ГЛАВА 1
УВОД

Обществените промени, които настъпиха в последните години у нас, значително разшириха кръга на хората, притежаващи и ползващи огнестрелно оръжие. Най-значимо е увеличението сред обикновените граждани, които по правило нямат необходимата теоретическа и практическа подготовка за правилно и безопасно манипулиране с оръжие. Освен това не са подготвени за поддръжката и обслужването му. Значителни са и затрудненията, пред които е изправен бъдещият притежател на огнестрелно оръжие, когато трябва да вземе решение какво точно оръжие да придобие и какъв конкретен тип боеприпаси да използва.
В съответствие с действащата нормативна уредба всички, новопридобиващи правото да притежават лично оръжие, трябва да имат удостоверение за завършен курс по безопасно боравене с огнестрелно оръжие. Ограничените цели на този курс, както сочи и самото му наименование, и малкият брой часове, в които се провежда, свеждат нещата до минимума, необходим за спазване на най-елементарните правила за безопасност, а самата стрелкова подготовка е поставена на заден план. 
Тази книга е предназначена за онези притежатели на оръжие, които се нуждаят от по-голяма увереност и способност да го ползват надеждно и грамотно, като не допускат никакви компромиси с проблемите на безопасността. Тя предлага съвети на онези, които желаят да поддържат и повишават стрелковите си умения и да запазят дълги години оръжието си годно за използване.
Изучаването на устройството и правилата за манипулиране с огнестрелно оръжие е сложен и отговорен процес, който е препоръчително да протича с участието на квалифициран инструктор. Това е особено важно за стрелковата подготовка, но по никакъв начин не намалява необходимостта от ръководства-наръчници като настоящия. Той може да се ползва за предварителна самоподготовка и е полезно пособие за повишаване на квалификацията. Тук ще намерите доста неща, които по една или друга причина, най-често поради недостиг на време, няма да научите от инструктора си. И накрая, както ще се уверите, наръчникът съдържа богат справочен материал, който ще ви бъде дълги години безкрайно полезен.
Надяваме се, че тази книга ще задоволи нарасналите изисквания на българския читател и ще допринесе за повишаване на оръжейната култура на нашето общество. А сега, преди да започнем изложението си, нека споменем някои неща, които трябва да се знаят както ежедневната молитва на християнина:
Всяко едно огнестрелно оръжие е опасно. При непредпазливо боравене с него могат да се причинят сериозни наранявания или смърт. Безопасността трябва да е основната грижа на всеки притежател на огнестрелно оръжие. Винаги се отнасяйте с оръжието все едно, че е заредено. Обясненията от типа “Но аз мислех, че оръжието ми не е заредено” са безполезни, след като се е случил инцидент. Независимо от предпазните устройства не забравяйте, че безопасността е ваша персонална отговорност. Затова:
•Гарантирайте, че оръжието ви няма да попадне у деца или други неупълномощени лица.
•Не допускайте никакви “усъвършенствания”, промени в конструкцията или ремонти на оръжието си от друг освен от лицензиран оръжейник.
•Използвайте само фабрично изготвени боеприпаси от калибър и тип, посочен от производителя на оръжието.
•Не се опитвайте да използвате оръжие, преди подробно да сте се запознали с конструкцията му, взаимодействието на частите и предписаните от производителя правила за манипулиране. При необходимост потърсете консултация от квалифициран инструктор.
•Никога не насочвайте оръжието към каквото и да било, по което не сте решили да стреляте. Винаги дръжте оръжието насочено в безопасна посока.
•Когато не използвате оръжието, го дръжте незаредено.
•Никога не предавайте оръжието на друго лице, без да се уверите визуално, че в барабана или патронника/цевта няма останал патрон.
•Дръжте пръста си извън спусковата скоба до момента, в който сте готови да произведете изстрел.
•Когато се налага да се движите със заредено оръжие, дръжте го насочено в безопасна посока.
•Не допускайте огнестрелно оръжие да бъде ползвано от необучени лица.
•Отнасяйте се с еднакъв респект и предпазливост към всяко едно оръжие независимо от неговия вид и мощност.
Никога не забравяйте, че притежаването на оръжие не е привилегия, това е поемане на отговорност.
 
ГЛАВА 2
ВЪЗНИКВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА ОГНЕСТРЕЛНОТО ОРЪЖИЕ
	
Историята на огнестрелното оръжие от откриването на черния барут до наши дни е изключително интересна и завладяваща. Появата на барута има епохално значение и още в средновековието започва борба за присвояване на авторството върху него. Така например в “Паметна книга на града Гент” се твърди, че през 1393 г. в град Фрайбург, Германия, някакъв монах открил огнестрелните оръжия. 
Йозеф Фюртенберг в своята книга “Школа за изкуството на стрелбата”, написана през 1643 г., доразвива легендата, като помества рисунка с надпис, който гласи: “Портрет на многоуважавания, искрен, достопочтен отец, наречен Бертолд Шварц, от Францисканския орден; доктор, алхимик и изобретател на Благородното изкуство на огнестрелното оръжие в годината 1380.” 
Някои са склонни да оспорват подобни тези, като се позовават на “категорични” данни от древни документи и изграждат редица смайващи теории за наличието на барут и огнестрелни оръжия в Индия около 1200 години пр. н. ера. Приблизително от същото време е документирано наличието на барут и в древен Китай, както и при римляните около 1000 години пр. н. ера. Странно е, че никой не се смущава от факта, че освен в тези документи няма никакви материални потвърждения за наличието или използването на такива оръжия.
Нещата се изясняват благодарение на проучванията на полк. Хенри Хайм (1916 г.) и проф. Партингтън (1960 г.), които независимо един от друг установяват, че цитираните документи са късни преписи, в които древните преводачи са допуснали смислови грешки. Освободените от легенди проучвания в наше време сочат, че около VI – VII в. от новата ера на различни места по света се използвали разни смеси, които подобно на барута притежавали способността да горят без достъп до атмосферен кислород, но все още нямали всички качества на истинския оръжеен барут. Най-добрите от тях можело да бъдат използвани за увеселителни ракети, но не съдържали в себе си необходимите характеристики – скорост на горене, енергиен еквивалент и т.н., за да служат като метателен заряд в огнестрелно оръжие. През втората половина на XIII в. в резултат на постепенното натрупване на опит се стига до значително добро познаване на състави, които вече имат всички необходими показатели. Нещо повече, както личи от шифрованата рецепта на Роджър Бейкън (1214? - 1294 год.), по това време е известен и методът за получаване на чиста селитра, задължително условие за създаването на използваем барут. Тази рецепта се намира в един трактат срещу магьосничеството, който Бейкън завършва през 1294 г., и според сегашните ни представи е формална заявка за авторство върху черния барут. В нея се съдържат съставките кристална селитра, дървени въглища и сяра в пропорции, които позволяват да се получи взрив. Както вече бе отбелязано, при метода за получаване на чиста кристална селитра се дава указание дървените въглища да се добиват от млада леска, което говори за натрупване на значителен практически опит.
От тук нататък нещата се развиват много бързо. Още докато Бейкън шифрирал рецептата си, в Гренада и някои други мавритански центрове крепостите били снабдени с примитивни мортири, наричани “огнени гърнета”. Те били изработени от ковано желязо или твърдо дърво и се поставяли в изкопани в земята гнезда. Отворите им били насочени почти вертикално нагоре и се зареждали с барут и натрошени камъни. Възпламеняването ставало през отвор в задната част с нажежено желязо или въглен. Получавал се силен гръм, придружен от пламъци и много дим. Камъните излитали нагоре и падали на няколко десетки метра напред. Съществуват напълно надеждни сведения, че в началото на XIV век вече е имало и устройства, изстрелващи снаряди по плоска траектория, т.е. полски оръдия. Почти по същото време се появили и първите ръчни огнестрелни оръжия. Те представлявали цеви с дължина от 300 до 500 мм в калибър (вътрешният диаметър на цевта) между 15 и 30 мм и били прикрепвани към дървен прът.
Зареждането ставало чрез насипване на барут през дулото (предния отвор на цевта), после се поставял обтуратор (материал, които да уплътни така, че да не позволи на газовете да изпуснат. Най-често това било парче плат, коноп или нещо подобно и накрая се поставял снарядът. Във възпламенителния отвор, намиращ се отгоре, в задната част на цевта или т. нар. зарядна камера, се насипвал допълнителен барут, който да осигури възпламеняването на основния заряд. Така приготвеното оръжие се насочвало към противника, като се държало в ръка, а задният край бил стискан под мишница или се опирал в земята. Със свободната си ръка стрелецът допирал до запалителния отвор отначало нажежена тел или въглен, които с годините били заменени от тлеещ фитил.
Описаната система имала своите недостатъци и с течение на времето хората започнали да търсят начини за усъвършенстване. Запалителният отвор бил преместен отстрани и към него било прибавано малко блюдо, в което се насипвал барут, т. нар. подсип, който след запалването си създавал мощен пламък, способен да възпламени основния заряд. След това били създадени устройства, които с натискането на ръчка придвижвали тлеещия фитил до подсипа. Над блюдото се появило шарнирно закрепено капаче, което да пази подсипа от ненавременно запалване или разпиляване. Това бил т. нар. фитилен механизъм, който остава основно средство за възпламеняване до втората половина на XVIII в. Установено е, че в началото на XVI в. вече съществуват и механичните възпламенителни системи – първо колесните възпламенителни механизми и почти веднага след тях първите кремъчно-ударни механизми.
Появяването на механичните възпламенителни системи довело до създаването на първите пистолети с най-важните им качества – възможност за постоянно носене, включително скрито, и бързо възпроизвеждане на изстрел без някаква особена предварителна подготовка.
С течение на годините кремъчните оръжия претърпели многобройни подобрения. Били правени опити да се създадат на тяхна основа задно пълнени и многозарядни оръжия, но въпреки че някои от тези опити били изключително находчиви, например системите на Лоренцони или на Фергюсън, до задоволително решение така и не се достигнало. Едва с научно-техническата революция на XIX в. започва създаването на съвременните огнестрелни оръжия. През 1807 г. Джон Александър Форсайт патентовал устройство за възпламеняване, в което използвал детонационния принцип. Интензивните търсения за по-практично приложение на детонационния принцип през следващите четири години довели до оптималното решение – възпламенителната капса – медна чашка на дъното, на която се поставял детониращ състав.
Преминаването към новата система било изключително лесно. Използвали се добре усвоените ударни механизми от кремъчен тип, само че ударното петле било по-опростено – специалната челюст за захващане на кремъка била заменена с просто чукче. Последното нанасяло удар върху капсула, който бил поставен върху една свързана със зарядната камера тръбичка, наречена нипел, подобно на шапчица, откъдето идва и името му.
Капсулната система предлагала значителни предимства като например: зареждането на оръжието ставало по-лесно и бързо, защото отпаднала деликатната операция по насипване на барут в подсипното блюдо; грижата за точно фиксиране на кремъка в челюстите на ударника и постоянното му подменяне на всеки 10 – 15 изстрела също отпаднала. Намаляла зависимостта на оръжието от атмосферните условия – в мокро време подсипният барут се овлажнявал и не се възпламенявал. 
Детониращият състав на капсула създавал много мощен пламък, който възпламенявал мигновено целия барутен заряд, което от своя страна повишило мощността и на изстрела. Освен това той бил способен да пробие хартиената обвивка на тогавашните конфекционирани заряди - куршум и барут, което позволило да се създадат практически използваеми задно пълнени системи. Въвеждането на капсулното възпламеняване положило и началото на епохата на револверите. Първи били т. нар. пепърбокс (пиперена кутия) – пистолет с пет до осем цеви, събрани в сноп около една ос. Всяка от цевите се зареждала с барут и куршум през дулото, след което върху нипела, който се намирал в задния й край, се поставял капсул. Отначало цевите се превъртали на ръка, за да се подлагат капсулите един след друг под чукчето на ударника. Малко по-късно спусково-ударният им механизъм бил направен така, че при взвеждането на ударника се превъртали и цевите, но поради значителната тежест на снопа цеви това решение не се оказало удачно.
Оптималното решение започнало да се избистря в средата на 20-те години на XIX в., когато се появяват първите перкусионни, т.е. капсулни револвери, с една цев и въртящи се зарядни камери. 
И тъй като предмет на настоящата книга е предимно късото огнестрелно оръжие, ще изоставим историята на развитието на пушките и ще проследим по-специално револверите.
Идеята за многозарядно оръжие, което да има само една цев, зад която да се помества въртящ се барабан, с няколко зарядни камери датира от времето на  кремъчните пистолети. От този период са запазени известен брой револвери, някои от които, например този на Колие, се отличават с постигането на много високо за възможностите на кремъчната система ниво. Посочените по-горе недостатъци на този начин на възпламеняване и значителните трудности, а оттам и повишена стойност на изработването им не позволили по-нататъшното им развитие. С появяването на капсулите цикълът се задвижил отново напред, в търсене на нови решения се подлагали на проверка всички стари идеи. Засега се смята, че най-ранни са опитите на Ленорман и Девизм от Париж и Ерман от Лиеж. Първият американски патент бил регистриран през 1829 г.
Но всички тези опити не постигнали сериозен успех главно поради занаятчийските методи на производство, които значително оскъпявали оръжията и не осигурявали взаимозаменяемост на вече многобройните им съставни части. Голямата епопея на револвера започнала от една конструкция, която не само че не блестяла с нещо особено, но имала и един съществен недостатък – използвала сглобяема П-образна рама, не много здрава, но евтина за произвеждане. Това било оръжието, патентовано от Семюъл Колт в Лондон през 1835 г. На следващата година то било патентовано във Франция и САЩ. Оръжието представлявало петзаряден револвер, в който всяка една зарядна камера имала собствен нипел за поставяне на капсул. За да се зареди, барабанът се свалял, в камерите се насипвал барут, над който плътно се набивал сферичен оловен куршум. Ударникът се зареждал на ръка, като специален зъб в долната му част превъртал барабана с една камера, а при натискане на спусъка щифт го фиксирал за точно съвпадане на предстоящата за изстрелване камера с цевта. 
Още през 1836 г. в гр. Патерсън, САЩ, Колт започнал производството както на револвери, така и на карабини със същата конструкция. Към 1840 г. той направил едно важно усъвършенстване, което впоследствие се използвало при всички перкусионни револвери – под цевта бил поставен лост с коляно, захванат с шарнир. При завъртане на лоста надолу коляното изтласквало едно бутало, което минавало през рамата и служело за зареждащ камерите шомпол. 
Но в началото Колт също нямал успех и през 1843 г. фалирал. Звездният миг на револверите дошъл с Мексиканската война (средата на XIX в. между САЩ и Мексико, завършила с присъединяването на Тексас към САЩ) и бил донесен от капитана на тексаските “рейнджъри” Уокър, който възложил на Колт държавна поръчка за 1000 револвера – вече шестзарядни с калибър 44, т.е малко над 11 мм. Но това била само едната половина на късмета, а втората - Колт, който след фалита си нямал собствена фабрика, възложил изпълнението на поръчката на Ели Уитни от щата Кънектикът, САЩ. Последният вече бил разработил метода на серийното производство – масово изработване на отделните детайли по точни шаблони и след това бързо сглобяване на цялото оръжие. Този метод залегнал в основата на главозамайващия успех, който фирмата постигнала в следващите години. Оръжейничеството престанало да бъде занаят-изкуство и се превърнало в индустрия. Талантът обаче запазил значението си във фазата на конструиране на оръжието и нещо, което може да изглежда изненадващо, в мениджмънта. Както показало времето, Колт владеел и двете. Той съумял да осигури перфектна патентна защита на своите изделия, която му помогнала да се наложи доминиращо на американския пазар. В Европа тази защита не била напълно ефикасна, което позволило да започне бързо развитие на нов тип оръжие. Един от най-сериозните конкуренти на Колт в стария свят бил лондонският оръжейник Робърт Адамс. В 1851 г. той патентовал и започнал да произвежда револвер със значително по-добра конструкция от тази на Колт. Цевта, рамата и дръжката на Адамс били изработени от монолитна стомана, като рамата вече не била П-образна, а представлявала правоъгълен отвор, в който се намирал барабанът. Тази т.нар. солидна рама не само че правела оръжието по-здраво, но била и по-лека. Тези й характеристики постепенно я наложили по целия свят и я направили използваема и до наши дни. Друга важна особеност на английския револвер бил спусковият механизъм от т.нар. двойно действащ тип (Double Action). В този случай при натискане на спусъка се извършвали няколко операции едновременно – ударникът се възвеждал, барабанът се превъртал с едно гнездо и в края на натискането на спусъка ударникът падал върху капсула и произвеждал изстрел. Това било много удобно за бързо произвеждане на последователни изстрели, но намалявало точността на стрелбата поради значителното мускулно напрежение, което било необходимо. Затова по-късно били разработени механизми, които позволяват да се води стрелба както с предварително възвеждане на ударника, т. нар. с единично действие (Single Action), така и по описания начин с двойно действие. В днешно време практически всички револвери са снабдени със спускови механизми от типа с двойно действие. При същия този модел Адамс въвел и нова форма на дръжката. Горната й част имала един праг, осигуряващ еднообразно захващане на оръжието по време на стрелба.
Въпреки очевидните ограничения на перкусионните системи след изстрелването, презареждането на барабана отнемало много време, те изиграли огромно значение за развитието на късите оръжия. Благодарение на тях били разработени спусково-ударните механизми, които с малки подобрения се използват и до днес и което е по-важно - направили възможно утвърждаването на използването на нарезните цеви в късото оръжие.
Първите цеви с винтообразно вътрешно нарязване намират приложението си още при кремъчните пистолети. Благодарение на въртеливото движение, което придобивал куршумът, изстрелян от такава цев, под влиянието на т.нар. жироскопен ефект, стабилизирал полета си по траекторията, което рязко повишавало точността на стрелбата и групираността на попаденията. Въпреки значителните трудности, които били свързани със зареждането на предно пълнените оръжия - куршумът трябвало да се набива плътно в нарезите на цевта с редица силни удари на шомпола, те били широко използвани както за спортни, така и за военни цели поради възможността да се даде добре прицелен изстрел на значително разстояние. При пистолетите това било правено само в единични случаи поради факта, че са оръжие за водене на бой на близко разстояние и с по-лека ръка може да се направи отказът от точност на стрелбата. Перкусионните револвери сложили край на този вид отношение. Проблемът за точната стрелба при късото оръжие заел едно от важните места в оценката на техните качества. Независимо от несъмнения напредък по-нататъшното развитие можело да продължи само с внедряването на капсулно възпламеняване - разделното пълнене на барут от куршум и капсул. Трябвало да се направи решителна стъпка, надхвърляща простото подобряване на съществуващите системи. И тя дошла с откриването на унитарния патрон.