На децата ми Елизабет и Дейвид и на снаха ми Алекзандра Рокуел ПЪРВА ГЛАВА Съединените щати в кулминацията от развитието си: империя или лидер В зората на новото хилядолетие Съединените щати имат превъзходство, което не е оспорвано дори от най-великите империи на миналото. От въоръженията до предприемачеството, от науката до технологията, от висшето образование до културата САЩ заемат безпрецедентна доминираща позиция на цялото земно кълбо. През последното десетилетие на XX век господстващото положение се превърна в задължителен компонент на международната стабилност. САЩ бяха посредници в споровете в основните конфликтни региони дотам, че в Близкия изток станаха неотменна част от мирния процес. САЩ толкова се ангажираха с тази своя роля, че почти ритуално се издигнаха в посредник, понякога дори когато не бяха поканени от замесените страни, както това стана в спора за Кашмир между Индия и Пакистан през юли 1999 година. САЩ се смятат едновременно за източник и гарант на демократичните институции по земното кълбо и все повече се утвърждават като арбитър за честността на избори в други страни и в прилагането на икономически санкции или други задължителни мерки, ако изискванията им не се изпълняват. В резултат американски войски са пръснати по целия свят от равнините на Северна Европа до линиите на конфронтация в Източна Азия. Тези временни американски ангажименти са на път да се превърнат, в името на опазването на мира, в постоянни военни отговорности. На Балканите САЩ играят по същество същата роля, както Австрийската и Османската империя в началото на миналия век, опазвайки мира чрез създаването на протекторати, като застават между воюващите етнически групи. Те господстват в международната финансова система поради това че са най-големият пул на инвестиционни капитали, най-привлекателното убежище за инвеститори и най-големият пазар за износа от чужди страни. Американската култура създава стандарти във вкусовете на хората по целия свят, въпреки че понякога става причина за национално недоволство в други държави. Наследството на 90-те години породи парадокс. От една страна, Съединените щати са достатъчно мощни, за да отстояват възгледите си и да постигат победа достатъчно често, за да предизвикват обвинения в хегемония. В същото време американските препоръки към останалата част от света нерядко отразяват или вътрешнополитически натиск, или затвърждаването на максими, произтекли от опита от студената война. В резултат на това доминиращата позиция на страната се съпътства от сериозна опасност тя да стане неадекватна на много от явленията, които засягат и трансформират световния ред. Международната сцена представлява странна смесица от зачитане – и подчинение – на американската мощ, съчетана понякога с гняв към нейните препоръки и с объркване, що се отнася до дългосрочните й цели. По ирония на съдбата превъзходството на САЩ нерядко се възприема с безразличие от собствения им народ. Ако се съди по медийното отразяване и настроенията в Конгреса – два важни барометъра, - интересът на американците към външната политика е достигнал най-ниската си точка в историята на страната.(1) Следователно благоразумието изисква вдъхновените политици да избягват дискусиите по външната политика и да определят лидерството по-скоро като отражение на актуалните настроения на обществото, отколкото като предизвикателство да разширяват кръгозора на Америка. Последните президентски избори бяха третите поред, на които външната политика не бе дискутирана от кандидатите. Особено през 90-те години американското превъзходство бе по-малко плод на стратегия, отколкото на поредица моментни решения, които трябваше да задоволят американските избиратели, докато в икономическата сфера то бе резултат на технологията и произтичащото от нея безпрецедентно нарастване на американската производителност. Поради всичко това все по-голямо стана изкушението да се действа сякаш Съединените щати нямат нужда от дългосрочна външна политика и могат да се ограничат до реакция на конкретния случай, когато възникнат предизвикателства. В апогея на силата си Съединените щати се оказват в иронично положение. Пред лицето на може би най-грандиозните и широкоразпространени промени, на които е бил свидетел светът, те не разработиха концепция, съответстваща на непосредствените реалности. Победата в студената война поражда самодоволство; задоволството от статуквото води до разглеждането на политиката като отражение на познатото в бъдещето; изненадващите икономически резултати подлъгват политиците да бъркат стратегията с икономиката и ги правят по-малко чувствителни към политическото, културното и духовното въздействие на огромните промени, породени от американската технология. Заедно с края на студената война съчетанието от самодоволството и просперитета заплаши чувството за американската съдба, което се изразява в следния двойствен мит: отляво мнозина виждат Съединените щати като най-авторитетен арбитър на събитията по места в целия свят. Те действат сякаш САЩ имат подходящо демократично решение за всяко друго общество, независимо от културните и историческите различия. При тази мисловна школа външната политика е приравнявана със социалната. Тя отхвърля значението на победата в студената война, защото, според нейните възгледи историята и неизбежното движение към демокрация ще доведат до разпадането на комунистическата система. В десния политически спектър някои си представят, че до краха на Съветския съюз се е стигнало повече или по-малко автоматично в резултат по-скоро от новопридобитата американска самоувереност, изразена в промяна на реториката (“империя на злото”), отколкото вследствие усилията на две партии в продължение на управлението на девет администрации близо половин век. Въз основа на това тълкуване на историята те смятат, че решението за световните проблеми е американската хегемония – налагането на американски решения в конфликтни точки по света чрез безцеремонно демонстриране на превъзходство. Която и интерпретация да приемем, е трудно да разработим обхватен подход към света в преход. Тази противоречивост на външната политика е разделена между схващането за мисията свише, от една страна, и чувството, че натрупването на сила се налага от само себе си, от друга. Дебатът се съсредоточава върху абстрактен проблем: дали ценностите или интересите, идеализмът или реализмът, трябва да ръководят американската външна политика. Реалното предизвикателство е смесица от двете; няма сериозен американски външнополитически стратег, който да е забравил традициите на изключителността, чрез която се дефинира американската демокрация. Не е възможно също външнополитическият стратег да пренебрегне обстоятелствата, при които тези традиции се спазват. ПРОМЕНЯЩАТА СЕ ПРИРОДА НА ЗАОБИКАЛЯЩАТА НИ МЕЖДУНАРОДНА СРЕДА За американците разбирането на съвременната ситуация трябва да започне с признанието, че по същество проблемите не са временно прекъсване на благоприятното статукво. Те по-скоро показват промените в международния ред в резултат от измененията на вътрешната структура на много от ключовите участници и от демократизацията на политиката, глобализацията на икономиките и бързината на комуникациите. По дефиниция държавата е израз на някаква концепция за справедливост, която легитимира вътрешното й устройство, и на проекция на властта, която определя способността й да изпълнява минималните си функции – а именно, да защитава населението от чуждестранна опасност и от вътрешни размирици. Когато всички тези елементи са едновременно във взаимодействие – включително концепцията за това, кое е “чуждестранно”, – бурният период е неминуем. Самият термин “международни отношения” е на практика относително нов като произход, тъй като той означава, че нацията държава трябва неизбежно да е в основата на тяхната организация. Тази идея обаче се появява в Европа едва в края на XVIII век и се разпространява широко по света с европейския колониализъм. В средновековна Европа задълженията са персонални и традиционни и не се основават нито на общ език, нито на обща култура; те не поставят бюрократичната машина на държавата между поданиците и управника. Ограниченията на управлението произтичат от обичая, а не от конституцията, и от универсалната католическа църква, която е запазила собствената си автономия; като в същото време полагат основата – съвсем непреднамерено - на плурализма и демократичния контрол върху държавната власт, които се развиват векове по-късно. През XVI и XVII век тази структура рухва под двойното въздействие на Реформацията, която разрушава религиозното единство, и печатарството, което прави общодостъпно разрастващото се разнообразие в религиозните вярвания. Подемът в резултат на това достига кулминацията си в Трийсетгодишната война, която в името на идеологическата – по онова време религиозна – ортодоксалност изтребва 30 на сто от населението в Централна Европа. От това клане произлиза съвременната държавна система, както е формулирана във Вестфалския договор от 1648 г., чиито основни принципи оформят международните отношения до ден-днешен. Основа на договора е доктрината за суверенитета, която определя, че вътрешнополитическото поведение на държавата и институциите й не могат да бъдат обект на намеса от страна на други държави. Тези принципи са израз на убеденост, че местните управници вече са не толкова арбитри, колкото покорители на чужди армии, подлежащи на покръстване. В същото време концепцията за баланса на силите се стреми да наложи ограничения чрез равновесието, което предотвратява възможността която и да било нация да бъде доминираща и ограничава войните до относително малки райони. В продължение на двеста години – до избухването на Първата световна война – държавната система, възникнала вследствие на Трийсетгодишната война, постига целите си (като се изключи идеологическият конфликт на Наполоеоновия период, когато принципите на ненамесата са били на практика изоставени в продължение на две десетилетия). Тези концепции днес са подложена на нападки, дотам, че се забравя, че целта им е била да ограничават, а не да разпространяват използването на властта с деспотична цел. В наши дни Вестфалският ред е в системна криза. Принципите му са подложени на предизвикателство, въпреки че предстои появата на приемана от всички алтернатива. Ненамесата във вътрешните работи на други държави беше изоставена в полза на концепцията за универсалната хуманитарна интервенция или универсалната юрисдикция - не само от Съединените щати, но и от много западноевропейски страни. На срещата на високо равнище по случай новото хилядолетие през септември 2000 г. в Ню Йорк ненамесата във вътрешните работи бе отхвърлена от доста голям брой други държави. През 90-те години Съединените щати предприеха четири хуманитарни военни операции – в Сомалия, Хаити, Босна и Косово; други страни бяха водещи в още две такива операции – в Източен Тимор (Австралия) и Сиера Леоне (Великобритания). Всички тези интервенции, с изключение на Косово, бяха договорени в рамките на ООН. Същевременно доминиращата допреди това концепция за нацията държава сама по себе си преживява метаморфоза. Истина за господстващата философия е, че всяка държава се назовава нация, но не всички държави са нации в смисъла на определението от XIX век за нацията като лингвистично и културно цяло. От “великите сили” в началото на новото хилядолетие само демокрациите от Европа и Япония отговарят на това определение. Китай и Русия съчетават националното и културното ядро с многоетнически характерни черти. Съединените щати все повече приравняват националната си идентичност с мултиетничността. В останалия свят държавите със смесен етнически състав са правило и в повечето от тях единството е заплашено от зависими етнически групировки, които се стремят към автономия или независимост на основата на доктрините за национализма и самоопределението от XIX и началото на XX век. Дори в Европа спадащата раждаемост и нарастващата имиграция пораждат предизвикателство за мултиетничността. Историческите нации държави, които осъзнават, че големината им е недостатъчна, за да играят важна глобална роля, се стремят да се групират в по-големи обединения. Европейският съюз представлява най-ярката илюстрация на тази политика засега. Подобни транснационални групировки обаче възникват в Западното полукълбо под формата на организации като Северноамериканското споразумение за свободна търговия (НАФТА) и Меркосур в Южна Америка, а в Азия – Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН). Идеята за рудиментарни свободни търговски зони се появи в Азия под общото попечителство на китайци и японци. При дефинирането на идентичността си всяко от тези нови обединения се стимулира, понякога несъзнателно, нерядко преднамерено, от стремежа да се разграничи от доминиращите сили в региона си. За АСЕАН антиподите са Китай и Япония (и понякога вероятно Индия); за Европейския съюз и Меркосур антиподът са Съединените щати, като те създават нови съперници, дори когато са преодолели традиционните. В миналото трансформации с много по-малък обхват са водели до големи войни. Вярно е, че и в съвременната международна система войните избухват значително по-често. Те обаче никога не са включвали участието на сегашните велики сили във военен конфликт една срещу друга, тъй като ядрената епоха промени както значението, така и ролята на властта, поне що се отнася до отношенията между големите държави. До началото на ядрената епоха войните бяха по-често предизвиквани от териториални спорове или конфликти за достъп до ресурси; предприема се завладяване, за да се укрепят властта и влиянието. В съвременната епоха територията изгуби до голяма степен значението си като елемент на националната мощ; техническият прогрес може да увеличи силата на страната много повече от всяко възможно териториално разширение. Сингапур, който буквално няма никакви други ресурси освен интелекта на народа и ръководителите си, има много по-висок доход на човек от населението в сравнение със значително по-големи и по-добре обезпечени страни. Отчасти Сингапур използва богатството си, за да изгради – най-малкото на местна почва – впечатляващи военни сили, за да обезкуражи замислите на алчните си съседи. В сходна позиция е Израел. Ядрените оръжия превърнаха в малко вероятна войната между страни, които ги притежават – въпреки че това твърдение едва ли ще остане валидно, ако ядрените оръжия продължат да се разпространяват в страни с различно отношение към човешкия живот или незапознати с катастрофалните им последици. Преди настъпването на ядрената епоха държавите са водили войни, защото последиците от поражението и дори от компромиса са се смятали за по-лоши от последиците от войната. Този начин на мислене е накарал Европа да прахоса състоянието си през Първата световна война. Сред ядрените сили обаче това уравнение важи само при най-крайни обстоятелства. Според повечето лидери на големи ядрени сили опустошението на ядрената война вероятно ще причини по-големи бедствия, отколкото последиците от компромиса и може би дори на поражението. Парадоксът на ядрената епоха беше, че нарастването на ядрения потенциал – и оттам придобиването на огромна абсолютна сила – неизбежно е съпътствано от съответното намаляване на желанието то да бъде използвано. Всички други форми на мощта също претърпяват коренна промяна. До края на Втората световна война мощта е относително хомогенна; различните й елементи – икономически военни или политически, се допълват. Едно общество не може да бъде силно във военно отношение, без да е на водещите места в други области. През втората половина на XX век обаче отделните течения започват да се различават. Внезапно една страна може да стане икономическа сила, без да притежава значителен военен потенциал (например Саудитска Арабия) или да придобие огромна военна мощ въпреки очевидно стагниращата си икономика (Съветският съюз в последния период от съществуването си). През XXI век тези течения вероятно отново ще се слеят. Съдбата на Съветския съюз показва, че е невъзможно да се поддържа едностранно ударението върху военната сила – особено в епохата на икономическа и техническа революция, свързана с бързите комуникации, които отварят огромни пропасти в жизненото равнище в отделните населени пространства в целия свят. Освен това в рамките на едно поколение науката прави скокове, които надхвърлят натрупаното познание от цялата предишна човешка история. Компютърът, Интернет и разрастващата се сфера на биотехнологиите придават на техниката невиждан обхват в сравнение с което и да било минало поколение. Всяка прогресивна система на техническо образование се превръща в предпоставка за дългосрочна мощ на дадена страна. Тя осигурява движещите сили на мощта и жизнеността на обществото; без нея всички други видове мощ ще бъдат унищожени. Глобализацията обвърза в целия свят икономическата с техническата сила. Бързите комуникации правят решението в един район заложник на решенията в други части на света. Глобализацията създаде невиждан преди просперитет, макар и не равномерно разпределен в отделните региони в света. Остава да се види дали тя предизвиква икономически спадове така ефективно, както поражда глобален просперитет, като създава вероятността от глобална катастрофа. Глобализацията, която е неизбежна, има също така потенциала да подхранва чувството на безпомощност, когато решенията, засягащи живота на милиони, излязат извън местния политически контрол. Усъвършенстването на икономиката и техниката е в опасност поради изчерпване на капацитета на съвременната политика. ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ЗА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ Съединените щати се озоваха в свят, за който почти нищо в историческото им развитие не ги е подготвило. Защитени между двата огромни океана, те отхвърлиха концепцията за равновесието на силите, убедени, че или могат да стоят настрани от конфликти с други страни, или че са в състояние да осигурят универсален мир, като настояват за прилагането на собствените им ценности на демокрация и самоопределение. Ще разгледам тези концепции в по-големи подробности по-нататък; засега е достатъчно да посоча невъзможността да се приложи обща формула за анализа и тълкуването на съвременния международен ред. Защото в днешния свят едновременно съществуват поне четири международни системи: - В отношенията между Съединените щати и Западна Европа и в Западното полукълбо историческите идеали на Щатите са в значителна степен приложими. Тук идеалистичната версия за мира, основан на демокрацията и икономическия напредък, показва своята уместност. Щатите са демократична страна; икономиката им е пазарноориентирана; войните са немислими, освен по периферията, където може да са предизвикани от етнически конфликти. Споровете не се разрешават чрез война или заплаха от война. Военните приготовления са отговор на заплахите, които идват извън територията им; те не се отправят взаимно от страните от атлантическия регион или от Западното полукълбо. - Големите сили на Азия – по-големи по размер и много по-гъсто населени в сравнение със страните в Европа през XIX век – се отнасят една към друга като към стратегически съюзници. Индия, Китай, Япония, Русия – с Корея и държавите от Югоизточна Азия, които не изостават кой знае колко – смятат, че някои от другите, несъмнено в комбинация помежду си, наистина са способни да застрашат националната им сигурност. Войните срещу тези сили не са неизбежни, но не са и невъзможни. Азиатските военни разходи са огромни и те се използват по принцип като защита срещу други азиатски страни (въпреки че до известна степен китайските военни усилия включват и вероятност от война със Съединените щати за Тайван). Както в Европа от XIX век, е възможен дълъг период на мир – дори е най-вероятен, - но равновесието на силите непременно ще играе ключова роля в запазването му. - Конфликтите в Близкия изток са в най-голяма степен аналогични на конфликтите в Европа през XVII век. Техните корени не са икономически, както в Атлантическия регион и Западното полукълбо, или стратегически, както в Азия, а са идеологически и религиозни. Максимите на Вестфалската мирна дипломация са неприложими. Компромисът се изплъзва, когато става дума не за конкретно недоволство, а за законността – всъщност съществуването – на другата страна. Следователно е парадоксално, но има голяма вероятност опитите да се постигне окончателно решение на тези конфликти да доведат до обратен на очаквания резултат, както се увериха президентът Клинтън и премиерът Ехуд Барак след срещата на високо равнище в Кемп Дейвид през лятото на 2000 година. Защото резултатът от опита да се постигне “компромис” по въпроса кое място всяка от страните смята за свещено бе, че те отнесоха у дома непримиримостта на своите позиции. - Континентът, който няма прецедент в европейската история, е Африка. Въпреки че нейните четирийсет и шест страни се наричат демократични, те не водят политика въз основа на обединяващ идеологически принцип. Африканската политика също така не е доминирана от всеобхватната концепция за равновесието на силите. Континентът е твърде обширен, кръгозорът на повечето страни е прекалено стеснен, за да може да се говори за африканско равновесие на силите. А с края на студената война съперничеството за Африка между великите сили до голяма степен изчезна. Нещо повече, африканското наследство от колониалното управление е заредило континента с експлозивен потенциал, етнически конфликти, сериозно изоставане в развитието и нечовешки здравословни проблеми. Границите, начертани, за да се улесни колониалното управление, разделят племената на административни поделения, които по-късно се обособяват като независими държави. Поради това в Африка се водят жестоки граждански войни, които преминават в международни конфликти, и се разразяват епидемии, които разкъсват човешката съвест. Този континент представлява предизвикателство за демокрациите – те могат да компенсират благоприятното развитие на своята история, като намерят начин да помогнат на Африка да участва в глобалния растеж. А световната общност има задължението да сложи край или поне да смекчи политическите и етническите конфликти. Самият обхват и разнообразие на международните системи прави до голяма степен традиционния американски дебат за естеството на международната политика неуместен. Дали става дума за мощ, идеология или принцип на действие, които са ключови детерминанти на външната политика, всъщност зависи от историческия етап, на който се намира международната система. За американската външна политика, която вечно търси магическа формула за всички цели, необходимостта от идеологическата проницателност и дългосрочна стратегия в резултат на това представлява специално, но все още непреодоляно предизвикателство. За жалост вътрешната политика движи американската външна политика в противоположна посока. Конгресът не само определя законодателно тактиката на външната политика, но и се стреми да наложи кодекс на поведение върху други страни чрез множество санкции. Голям брой държави сега са обект на такива санкции. Няколко последователни администрации неохотно приеха - отчасти като компромис, за да спечелят одобрението за други програми, отчасти заради отсъствието на непосредствена външна опасност, - че вътрешната политика е по-важна за политическото оцеляване от воденето на външна политика. Онова, което чуждите критици изтъкват като самонадеян стремеж на САЩ към върховенство, е нерядко реакция на местни групи за натиск, които са в състояние да изместят центъра на вниманието от ключовите проблеми чрез обещание за подкрепа или заплаха за възмездие на изборите и които поддържат една друга каузите си, за да определят собствените си претенции за бъдещето. Каквато и да е ползата от индивидуалните законодателни действия, техният общ ефект насочва американската външна политика към едностранчиво и понякога заплашително поведение. За разлика от дипломатическия начин на общуване, който най-общо казано представлява покана за диалог, законодателството превежда оперативния еквивалент на ултиматума като препоръка вземи-го-или-остави-го. Същевременно вездесъщите и кресливи медии превръщат външната политика в част от публичните развлечения. Ожесточената конкуренция за рейтинги поражда маниакалната идея за кризата на момента, представена най-общо като игра на нравственост между доброто и злото с конкретен изход и рядко в контекста на дългосрочното предизвикателство на историята. Щом утихне вълнението, медиите се насочват към нови сензации. В разгара си кризите в Персийския залив и в Косово или срещата в Кемп Дейвид бяха отразявани двайсет и четири часа от печата и телевизионните медии. Оттогава освен случайните изблици те рядко са обект на всекидневно внимание, въпреки че основополагащите тенденции се запазват, а някои от тях стават неуправляеми колкото по-дълго време не бъдат разрешени. Но най-дълбоката причина за затрудненията на САЩ през 90-те години в разработването на последователна стратегия за света, в която те да играят централна роля, е, че позицията на Щатите е била обсъждана от три различни поколения с много различен подход към външната политика. Противоборстващите сили са: ветераните на стратегията на студената война от 50-те и 60-те години, които се стремят да нагодят опита си към условията на новото хилядолетие; стожерите на виетнамското протестно движение, които искат да приложат своите поуки към нововъзникващия световен ред; и новото поколение, формирано от опит, който му пречи да възприеме възгледите както на поколението от студената война, така и на протестиращите срещу Виетнамската война. Стратезите на студената война се стремят да управляват конфликта на ядрените свръхсили чрез политика на сдържане на Съветския съюз. Въпреки че съвсем не е забравило невоенните проблеми (в края на краищата за цялостния модел планът “Маршал” е толкова важен, колкото и НАТО), поколението на студената война твърди, че в международната политика има непреодолим елемент на сила и че той се измерва със способността да се предотврати съветската военна и политическа експанзия. Поколението стратези на студената война намалява и засега почти е премахнало историческото напрежение в американското мислене между идеализма и силата. В света, доминиран от двете свръхсили, изискванията на идеологията и равновесието се сливат. Външната политика се превърна в игра с нулев резултат, в която печалбите за едната страна се трансформират в загуби за другата. Отвъд сдържането основното усилие на американската външнополитическа дипломация по време на студената война беше да върне победените врагове – Германия и Япония, във възникващата международна система като пълноправни членове. Тази задача, безпрецедентна, що се отнася до държави, на които е била наложена безусловна капитулация преди по-малко от пет години, имаше смисъл за поколението американски лидери, част от чийто професионален опит бе преодоляването на Голямата депресия от 30-те години. Поколението, което организира съпротивата срещу Съветския съюз, бе преживяло “новия курс” на Франклин Д. Рузвелт, който възстанови политическата стабилност, като премахна пропастта между американските очаквания и икономическата реалност. Същото поколение, което бе победило през Втората световна война, се бореше в името на демокрацията. Именно Виетнам обаче пречупи сплавта на идеологията и стратегията, която характеризираше мисленето на “най-великото поколение”, както го наричат в наши дни.(2) Въпреки че принципите на американската изключителност продължават да бъдат утвърждавани от всички участници в местните дискусии по външната политика, тяхното прилагане към конкретни случаи става тема на задълбочен и продължителен диспут. Разтърсени от разбитите илюзии след виетнамското преживяване, много някогашни поддръжници на политиката на студената война или се оттеглят от сферата на стратегията, или на практика отхвърлят същността на следвоенната американска външна политика. Администрацията на президента Бил Клинтън – първата, пълна с хора, участвали в антивиетнамските протести – приема студената война като недоразумение, превърнало се в неразрешимо поради американската неотстъпчивост. Нейните служители се отнасят негативно към концепцията за националния интерес и не се доверяват на използването на сила, освен ако то не бъде представено като служба на някаква “безкористна” кауза – т. е. да не се отнася до конкретен американски национален интерес. В редица случаи и на няколко континента президентът Клинтън положи усилия да оневини действията на свои предшественици, които според него са били плод на техните възгледи от студената война, както той снизходително ги обясняваше. Ала студената война не беше политическа грешка – въпреки че бяха направени, разбира се, някои грешки при воденето й; част от нея бяха сериозните проблеми на оцеляването и националната цел. По ирония на съдбата тези твърдения за безкористност бяха изтълкувани като специален вид непредсказуемост, дори ненадеждност, от страни, които исторически третираха дипломацията като помиряване на интереси. Очевидно Съединените щати не могат – и не бива – да се връщат към политиката на студената война или към дипломацията на XVIII век. Съвременният свят е много по-сложен и се нуждае от далеч по-диференциран подход. Но той не може да си позволи нито егоизма, нито самоувереността в собствените нравствени принципи от времето на протестите. Тези мисловни школи във всеки случай отбелязват края на една ера, чиито спорове изглеждат на поколението, родено след 1960 г., трудни за разбиране и академични. Това поколение още не е дало лидери, способни да демонстрират ангажимент към последователна и дългосрочна политика. Истината е, че някои от тях поставят въпроса имаме ли изобщо нужда от външна политика. В глобализирания икономически свят поколението от периода след студената война е обърнало поглед към Уолстрийт или Силициевата долина по същия начин, по който техните родители са възприемали държавната служба във Вашингтон. Това отразява приоритета да бъдеш повече свързан с икономическата, отколкото с политическата активност, отчасти дължащ се на нарастващото нежелание да се приема професия, поразена от безмилостната публичност, която твърде често завършва с разрушаване на кариери и репутации. Поколението от периода след студената война е твърде малко загрижено за дебата по войната в Индокитай, тъй като до голяма степен не познава подробностите и намира публичното внимание, с което е обгърната, за неприемливо. То също така не се чувства виновно, че изповядва доктрината на егоизма, която следва енергично в собствената си икономическа дейност (макар че понякога тя включва и призиви за национална безкористност като успокоение на съвестта). Като продукт на образователна система, която почти не се осланя на историята, това поколение нерядко е лишено от представа за външната политика. То лесно може да бъде изкушено от идеята за лишени от риск глобални отношения като компенсация за нарастващото напрежение в личния живот на неговите представители. В тази среда съвсем естествено се стига до убеждението, че преследването на икономическия личен интерес окончателно и почти автоматично ще доведе до глобално политическо помирение и демокрация. Подобни схващания са възможни само защото опасността от голяма война до голяма степен изчезна. В подобен свят поколението американски лидери от периода след студената война (независимо дали произлиза от протестните движения или от бизнесколежите) намира за възможно да си представи, че външната политика е или икономическа политика, или се състои в инструктиране на останалата част от света в американските ценности. Съвсем не е изненадващо, че американската дипломация след края на студената война все повече и повече се превръща в низ от предложения за придържане към американския дневен ред. Ала икономическият глобализъм не е заместител на световния ред, въпреки че може да бъде важен компонент от него. Самият успех на глобализираната икономика ще предизвика разместване на пластовете и напрежение както вътре, така и между обществата, които ще увеличат натиска върху световното политическо лидерство. Междувременно нацията-държава, която остава единица за политическа отговорност, се преучредява в много региони на света въз основа на две на пръв поглед противоположни тенденции: или чрез разпадане на етнически компоненти, или чрез претопяване в по-големи регионални групировки. Докато националните лидери от поколението след студената война са затруднени да разработят съвсем нова концепция за просветения национален интерес, те ще се намират в състояние на прогресираща парализа, а не на нравствено възвисяване. Несъмнено, за да е истински американска, всяка концепция за националния интерес трябва да произтича от демократичната традиция на страната и загрижеността за жизнеността на демокрацията по целия свят. Съединените щати обаче също така трябва да трансформират ценностите си в отговори на някои трудни въпроси: Какво, в името на нашето оцеляване, трябва да се стремим да предотвратим, независимо колко болезнено е? Какво, в името на това да бъдем верни на себе си, трябва да се опитаме да довършим, независимо колко малък е постижимият международен консенсус и, ако е необходимо, да го направим съвсем сами? Кои злини е необходимо да поправим? Кои цели са извън нашите възможности?