1.

Във фенлъндския колеж по изкуства и технологии течеше седмицата за записване на нови курсисти. Иззад една маса в стая 467 Хенри Уилт гледаше сериозното лице на жената, седнала срещу него, и се опитваше да си придаде заинтересован вид.
- Ами ето има едно свободно място в курса по бързо четене, вечер в понеделник - каза той. - Ако попълните формуляра ей там... - и махна неопределено към прозореца.
 Жената обаче не беше от ония, които можеш лесно да отпратиш.
- Бих искала да науча повече за този курс. Мисълта ми е, той наистина ли помага?
- Да помага ли? - повтори Уилт, отказвайки да сподели ентусиазма на дамата, устремена към самоусъвършенстване. - Зависи какво разбирате под помощ.
- Проблемът ми винаги е бил, че чета бавно. Докато стигна до края на една книга, вече не помня началото й - сподели тя. - Съпругът ми казва, че съм практически неграмотна.
Тя се усмихна измъчено, загатвайки, че бракът й е на път да се разпадне, а Уилт би могъл да го спаси, като я насърчи да прекарва понеделнишките си вечери извън дома, а остатъка от седмицата - в бързо четене на книги. Уилт се съмняваше, че такава терапия би имала ефект. Опита се да прехвърли бремето на консултантската отговорност върху нечии други плещи:
- Тогава може би ще е по-добре да се запишете в курса по литературен анализ - предложи той.
- Записах се миналата година и господин Фогърти бе чудесен. Каза, че имам потенциал.
Уилт потисна импулса да й отвърне, че представата на господин Фогърти за потенциал няма нищо общо с литературата и поставя ударението върху физическата битност (въпреки че недоумяваше що за потенциал е могъл да види колегата му в тази сериозна особа), и се предаде:
- Целта на курса по бързо четене - задърдори той - е да подобри уменията ви на читател: както скоростта, с която четете, така и запаметяването на онова, което сте прочели. Ще откриете, че колкото повече напредвате, толкова повече се концентрирате, и че...
Той продължи общо пет минути рецитацията, която бе научил наизуст през четирите години, откак записваше кандидати за курса по бързо четене. Жената пред него видимо се оживи. Тя чуваше онова, което беше дошла да чуе - евангелието на самоусъвършенстването посредством вечерни курсове. Преди Уилт да стигне до края на речта си, тя бе попълнила формуляра, преливаща от нова енергия.
С Уилт не бе така. Той прекара остатъка от двата си часа, слушайки подобни разговори край другите маси и чудейки се как по дяволите Бил Пашендейл успява след цели двайсет години да поддържа в себе си плама на новопосветен, с който водеше курса “Въведение в субкултурата на Фенлънд” и №1 вербуваше за него. Той просто грееше от ентусиазъм! Уилт потръпна и записа още шестима души в групата по бързо четене; направи го с преднамерено равнодушие, целящо да обезсърчи всички освен най-големите фанатици. В паузите благодареше Богу за това, че вече не му се налага да води занимания, а само да вкарва овце в кошарата. Поемайки катедрата по хуманитарна просвета, той бе преминал в царството на програмите, комисиите и циркулярните писма, на гаданията, кой пореден преподавател ще получи нервна криза, и на лекции - не чести, но редовни - пред чуждестранни студенти. За последното трябваше да благодари на доктор Мейфийлд. Докато другите катедри в колежа сериозно пострадаха от бюджетните съкращения, чуждестранните студенти си плащаха; и доктор Мейфийлд, повишен от шеф на социологическата катедра до завеждащ академичното развитие, бе създал империя от араби, шведи, германци, южноамериканци и дори неколцина японци, които шестваха от една лекционна зала към друга в стремеж да овладеят английския език и (още по-немислимо) английската култура и обичаи. Последното представляваше гювеч от лекции, поднасян под наименованието “Профилиран английски за чужденци”. Приносът на Уилт към него бе седмичният дискурс върху семейния живот във Великобритания, който му даваше изключителната възможност да обсъжда собствения си семеен живот с откровеност и свобода, които биха вбесили Ева и смутили дори него самия, ако не знаеше, че студентите му практически не разбират какво им казва. Този контраст между хрисимата външност на Уилт и фрапантните факти бе изумявал дори и най-близките му приятели. Но пред аудитория от осемдесет души чужденци той беше сигурен в своята анонимност. Да, анонимност! Уилт седеше в стая 467, убиваше кротко времето и разсъждаваше върху ирониите на живота.
Стая след стая, етаж над етаж, из всички катедри на колежа преподаватели седяха край маси, хора питаха разни неща, получаваха внимателни отговори и накрая попълваха формуляри, които гарантираха на преподавателите, че ще запазят местата си поне още една година. Уилт обаче щеше да запази своето во веки веков. Катедрата по хуманитарна просвета нямаше никога да бъде разпусната поради липса на курсисти - за това се бе погрижил Законът за образованието. Щат, не щат, чираците щяха всяка седмица да изслушват по един час “Прогресивни мнения” в свободния си от професионални занимания ден; нищо не застрашаваше хляба на Хенри Уилт и той би могъл да се смята щастливец, да не беше скуката. Скуката и Ева.
Не че Ева бе скучна. Напротив, сега, когато имаше да се грижи за дъщери четиризначки, Ева Уилт бе разгърнала своя ентусиазъм дотам, че да се разпростре върху всичко “алтернативно” под слънцето. “Алтернативната медицина” се редуваше с “алтернативно градинарство”, с “алтернативно хранене” и дори с “алтернативни религии”, така че вечер, връщайки се от безалтернативната си работа в колежа, Хенри можеше само да гадае какво го чака в семейното гнездо - сигурно само беше, че ще е нещо различно от предния ден. Единствената постоянна характеристика май беше врявата, вдигана от четиризначките. Момиченцата се бяха метнали на майка си: там, където Ева проявяваше ентусиазъм и енергия, те умножаваха безбройните видове ентусиазъм по четири и се показваха неизтощими. За да избегне риска да се прибере рано, преди дъщерите му да са си легнали, Уилт си бе създал навика да ходи на работа пеш и да се връща пак така, отказвайки се на драго сърце от семейния автомобил. Имаше и друг проблем: Ева бе получила наследство от една своя леля и след като заплатата на съпруга й се удвои, семейството се премести от “Парквю авеню” на “Уилингтън роуд” в голяма къща с голяма градина. Тоест Уилтови се бяха придвижили нагоре по социалната стълбица, но според Хенри в това нямаше нищо хубаво; и понякога му се случваше да съжалява за старите времена, когато Ева се въздържаше да стига в един или друг свой ентусиазъм прекалено далеч, страхувайки се от мнението на съседите. Днес, от висотата на положението си като майка на четири деца и стопанка на истински господарски дом, тя нехаеше за него. Беше станала извънредно, страховито самоуверена.
Щом изтекоха двата му часа, Уилт прибра в кабинета си тетрадката със записаните нови курсисти и тръгна по коридорите на административния блок към стълбището. Докато слизаше, редом с него се озова Питър Брейнтри:
- Току-що записах петнайсет непомирисвали море нещастници за курса по мореходна навигация - съобщи той. - Направо масиран удар!
- Масираният удар ще бъде утре - отвърна му Уилт. - Мейфийлд свиква на съвещание всички преподаватели. Днес се опитах да разубедя две много настойчиви жени и четирима пъпчиви пубери да се запишат в курса по бързо четене, но не успях. Чудно ми е защо още не сме въвели и курс по бързо решаване на кръстословицата от “Таймс”, например за петнайсет минути. Такова постижение би повдигнало самочувствието на хората много повече, отколкото ако бият рекорда по скоростен прочит на “Изгубеният рай”.
Двамата прекосиха фоайето, където госпожица Пансак продължаваше да записва желаещи за своя “Начален курс по бадминтон”.
- Пие ми се бира - каза Брейнтри. 
Уилт кимна: каквото и да е, само да се прибере по-късно у дома. През входа продължаваха да се точат кандидати, колите бяха паркирани нагъсто по “Пост роуд”.
- Как прекара във Франция? - запита Брейнтри.
- Е, как да прекарам на палатка с Ева и малките. В първия къмпинг ни помолиха да си тръгнем, след като Саманта преряза вантите на две палатки. Нямаше да е голяма беля, ако жената в едната от тях не се оказа астматичка. Това при Лоара. А във Вандея се случихме съседи на някакъв германец, воювал на Източния фронт. Човекът още страдаше от последиците; не знам дали ти се е случвало някой да те буди посред нощ с крясъци Flammenwerfer!, но мога да ти кажа, че къса нервите. От този къмпинг си тръгнахме, без да ни молят.
- Мислех, че ще слизате към Дордон. Ева казала на Бети, че чете някаква книга за три реки, в която просто се влюбила.
- Може да се е влюбила в книгата, ама не и в реките - отговори Уилт, - поне не в онази, до която разпънахме палатката. Валя толкова силен дъжд, че все едно втора река течеше от небето; с палатката си е зор дори когато е суха, а там платното така подгизна, че тежеше цял тон, освен това трябваше да се катерим с него нагоре по брега, стотина метра през къпинака, сред истинско пороище... - той млъкна. Споменът бе мъчителен.
- И сигурно е продължило да вали - предположи съчувствено Брейнтри. - При нас така стана.
- Да - потвърди Уилт, - пет дни без прекъсване. После отидохме на хотел.
- Най-добре е така. Ядеш свястна храна, спиш удобно.
- Е, с нас не беше така, след като Саманта се изсра в бидето. Към два часа се събудих от вонята и... Слушай, дай да говорим за нещо цивилизовано.
Двамата влязоха в кръчмата “Котка в чувал” и си поръчаха бира.


- Естествено, всички мъже са егоисти - обяви Мейвис Мотръм. Двете с Ева Уилт седяха в кухнята на “Уилингтън роуд”. - Патрик никога не се прибира преди осем часа и все се оправдава със Свободния университет. Но университетът няма нищо общо или ако има, то е, че някоя парясана курсистка си е поискала чукане извън редовните часове. Не че кой знае колко ме е грижа. Оня ден вечерта му казах: “Щом си решил да се излагаш, като търчиш по чужди жени, не ти се меся, но не мисли, че ще преглъщам и занапред. Развяваш си байрака и аз ще развея моя...”
- И той какво каза? - попита Ева, проверявайки горещината на парната ютия. Готвеше се да глади роклите на четиризначките.
- О, изтърси някаква глупост от сорта на това, че не му пукало дали преглъщам, смуча или ближа. Мъжете са такива простаци! Не мога да разбера защо изобщо се занимаваме с тях.
- Понякога ми се ще и Хенри да е по-груб - замечтано каза Ева. - Открай време не е особено енергичен; сега разправя, че много се изморявал, защото всеки ден ходел пеш на работа. Вярно, това са шест мили, може би казва истината.
- А може и да я крие - подхвърли ядно Мейвис. - Нали си чувала, тихите води...
- Хенри не е такъв. Щях да разбера. Освен това, откакто се родиха четиризначките, той е страшно грижовен.
- Да, но с каква цел? Задавала ли си си този въпрос?
- Искам да кажа, че е внимателен с мен. Става в седем, носи ми чай в леглото, през нощта ми приготвя...
- Ако Патрик започне да се държи така, ще ме налегнат подозрения - заяви Мейвис. - Не звучи естествено.
- Не звучи, наистина, но Хенри си е такъв. Мил е по природа. Само дето не е властен. Казва, че било, понеже живеел с пет жени и можел да разбере кога е в малцинство.
- Ако наистина доведеш и онова момиче au pair, ще станете даже шест.
- Ирмгард не е точно момиче au pair. Тя ще се нанесе в мансардния апартамент и ще помага в домакинството, когато може.
- Което значи никога, съдейки по преживяванията на Евърардови с тяхната финландка. Тя ставала чак по пладне и не оставяла нищо за ядене в къщата.
- Финландците са други - отвърна Ева. - Ирмгард е германка. Запознахме се у семейство Ван Донкенс на протестното им парти срещу световното първенство. Знаеш ли, те тогава събраха близо сто и двайсет лири за изтезаваните тупамароси .
- Аз пък мислех, че в Аржентина вече няма тупамароси. Армията не ги ли изтреби всичките?
- Е, някои са успели да избягат - рече Ева. - Както и да е, запознах се с госпожица Мюлер, споменах, че имаме празен мансарден апартамент, и тя веднага поиска да го наеме. Сама ще си готви и прочие.
- Не я ли попита точно какво “прочие”?
- Ами всъщност не, но тя ми каза, че иска да учи много и че страшно обича да спортува.
- А Хенри на какво мнение е по този въпрос? - запита Мейвис. Главно това я интересуваше.
- Още не съм му казала. Знаеш какъв е, когато стане дума за чужди хора в къщата, но смятам, че ако тя си стои горе, не излиза вечер и не се мярка пред очите му...
- Ева, скъпа - гласът на Мейвис трептеше от искреност, - зная, че не е моя работа, но дали не изкушаваш съдбата? Макар и мъничко?
- Ами! Та това е толкова добра сделка. Може да наглежда четиризначките, когато излизаме, а пък и къщата е прекалено голяма само за нас и горе никой не се качва.
- Ще се качва, когато тя заживее там. Къщата ви ще стане кервансарай, а и тази госпожица сигурно има магнетофон. Всички чужденки имат.
- И да има, няма да го чуваме. Поръчала съм специална подова настилка и оня ден се качих с транзистора, за да проверя. Нищо не се чува.
- Ти си знаеш, скъпа. Аз ако имах момиче au pair вкъщи в добавка към Патрик, щях да държа да чувам някои неща.
- Нали си казала на Патрик да прави каквото ще?
- Не в дома ми - отвърна Мейвис. - Другаде може, обаче пипна ли го да се прави на Казанова вкъщи, ще има да съжалява.
- Е, Хенри не е такъв. Според мен той няма и да я забележи - каза със задоволство Ева. - Споделих с госпожица Мюлер, че е много кротък, голям домошар, а тя каза, че самата търси преди всичко мир и спокойствие.
Мейвис отбеляза наум, че точно мир и спокойствие няма да получи госпожица Мюлер, ако заживее под един покрив с Ева и четиризначките, ала си замълча. Допи кафето си и стана да си ходи.
- Все пак аз бих държала Хенри под око - подхвърли тя на тръгване. - Сигурно не е такъв, но на мъжете не може да се вярва. А доколкото познавам чуждестранните студентки, те идват тук и за други неща, не само за да учат английски език.
Мейвис излезе, качи се в колата си и потегли към къщи, като по пътя се питаше защо толкова я плаши свещената простота на Ева. Дума да няма, Уилтови бяха странна двойка. И откакто се преместиха на “Уилингтън роуд”, нейното, на Мейвис Мотръм, влияние върху тях доста отслабна. Минали бяха дните, когато Ева бе нейно протеже в кръжока по икебана. Може би просто ревнувам, помисли Мейвис. От друга страна, кварталът на “Уилингтън роуд” бе един от най-престижните в Ъпфорд и човек можеше да спечели светски дивиденти от познанството си с Уилтови. На ъгъла при “Ригъл гардънс” фаровете й осветиха Уилт, който крачеше бавно към къщи. Тя му викна, но той не я чу, потънал в мислите си.

Както винаги мислите на Уилт бяха мрачни и объркани. Още по-мрачни и объркани ги правеше това, че не разбираше откъде се явиха в главата му. Сигурно имаха нещо общо със странните сцени на насилие, раждани от въображението му. И с потисканото неудовлетворение, което само отчасти можеше да се обясни с работата му, с факта, че е женен за човекодинамо, и с антипатията му към атмосферата на “Уилингтън роуд”, където всички съседи бяха светила в областта на високоенергийната физика или нискотемпературната проводимост и печелеха повече от него. Не, освен всички тези полуобясними причини имаше още нещо: чувството, че животът му до голяма степен е безсмислен и че отвъд границите на индивидуалното битие и съзнание се простира вселена, в която властват хаос и произвол, и все пак нещата в нея са взаимосвързани по непостижим за ума му начин. Уилт разсъждаваше върху парадокса на материалния прогрес и духовния упадък, но както винаги единственият извод, до който стигна, беше, че бирата на гладен стомах му се отразява зле. Утеши се с мисълта, че сега, когато Ева се е увлякла по “алтернативното градинарство”, има изгледи у дома да го чака топла вечеря и щерките му да са си легнали. Само да не се будеха нощем! Достатъчно се намъчи да става в малките часове, когато бяха бебета и трябваше да им топлят четирите градуирани шишета. Този период бе, общо взето, приключил и ако не се смятаха инцидентните пристъпи на сомнамбулизъм у Саманта или проблемите с пикочния мехур на Пенелопи, Уилт се радваше на несмущаван сън. Така че той пое по “Уилингтън роуд” между двете редици дървета и когато наближи дома си, откъм кухнята го приветства мирис на задушено със зеленчуци. Уилт се почувства относително разведрен.