристигат на летището в Прага. Голяма конспирация. Още в първото писмо на Лиляна: “Казват, че Прага е много красива. Блазе ви!”
Бяхме за завиждане само когато летяхме. И в понеделник край цистерните, макар че, к`во да крия, вече знаехме всичко за родното Черноморие. За потайните заливи, за сенките по пясъците, за подножията на дюните. Веднъж Ники им предложи да докарат самолет, а трите в хор: Невъзможно, нито един от съветските полковници не е почивал в Сочи.
Следващия понеделник окъсняха. Луната се скри тъкмо навреме. Вятърът заспа след полунощ, а откъм Вълтава заизбухваха бенгалските огньове. Стана толкова тихо, че чувахме как се чупят бутилките на коктейлите “Молотов” по булевардите на Прага.
Разносвачките на спомени пак ухаеха на “Тройной”. Много се мотаеха тази вечер. Трийсет минути преподготовка.
– Май искат да постигнат рекорд за минет! – каза Боби.
– Още нещо – отбеляза Ники.
– Какво?
– Не взеха консервите.
Стърчим тримата със смъкнати клинове, добре, че луната не ни наднича в задниците. Уж всичко е наред, даже приемливи климатични условия, ала каките не се стараеха.
– За пръв път не бързат, копелета – казах.
– Сигурно са ги скапали съветските постови…
– А! Тия и с Таманская дивизия не мож` ги уплаши.
– Още нещо – отбеляза Ники. – Озъртат се.
Боби:
– Странно, копелета, и не ни целуват топките.
Аз:
– И смърдят на бензин.
Първо пролаяха вързаните за караулното кучета. Маленка викна нещо. И трите мигом хукнаха към тъмното, за секунди се стопиха в гъстата като грес тъмнина. Ние останахме да стърчим щръкнали. Във всяко отношение.
Откъм север изпращяха сенки. Стъпките попаднаха на сухите клони в края на летището. Тичаха към нас. Тупур-тупур! Трима. Четирима. Петима. Тупур-тупур!
Усетих вонята им. Тежка пот. Пот на мъже. На изплашени от целта си мъже. Единият смърдеше на мочка.
Блесна стъклено шише. Натиснах спусъка. Откосът подкоси сенките. Сурнаха се обратно.
Нещо прелетя край главите ни. Фрасна се в носещия стълб на телената мрежа.
И в този миг чух как се чупи бутилката. Цели две секунди чувах как се чупи. Как се пръска на хиляди стъклени топчета. Като сребърни конфети от суплото на изтребител.
Избухна.
Обля Боби.
Изпочупи му крилата, стабилизатора, елероните, прозрачния люк, командното табло, по което останаха да мигат само двете му очи.
– Не умирай, копеле!
Ревях и го привеждах в уставно състояние. Вдигах му клина, затягах му колана.
С Ники го понесохме към караулното, за да не го заварят зад оградата. Стреснати, двама новобранци се напикаха в гащите. Други стреляха във въздуха, а тялото на Боби олекваше. Сякаш носехме парче дуралуминий, елерон от паднал самолет.
– Не умирай, тъпо копеле! Не умирай, докато си жив!
– Чуваш ли бе, келеш? – крещеше Ники Бецов.
А Боби олекваше, от гърдите му се посипаха стъкълцата на “Молотов”, през кожата му избликнаха стотици струи кръв. Все едно носехме решето. И през хилядите дупки падат капки смърт. Нещо като мехури на нищото.
Наредихме се в тържествен шпалир. Целият полк го изпрати. В оловен ковчег. Сбогом, приятелю! Видяхме как се качи на самолета. Миг преди да дръпне люка над главата, се усмихна. Махна ни с дясната ръка. Включи двигателя, нахлузи пилотната маска, ролира, набра скорост и полетя. Странно, колкото повече летеше, толкоз повече олекваше. Зяпахме в небето, докато се превърна в плик.
– Глей к`во стана – разрида се Ники Бецов. – Сам си носи писмото до любимата.
Спукаха ни от разпити, свидетелства, засечки на факти. Отворихме работа на две специални комисии. Проверки, проверки, от проверки се научих да изглеждам ярък и недостижим, вкусвах от самолюбието на актьора, който задължително, достойно и талантливо изиграва великата кауза на положителния герой. Колкото повече проверки, толкоз по-убедителен спектакъл.
На втория оглед забелязаха разреза на телената мрежа.
– Аз го направих в последния миг! – излъгах достатъчно патетично, за да ми повярват. – Пръв видях враговете, пръв стрелях. Тъй вярно. С щика прорязах мрежата. Изскочих навън. Да не им дам достъп. Тъй вярно. Побягнаха обратно.
Полковник Чавдаров остана доволен. Изпрати рапорт до дивизията. Предлагаше да бъда награден с Орден за храброст, трета степен. Изкара ме пред строя. И със сълзи на очи – сълзи в тоя стоманен поглед! – ми благодари за проявената бързина, съобразителност, хладнокръвие. Каза, че ако нападателите са имали още няколко крачки, бутилките “Молотов” са щели да запалят цистерните. И представяте ли си, другари офицери и войници!
На третия оглед Капитана се взря в разреза на телената ограда и изсумтя:
– Така с щик от калашников не мое да се среже. Па и за секунди. Айде бе!
Вечерта от тъмнината проехтяха случайни изстрели. Два куршума удариха в тила Капитана.
На сутринта всеки си извади патроните от пълнителите.
Патроните на войниците се зачисляват, водят се на специален отчет. Комисията брои до обяд. Не липсваха патрони. Значи вражески изстрели.
Патроните миришат на плесен. Само един пълнител ухаеше на “Тройной”.


Обичахме Стария Пловдив. Обичахме всичко в него – хълмовете, калдъръма, дъха на дъбово дюшеме. Обичахме го, защото обичахме.
Този съратник на чувствата ни приютяваше с потайните си квартири, скърцащи спални, високите от тавана до пода завеси от ръчно тъкан плат, които затваряха очите на любопитството и ние оставахме насаме с даровете си.
Обичахме църквата му, кривите улички, магазините за антики, кръчмите. Над Стария Пловдив се носеше песента на латерната, навивана от господина с бомбето пред пощата. Той се усмихваше и кланяше като арлекин на пружини. Дърветата ръсеха нега, листата целуваха плочниците с шепота на последната ласка. Всичко навяваше и изработваше спомени. Идваш тук с албума на душата си, за да направиш нови снимки, снимки на чувствата и, ако е рекъл Господ, и на плътта.
Алексов, реставраторът на градчето, си падаше по столични журналисти, по станимашка малага и разкази за всяка къща. За Синята, Церетелевата, Пълдин, Бирдас... Можеше с часове да ни разказва за бивши, отдавна покойни собственици, за чорбаджии и търговци на розово масло. Знаеше къде и как е изработен всеки перваз, всяка дограма, дървените слънца по таваните, вълнените губери по стаите. Можеше с часове да ни разхожда. Докато жените изгубят токчетата на обувките си.
Кюфтетата му бяха божествени, с много лук и магданоз, сияеше от нашите оценки и промлясвания, от ненаситната ни жажда, която утоляваше със станимашка малага, специална доставка. В полунощ се изнесе с репортерката Мима, бивша манекенка, назначена в програма “Хоризонт” на Българското радио с протекция на Централния комитет. Тъкмо ме бяха назначили за коментатор (нещо като заместник главен) на новините, звъни генералният директор: “Запиши данните на новата ти репортерка.” “Моля? Тая Мима знае ли що е микрофон?”
О, другарю заместник-началник на Новините, ще плашиш манекенка с микрофон!
В онази пловдивска нощ Мима смигна на Анелия. Искаше, страшно искаше да изчука реставратора Алексов. Достопочтен тип на петдесет години, бяла, лека брада, тежък глас и влажна памет, откъдето вадеше винаги сочни подробности от Средновековието. Каза, че от толкова много история предчувства смъртта си, че тялото му вече е само гнездо на ума.
Да, душички, изчурулика Мима, отивам да налюбя един интелект. К`во ли пък е това!
За съжаление реставраторът изнесе и двете бутилки станимашка малага. Така в онази лятна, просторна, освободена от всякакви задръжки нощ в Къщата на художниците останах само с Анелия. Червеникави коси, равен като афиш корем, по който са изтрити всички послания на предишните графици. Не можеше да се каже кое беше по-претенциозно – устните или циците й. Бяха еднакво щръкнали. На всичко отгоре говореше едновременно и с двете, сякаш устните й бяха директно включени към гърдите. При всяка фраза те трептяха като устните й. Мъжете полудяваха да открият дали наистина между едното и другото няма кабели.


Анелия отговаряше за културата. Притежаваше таланта да дирижира емоциите си, да бъде и яростна, и нежна. Притежаваше таланта да улови същността на творческата натура. О, как я улавяше!
А творческите натури се влюбваха в нея. Интервюираният пада в сърцето на интервюиращия. Стокхолмски синдром – жертвата се влюбва в палача си.
По онова време любовта във всичките й видове се възприемаше като част от работната атмосфера. Съзнателно опознаване в името на колективния успех. Младата плът на Новините дъхтеше на сапун “Бебе”, на морски бриз, на есенна дюля – дъхтеше на каквото си искате. Дъхтеше, танцуваше, туптеше. Зареждаше студията. Зареждаше фантазмите. И се вихреше в Клуба на журналистите, в “Прага”, във “Феята”, в “Бамбука”, в гората под “Тенекиите”. Оттам в нощните барове “София”, “Астория”, “Ориент”. Оттам в романтичните квартири на голямото социалистическо тайнство.
Както навсякъде, и тук доносници. Сексуални доносници. Информират партийните секретари и внедрените като редактори служители на Държавна сигурност. Обаче те си мълчат! Егати договора!
Поради изключителната си пропагандна важност радиото бе гъчкано с ченгета. Просто не се знаеше пред кого можеш да изкритикуваш поредното партийно недомислие – затова, в името на сигурността, репортерите предпочитаха да коментират собствените си сексуални недомислия. Основно тематично занимание. Освободен от каквито и да е капани сюжет. Или еманация на дисидентството? Отмъщаваш си на системата по най-сладкия начин. Я някой да те обвини в политически пристрастия!
В Къщата на художниците се чувствах съкрушен: без капка допълнителен алкохол и с цялата Анелия на разположение. Тя си разпъна в леглото мерзката плът – нито една гънка! – и простена:
– Какво ти става?
– Съсипва ме Стан 1700, скъпа. Постоянно мисля за него.
– Моля? – събра бедра, зае изходно, доста плачевно положение.
– Знаеш, скъпа. Важно директно включване. “Кремиковци”. Цялото Политбюро. Височайша съветска делегация. Динко ще се справи ли?
Динко е най-печеният партиен репортер.
Анелия:
– К`во те притиска бе, човек?
Как да й обясня? Как да й обясня, че съм едно амбициозно копеле, с трудно минало и с много хъс за доказване.
Псувам:
– Да няма денонощен магазин! Егати системата.
Тя:
– Ама трезвен си много тъп.
Даже бира нямаше в хладилника. Егати чудовището!
Къщата на художниците скърцаше. Както скърцаше системата – и романтично, и непоправимо. Както ми скърцаше душата, тая любопитна повлекана. В банята, иззидана от дялани на ръка камъни, с порцеланов виенски душ от двайсетте години на миналия век, почувствах необходимост да напиша разказ. Паметен момент: сапунисваш си пишката, а пипето ти ражда разказ. Щото си бях трезвен отвсякъде.
Анелия спеше като полегнала Венера: цици, корем, торс. Не виждах лицето й, което никога нямаше да разгадая. Както не разгадах мозъка й.
Копеле тъпо, к`во се натресе в тая Анелия, в тая художествена галерия, пълна със сексуални клептомани.
Да, де. Ала тъкмо галерията й създаваше възбуда. Ореолът на кучка! Плюс лекият й сексуален подход. Никакви затруднения. В нощните барове я пускаха без проблеми. Ползвах я като пропуск.
Репортажите й бяха артистични, ясни. Избягваше щампата, която всички продуцирахме денонощно. В гласа й – да ползвам по-масова терминология – имаше нещо естрадно. Все едно Лили Иванова чете репортаж от партийно събрание.
Добре, че нахлуха Алексов и Мима. Кой знае какви сравнения щях да измъдря.
Анелия се измъкна от чаршафите лениво, тя си позволяваше да бъде ленива на две писти: в съня и в секса, защото във всичко друго препускаше.
– Е, и? – заби светлосиния си поглед в Мима.
– Мани, чука историческо!
Мима се изхили, хвърли поглед през рамо към Алексов и прихна в шепата си:
– Много дълго ма, душа.
Мима – еластично висока, тесни рамене, стегнато като шола за сладолед дупе – се прехласваше от Анелия. Притежаваше нещо от нейния сексуален непукизъм, но й липсваше финесът: споменаваше имена, без да й пука, което си беше каруцарско отвсякъде. Високопоставени особи! Шефове на отдели в Централния комитет, кандидат-членове на Политбюро. Мамата си трака, само като им чуеш имената, и се влюбваш в контрареволюцията.
– И пие, душа, е?хо. Никъв алкохол.
“Ехо” е българска лимонада на прах. Щом я разтвориш, всичко наоколо замирисва на лак за нокти.
Хи-хи-хи! Бяха изпаднали в екстаз. Хи-хи-хи!
– Затворете си плювалниците, кучки! – изревах с одървения си от цигари глас. – Реставраторът има да отговаря в момента пред съда на човечеството.
От опит знаех, че един шеф-редактор трябва да се научи да вика.
– К`во бе? – закова се на място любезният домакин.
– Отговори, изчадие, поради що снощи измъкна и двете бутилки?
– Щото – премигна през очилата Алексов, – ако ги бях оставил, сега щяхме да ти пишем некролога.
– Ако знаеш какъв некролог му написах нощеска – ехидно цъкна Анелия. – Довечера сменяме къщата. Тая го потиска.
В полунощ взехме да си избираме новата обител. Дежурният милиционер козирува на реставратора и отваря къща след къща. Всички ремонтирани, възстановени до детайли, с копринени двойни завеси, чипровски килими, правени по поръчка в Асеновград мебели-уникати, инкрустирани със седеф спални. Мирише на минало, на тежки чорбаджийски мурафети, на розово масло, на семеен албум с нащърбени корици и най-вече мирише на танго, танго от ръчен грамофон, ето го, работи, господи. “Компарсита”.
Мотахме се до зори из Червената къща, Къщата на архитектите, Бирдас, Синята, докато заспахме по миндерлъците в обятията на чемширите в двора на реставратора.
– Нещо си вкиснат – метна ми хладно одеяло. – Гризе те нещо.
Мене всичко ме гризе. Аз съм огризан от угризения. Лесно й е на Анелия – баща й секретар на Районен комитет на партията в София. Аз съм промъкнал се по чорапи в системата. Прокълнат от постоянния страх да не ме гепят за дупки в автобиографията. Винаги пропусках да отбележа, че дядо ми, завърнал се от Виена с докторат и пари, изкупува втората по големина печатница в България, на улица “Веслец” в София, че издава списания и вестници, главен редактор на “Художествена седмица”. А през цялото време – богаташ. Конфискация на имуществото през 1947 година. Слава богу, без съдебно решение. Добре, че професорите не го включиха в “История на българската журналистика”.
Баба ми говореше само френски, вечер вместо молитва ме прекръстваше с пълна с брашно шепа. Прекръсти ме, после разтвори шепата. Сякаш ръсеше хартиена каша. “Всички вестници стават на брашно, мон шери!” Тя мразеше вестниците.
Още оттогава съм раздвоен. Хем вярвам, хем не вярвам на партията. Хем съм женен, хем не съм. Раздвоен съм като на Великден – да отида на площада пред “Александър Невски”, или да остана пред телевизора, понеже тъкмо тази вечер дават западни филми. Раздвоен съм като на летището на Прага. Охраняваме го, без да знаем от кого. Ние, героите от Прага, консумирахме. Облаги, облаги, облаги. Но не ни пускаха по вестниците. България хем се гордееше за приноса си в потушаването на Пражката пролет, хем гледаше много-много да не се разчува. И държавата си живееше в едно раздвоение.
Жена ми, спедиторка в Авторемонтния завод на Гара Искър, първа усети накъде ще ме отведе назначаването ми за репортер във вестник “Народна младеж” – ще ме отведе от нея. Бавно и надалече. Бавно и надалече от вкусната й мусака, от накрасените с грижа и любов салати. Към десертите винаги слагаше по две вишни от конфитюр. След абитуриентския бал казах, че зърната и? имат вкус на сладко от вишни. Внушавах и?, че има и трето. Не ми вярваше.
– Скъпа – казах, – малко късно осъзнах, че в разказа е важно не първото, а последното изречение. И в живота е така – важна е не първата, а последната жена.
– О, я си сипи още водка!
Запалих цигара, отнесох дима на НВ в двора, под гъстата черга на ореха. Имам усет за сенки, зървам ги като белки – за секунди. Настъпих фаса. Притаих се като ловец на лисици. Никакво трепване.
Сянката прехвърли зида, спусна се доста непрофесионално, тоест видимо, пресече лехите на тъста с любимите му репички, припълзя покрай бараката с инструменти и се стаи под прозореца на спалнята. Мислех, че е някой тъп воайор, неудържимо обладан да зяпа как жена ми се съблича. Нямах време да му обяснявам, че не си струва трудът. Пернах му един заучен от съветските другари удар. Тренираха ни край полосата в Прага. Специални крошета за защита на социалистическите идеи. Този се нарича С от клас А. Висок клас, а С, защото първо праскаш врага с опакото на юмрука, после с лакът, накрая директно в мутрата с яко стегнати пръсти. Веднъж от любопитство се подложих. Серьожа каза, че няма да се старае много. Болката е вторична. Основното усещане е, че светът си е размърдал координатите. Гледаш го цяла минута как си напасва контурите – време, достатъчно да ти направят и операция на апендикса.
Време, достатъчно да хвана натрапника за врата и да го благоразположа в бараката. Клечо-буболечо. Остро носле, лилави устни, леко опърпан пуловер. С усилие натамани един връз друг контурите на света, погледът му се върна в зъркелите, вика:
– Еба си. Точно за тебе ми плащат. Щото женкарин нема работен ден. Не знаят кога излизаш, кога се връщаш. А искат да те видят бе, курвар.
– Кой бе, тъпанар? Кой иска да ме види, па не може?
– А, ела навънка, в колата са.
И като отворих външната врата, тоя така духна, че и сянка не му остана. Една жигула пое по моста над Искъра с изгасени фарове.


Вестник “Народна младеж” вреше и прекипяваше. Бяха уволнили накуп тринайсет журналисти. Тръгнали да защитават световните свободи. Отвориха бройки. От стажантите направиха щатни репортери. Героят от Прага взе да получава заплата и хонорари.
Получихме и нов главен редактор, директно изпроводен от Централния комитет. Абсолютен дървар. Кръстоска между партизанин и Червения площад: по паважа на мозъка му ехтеше единствено маршът на правата линия. И въпреки тая тягостна атмосфера или тъкмо заради нея в стаите се разхождаха – макар и на пръсти – и вицове, и едни напречни реплики, които изкривяваха правата линия.
И тогава, и днес дежурният редактор е нещо като началник щаб, може и сам да взима решения, ала в повечето случаи инстинктът го зове да съгласува. С кого? С наблюдаващия. Той е заместник главен редактор. Този процес се нарича субординация.
В 22 часа влязох в цеха. Ей така, да навидя пълненето на страниците. Сътворената на пишеща машина дописка се набира от линотиперките. Оловни букви, нанизани на редове. Метранпажите взимат още топлите редове и ги монтират в рамкираната от четири стоманени ленти страница. Любимото им оръдие за труд е шилото. С него вадят сбърканите букви, които коректорките засичат на шпалти. Над всяка оловна колона се прокарва мастило, върху нея хартия – това е шпалта. Метранпажите са винаги потни, с окапали зъби, задължително ядат по две бурканчета кисело мляко и умират млади. В цеха смърди на олово, на нагнетен с мастило въздух, линотипните машини тракат, тракат шилата, тракат думите – почти не се чува... Щъкат коректорки, които искат да станат репортерки. Някои имат видими данни.
Коригираната, подписана от дежурния редактор страница се отнася до пресата. Върху страницата се полага специален картон, следва многотонен натиск, картонът поема релефните знаци. Хайде в печатницата. Ей такава модерна технология. Нарича се висок печат.
В 22, 30 часа дадох отбой. Помощник-дежурният викна от стаичката с телекса: БТА пусна край. Тогава по тия телекси течаха информациите до всички редакции. За всеки случай куриер прескача през половин час до БТА, за да донесе същите, изщракани вече по факса, дописки. Нарича се – кой знае защо – восък. Четеш восъка задължително, за да си уверен, че допотопният факс не ти е прецакал някоя дописка. Не дай си боже, с член на Политбюро.
За зла участ същата тази вечер куриерката ме помоли да я пусна по-рано – за да не изтърве автобуса си за Горни Лозен. Последните страници на восъка така и не ги видях.
На другия ден на първа страница всички отразяват великото събитие: “Другарят Тодор Живков прие писатели хумористи”.
Всички без “Народна младеж”. Редакционната кола наби спирачки пред къщи. Шофьорът: Аре, че си се осрал.
Десет души редколегия, всички гледат в земята, главният крещи зад бюрото си: 
– Ти, другарю дежурен редактор, да изтървеш дописка с първия партиен и държавен ръководител, лауреата на Димитровска награда за мир, любимеца на българските писатели хумористи другаря Тодор Живков! Това е партийно престъпление!
Опитвам нещо да смънкам, че ето, видите ли, БТА даде край.
– Аха – крещи главният, – даде край, ама след това има “мълния”, дописката за другаря Живков виси на телекса, няма кой да я види. И восъка не си проследил до края. Що си освободил куриерката преждевременно? Уволнен си с единодушното решение на цялата редколегия. Само един въздържал се. Оная там Пенка Чернева, дето циври.
– И изключване от партията! – добавя партийният секретар.
Е, това се нарича сговнясване! В ония години означаваше още: край на кариерата. Ако се смилят все пак, ще те набутат в някой заводски вестник. Или в “Транспортен глас”. Никога не можеш да припариш до национален всекидневник. Забрави! И тебе те забравят. Умираш жив.
Една нощ жена ми напълни чашите:
– Знам, че ти е тежко. Знам, че е нелепо.
И напомня:
– Бил си бояджия. Бил си вагонен шлосер. Ще се върнеш в железопътния завод “Георги Димитров”. Ще си изгледаме децата. Ще се забрави тая нелепост. Повярвай ми. Само не я превръщай в мания. Жив си. Здрав си. Мама и татко ще помагат, знаеш. Мога да живея и с изключен от партията!
Да се върна в железопътния завод?
– Ти знаеш ли какво е въздушният пистолет да ти тресе над главата, а ти да кесиш под вагона и ако закъснееш с минута и нитът изстине, бригадирът да ти занити гъза. Срещу деветдесет лева заплата. Сори!
– Мога да живея с изключен от партията! – повтаря жена ми.
Звучи героично. Като за вестник.
– Да, бе! Защо не в “Кремиковци”! Там оня идиот, героят на социалистическия труд Горан Горанов, буф, ритник в задника, айде винкела по замръзналата Първа доменна! През януари! През февруари! През март! О, благодаря, скъпа.
А тя:
– Пиян си като талпа.
Какво формално съучастие в тежкия ми психологически проблем!
И все пак я целунах. Моята ученическа любов. Тя работеше, докато следвах редовно. И тихо роди две деца, и си съзна предназначението: майка. С ясна мисия, все по правата линия, никакви забежки. Даже се ядосвах, че мъжете не я заглеждат. Прави коси, прави рамене, леко отпуснат ханш и много отпуснати след раждането гърди. Сексът с нея напомняше нашето минало, това беше най-хубавото в него – че не съдържаше бъдеще.
Жена ми вдига телефона: Пенка Чернева.
Чукаме си среща в “Шапките”. Нашумяло кафене на “Солунска”. “Шапките”, защото отсреща се мъдри магазин за шапки.
Вътре гъч, смърди на евтино кафе и още по-евтини цигари, мирише си и на боза, и на мазни банички. В градинката цвърчат деца. Край чешмичката – тълпа. Хората чакат да пийнат от бистрата софийска водица. Тогава народът пиеше директно от чешмите. Бутилирана вода в стъклени шишета – само в аптеките.
С Пенка се изнасяме към “Солунска”. По паважа се носят москвичи, жигули, запорожци, от време на време някоя шкода или югославска застава. “Солунска” е двупосочна и паркираш, където си искаш. По едно време гледаме: шофьорът на главния излиза от черната волга. Не трябва да ни засече. С Пенка бегом, та се приютихме на “Владимир Поптомов”, номер 42. Роден съм в тази кооперация, тогава улица “Гладстон”. През 1947-а нашите все още кътали от тайните пари на дядо, вестникарина, както баба го наричаше. Раждане с двама лекари и сестра-акушерка. Егати лукса.
– Викам те за нещо важно – почва Пенка. Тя е шеф на отдел в “Народна младеж”, приятна жена на трийсетина години, с висок черен кок, навъртян от естествена гъста коса. – Напиши лична молба до другаря Тодор Живков.
И написах молбата до другаря Тодор Живков. Приемната на Централния комитет. Откъм “Дондуков”. Ето ви квитанция с входящия номер. Благодаря. Още си я пазя.
Минава месец – нищо. В края на август, вече готов да се предам в ръцете на партийното събрание, гледаме с жена ми, пред скромната къща в още по-скромния квартал Абдовица паркира черна волга.
– Заповядайте, другарю.
Водят ме директно в кабинета на генералния директор на Българското радио Боян Трайков. Кабинетът ухае на скъпа френска цигара, самият Боян Трайков прилича на скъпа френска цигара: висок, слаб, стегнат корем, скъп летен костюм с модна широка вратовръзка, едър възел. Пуши “Житан”. Цигара от цигара.
– Централният комитет – говори с дълги паузи, – подава ръка на един талантлив млад журналист.
– Благодаря.
– Молбата ви е свършила работа. Докладвали на другаря Живков за героя от Прага. Каква длъжност заемахте в “Народна младеж”?
– Ъъ, началник отдел.
– Тук ще бъдете на по-висока длъжност. Коментатор. А каква заплата получавахте?
– Ъъ, сто и седемдесет.
– Тук ще получавате сто седемдесет и пет. Назначен сте в редакция Новини на програма “Хоризонт”.
И ми смигна. И ми бутна един житан, който директно ми се набута в трахеята.


Егати развоя! Обадих се на партийния секретар на “Народна младеж”: Ало, мръсно ченге, лайнян журналист, искам да ти го начукам от името на Централния комитет. С една подробност.
Оня:
– Кви ги говориш! Как си позволяваш? К`ва подробност?
– Без вазелин.
Вечерта жена ми буйна огромна салата, мусака с два пръста заливка, крем карамел – във всяка купичка с по две... Знаете какво. Гаврътнахме половинка столичная. По онова време това беше оригинална водка. Отворих бутилка асеновградски “Мавруд”. По онова време това беше асеновградски “Мавруд”. Накрая, когато децата легнаха, отворих и коняк “Плиска”, пет звезди. По онова време коняк “Плиска”... Стига си ревала!
Жена ми плачеше от мъка. Така и не й се уреди да живее до сетните си дни с изключен от партията. По-важното беше, че на мене не ми се живееше с тоя същия. А най-важното в тая алкохолна семейна вакханалия се състоя в следващите минути: жена ми си вдигна полата, свали си гащите, разтвори крака и каза: Направи го с коняк!
Такова развитие не бях очаквал. Ознаменувахме по незабравим начин нашата сексуална поносимост. Вече никакви зърна не можеха да се похвалят с тайните си.
Радиото беше пълно със зърна. Те подскачаха по стълбите, по коридорите, в студиата за записи, в барчетата, в стола на партера. Те се обръщаха след мен и чувах какво шептят: Назначен с указание от другаря Живков. С указание от другаря Живков... Човек на другаря Живков... С указание от другаря Живков... Роднина на другаря Живков... К`ъв роднина? Ма племенник, ма.
Един полезен шепот, от първия до последния етаж, до всички кабинети и дирекции. Така и не отворих работа на полковниците от личен състав. Кой ще ти проверява някой, назначен с указанието на първия партиен и държавен ръководител. Моята биграфия – с пропуски или без пропуски – се оказа излишна. Заради някакво си указание.