Пролог

Осем месеца след битката при Ендор

“Черна петнайсет” – имперската ремонтна станция в орбитата на Нзот, разполагаше с девет големи дока и в деня на отстъплението всичките бяха заети от бойни кораби.
При други обстоятелства деветте звездни разрушителя биха представлявали страховита гледка за дръзналите да застанат пред дулата на батареите им, но тази сутрин само един от тях бе в състояние да излети в открития космос.
До този мрачен извод бе стигнал командващият имперския гарнизон Джиан Парет, който наблюдаваше станцията от оперативния център. Получените преди няколко часа заповеди отекваха в съзнанието му:
„Незабавно евакуирайте планетарния гарнизон и годните кораби. Унищожете ремонтната станция и се изтеглете от системата”.
До същото заключение бе стигнал и командирът на яветската съпротива Нил Спар, който заедно с първия десантен отряд се бе насочил към ремонтната станция с товарна совалка. Преди да отлетят от Нзот, беше заповядал да уведомят всички отряди за обявената евакуация: „Пристъпваме към незабавно изпълнение на плана. Денят на нашето отмъщение настъпи. Тези кораби са пропити с кръвта и потта ни, няма да допуснем да ги унищожат. Нека всеки от нас бъде готов да се жертва за Явета”.
Девет кораба.
Девет трофея.
В най-лошо състояние бе щурмовият крайцер „Страховити”, който бе понесъл ужасни поражения при отстъплението от Ендор. Останалите кораби варираха от стари, извадени от резерва и преоборудвани кръстосвачи от среден клас до крайцери с пробни двигатели EX-F. 
Ключът към всички тях бе звездният разрушител „Заплашителни“, който бе годен за полет, но без екипаж и бе изпратен на “Черна петнайсет” за довършителни работи, за да освободи съдеходния канал на корабостроителницата в щабквартирата в Ядрото. На борда му имаше предостатъчно място за целия имперски гарнизон на Нзот. Разрушителят разполагаше и с необходимата огнева мощ, за да унищожи станцията, и след получаването на заповедта за евакуация Парет се бе прехвърлил на мостика му.
Но корабът не можеше да напусне станцията толкова бързо, колкото му се искаше. Екипажът му бе само една трета от необходимия – твърде малко хора, за да се подготвят за незабавно излитане.
Освен това деветдесет процента от работниците на “Черна петнайсет” бяха яветци. Парет презираше ярколиките скелети. Той би предпочел за по-сигурно веднага да запечата кораба или да повика допълнителни наряди да ускорят подготовката, но така яветците щяха да разберат за евакуацията на окупационните сили. Вместо това Парет щеше да обяви учебна тревога, да изчака безкрайните проверки и отброявания и едва когато совалката на губернатора и транспортните кораби излетят от повърхността, да нареди екипажът да затвори люковете и разрушителят да напусне дока.

Нил Спар знаеше за дилемата на Парет. Всъщност той разполагаше с много повече информация от командира на гарнизона. В продължение на пет години бе внедрявал симпатизанти на съпротивата сред принудително набираната работна ръка. Не се случваше нищо важно, без Нил Спар своевременно да научи за него. 
Спар бе сложил край на спорадичните саботажи, на поредицата „дребни грешки“ и „злополуки“, като настояваше работниците да проявяват старание и същевременно да научават всичко за корабите. Под ръководството му яветците бяха станали незаменими за ремонтната станция и постепенно си бяха извоювали доверието на капитаните от Черната флота.
Точно поради тази причина забавянето на работата през месеците преди битката при Ендор не събуди подозрения и яветците бяха натоварени дори с управлението на ремонтната станция и на корабите по доковете.
Именно търпеливата и пресметлива експлоатация на това доверие бе дала тази невероятна възможност в ръцете на съпротивата.
Спар знаеше, че вече няма защо да се страхува от звездния разрушител „Вещица”, който охраняваше ремонтната станция и патрулираше в системата. Преди три седмици „Вещица“ бе изпратен на помощ за отбраната на Нотак. Отрядите на съпротивата лесно щяха да проникнат в „Заплашителни“, тъй като яветските техници бяха оставили няколко люка в седемнайсети и в двайсет и първи сектор отворени.
А дори и „Заплашителни“ да успееше да излети, нямаше никакви шансове да избяга, нито да обърне батареите си към изоставените кораби. На възлови места в корпуса му бяха заложени мощни взривни устройства, които щяха да го пръснат на парчета, щом се включеше защитното поле.
Товарната совалка се сниши над дока на „Заплашителни“. Нил Спар не изпитваше страх, бе сторил всичко необходимо и перспективата за предстоящата битка изпълваше сърцето му единствено с радост. За него изходът й вече бе предрешен.

Отрядът на Спар проникна в „Заплашителни“ през люковете в седемнайсети сектор, а командваният от Дар Бил втори отряд влезе през двайсет и първи сектор.
Нямаше разговори, не бяха и нужни. Яветците познаваха вътрешността на кораба не по-зле от имперски матроси. Плъзнаха из разрушителя като жадни за мъст призраци, минаваха през проходи и стълбички, които не бяха отбелязани на нито един чертеж. Маршрутът им бе предварително разчистен от служещите на кораба техни сънародници и за броени минути стигнаха мостика, без да произведат нито един изстрел.
Но на мостика изскочиха с извадени оръжия, знаеха точно пред кои командни табла ще има хора, къде са постовете на охраната и кой ще понечи да вдигне тревога. Нил Спар не промълви нито дума, не се впусна в драматични излияния, не подкани врага да се предаде, а бързо се приближи до капитана, вдигна бластера и му пръсна черепа.
Другарите му също не губиха време и мигновено покосиха набелязаните си цели. Най-важните шестима членове на екипажа бяха повалени още през първите секунди на операцията. Останалите, включително капитан Парет, се озоваха на пода с вързани на гърба ръце.
Превземането на кораба не беше трудно. Предизвикателството бе да се подбере точният момент, за да се избегне отмъщението.
– Съобщение от совалката на губернатора – извика един от яветците, заел място пред предавателя. – Транспортните кораби излитат от повърхността. 
Нил Спар кимна:
– Потвърдете съобщението. Предупредете екипажа да се подготви за приемане на войниците от гарнизона и уведомете станцията, че „Заплашителни” се готви за излитане.

Имперските транспортни кораби се вдигнаха от повърхността на Нзот и като рояк пчели, завръщащи се към кошера, се насочиха към звездния разрушител. В корабите имаше повече от двайсет хиляди граждани на Империята – войници, чиновници, техници и техните семейства.
– Отворете хангарите – нареди Нил Спар.
Транспортните кораби намалиха и се подравниха за заход.
– Активирайте самонасочващите се оръдия.
Пленниците на мостика ахнаха, наблюдавайки случващото се на същите екрани, които гледаха и заелите местата им яветци.
– Страхливци! – извика капитан Парет задавено, презрението и безсилният гняв стискаха гърлото му. – Истинските воини не постъпват така. Недостойно е да се избиват беззащитни хора.
Нил Спар не му обърна внимание.
– Режим на автоматично съпровождане на целите.
– Жалък страхливец! Вече спечели играта, защо ги избиваш?
– Огън!
Мостикът леко потрепери от канонадата и в следващия миг приближаващите се транспортни кораби се пръснаха в огнени кълба и отломки. Нямаше оцелели. Предавателят ожесточено запиука, от всички кътчета на кораба пристигаха изпълнени с шок и паника въпроси. Всички бяха станали свидетели на клането.
Нил Спар се извърна и закрачи към капитан Парет. Сграбчи го за косата, извлече го от редицата на останалите пленници и грубо го срита. След това го хвана за туниката и го повдигна от пода. Яветецът се извисяваше над имперския офицер като призрачен отмъстител, студените черни очи бяха леко раздалечени, бяла резка прорязваше гърбичката на носа, издатините по скулите и брадичката бяха обагрени в тъмнокарминено.
Нил Спар просъска, сви свободната си ръка в юмрук и замахна. От издутината на китката изскочи остър нокът.
– Гнида! – изсъска яветецът и с едно движение преряза гърлото на имперския капитан.
Тялото се разтърси конвулсивно и Спар небрежно го пусна на пода. След това се обърна към яветеца на предавателя:
– Съобщи на войниците, че са пленници на Яветския протекторат и негова светлост вицекраля – Спар избърса нокътя си в крачола на жертвата. – Кажи им, че от днес нататък животът им е в наши ръце. После ме свържи с вицекраля, за да го информирам за победата ни.


Първа глава 
Дванайсет години по-късно

Пета армада на Новата република изскочи от хиперпространството и разцъфтя в смълчания космос над планетата Бесимир като прекрасно отровно цвете. Около лъснатите корпуси на щурмовите кръстосвачи се вихреха нажежени до бяло вълнички, а след тях се носеха ъгловатите звездни разрушители, които охраняваха огромните транспортни носачи. 
Корабите бързо се подредиха в защитна формация, от хангарите на разрушителите заизлитаха рояци изтребители, а от транспортните носачи изскочиха бомбардировачи и щурмови фрегати. Не биваше да рискуват да загубят товара заедно с транспортния кораб – този урок Новата република бе научила от опит. При Оринда капитанът на транспортния носач „Твърдост“ беше задържал изтребителите в хангарите, за да ги предпази, и те бяха унищожени заедно с кораба при внезапната атака на имперски звезден разрушител.
Само за няколко минути към Бесимир и двете й луни се насочиха повече от двеста бойни кораба. До този момент все още никой не бе засякъл ужасяващата армада, тъй като корабите си разменяха съобщение единствено по вътрешните си системи, които оживяха още в първите мигове след скока от хиперпространството.
В центъра на формацията бе флагманът на Пета армада „Неустрашим“, току-що излязъл от корабостроителницата на Хакаси. В коридорите му все още се усещаше вонята на изолационни смески и почистващи разтвори, а големите двигатели издаваха онзи високочестотен писък, който механиците наричаха „бебешки плач“.
Вероятно едва след година телесната миризма на екипажа щеше да измести химическата воня, но след не повече от сто часа воят на двигателите щеше да спадне с две октави до познатото успокоително бръмчене.
Покрай подредените в полукръг командни табла на мостика на „Неустрашим“ крачеше висок дорнеец в генералска униформа. Клепачите му бяха разперени – подсъзнателен защитен дорнейски рефлекс. Лицето му бе лилаво от притеснение. Не беше минала и минута от началото на атаката и първата операция под командването на Етан Абахт вече бе дала жертви.
Куриерският кораб „Ахази” не бе изчислил правилно скока си от хиперпространството и се бе оказал твърде близо до Бесимир, като екипажът нямаше как да реагира и да поправи грешката. Етан Абахт бе впил поглед в яркото огнено кълбо в горния слой на атмосферата, което бележеше смъртта на шестима млади мъже. Но сега не бе моментът да скърби за тях. На екраните просветваха мълниеносно данните от десетките радари на корабите и разузнавателните спътници. Докладите от командния център се сменяха почти със същата скорост, с която часовникът отброяваше десетите и стотните от битката.
Планът за нападението бе подготвен до най-малката подробност и ничия гибел не можеше да го спре. От командния център незабавно наредиха резервният куриерски кораб да поеме сектора на „Ахази“. „Нека душите ви полетят към зенита, а телата ви да почиват в мир в дълбините“, прошепна генерал Абахт старата дорнейска молитва за удавените моряци и се обърна към бойното разписание и тактическия план. По-късно щеше да има време да скърби.
– Пробивът завършен – доложи един лейтенант. – Разгръщането приключи. Командирът на ударната група чака разрешение за атака.
– Разбрано – кимна Абахт. – Докладвайте!
– Управлението на бойните действия в бойна готовност.
– Тактическото разузнаване в бойна готовност.
– Оперативното управление в бойна готовност.
– Свързочното управление в бойна готовност.
– Флотското управление в бойна готовност.
– Летателното управление в бойна готовност.
– Наземното управление в бойна готовност.
– Значи всичко е наред – заключи генерал Етан Абахт със силен и уверен глас. – Атакуваме: зелена светлина.
– Разбрано, зелена светлина – повтори лейтенантът и натисна бутона на предавателя: – До командира на ударната група: заповедта е зелена светлина. Оръдията са в готовност.
Три щурмови фрегати и причислените им бомбардировачи се отделиха от формацията и се понесоха напред. Новият им курс щеше да ги изведе под южния полюс на планетата към главната база на изтребителите и отбранителните батареи на големия спътник, който се виждаше над хоризонта.
Двойки високоскоростни изтребители се стрелнаха да прехванат и да унищожат лековъоръжените сензорни и комуникационни спътници. На тях се падаше честта да произведат първите изстрели в битката за Бесимир. Направиха го с безпогрешна точност, превръщайки мишените си в горящи топки стомана и метал.
Но пак те привлякоха и първия ответен огън. Няколко наземни йонни оръдия напразно се опитаха да защитят спътниците и секунди след като разкриха местоположението си, артилеристите от предните кръстосвачи на Новата република откриха огън по тях.
Високоенергийните лазери на кръстосвачите обагриха в кървавочервено йонните оръдия и заслепиха наземните сензори. Не последва ответен огън и големите оръдия на звездните разрушители методично превърнаха наземните батареи в черни кратери. Единствената загуба от страна на Новата република бе изтребител от отряд „Черен огън”, закачил мина с дясното си крило.