ИСАК ПАСИ СМЕШНОТО ПРЕДГОВОР Неведнъж смехът е бил разглеждан като признак на човешкото. И не само в онзи смисъл, че човекът е единственото същество, което се смее, но още и в този, че характерът на човека се разкрива в смеха – кажи ми на какво и как се смееш, за да ти кажа какъв си. Смехът е зрим показател на човешката характерология, лакмус на темпераментите, отворената уста на смеещия се е прозорец, през който поглежда душата. Ето и някои мнения: Хобс: “Внезапното ликуване е страстта, която причиняват тия гримаси, които се наричат смях. Тя бива причинена у хората или от някое тяхно неочаквано действие, което им се е харесало, или от долавянето на нещо уродливо у другиго, в сравнение с което те изведнъж почват да се възхищават сами от себе си. Тя е свойствена главно на тия, които съзнават, че способностите им са много ограничени, и които са принудени да поддържат своето собствено уважение към себе си, като наблюдават несъвършенствата на другите. Ето защо да се смееш много на недостатъците на другите е признак на нищожност. Едно от задълженията на издигнатите хора е да помагат на другите и да ги избавят от хорския присмех, като сами подражават на най-способните.” Дидро: “Смехът е пробен камък за вкуса, за справедливостта и за добротата.” Лихтенберг: “През целия си живот аз намирах, че при липса на други средства характерът на човека не може да се разбере по-добре, отколкото чрез шегата, която го обижда.” Кант: “Волтер казваше, че в противовес на многото трудности на живота небето ни е дало две неща: надеждата и съня. Той би могъл да добави тук и смеха, ако средствата да се възбуди той в разумните същества биха били толкова лесни.” Хофман: “Истинският смисъл на живота разбира само този, който умее да се смее.” Гьоте: “Нищо не показва характера на хората повече от онова, което те намират за смешно… Човекът на чувствата се смее често и когато няма нищо смешно… Разбиращият намира за смешно почти всичко, умният – почти нищо.” Карлайл: “Никой човек, който веднъж се е смял от все сърце, не може да бъде непоправимо лош. Колко е важен смехът – ключът, с който можем да дешифрираме целия човек!… Човекът, който не може да се смее, не само че е в състояние да извърши предателство, коварство, разбойничество, но и целият му живот е вече предателство и измама.” Дори само тези мнения за смисъла и значението на смеха показват колко мъчна е всяка унифицираща теория за смеха. Още по-трудно е монистичното обяснение на смешното. Сложно и многолико явление, смешното като че ли само бяга от всяко намерение и всеки опит да бъде сложено в строги рамки, да бъде подведено под единен принцип. Изглежда, на него му доставя удоволствие с нови и различни примери да излиза от тези рамки и от този принцип, да си слага други дрехи, да се показва в други лица. Един от първите, който разбра това, е Жан Пол Рихтер, той е и един от първите философски теоретици на смешното през новото време: “Открай време смешното не иска да попадне в дефинициите на философите – освен насилствено – просто затова, защото чувството за смешно приема толкова много лица, колкото и безобразности дава; измежду всички чувства то единствено има един неизчерпаем предмет, равен на безброя криви линии.” Жан Пол може би сам не е предвиждал колко справедлива ще се окаже тази придобила смисъла на проклятие прогноза. В нейна полза говорят титаничните, но все не съвсем успешни усилия на философите от последните два века да подведат родовете, видовете и проявите на смешното под ригористичните категории и понятия на философията. И ако въпреки понякога непосилните трудности пред монистичното обяснение на смешното авторите пак са прибягвали до него, това не се дължи на суетна амбициозност, а на едно легално научно изискване. Както в много други области, така и в областта на комичното науката не е възможна като просто изреждане, като елементарна дескрипция, свеждаща се до: това е смешно поради онова, а онова е смешно поради това. Ако в тези “това” и “онова” не се намери нещо общо, ако тук не бъде постигнат някакъв, макар и с приблизителни очертания общ принцип, науката трябва да се задоволи или със скуката на педантичните класификации, или откровено да признае своето безсилие, прибягвайки до всемогъщия агностицизъм – ignoramus et ignorabimus, можем да се смеем, колкото желаем, но какво е смешното, не знаем и няма да узнаем. Смешното е така многостранно, както и самият живот. То озарява лицето на детето, което само ни привлича със своята наивна прелест, избликва в гръмкото и радостно веселие, живее в мекия хумор, гримасничи в пародията, плющи в хладната ирония. Едва ли може да бъде резултатен опитът да се даде всеобемаща дефиниция на смешното. Трудността на всяка теория за смешното идва не от примерите, които щ се изплъзват и следователно тя не може да обясни. Ще се намери още някакъв пример, ще се открие неизвестен дотогава щрих на живота, които да покажат, че дефиницията е именно дефиниция, т. е. непълна и в една или друга степен приблизителна. Но въпреки всички трудности пред теорията за смешното тя не може да се откаже от формулирането – повече или по-малко строго – на неговата същност. Каквито и колкото да са пораженията на предшествениците, те не могат да поучат следовниците. Ако теоретикът се “поучи” докрай от предишния опит, това сигурно ще го накара да се откаже от доброволно и свободно поетата роля на теоретик на смешното. Но, както е известно, единствената поука от историята е, че човек не се учи от нея. И опитите да се направи строга класификация на видовете смешно, с оглед те да се подведат под стриктна номенклатура, са обречени на неуспех поради подвижността на “комическата материя”, поради нейните многобройни преходи и тънки нюанси, поради това, че безброй факти, ситуации, събития, явления могат да станат смешни. Една педантична класификация на смешното, при която всеки род, вид и пример трябва да имат точно фиксирано място, ще заприлича на литературния експеримент на Шекспировия Полоний, който различава представления “трагически, комически, исторически, идилически, идилическо-комически, историческо-идилически, трагическо-исторически, трагико-комико-историко-идилически”, сиреч няма да бъде никаква класификация, а обикновена схоластика. Но ако класификациите от този род не са възможни, както не са възможни и всеобхватните дефиниции, които именно поради стремежа за всеобхватност са най-малко обхватни, то напълно е възможно изследването на по-общите принципи на смешното, на механизмите, които лежат в неговата основа, на неговите феномени, както и на принципите на неговите типове. От успеха на такова изследване естетиката с нейния почти постоянен вкус към комичното и комедията може да получи много. Стига да може. Авторът на една нова книга за смешното трябва да знае всичко това. А другите са, които могат да кажат докъде завършват неизбежните поражения и откъде започват – ако ги има – възможните сполуки. София, декември 1971 Исак Паси КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ Пред всяко второ издание авторът се изкушава дълго от мисълта да преработи “своето” първо издание: за да го приближи до по-съвременното състояние на науката и за да го съобрази с най-последните си възгледи по разглежданата проблема. Изкушава се дълго, докато най-сетне разбере, че подобни начинания са неизчерпаеми – и безнадеждни. И тогава той – за своя утеха – не може да не си припомни мисълта на Хайне: “Както стрелата, излетяла от тетивата на лъка, не принадлежи вече на стрелеца, така и думата, веднъж откъснала се от устните, вече не принадлежи на автора си, особено ако е напечатана и следователно – размножена.” София, май 1978 И. П. КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ А едно последно издание на “Смешното” – след близо четвъртвековния живот на първото – вече може да се оправдае само с неизчерпаемостта на смешното – като минало, като настояще и като бъдеще. София, октомври 1993 И. П. УВОД Комичното е традиционна естетическа проблема. Появила се заедно с възникването на естетиката, оживотворявана в периодите на разцвет на комедията, проблемата за комичното е поддържала почти непресъхващ интерес към себе си, който понякога я е превръщал в доминираща естетическа проблема. Изследването на смешното винаги е вървяло в най-тясна връзка с изследването на комичното. Много периоди от развитието на естетиката и на поетиката не са различавали комичното от смешното и са употребявали тези термини като синоними. За да определи комедията, Аристотел дефинира смешното, а тази дефиниция му служи за разграничителен критерий между комедията и трагедията. В естетиката на по-новото време преобладава идеята за различието и дори за противоположността между комичното и смешното. От началото на ХІХ в. са известни два опита да се докаже тази идея, но тяхната научна резултатност и досега остава проблематична. Първият философски промислен опит за разграничаване на смешното от комичното принадлежи на Хегел. В своята “Естетика” Хегел се противопоставя на честото смесване на смешното със същински комичното и за разлика от Аристотел твърди, че в основата на истинската комедия трябва да бъде не просто смешното, а същински комичното. “Смешен може да стане всеки контраст на същественото и неговото явление, на целта и средството – противоречие, чрез което явлението снема себе си в самото себе си и целта се унищожава сама в своето реализиране. Но трябва да предявим още едно по-дълбоко изискване за комичното. Например пороците на хората не са нещо комично. Много сухо доказателство за това ни дава сатирата, в колкото по-ярки цветове рисува тя противоречието на действителния свят спрямо това, което би трябвало да бъде добродетелният човек. Глупостите, безсмислието, малоумието, взети сами по себе си, също така не са комични, макар че им се смеем… Напротив, за комичното е необходимо изобщо безкрайно благоразположение и упованието, че се издигаме изцяло над собственото си противоречие и не сме огорчени и нещастни в него: блаженството и щастието на субективността, която, уверена сама в себе си, може да понесе разлагането на своите цели и реализации. Вкостенелият разсъдък е най-малко способен на това тъкмо там, където става най-смешен за другите в своето поведение.”[1] Комичното има като своя най-съществена черта контрастите вътре в самото себе си, а комическото съзнание се отличава с веселостта, присъща на субективността, която се е издигнала над собствените си противоречия, без да се огорчава от тях. Затова, докато смешното е субективно, комичното е повече или по-малко обективно и истинската обективност на комическия герой се изразява най-напред в това, че той сам по себе си е комичен. “Трябва да различаваме много добре дали действуващите лица са комични сами за себе си, или са такива само за зрителите. Само първото може да се смята за истинска комичност, майстор в която е бил Аристофан.”[2] Следователно у героя трябва да има нещо иманентно комично, а не само такова, което е смешно в привидността за зрителите, за да попадне в истинската комичност, в противен случай той според Хегел ще излезе от нея поради недостатъчна или липсваща обективност. Теорията на Хегел е първата теория за комичното, която го противопоставя на смешното и в това противопоставяне му придава чертите на обективното, историческото и в този смисъл на субстанционалното, въпреки че в друго отношение за Хегел комична е именно липсващата субстанционалност. “Индивидът е по-комичен тогава, когато трябва да се осъществят наистина с привидността на голяма сериозност и широки приготовления цели, които са дребнави и нищожни сами по себе си, но когато субектът не постига намерението си, за него в действителност не загива нищо тъкмо защото е искал нещо, което е малозначително в себе си, така че той може да се издигне от тази гибел свободно и весело.”[3] Хегел придава на комичното по-богато социално съдържание за разлика от смешното, което може да включи едва ли не всички форми на индивидуалния произвол или на каприза, играта на фантазията и т. н. Но тъкмо тук, в обхвата на това съдържание, е и уязвимият пункт на Хегеловата концепция за комичното и смешното. Защото комизмът извира не само от контрастните противоречия в самите неща, но също така – и не по-малко – от противоречията между нещата и нашите понятия за тях, от субективните намерения, обективирали в нещата своите противоречия и дисонанси. Хуморът, пародията, иронията – тези вековни територии на комичното – показват неговата много по-широка сфера от онази, която му отрежда Хегел, защото в нея попада и много от онова, което Хегел отдава на просто смешното. Теорията на Хегел получи широко разпространение. Не само сред ортодоксалните хегелианци като Фридрих Т. Фишер, но и сред автори, склонни да тълкуват проблемата в спекулативен смисъл. Според А. В. Ботц грозното се превръща в глупаво, глупавото в смешно, а смешното се въздига в идеалния свят на красивото чрез комичното, при което смешното остава в субективното, а комичното прониква до обективното.[4] В съвременната марксическа естетика е направен опит да се преосмисли в социално-икономически план Хегеловата концепция за комичното и смешното, да се намери разликата помежду им в участието или безучастието на “икономическия фактор”, в това, че първото е “социално”, а второто е “индивидуално”. Юрий Борев пише: “Явление, което в определени връзки и обстоятелства може да бъде смешно, при други обстоятелства може да бъде комично. Когато няколко клечки кибрит подред се чупят, а техните главички се ронят, човек недоумява, сърди се, а понякога се смее. Но истински комизъм тук няма. А ето във филма “Великият гражданин” Шахов предлага на директора на кибритената фабрика да запуши с помощта на неговата собствена продукция. И несполучливите опити на човека, който с пълно право може да се нарече “творец на огъня”, да запали клечките на собственото производство са пълни с комизъм. Когато на човека неочаквано му падат панталоните, околните могат да реагират на това със смях. Но за да се появи истински комизъм, това, както и всяко недоразумение, трябва да се изяви в своята обществена светлина и значение.”[5] Различието между комично и смешно не може да се докаже и с помощта на социално-икономическите съображения. Комичното, комическият смях, обхваща и онова, което се проявява в бита, в личното и индивидуалното, без да е необходима някаква връзка или асоциация с лошокачественото производство или с икономическите стимули. В комичното попадат такива житейски детайли като битката на Дон Кихот за шлема на Мамбрино или неговото сражение с винените мехове, подхвърлянето на Санчо Панса в одеялото и изнасянето на Фалстаф в коша с мръсното бельо, ритниците, получени от Кандид, след като е целунал Кюнегонд, безбройните недоразумения, преобличания, побои и злополуки във фарса, водевила и комедията. За да се смекчи строгостта (а и неубедителността) на социално-икономическия критерий за разграничаване на комичното от смешното, се прибягва до още един признак – обществената значимост, широката обществена значимост на явлението. “Комичното е смешно, имащо широка обществена значимост. То предизвиква социално оцветения, насочения към определен обект смях.”[6] Дори ако не се обърне внимание на неопределеността на фразата “обществена значимост”, “широка обществена значимост” (кое е обществено значимо и кое не е, кое е широко и кое е тясно обществено значимо), този признак също не спасява класификацията, защото обществената значимост на явлението не може да бъде критерий за комичност – едно съвсем различно качество. Ако комичното явление е обществено значимо, това само означава, че и принадлежащият му комизъм е обществено значим – нищо повече. Така наречената обществена значимост не може да разграничи нито комичното от смешното, нито комичното от некомическия смях. От вярното твърдение, че не всеки смях се предизвиква от комични причини, че най-разнообразни източници – от гъдела до алкохола – пораждат смях, произволно се прави заключението, че разликата между комично и смешно е вече доказана. “Комичното – пише Борев – е смешно, но не всичко смешно е комично… Естетическата природа, социалният характер отделят комичното от широката сфера на явленията, способни да предизвикват смях. Смях могат да предизвикат не само комични, но и най-разнообразни явления, започвайки от гъдела и завършвайки с действието на възбуждащите напитки.”[7] Разликата между комическия и некомическия смях е изследвана многократно, но от нея не може да се изведе постулираното различие между комично и смешно. Некомическият смях не се предизвиква от нещо смешно, той не е смях от смешното. Некомическият смях не е аргумент в полза на съществуването на сфера на смешното, различна (или диалектически противоположна) от сферата на комичното, защото източниците на некомическия смях не само че не са смешни, но трябва да не бъдат смешни, защото само смешният или несмешният източник може да разграничи комическия от некомическия смях. Наистина думата смешно се употребява двузначно: казва се това е смешно, т. е. предметът, явлението предизвиква моя и на другите смях; и също така смешно ми е, т. е. моята субективна реакция се изразява в смях. Но във второто си значение думата смешно (смешно ми е) е само синоним на думата смях. Тази житейска словозамяна (смешно вместо смях) не трябва да замъгли изследването на същността на смешното като източник на комическия смях, внасяйки в него субективността, характерна за друго явление. Нито разликата между явленията, основани върху противоречиви контрасти в самите себе си, от една страна, и контрастът на същественото и неговото явление, целта и средството, от друга страна, нито разликата между социалното и индивидуалното, между икономически ангажираното и икономически неангажираното, между обществено значимото и обществено незначимото, нито най-сетне разликата между комическия и некомическия смях могат да докажат или да защитят донякъде различието (или диалектическата противоположност) между комичното и смешното. Естетиката познава още един опит да се намери разликата между комичното и смешното – вече с помощта на изкуството. И той е почти толкова стар, колкото опитът на Хегел и на неговите последователи, и той има на своя страна авторитетни мислители. Смешното се предоставя на живота, на природата, на цялата извънхудожествена действителност, а комичното само на изкуството, на художествения продуктивен дух, на света на изящното в неговата художествена многомерност. Философската аргументация на този възглед се оформи в школата на Шелинг. Сам Шелинг не противопоставя комичното на смешното. Но за него комичното е възможно само при едно преобръщане на идеала, което пък на свой ред е възможно само в изкуството. “Това преобръщане (Umkehrung) е изобщо същността на комичното. В този смисъл и древните също имаха комични и низки изображения… Така най-висшата мъдрост и вътрешна красота на художника може да се отрази в глупостта и грозотата на онова, което той изобразява, и само в този смисъл грозното може да стане обект на изкуството, при което чрез тази рефлексия то сякаш престава да бъде такова.”[8] Близо до идеята на немската натурфилософия е и мисълта на Кристиан Вайсе, според когото понятието за комично се разкрива като “унищожената (aufgehobene) грозота или като възстановяването на красотата от нейното абсолютно отрицание, каквото е грозотата”[9]. Именно това свързване на комичното с възможностите на изкуството послужи като аргумент за неговото отделяне от смешното. Щефан Шютце пише: “Комическият човек е нещо друго, отколкото смешният човек. В първото ние изразяваме едно естетическо, във второто едно морално съждение (в широк смисъл)… Поради това в една теория на изкуството трябва всъщност да се говори само за комичното, а не за смешното.”[10] След усилията, положени от школата на Шелинг, идеята, че смешното принадлежи на живота, докато комичното принадлежи на изкуството, придоби широка популярност и все по-често започна да се появява в многобройните немски естетики. Адолф Цайзинг: “Смешното има естествен, а комичното художествен произход.”[11] Йозеф Дипел: “Смешното е приписано от нашето разбиране на обекта или на обективното действие, докато комичното се намира в изображението, което е продукт на духа… Комичното е съзнателно, художествено подражание на смешното.”[12] Следователно смешно може да бъде всичко, което е извън изкуството, а комично – всичко, което е в изкуството. В сравнение с усилията на Хегел и на неговите последователи този опит за разграничаване на смешното от комичното е по-ясен и по-строг. Но не и по-убедителен. Защото едни и същи ситуации, действия, характери, поведения, слова и изречения – в живота и в изкуството – могат да бъдат еднакво смешни или еднакво комични. Защото като смешни тези ситуации, характери и изречения не получават ново качество, не придобиват нов облик, когато се транспонират от живота в изкуството. Широко използваният аргумент, че в изкуството те се осмислят от естетическия идеал на художника, от който всъщност придобиват чертите на комичното, е само една метафизическа конструкция, която не обяснява нито природата на смешното, нито още по-малко комичността като качество, добавено към смешното. Важен господин се спъва на улицата и пада. Ние се смеем. В кадъра филмовият герой – важен господин, се спъва на улицата и пада. Ние пак се смеем. Важна дама преживява на улицата конфузия с тоалета си. Ние се смеем. Филмовата героиня – важна дама, преживява конфузия с тоалета си. Ние пак се смеем. Характерът и поведението могат да са еднакво смешни в живота и в изкуството, без да придобиват в изкуството някакъв друг смисъл или други особености – в качеството им на смешни или в качеството им на комични. Вицът, остроумието, находчивата реплика са смешни и в комедията, и във веселата компания, и около масата, и сред другарското общество. Не може да се приеме, че непринуденото остроумие е само смешно, а същото, вече вложено в устата на героя на комедията, става комично. Не може да се приеме, че например шутът, този професионален смехотворец, е само смешен, а остроумията му, когато са записани в книга, стават комични. Освен ако се признае, че шутът е художник, комически художник, но тогава границите на изкуството, на комическото изкуство ще се разширят дотолкова, че ще изчезне всяка определеност и на изкуството, и на комичното. Тогава и всяко смешно слово ще претендира, че е изкуство, а авторът му – че е художник. Смешното е един от многото мостове между живота и изкуството, то съществува с еднаква сигурност и в двете области, като запазва в тях най-същественото и най-съкровеното си действие – да поражда комически смях. Какво е отношението между комичното и смешното, синоними ли са тези термини, или между тях има и някаква разлика? Комичното може да се разбира по-ограничено и по-широко. В тесен смисъл комичното е смешното, онова, което поражда адекватна реакция, комически смях, обективната страна в отношението смешно – комически смях. Но в един по-широк смисъл в комичното се включва и комическият смях, породената от смешното субективна реакция, субективната страна в отношението смешно – комически смях. В този по-широк смисъл комичното е различно от смешното, доколкото включва и ефекта от смешното, комическия смях, който именно е ефект от смешното, а не самото смешно. Теорията за комичното трябва да започне от разграничаването на смешното и смеха. Това разграничаване не е продиктувано от семантична претенциозност, нито от пристрастие към класификации, а е действителен изходен пункт на теоретичния анализ, традиционно присъщ на естетиката. Защото, ако във вековечните категории на тази наука – красиво, възвишено, трагично – винаги са си оспорвали правата или най-малко са водели борба за духовна теория обективното и субективното, то не в по-малка степен тази борба може да се види и в теорията за комичното. И тук обективното и субективното имат свои периметри и съвсем разумно е да се започне с термините, даващи най-очевиден израз на това различие. В комичното взаимодействието и противопоставянето между обективното и субективното е в някои отношения по-непосредствено и по-изразено, отколкото в останалите естетически категории и поради това демаркационната линия тук се нанася с по-малко усилия. Смехът е субективно явление както поради принадлежността си към субекта, поради това че е състояние на субекта, така и поради естеството му на субективна реакция, породена от определени обективни източници. Терминът смях акцентира върху индивида, човешкия индивид, и неприемлива е теоретическата версия за смеха при някои животни, като хиени или маймуни. Естествено на всяко чисто човешко достояние могат да се намерят зачатъци, елементи и предпоставки у животните, но още Аристотел е знаел, че “човек единствен от живите същества се смее”, че “никое от другите животни не се смее”.[13] По своите физически и физиологически признаци смехът е относително неизменно явление. От епоха в епоха се виждат и чуват бързите и прекъснати издишвания, предизвикани от неволни ритмични контракции на някои дихателни мускули, отворената уста и донякъде оголените зъби и тези сякаш изместени настрани бузи. От античността е дошла комическата маска, застиналият в изображението смях. Физическият портрет на смеха малко зависи от условностите и от преходното във времето, но смехът има свои степени и видове, които зависят както от особеностите на субекта (субектът е единственият субект на смеха), така и от обективните причини, които го пораждат. А това дава отпечатък и върху характера на самия смях, дори на неговите чисто външни особености. Усмивката, радостна или тъжна, още не е смях, а по-скоро някакъв протосмях, обещание за смях, което невинаги се изпълнява, полусмях. Самият смях бива радостен, безгрижен, смях заради смеха и като че ли без отношение към предмета, който го поражда, често той изглежда да е безпричинен, само необходим спътник на доброто настроение и отличното разположение на духа. Но смехът може да бъде насмешлив, смях над нещо, смях с отношение, често добродушно, но невинаги ръководено от най-добри намерения. Сега смехът е насочен и в неговата насоченост може да се открие цял спектър от отношения. Смехът бива сатиричен и саркастичен, когато позицията на смеещия се спрямо нещо извън него или спрямо самия него включва омраза, негодувание, вътрешна непримиримост, пълна несъвместимост с убеждения, възгледи и чувства, и тогава тя се изразява в мрачния, гневния, суровия смях. За да се стигне най-сетне до жестокия смях, придаващ особен вид на лицето на смеещия се, което може би в еднаква степен изразява смях и болка. Сардоничният смях включва гнева и особено болката – както болката за друго, така и преди всичко болката на смеещия се. Аристотел споменава това от пръв поглед странно явление. “Казват, че и във война при ударите в областта около диафрагмата се случва да се смеят поради топлината, получена от удара.”[14] Тези степени на смях зависят колкото от обективния източник, толкова и от субективната нагласа, те са слабо свързани с историческата еволюция, срещат се еднакво или почти еднакво в различни социални общности. Смехът е една от най-дълбоките потребности на човешкото същество – детето започва да се смее, преди да е започнало да говори, и най-дълбока потребност на човешкото общество – смехът на човечеството предхожда неговата промислена теоретическа дейност. Смехът не е застиналата неподвижност на комическата маска – през нея се виждат не само степените на смеха на смеещия се човек в техните видими и невидими преходи, но също така и типовете, видовете смях в зависимост от източниците, които ги предизвикват и обуславят. Смехът като субективен компонент в широкия смисъл на категорията комично, комическият смях, трябва да се различава от несъмнено по-многообхватната сфера на смеха, от всички видове на некомическия смях. Разликата между смях и смешно като един израз на разликата между субективно и обективно принадлежи на широко разбраното комично. Аналогични различия се откриват и в други, далечни от комичното области. Страхът е субективно състояние и субективен ефект, а страшното се отнася към обективното, към онова, което обикновено поражда у човека състояние на страх. И ужасът е човешко състояние, а ужасното е нещо вън от човека, което предизвика у него ужас. Смешното – неговата наличност или липса – обуславя най-съществената разлика в смеха. Тази разлика идва от неговия източник, от неговата релевантност или ирелевантност спрямо смеха – смях предизвикват както смешното, така и напълно индиферентни източници. Аристотел отделя смешното, което той неслучайно дефинира в “Поетика”, от смеха от гъдел, който той също така неслучайно разглежда в “За частите на животните”. Според Аристотел смехът от гъдел се дължи най-вече на нежността на човешката кожа,[15] докато смешното се дължи на особености в самите неща.[16] В по-ново време Жан Пол класифицира физическия и духовния смях с оглед на различния източник на удоволствието. Физическият смях (korperliche Lachen) възниква или без духа, който да го възбужда (при рана в диафрагмата, истерия, гъдел), или е просто следствие на духовното (и тогава той еднакво служи за изразяване на болка, ярост, отчаяние). Физически е не само смехът, предизвикан от механични, физични изменения, но също така и от душевни състояния, които сами по себе си не са смешни. Друг е източникът на втория вид смях, на духовния смях. “Да се обяснява удоволствието при духовния смях (geistige Lachen) от физическия би означавало да се извлича сладостният елегантен плач от дразненето на слъзните жлези.”[17] Психологията на смеха проявява еднакъв интерес към смеха, предизвикан от смешното и от несмешното, дори понякога тя предпочита като обект на изследване смеха от индиферентни източници. За разлика от психологията естетиката предварително изключва този смях като съществуващ извън нейния собствен обект. Към извънкомическите, извънестетическите форми на смеха се отнасят два рода смях с принадлежащите им видове. Първият: смехът, причинен от физични, химични и биологични фактори. Вторият: смехът, съпътствуващ някои психични състояния като външен и незадължителен признак на тези състояния. Към първия род непредизвикан от смешното смях се отнася смехът от гъдел. Върху гъдела и смеха като негов ефект съществува обширна литература, много е направено, за да се изследват физиологичните, биологичните и психологичните аспекти на този смях, както и на смеха изобщо.[18] Не липсват и любопитни обяснения, като например, че животните се смеят с опашките си или че чрез смеха първобитният човек е отърсвал от себе си връхлетелите го паразити. Но какъвто и напредък да е постигнала теорията за смеха от гъдел, той се отнася до физиологията и психологията в същата степен, в каквато не се отнася до естетиката. Защото безспорно е, че от всички възможни причинители на гъдел – косъм, сламка, молив, нокът, пръст, нито един сам по себе си не е смешен. Тук смехът е предизвикан не от определеността на предмета, а от неговите чисто механични въздействия върху някои части на човешкото тяло, върху нежната човешка кожа (Аристотел). Непредизвиканият от смешното смях обхваща и други видове: смеха при някои интоксикационни психози, причинен от действието на токсични вещества, като алкохол, морфин, кокаин, хашиш, марихуана, а също така и от въздействието на райския газ. Извън физиологичните процеси, характерни за този вид смях, той има свои психични аспекти, но както и да се поделят в тази област интересът между физиологията и психологията, безспорно е, че източникът, който го предизвиква, не е смешен, че смехът от отрови и химични вещества не е смях от смешно. Тук се отнася и смехът, причинен от вируси и изобщо от болестни състояния на организма. Съобщава се за особено заболяване в Африка, което протича като непрекъснат и неподдаващ се на спиране смях и чиято прогноза невинаги е благоприятна. Какъвто и да е източникът на тази “болест на смеха”, вирус или някакъв неизвестен причинител, той се отнася до смешното толкова, колкото косъмът или сламката в качеството им на оръдия на гъдела, и следователно естетиката е безразлична към него. Към същия вид смях се причислява смехът – признак на други болестни състояния, например на мозъчната атеросклероза, на хебефренната шизофрения (hebephrenia) и други душевни разстройства. При тези видове смях причината е или в патологични изменения на организма, или в някакъв механичен, химичен или биологичен контакт на организма с тела или вещества, сами по себе си не смешни, но довеждащи до състояния, при които възниква реакцията на смеха. Друго е естеството на втория род некомичен смях. Към него се отнася т. нар. нервен смях, смехът, който съпътства и произтича от определени физически и душевни състояния, като студ, болка, страх, тъга, скръб. Още Апулей е знаел, че “някои чувства се превръщат в своята противоположност. Защото както честичко от радост се появяват сълзи, така и при оная силна уплаха не можах да удържа смеха си…”[19] Ако се вярва на Тит Ливий, и Анибал след поражението се усмихнал, а когато го укорили, че се смее при този всенароден плач, който сам той причинил, отговорил: “Както в очите се вижда състоянието на лицето, а така може да се познае и духът вътре в човека, по същия начин лесно бихте разбрали, че този смях, който укорявате, не е на радостно, а на почти обезумяло от нещастие сърце. Все пак той съвсем не е така ненавременен, както са тези ваши глупави и отвратителни сълзи.”[20] Изглежда, тази метаморфоза е стара, колкото светът, защото е позната още от библейските текстове: “И при смях някога сърцето боли, и краят на радостта бива тъга.”[21] Нервният смях, смехът, съпътстващ определени душевни състояния, които най-често не предизвикват смях, е може би пригоден за теорията на Хърбърт Спенсър, според когото смехът е резултат от чувството, подбуждащо към мускулно движение. “Главната причина за смеха е силното чувство, душевно или физическо, но трябва да се отбележи, че мускулните движения, които го съставят, се различават от много подобни на тях по това, че са безцелни.”[22] Но каквито и да са причините за нервния смях (Спенсър разпростира своето физиологическо обяснение към цялата област на смеха, за да създаде по този начин още една оригинална, но едностранчива и невярна теория), те също не се намират в смешното и по този белег нервният смях прилича на смеха от отрови, вируси и други индиферентни тела, той също е неадекватен на причините си. Последният вид духовен смях, който не произтича от смешното, но чийто източник в някои отношения и случаи се приближава до него, е радостният смях, смехът, който следва и изразява едно радостно чувство. Този смях (много често той не отива по-далече от усмивката) е свидетелство за радост, външна форма, чрез която се разкрива радостта. Такъв е смехът, съпътствуващ играта на децата, срещата с мил и отдавна несрещан човек, дългоочакваната приятна вест. Такъв е смехът при веселите игри или при радостта, когато се гледа играта на малките животни – котка си играе с кълбо, две телета весело подскачат, две козлета се бият, маймуните се закачат. Такъв е смехът – реакция на трогателните трудности на децата, на мъките им да преодолеят своите детски несгоди, на всички състояния, които предизвикват чувство на задоволство, облекчение, освобождаване от напрежението. Този смях не е над нещо или дори на нещо, а е просто заради нещо, весела игра на сапунени мехури, които излитат от чашата на детето, блуждаят безгрижно и изчезват така, както са дошли. Смехът е един от признаците на радостта и там, където няма смях, не може да има и радост. Както в двустишието на Атанас Далчев: Там радостта е непозната, и там смехът е чужденец. При определянето на радостния смях е необходима една съществена диференциация, без която отликата му от комическия смях ще остане неразбрана. Защото и при много от формите на комическия смях присъства облекчаващата радост, веселието и дори ликуването на душата. Но има разлика между смеха от радост и радостта от смях. В първия случай смехът не се поражда от смешното, а от радостното чувство, което на свой ред може да е породено от една сама по себе си несмешна ситуация или факт. Във втория случай смехът идва от смешното, радостта е възможна негова особеност, но не и непосредствената му причина. Спиноза определя смеха като чиста радост и го разграничава от подигравката. “Между подигравката (за която казах, че е зло) и смеха намирам голяма разлика. Защото смехът, както и шегата, е чиста радост; затова, стига само да не се стигне до крайност, той сам по себе си е добро.”[23] Но определението на смеха като “чиста радост” не е достатъчно, за да изрази истинската същност на комическия, на предизвиквания от смешното смях. Радостта сама по себе си не е смях и смехът сам по себе си не е радост. Има радост без смях, както и смях без радост – определението на Спиноза не обхваща тези случаи. При радостта смехът е само едно възможно, съпътстващо я състояние, при комическия смях радостта е само едно възможно, съпътстващо го чувство. Родовете и видовете на некомическия смях трябва да се изоставят при естетическото изследване, за да остане за него само комическият смях, единственият смях, който има естетически характер и поради това по право му принадлежи. Ако комическият смях е субективната страна в отношението смешно – комически смях, то, от друга страна, той е най-обективният смях в този смисъл, че е породен и се поражда от източници, които са му адекватни – от смешното. Комичното (в широкото му значение) включва двете страни, обективната (комичното в тесен смисъл, смешното) и субективната (комическия смях), но тяхната противопоставеност е само относителна. Комичното е жива, диалектическа категория, нейното обективно е обърнато към нейното субективно, а нейното субективно към нейното обективно, при нея обективното не е само обективно и субективното не е само субективно, между тях въпреки цялата им определеност има взаимни препращания и взаимни прониквания. Разгледани сами по себе си – а не корелативно, в пределите на отношението помежду им, – смешното и комическият смях разкриват своята обективно-субективна природа. В смешното субективните моменти имат такова значение, каквото имат обективните, а комическият смях въпреки своята субективност, принадлежност към субекта, дължи главната си особеност на нещо обективно, което е вън от него. Обективната страна на комичното – смешното, в качеството му на смешно винаги включва един субективен адрес. И най-обективната теория за смешното не е възможна без постоянни съотнасяния и постоянни позовавания на субекта. В комическата сфера и най-големите права на обективното не могат да доведат до тиранията на обективното. Защото субективният адрес на смешното е точен и в това отношение то има привилегировано положение. Ако още може да се спори дали красивото съществува само по себе си, или пък е красиво само за човека, то не е възможно да се води същият спор за тъжното или за смешното. Природата не може да бъде тъжна или смешна вън от способностите и да предизвика тъга или смях. Едно нещо е смешно, ако то е предизвиквало, предизвиква или ще предизвика смях – по дефиниция то е отправено към субекта. Като предизвикващо смях смешното е свойство и отношение, свойство, което постига себе си в отношението, особеност, която се разкрива адекватно в комическия смях. Но ако към смешното се предяви изискването всеки човек и при всички условия да реагира адекватно, т. е. със смях, и то със смях, точно дозиран от естеството на смешното, тогава всяка обективна теория за смешното става невъзможна, тъй като не е възможно изравняването на комическите реакции. И в живота, и в изкуството смешното за едни се оказва тъжно за други, но това естествено различие и многообразие в реакциите трябва да бъде превъзмогнато теоретически, за да се изследват източниците, които правят смеха комичен. И само когато смешното се представя в първична зависимост от обективните характеристики, които пораждат комическия смях (дори когато тези обективни характеристики са създадени от субекта творец), а не като изключителна прерогатива на чувството, образованието, личния интерес, емоционалната ангажираност или изобщо на субективната нагласа на смеещия се, става възможна теорията за смешното. Инак проблемата за комичното ще се сведе само до психофизиологията на смеха и тогава извън границите на смешното може да се окаже всяка класическа комедия само защото в салона ще се намери някой, на когото “не му е до смях”, или, както казва един от героите на “Венецианският търговец”: А други пък оцетен вид запазват, дори мъдрецът Нестор да им каже, че смешката си заслужава смях. Но и при най-обективното изследване смешното не може да се разбере като реалност, напълно независима от субекта, не само защото като смешно то съществува за субекта, но и защото субектът е източник и критерий на много от неговите най-съществени моменти, като преувеличение, краткост, изненада и т. н., които са преувеличение, краткост, изненада именно с оглед на човешките понятия, норми и критерии. Ако смешното е най-напред в някакво нарушение на нормите, то поне човешкият характер на тези норми е вън от всяко съмнение. И комическият смях, субективната страна на комичното, макар и да е субективен поради това, че е свойство на субекта, има обективен източник и този обективен източник, смешното, е, което му придава качеството на комически смях. Въпреки своята обективна детерминираност комическият смях не може да избегне капризите на индивидуалността и произвола на субективността. Той и начинът на неговото протичане не могат да не зависят от човешкия темперамент, различните темпераменти се смеят различно и дори по начина, по който те се смеят, може да се заключи пред какъв темперамент се намираме. Карл Фльогел цитира един италиански астролог от ХVІІІ в., според когото смехът на меланхолика се чува като хи, хи, хи, на холерика като хе, хе, хе, на флегматика като ха, ха, ха, на сангвиника като хо, хо, хо.[24] Смехът зависи не само от темперамента, не само невъздържаните и жлъчните се смеят повече от меланхолиците, но и жените се смеят повече от мъжете, както и децата повече от възрастните. Психологията на смеха се съобразява с индивидуалната страна на смеха: защо някой остава сериозен като статуя, когато се играе и най-смешната комедия; защо едни предпочитат грубото, драстичното и дори елементарно смешното, докато други се увличат от по-интелектуалните форми на изискания хумор или на елегантната ирония; защо едни се смеят сдържано, като че ли вътрешно, докато други дават многошумна изява на своите “комически вълнения” и тогава, когато нищо видимо не ги предизвиква. Има хора, които всичко превръщат в смях, на всичко реагират със смях и заличават всяка разлика между смешно и несмешно, които, обладани от такава неистова способност за смях, подобно на “език на камбана” залитат насам и натам, за да удавят всичко в своя немотивиран, безпричинен и затова глупав и досаден смях. Както Гоголовият мичман Антон Иванович Петухов, на когото “понякога само пръст да му покажеш, изведнъж ще се засмее, вярвай бога, и чак до вечерта ще се смее”. И като описаният от Лабрюйер “характер”: “Смята се, че хората се смеят само на смешни неща, но има и такива, които се смеят както на смешните, така и на онези, които не са смешни.”[25] Според Джордж Мередит “да се смееш над всичко, означава да не можеш да оцениш комичното в комедията”[26]. А в не по-малка степен – и в живота. Гледището на индивида с присъщия му произвол или каприз е недостатъчно и неподходящо, когато ще трябва да се анализира комическият смях като породен от смешното и независимо от нюансите и вариациите на индивидуалните възприятия и реакции. За изследването на комичното гледището например на мизантропа е така неподходящо, както и гледището на неутешимо смеещия се. Естетиката трябва да превъзмогне особеностите на смеха на индивида или на групата, на начина на неговото протичане, на неговата честота, за да се насочи към обективното и трайното, към онова, което не зависи от индивидуалните капризи, от личната или родовата конституция на човека. При цялата си зависимост от субекта комическият смях има обективен източник и в него трябва да се търсят стожерите, около които се разполага разнообразието на субективните комически реакции – предварителна опорна точка може да бъде само онова, което нормално, обикновено, от много хора не еднократно, а в продължение на дълго време се възприема като смешно. Разглеждането на смешното като обективна страна на комичното, чийто субективен компонент е комическият смях, е предпоставка за действителната обективност на всяка теория за комичното. Предметът, на който е посветена тази книга и до който иска да се домогне това изследване, не е комическият смях, субективната страна на комичното, а смешното като обективна даденост, която нормално и у нормалния човек предизвиква смях. Вниманието тук е преднамерено изместено от съвсем резонния въпрос за това, кой и как се смее, за зависимостта на смеха от индивидуалността, то не е съсредоточено в психичните характеристики на смеха – на некомическия или дори само на комическия. Предмет на предлаганото изследване е комичното в тесния смисъл на това понятие, обективната страна на комичното, смешното. [1] Г. В. Ф. Хегел, Естетика, 2, С., 1969, с. 753 – 754. [2] Пак там, с. 778. [3] Хегел, Естетика, 2, с. 755. [4] A. W. Bohtz, Ueber das Komische und die Komodie. Ein Beitrag, zur Philosophie des Sohonen, Gottingen, 1844, S. 28 – 88. [5] Ю. Борев, Комическое, М., 1970, с. 14. [6] Пак там, с. 16 – 17. [7] Ю. Борев, Комическое, с. 10. [8] Fr. W. J. Schelling, Philosophie der Kunst, Darmstadt, 1960, S. 213. [9] Chr. H. Wei?e, System der Aesthetik als Wissenschaft von der Idee der Schonheit, Th. I, § 29, Leipzig, 1830, S. 210. [10] St. Schutze, Versuch einer Theorie des Komischen, Leipzig, 1817, S. 11, 12. [11] Ad. Zeising, Aesthetische Forschungen, § 274, Frankfurt a. M., 1855, S. 272. [12] J. Dippel, Handbuch der Aesthetik und der Geschichte der bildenden Kunste, Regensburg, 1871, S. 48. [13] Arist. De part, an. III, 673a7 – 9, 28. (Навсякъде в тази книга, където се използват гръцки и латински източници, преводите са сверени с оригиналите от проф. д-р Георги Михайлов, за което му дължа признателност.) [14] Arist De part. an. III, 673a10 – 13. [19] Апулей, Златното магаре, І, 12, С., 1961, с. 33. [20] Liv. XXX, 44, 5 – 6. [21] Притч. 14, 13. [22] H. Spencer, The Physiology of Laughter, Essays: scientific, political and speculative, vol. II, London, 1901, p. 458. [23] Б. Спиноза, Етика, ІV, теор. 45, заб. 2, С., 1955, с. 237. [24] C. Fr. Flogel, Geschichte der komischen Literatur, Bd. I, Liegnitz u. Leipzig, 1784, S. 30 – 31. [25] Ж. дьо Лабрюйер, Характери, Варна, 1976, с. 264. [26] G. Meredith, An Essay on Comedy and the Uses of the Comic Spirit, London, 1934, p. 10.