АРЕТE: ДЯЛ ЧЕТВЪРТИ

Настоящата книга е четвърта част от цялостно изследване, в което се проследява приемствеността в българските земи на една ценностна система. Наред с това тя прави опит да представи живота и делата на един от най-българските държавници – Стефан Стамболов.
Старогръцката дума аретe означава добродетел още в Омировия епос и се отнася за мъже и за жени, чиито характери се отличават с порядъчност, достойнство, сила и ефикасност на действията. След тази епоха на легендарни герои, участници в Троянската война (ХІІІ в. пр. Хр.), през І-то хил. пр. Хр. аретe започва да се приписва на богове от олимпийския пантеон, които се явяват на вярващите и вършат чудеса. Съгласно една стара норма, “чудото доказва съществуването на бога”, който се представя като субект на собствената си аретология, т.е. на възхвалното описание на стореното от самия него.
Аретe е название и на Аресовите качества, сбор на отличителни черти на ума, чувствата, волята и нравствеността, с които носителят им “блести пред другите” граждани и воини. Тези качествата и черти могат да бъдат разглеждани и като сборна човешка добродетелност.
Аретe или Аресовите качества дължат наименованието си на трако-гръцкия военен бог Арес, чийто теоним е засвидетелстван още в Линейното писмо Б – ранната гръцка писменост от ІІ-то хил. пр. Хр. Образът на Арес, който Омир създава, е негативен, защото поетът го нарича “ненаситен за война”. Богът обаче функционира в позитивен вид в класическа Гърция след VІІІ в. пр. Хр. като пример за сборна добродетелност в общество от свободни граждани, и в собствената си родина древна Тракия, където персонифицира обезсмъртения цар-орфик.
Всеки списък на положителни качества би бил спорен от културно-историческа и от историко-психологическа гледна точка, но поради нуждата от понятийно-терминологически апарат за изследването на типа поведение аретe, групирано от основните му черти по двойки би изглеждало по следния начин:
смелост и сила, мъжество и храброст, геройство и благородство, съвършенство и надмощие, достойнство и доблест, добронамереност и полезност, снизходителност и милосърдие, услужливост и творчество.
Характерологичните отлики не са нито само генетично наследени, нито се дължат изцяло на определена възпитателна традиция. Те са и промислени позиции, които личността заема, за да утвърди себе си в социума, общността, нацията. Аресовите качества могат да бъдат първоначално разпознати на територията на древна Тракия и на древна Гърция и у цяла галерия от исторически активни действащи лица, но те се проявяват и през следващите епохи, през които аретe приемствено се реализира.
Приемствеността отчетливо се проследява най-напред във връзката между обобщените образи на боговете Арес и Марс. Докато училището, театърът и семейството в древна Гърция възпитават ценностите на сборната добродетелност аретe у гражданите (воините), римската републиканска аристокрация формулира собствените си действия като проява на “достойнство, авторитет и доверие”. Тази аристокрация поддържа вярата в Марс, не толкова защото той олицетворява непобедимостта на воин-защитник, колкото заради задълженията му на строител на градове, покровител на реколтата и на пролетния цикъл на възраждащата се природа.
Функционалната приемственост на добродетелите аретe не се прекъсва в Югоизточна Европа и през прехода от Античност към Средновековие. Тя, обаче, не представлява пренос на пряка заемка от характеристиките на “боговета на войната”. Символичният носител на Аресовите качества между І и ІІІ в. се открива в тракийския бог-конник, в Хероса, който в древнотракийските земи синкретизира исторически перспективната духовна щафета и я предава на православните св. Георги и св. Димитър. Сега старите бойни и граждански качества се хуманизират чрез християнската нравственост. Светците-воини, които образуват “Армията на Бога”, се превръщат в покровители на бедните, онеправданите и потиснатите. На територията на Югоизточна Европа античните езически компоненти се интегрират в християнската духовност чрез мъченици, чиито страдания и изпитания са описани още в ІІІ в. Така боговете-воини отварят пътя на светците-воини, в поредицата на които, след св. Георги и св. Димитър, се нареждат св. Теодор Стратилат, св. Теодор Тирон, св. Минa и други. Освен персонажи под небесна благословия, те са и образи на военоначалници, стопани, покровители на народите си, самопожертвувателни патриоти и грижовни наставници. 
Възгледът за поведенческа приемственост в изменящи се исторически условия позволява ценностната система аретe да се построи в пет главни взаимносвързани тематични кръга със съответстващите им генерализирани персонификации:
Вяра – Бог
Власт – Цар
Бран – Воин
Труд – Стопанин
Любов – Мъж
От гледна точка на обосноваваното тук становище Вярата в езическите божества преминава в упование в закрилничеството на светците-воини и се преобразува в съставна част на хуманизма и на надеждата за справедлив обществен строй в епохата на християнството. Властта на царствените герои от народните епоси и на митичните господари приема институционалната форма на класическата монархия на ХVІІІ – ХІХ в., за да се развие към модерно политическо лидерство в Новото време. Бранта остава стара отговорност на воина да пази държавния суверенитет и нов дълг на еманципирания държавник-гражданин да отстоява съвременните национални политически, военни и икономически приоритети. Трудът, тази характерна черта на Арес и на Марс в аспекта им на покровители на сезонния кръговрат, естествено доизгражда образите на св. Георги и на св. Димитър, патрони на летния и на зимния цикъл на годината, и бележи със знак на благородство всеки искрен строител на Отечеството. Любовта е вероятно най-сложният тематичен кръг – тя е отношение на езичника към съотворяващата божествена енергия, на вярващите християни към Бога-Творец и Бога-Син, на политическия лидер към идеите на Новото време, на бащата към рода и семейството, на мъжа към жената. Същевременно любовта сплотява поведенческите проявления на аретe и ги насочва към изпълнение на отредената мисия.
Тези разбирания, плод на дългогодишни изследвания, вдъхновиха проекта АРЕТE, който замислих и започнах да осъществявам преди едно десетилетие. Тази историко-психологическа и етико-педагогическа проблематика разработих в трите последователни монографии “Арес” (българска и английска версия, 1999-2000), “Марс” (българска и английска версия, 2002-2003) и “Армията на Бога” (българска и английска версия, 2004). Досега публикуваните три дяла от проекта обосновават хипотезата, че аретe е постижима и днес, тъй като епосът, който подхранва определен подход към възпитанието и обучението, подготвя личността за предизвикателствата на съвременната епоха през настъпилия вече ХХІ в. Затова четвъртият дял на проекта е посветен на личността-емблема на възродената в края на ХІХ в. българска държавност Стефан Стамболов.
Стефан Стамболов по безспорен начин персонифицира “Аресовите качества” в държавническата си дейност. Подобно на Раковски, Левски и Ботев, Ст. Стамболов “влиза в историята, като я създава”, но, отивайки по-напред във времето, дава нов живот на българската творческа енергия, която се възпламенява през неговото управление и избухва през ХХ в.
Историята се твори от хора, но малцина от държавниците ни са оставили след себе си трайни следи. От Освобождението България е управлявана от около 80 правителства, 50 премиера и 600 министри. 
Сред тях един е Стамболов. 
Този човек има много лица - революционер, поет, публицист, политик… Най-ярко обаче историята откроява държавника.
Този мъж има две сърца - любещо и мразещо. Такъв е и диапазонът на чувствата към него през изтеклото столетие - от пълното признание и преклонение на почитателите до дълбоката омраза и проклятие на враговете му. Днес го подреждаме в пантеона на героите.
Този българин има една любов - родината. Има и грешки, но те са избледнял фон на голямото, което е постигнал в името на България. Затова по значимост той е премиерът над премиерите на България. И никой не може да го повтори, може само да го наподоби. Неоснователни са претенциите за “нов Стамболов” на днешни политици. Възможна е единствено нова “стамболова политика” с близки по значимост резултати. Кандидатите за слава не проумяват, че само голямо желание и вяра в собствените възможности не са достатъчни. А месианството на някои от тях е направо противопоказно на националноотговорната политика.
Животът и дейността на големите държавници са необикновени. Съдбата често не ги щади. Но те са достойни нейни партньори, макар рядко да получават приживе признание. Ето защо колкото по-отговорни и по-малко суетни са днешните държавници, толкова по-близо са до “еталона Стамболов”.
Дотук добре, ще каже читателят! Но какво толкова е сътворил Стамболов, че ни го сочат за пример? Отговорът на безпристрастния съдник – историята, е:
Първо, направил е себе си горещ родолюбец, последователен политик, способен държавник. И е заплатил за това с главата си, разсечена от ятагана на завистта и злобата.
Второ, формирал е национална доктрина върху идеите на най-светлите умове на българското Възраждане, съставил е програма за нейното осъществяване и я е следвал като председател на парламента, регент и премиер-министър в продължение на 10 години. За тогавашните условия, и съизмеримо с резултатите в изграждането на модерната българска държава, това десетилетие е равно на следващия половин век.
Трето, запазил и укрепил е независимостта на страната. Тя трудно, но възходящо поема самостоятелен път на политическо развитие. Балансирайки между желанията на Великите сили, Стамболов създава оптимални външнополитически условия за признаването на България и нарастването на международния й авторитет.
Четвърто, наложил е европейска по дух държавноправна и административна уредба, ръководейки се от тезата, че българското общество може да решава националните си задачи със собствени сили.
Пето, управлявал е с твърда ръка, умиротворил е страната и е активизирал стопанската дейност, довела до по-голям износ на българска продукция и до приток на чужди капитали в националната икономика.
Протекцията, която Стамболов осигурява на младото ни предприемачество в областта на вносно-износния режим, данъчното облагане и кредитирането на родния производител и търговец, няма аналог до днес. При това, без да отблъсне чуждите инвеститори, за които главната гаранция е стабилността на управлението му.
Приемал е чужди инвестиции и кредити, но е запазил държавната собственост върху инфраструктурата - жп линии, пристанища, пощи и съобщения.
Шесто, отстоявал е последователна, национално обоснована и материално обезпечена духовна политика: висше училище, гимназии, театри, музеи, читалища и църкви в България, а също в Македония и Тракия (тогава в границите на Турция).
В тези шест точки е държавническият кодекс на Стамболов, разчетен от нас едва след век. Европа и светът са го оценили още в мига на смъртта му. 
А ние, 110 години по-късно, оставаме с надеждата, че щом България е родила веднъж Стамболов, не е възможно това да е последното й съзидателно усилие. На тази енергия, израз на добродетелите аретe през ХХ в. ще бъде посветен петият дял на проекта “Българската енергия”.


Май 2005 г.							Авторът