Предисловие Първа глава Един стар благородник и един стар метр д'отел Към началото на месец април 1784 година около три часа и петнадесет минути следобед старият маршал Дьо Ришельо, наш стар познат, си боядиса веждите с ароматизирана багра, отблъсна с ръка огледалото, придържано от камериера му – приемник, но не и заместник на предания Рафе, и поклащайки глава по свойствен само нему начин, каза: – Хайде, така съм добре. Стана от канапето и отупа с младежки жест прашинките бяла пудра, разхвърчали се от перуката по кюлотите[1] му от небесносиньо кадифе. После, като обиколи два-три пъти будоара си, изпъна крак: – Метр д'отел! Пет минути по-късно метр д'отелът се яви в официално облекло. Маршалът прие сериозен вид, какъвто изискваше положението. – Господине, предполагам, че сте ми подготвили добър обяд? – Но, разбира се, монсеньор. – Накарах да ви поверят списъка на гостите, нали? – И аз вярно запомних броя им, монсеньор. Девет куверта. Не е ли така? – Има куверт и куверт, господине! – Да, монсеньор, но... Маршалът прекъсна метр д'отела с леко нетърпение, смекчено от величествения жест: – “Но” не е никакъв отговор, господине, и всеки път, когато чувам думата “но”, а аз съм я чувал много пъти в течение на осемдесет и осем години, разбирам, че предшества някоя глупост. – Монсеньор!... – Първо: в колко часа ще трябва да обядвам? – Монсеньор, гражданите обядват в два часа, съдийското съсловие – в три часа, благородниците – в четири. – А аз, господине? – Днес монсеньор ще обядва в пет. – Ох, ох! В пет! – Да, монсеньор, като краля. – А защо като краля? – Защото в списъка, който имах честта да получа по нареждане на монсеньор, е споменато името на един крал. – Съвсем не, господине, лъжете се, сътрапезниците ми днес са само обикновени благородници. – Без съмнение монсеньор благоволява да се пошегува с покорния си слуга и аз му благодаря за честта, която ми оказва. Но господин граф Дьо Хага, който е един от сътрапезниците на монсеньор... – Е, та? – Ами граф Дьо Хага е крал. – Не познавам крал, който да се именува така. – Тогава нека монсеньор ме извини – каза метр д'отелът, покланяйки се, – но аз мислех, предполагах... – Задължението ви не е да мислите, господине! Работата ви не е да предполагате! Това, което трябва да правите, е да четете заповедите, които ви давам, без каквито и да е коментари. Когато искам нещо да се знае, аз го казвам, когато не го казвам, значи искам да не се знае. Метр д'отелът повторно се поклони, но този път по-почтително, отколкото ако бе разговарял с истински крал. – Следователно, господине – продължи старият маршал, – тъй като за обяд са поканени само благородници, благоволете вечерята да ми бъде сервирана в обичайното за мен време, което ще рече в четири. При тази заповед челото на метр д'отела се навъси така сякаш бе чул да произнасят смъртната му присъда. Той пребледня и се огъна под удара. После се изправи с решителността на отчаянието. – Ще се случи това, което Бог пожелае, но монсеньор ще обядва в пет часа. – Защо? И как така? – Защото практически е невъзможно монсеньор да обядва по-рано. – Господине – рече старият маршал, гордо поклащайки глава, – струва ми се, вече двайсет години сте на служба при мен? – Двадесет и една, монсеньор, плюс един месец и две седмици. – Е, добре, към тези двадесет и една години един месец и две седмици няма да прибавите нито ден, нито час. Чувате ли? – Маршалът смръщи изписаните си вежди. – От тази вечер си търсете господар. Чувам само думата “невъзможно” в моя дом. Не ми подхожда на възрастта да свиквам с нея. Нямам време за губене. Метр д'отелът се поклони за трети път. – Тази вечер бих се сбогувал с монсеньор, но до последния момент ще изпълнявам задълженията си както подобава. Той отстъпи две крачки към вратата. – На какво казвате “както подобава” ? – викна маршалът. – Каквото на мен ми харесва, това е подходящото. И тъй, аз искам да обядвам в четири часа, аз желая това и на мен “не ми подобава” , когато искам да обядвам в четири, вие да ме заставяте да обядвам в пет. – Господин маршал – студено заговори метр д'отелът, – служих като иконом на принц Дьо Субиз, като интендант на принц кардинал Луи дьо Роан. При първия Негово величество покойният крал на Франция обядваше веднъж в годината, при втория Негово величество императорът на Австрия обядваше веднъж месечно. Следователно знам как се посрещат владетели, монсеньор. При Дьо Субиз крал Луи XV напразно се наричаше барон Дьо Гонес, той си оставаше крал, при втория – Дьо Роан – император Йозеф[2] също напразно се представяше като граф Дьо Пакенщайн – той си оставаше императорът. Днес маршалът приема гост, който напразно се нарича граф Дьо Хага – граф Дьо Хага е кралят на Швеция. Аз или ще напусна тази вечер двореца на маршала, или граф Дьо Хага ще бъде посрещнат в него като крал. – Именно от това се мъча да ви предпазя, господин вироглавецо. Граф Дьо Хага иска най-строго, най-неподозрително инкогнито. Ей, Богу! Добре познавам самохвалството ви, господа прислужници! Не короната тачите вие, а с нашите пари прославяте самите себе си. – Не допускам, че монсеньор ми говори сериозно това... за парите – каза рязко метр д'отелът. – Е, не, разбира се! – каза почти засрамен маршалът. – Пари! Кой, по дяволите, ви говори за пари? Не отклонявайте въпроса, моля ви. Повтарям, не искам тук въобще да се споменава за крал! – Но, господин маршал, вие за какъв ме смятате? Нима мислите, че вървя така, слепешката? Нито за момент няма да стане дума за крал. – Тогава не се инатете и нека да обядвам в четири часа. – Не може, господин маршал, защото в четири часа няма да пристигне това, което очаквам. – И какво е то? Риба? Като Вател! – Вател, Вател[3] – промърмори метр д'отелът. – Дразни ли ви сравнението? – Не, но заради един злочест удар със сабя, с който Вател си прониза тялото, стана безсмъртен. – Ах, ах! И вие, господине, намирате, че вашият побратим твърде евтино плати за славата? – Монсеньор, ако е така, по-добре човек да е жив и да си гледа работата. Аз няма да умра и задълженията си ще изпълнявам както Вател, ако принц Дьо Конде бе имал търпението да почака половин час. – Охо, та вие ми обещавате чудеса! Това е хитро! – Е, добре, монсеньор, ще ви кажа, че чакам просто бутилка вино. – Бутилка вино? Бъдете по-ясен, тази работа ми стана интересна. – Ето за какво става дума, монсеньор. Негово величество кралят на Швеция, пардон, исках да кажа негово превъзходителство граф Дьо Хага, винаги пие само токайско вино. – Но аз толкова ли съм несъстоятелен, че да нямам токайско вино в избата си? В такъв случай икономът ми ще трябва да бъде изпъден. – Не, монсеньор, имате още почти шестдесет бутилки. – Нима мислите, че граф Дьо Хага изпива шестдесет и една бутилки на обяд? – Имайте търпение, монсеньор. Когато граф Дьо Хага дойде за пръв път във Франция, бе само престолонаследник, тогава обядва при покойния крал, който бе получил дванадесет бутилки токайско вино от Негово величество императора на Австрия. Знаете, че оригиналното първокачествено токайско вино е предназначено за избата на императорското семейство и че самите върховни владетели пият от това оригинално вино дотолкова, доколкото негово величество императорът благоволи да им изпрати от него. – Знам това. – Монсеньор, от тези дванадесет бутилки, от които е вкусил престолонаследникът и е бил възхитен, са останали само две. – Охо! – Едната все още е в избите на крал Луи XVI. – А другата? – Другата беше открадната – Метр д'отелът се усмихна триумфално. – От кого? – От един от моите приятели, иконом на покойния крал, който ми беше много задължен. – И той ви я даде? И какво направихте с нея? – Оставих я в избата на господаря си, монсеньор. – В избата на вашия господар? А кой беше господарят ви по това време, господине? – Кардиналът, принц Луи дьо Роан. – О, Господи! В Страсбург? – В Саверн. – И сте изпратили да потърсят тази бутилка за мен! – възкликна старият маршал. – За вас, монсеньор – потвърди метр д'отелът с тон, който сякаш казваше: неблагодарник! Херцог Дьо Ришельо хвана ръката на стария слуга и възкликна: – Моля ви за извинение, господине, вие сте кралят на всички метр д'отели! – А вие ме пъдехте! – отговори той с неописуемо движение на глава и рамене. – Ще ви платя сто пистоли[4] за тази бутилка. – И още сто за пътните разноски, което ще възлезе на двеста пистоли. Но монсеньор ще признае, че това е нищо. – Ще призная всичко, което ви е угодно, а между другото от днес удвоявам възнаграждението ви. – Но, монсеньор, това не бе необходимо, изпълних само дълга си. – А кога впрочем ще пристигне вашият куриер, струващ сто пистоли? – Монсеньор да прецени дали съм си губил времето: кой ден монсеньор поръча вечерята? – Мисля, че преди три дни. – На куриер, който препуска с всички сили, са необходими двадесет и четири часа за отиване и двадесет и четири за връщане. – Остават ви двадесет и четири часа, принце на метр д'отелите, какво сте направили с тях? – Уви, монсеньор, изгубих ги. Идеята ми хрумна едва на следващия ден след деня, в който ми бяхте предали списъка на гостите. Сега да пресметнем времето, което ще отнеме сделката, и ще видите, монсеньор, че, искайки от вас времето до пет часа, аз моля само за точност. – Как? Бутилката още ли не е тук? – Не, монсеньор. – Боже мой! Господине, ами ако вашият колега от Саверн е предан на господин принца Дьо Роан толкова, колкото вие на мен? – Ами! – Ако откаже да даде бутилката, както и вие бихте отказали? – Най-покорно моля за извинение, монсеньор, но ако някой мой събрат трябва да посрещне крал и би ми поискал бутилката с най-доброто ви вино, веднага бих му я дал. – О! О! – възкликна маршалът с лека гримаса. – Помагайки на другите, човек бива подпомаган, монсеньор. – Тогава, вече съм почти уверен – каза маршалът с въздишка, – съществува още един риск. Ами ако бутилката се счупи? – О, монсеньор, няма такъв случай някой да е счупил бутилка вино, струваща две хиляди ливри[5]. – Прав сте, сбърках, но повече да не говорим за това. Сега кажете в колко часа ще пристигне куриерът ви. – Точно в четири часа. – Тогава кой ни пречи да обядваме в четири? – продължи маршалът, упорит като кастилски катър. – Монсеньор, на виното му е необходим един час, за да се избистри, и то благодарение на процедура, която аз съм открил, в противен случай за това ще му бъдат необходими три дни. Победен и този път, маршалът в знак на поражение отдаде чест на своя метр д'отел. – Впрочем – продължи метр д'отелът – гостите на монсеньор, като узнаят, че ще имат честта да обядват с господин граф Дьо Хага, ще пристигнат в четири и половина часа. – Още нещо! – Несъмнено, монсеньор, нали гостите на ваше височество са: граф Дьо Лоне, графиня Дюбари, Дьо ла Перуз, Дьо Фавра, Дьо Кондорсе, Дьо Калиостро и Дьо Таверне? – Е, та? – Ами да започнем подред, монсеньор. Дьо Лоне идва от Бастилията. По заледените улици това са три часа, нали? – Да, но той ще тръгне веднага след обяда на затворниците, в дванадесет на обяд, това знам. – Извинете, монсеньор, но откакто Ваше височество не е в Бастилията, времето за хранене на обяд е променено, сега Бастилията се храни в един часа. – Господине, човек научава по нещо всеки ден и аз ви благодаря. Продължавайте. – Графиня Дюбари идва от Люсиен, а това е едно непрекъснато слизане по поледицата. – О, това няма да й попречи да бъде точна. Откакто е фаворитка само на херцога, се прави на кралица единствено пред бароните. От своя страна, разберете, господине, исках да обядвам рано заради монсеньор Дьо ла Перуз, който ще отпътува тази вечер и съвсем не би искал да закъснее. – Монсеньор, Дьо ла Перуз е при краля и беседват с Негово величество за география, за космография. Следователно кралят няма да пусне толкова рано Дьо ла Перуз. – Възможно е... – Сигурно е, монсеньор. Същото се отнася и до Дьо Фавра, който се намира при граф Дьо Прованс, за да разговарят без съмнение за пиесата на Карон дьо Бомарше[6]. – За “ Сватбата на Фигаро”? – Да, монсеньор. – Поканен е и Дьо Кондорсе, който в качеството си на геометрик може да се похвали с точност. – Да, но той ще се вглъби в някоя задача и когато се откъсне от нея, ще се окаже закъснял с половин час. Що се отнася до Дьо Калиостро, тъй като този сеньор е чужденец и живее отскоро в Париж, вероятно все още не познава достатъчно живота във Версай и ще накара другите да го чакат. – Виж ти – учуди се маршалът, – та вие, без Таверне, изброихте поименно всичките ми гости, при това в ред, достоен за Омир и за моя беден Рафе. Метр д'отелът се поклони. – Не споменах за Дьо Таверне, защото е стар приятел, който ще съблюдава обичаите. Мисля, че това са осемте куверта за тази вечер! – Отлично. Къде ще ни настаните да вечеряме? – В голямата трапезария, монсеньор. Тя се отоплява от три дни насам и аз повиших температурата на въздуха на осемнадесет градуса. Маршалът хвърли поглед към стенния часовник. – Четири и половина е, господине! – Да, монсеньор, и ето че един конник влиза в двора. Това е бутилката ми с токайско вино! – Ще бъда ли обслужван по този начин още двадесет години? – Старият маршал се обърна към огледалото, докато метр д'отелът бързаше към офиса си. – Двадесет години! – чу се весел глас, който прекъсна херцога още при първия поглед в огледалото. – Двадесет години, скъпи ми маршале, пожелавам ви ги, но тогава аз ще бъда на шестдесет, тоест много стара. – Вие, графиньо!? – възкликна маршалът. – Радвам се, че сте първа! Боже мой, колко красива и свежа! Както винаги! Моля, минете в будоара. – О, значи насаме, маршале? – А, не – трима... – обади се старчески глас. – Таверне! – възкликна маршалът. – Злият гений на празненствата – пошепна на ухото на графинята. – Нахалник! – промърмори графиня Дюбари през гръмък смях. И тримата минаха в съседната стая. [1] Къси до коленете, пристегнати панталони на мода до Френската революция – бел. прев. [2] Йосиф II, Йозеф ІІ (1741-90) – император на Свещената Римска империя. Управлява заедно с майка си Мария Терезия от 1764, самостоятелен владетел от 1780; политика на просветен абсолютизъм – бел. ред. [3] Известният главен готвач на Луи XIV в двореца “Шантили” се наричал сам “майстор на кухнята”. Историята гласи, че по време на празненство, организирано от Луи XIV, на което присъствали около 200 аристократи, Вател решава да приготви нова рецепта с риба. За съжаление доставката се забавя, а самият готвач – засрамен и огорчен, че не е задоволил каприза на краля, – слага край на живота си като се пронизва със сабя (на осем места, според сведенията). Той оставя бележката: “Срамът е твърде голям”, но по ирония на съдбата, в мига, когато се пронизва, рибата пристига – бел. ред. [4] Стара златна монета в някои романски страни; във Франция се е равнявала на 10 франка – бел. прев. [5] Ливра – стара златна монета, заменена по-късно с франка – бел. прев. [6] Бомарше (Beaumarchais) Пиер Огюстен дьо (1732-99) – Френски драматург. Известен с комедиите си “Севилският бръснар” и “Сватбата на Фигаро”, в които отразява конфликтите във френското общество в навечерието на Великата френска революция – бел. ред.