Глава първа Чубака и Лумпаваро стояха пред плътната зелена стена на Ямата на смъртта на осемнайсет километра североизточно по Риатската пътека и три нива под Рвокроро. Светлината едва си пробиваше път през гъстия покров на урошурската джунгла и тъй като в ниското листата бързо излиняваха и повяхваха, клоните тук долу бяха почти голи. Встрани от пътеката се виеха единствено сивата воална пиявица и кръстолистният псевдошур – паразитни растения, преплетени с вездесъщите лиани кши. Но нито сивата воална пиявица, нито кръстолистният псведошур бяха в състояние да принудят уукитата да слязат в подлеса. Те – и съществата, които живееха тук – се придвижваха свободно над преплетената зелена маса. Макар че в джунглата господстваше сумрак, нищо не препречваше погледа на разстояние най-малко петстотин метра, а единственото прикритие бяха стволовете на урошурите. Това беше Призрачната гора – царството на пъргавите ркркрл, плетачите на капани, и бавноподвижните рошми, които почистваха пътеките от воалната пиявица. Най-многобройните обитатели бяха остроезичните иглени бръмбари, чиито смукателни хоботчета можеха да пробият твърдата кора на урошурите и да стигнат до скритите под нея сокове. А най-опасните бяха неуловимите кекрг ро, пазителите на Призрачната гора – чудовищни създания с по пет крайника, които дебнеха плячката си в подлеса. Пазителите никога не биха нападнали възрастно ууки, но стотиците истории, чиито подробности отдавна вече бяха потънали в забвение, ги бяха превърнали в олицетворение на прокрадващия се невидим враг и нямаше ууки, което да не посегнеше към оръжието, щом мернеше някой кекрг ро. Докато слизаха от ловните полета на Здрачните градини, едно ниво по-нагоре, Чубака обясни всичко това на Лумпаваро. Спомените оживяваха в спарения въздух, припомняха пътешествието му към зрелостта, когато по същия начин го бе съпроводил баща му Атитчиткук; изпитанията, които му бяха дали правото да сложи презраменния ремък, да носи оръжие в рамките на града и да избере името си. Двеста години, а гората си бе абсолютно същата. Само дето сега той бе бащата, не синът... Чубака не бе забравил и глупавата експедиция, която двамата със Салпорин бяха предприели в Призрачната гора още преди да навършат пълнолетие. Въоръжени единствено с нож рик, който Салпорин бе отмъкнал от по-големия си брат, двамата се бяха измъкнали от детската градина и бяха слезли в забраненото царство. Смятаха, че са подготвени за неизвестното, но въпреки това се поддадоха на страха. С помръкването на светлината смелостта им ги напусна и когато срещнаха един малък плашлив плетач на капани, побягнаха обратно. А след това сънуваха кошмари чак до деня на церемонията за навършване на пълнолетие. Бедният Салпорин! За Чубака това бяха само шест дни... Така и не разбраха дали Атитчиткук бе узнал за стореното. Чубака погледна сина си. Не му се вярваше зад нервността му да се крият тайни приключения. Преди години малкият Лумпаваро бе отишъл сам в гората край Рвокроро да търси уасака, горски плодове, и се бе изгубил. При всяко ново разказване историята се дообогатяваше и преувеличаваше и се бе превърнала в семейна легенда, която гъмжеше от всевъзможни чудовища, стаени в дълбините на джунглата и въображението. За разлика от опасността страхът бе истински и оттогава Лумпаваро не излизаше от района на детската градина и семейното дърво. Малатобук и Атитчиткук не бяха взели навреме мерки и го бяха оставили да порасне по-различен от останалите. Не го насърчаваха да се включва в борбите и игрите в детската градина, в които малките уукита усвояваха безстрашния устремен боен стил, характерен за расата им. Затова, когато при пристигането си Чубака се втурна към сина си с бурен рев, Лумпаваро се бе разпищял от уплах. Това бе неприятен момент за всички. Впоследствие Чубака си даде сметка, че това е част от цената, която синът му бе платил за отсъствието на баща си. За да изплати дълга си към Хан Соло, Чубака бе оставил отглеждането на сина си в ръцете на майка му и на дядо му. Не можеше да ги вини за обичта и грижите им, но те не бяха успели да събудят рракторра, дръзкия огън, стремителната сила, която бе същността на всяко ууки. Лумпаваро дори нямаше приятел като Салпорин, с когото ежедневно да мери сили в сборичкванията. Според календара времето беше дошло. На височина Лумпаваро бе колкото баща си, но не притежаваше типичната за възрастните уукита сила. Също така не бе трудно да се разбере, че Лумпаваро благоговее пред славния си родител и желанието да получи одобрението му допълнително го сковава. И Чубака все още не бе наясно колко струва синът му. Лумпаваро бе сръчен в ръцете. Изработката на арбалета се проточи цели девет дни, но накрая резултатът бе повече от отличен. Допуснатите грешки щяха да изчезнат с натрупването на повечко опит. Бе проявил и точност при свалянето на кроите – първият от ловните изпити. Но вторият – да се заложи капан и да се убие плашливият грейзер – му отне повече време и не мина толкова гладко. А изпитанието в Ямата на смъртта щеше да го изправи пред нещо, за което той не бе готов. – Обясни ми какво виждаме пред нас – подкани го Чубака. – Гората е ранена. Много отдавна тук е паднало нещо от небето. Това е дъното на огромната яма на Анарад, която виждаме от високите наблюдателници на Рвокроро. – Защо Кашиук не е излекувала раната? – Не знам, татко. – Защото й е трябвал дом за катарн. Светлината пада в дълбините и събужда живителната сила на урошур. Зелените листа приютяват птиците дау и хранят духчетата и малакините. Дау канят мрежехвърлеите, а малакините канят хулиганите на дъбравите. А старият властелин на гората катарн пирува. – Ако Кашиук е дала на катарн това място, защо тогава ги избиваме? – Защото такъв е обетът. – Не разбирам. – Някога те са ловували уукитата и са властвали в горната гора. Но ловът не ни е унищожил. Нищо в този свят не се губи, сине мой. Катарн събудиха силата на уукитата и ние открихме рракторра. И сега, за да им се отплатим, ние ги преследваме. И някой ден отново ще дойде техният ред. Транспортният кораб „Авантюра“ приличаше на скалист сив остров в безкрайно безлюдно море. Прикриващите го изтребители кръжаха около него като ято птици. – Най-сетне – обади се четвърти. – Това е мираж – отвърна шести. – Ще ни откъснат главите, задето не опазихме комодора. – Престанете с разговорите и оправете формацията – прекъсна ги лейтенант Бос. – „Авантюра”, тук командирът на „Браво”. Задайте ни вектори за кацане. Десет птички са готови да си лягат. При нормални обстоятелства началникът на управление на полетите щеше да насочи ескадрилата към дежурния офицер, който на свой ред щеше да включи четирите лазера на подравняващата система за кацане на избрания док. Само че сега доковете на „Авантюра“ останаха затворени. – Останете на две хиляди метра и изчакайте, командир. – Какво става, „Авантюра“? – Не мога да ви дам повече информация. Останете на две хиляди метра и изчакайте. – Разбрано. „Браво”, явно не са готови да ни приемат. Ще заобиколим при две хиляди метра в редица по един, докато не ни дадат сигнал за заход. – Въобразявам ли си, или дулата на батареите са насочени към нас? – измърмори Девети по вътрешната честота. – Погледнете зенитната установка. Плат Малар вдигна очи от уредите и плъзна поглед по транспортния кораб. Наистина немалък брой от оръдията на „Авантюра“ сочеха към тях. – Може и да не е заради нас – прошепна Плат. – Кой знае какво се е случило, докато ни е нямало. – Тук „Авантюра“, до командира на „Браво”. Наредете на всички пилоти да изключат двигателите. Ще влезете в доковете с прехващащ лъч. – Разбрано – отвърна лейтенант Бос. – Чухте нареждането, момчета. Изключете двигателите. – Лейтенант, тук Пети. Да изключим ли и поддържащите двигатели? – Пети, ще ни изтеглят в редица. Нали знаеш какво ще стане, ако оставиш поддържащите двигатели? – Разбира се, сър. Извинете, сър. Просто не разбрах защо ще ни приберат с прехващащ лъч, лейтенант. Защо да не приземим корабите си сами? – Не си блъскай главата излишно – отвърна Бос – и прави каквото ти се казва. – Аз знам защо – мрачно се обади Осми. – Не са сигурни кой седи зад щурвала в изтребителите. Подозират, че яветците са ни изненадали от засада и са сложили свои хора в пилотските кабини. – Командир на „Браво”, операцията по прехващането започва – намесиха се от „Авантюра“. – Запазете радиомълчание до второ нареждане. – Разбрано,”Авантюра“. „Браво”, незабавно прекратете разговорите. Разузнавателният изтребител на лейтенант Бос бе изтеглен първи и невидимият прехващаш лъч го закара в най-отдалечения док за кацане. Плат Малар не видя какво последва, тъй като външните врати се затвориха почти мигновено. След пет минути същото се повтори и с лейтенант Гранел, който бе закаран на док в средата на кораба. Мина почти един час преди да дойде редът на изтребителя на Малар. Дълъг, напрегнат час, изпълнен с тежка тишина. Вероятно никога нямаше да им простят за случилото се... Изведнъж машината трепна и пое напред. Никога вече нямаше да им гласуват доверие. Светлините в хангара бяха пуснати на пълна мощност и след двата дни в приглушеното бойно осветление на пилотската кабина Плат Малар бе като слепец. Не му оставиха време очите му да свикнат, вратата се отвори със съскане и се чу заповеднически глас: – Слизай! Плат понечи да стане, забравяйки за предпазните колани. С присвити очи ги разкопча и пипнешком намери ръба на кабината и стълбичката. Нечия ръка му помогна да сложи крак на най-горното й стъпало. Докато слезе, очите му бяха достатъчно привикнали, за да различи шестимата войници, обградили изтребителя. Дулата на бластерите им следваха всяко негово движение. Двамата офицери от службата за сигурност, които го чакаха долу, бяха невъоръжени. – Младши лейтенант Плат Малар – рапортува той. – Какво става? – Изчакайте да проверим идентификационната ви карта – отвърна офицерът, който бе по-близо. Малар извади сребърната плочка от специално направения джоб на ръкава на куртката си и му я подаде. Майорът постави диска в портативното устройство. – Националност? – Гранеец. – Нищо не ми говори – майорът му върна диска. – Грана не е ли имперски свят? – Не знам какъв е настоящия му статут – отвърна Малар. – Роден съм на Полнейе. Никога не съм се интересувал особено от политика. – Така ли? – майорът освободи четирима от войниците, щраквайки с пръсти. Другите двама свалиха бластерите и застанаха плътно зад Малар. – Докладвайте за състоянието на кораба. Едва тогава Малар забеляза другия пилот, който стоеше недалеч от тях с пъхнат под мишницата шлем. Зад него чакаше технически екип с диагностичен стенд. – Третият двигател грее. Иначе всичко останало е нормално. – Поражения от битката? – Чакаше ни прехващач, още щом изскочихме от хиперпространството, ни удари с йонен залп. А може и да са били два, не съм сигурен. За пет минути всичко изключи. – Повреди в записващата система? – Не. Всички системи се включиха нормално, щом интеграторът се стабилизира. Корабните дневници трябва да са записали всичко. – Добре – кимна майорът. – Младши лейтенант Плат Малар, приемам разузнавателен изтребител Х-КЕ 40409 и ви освобождавам от отговорност. Сержант, придружете го до ДД-18 и останете с него до пристигането на офицера, който ще проведе разбора. – Може ли първо да презаредя пречиствателите си? – попита Малар и посочи правоъгълната кутия на гърдите си. Майорът се намръщи. – Не знам какво става, момче, но ако бях на твое място, точно в този момент щях да си трая и да не моля за нищо. Чубака и Лумпаваро стояха пред Ямата на смъртта, там, където Риатската пътека завиваше към Ккелер. – Време е – каза Чубака. – Кажи ми какво научи. Какво трябва да направиш, за да уловиш катарн? Лумпаваро нервно хвърли поглед към зеления гъсталак. – Не му обръщай гръб, защото ще те прободе. Не бягай, защото ще те настигне. Не прибързвай, защото ще изчезне пред очите ти. – Тогава как ще го победиш? – С търпение и кураж – отвърна Лумпаваро, но в гласа му не се усещаше и следа от нужната смелост. – Катарнът ще ти позволи да го следваш, за да те прецени. След това ще се обърне и ще нападне. – И тогава? – И тогава не трябва да отстъпваш, трябва да усетиш дъха му в лицето си и миризмата да проникне в ноздрите ти. Ръката ти трябва да е готова и да го удари в гърдите още първия път, защото, когато замахнеш за втори, няма да намериш нищо. – Внимавал си и си запомнил всичко, което ти казах. Сега ще видим колко си разбрал в действителност. Лумпаваро свали арбалета от рамо и потърка с лапа излъскания метал на ложата. – Ще се постарая да не те посрамя. – Не забравяй за светлината! Внимавай нощта да не те свари в Ямата на смъртта. Катарнът е господар на сенките и мрака и дори уукитата трябва да се съобразяват с това. – Колко катарна си уловил, тате? – Пет пъти съм преследвал властелина на гората. Един път ми избяга, три пъти загуби и веднъж замалко да накаже самоувереността ми – Чубака хвана ръката на сина си и сложи дланта му върху двата дълги белега на гърдите, скрити под гъстата козина. – Внимавай, сине! Лумпаваро се вгледа за миг в белега, след това дръпна ръка и започна да зарежда арбалета, но Чубака го спря. – Какво? Невъоръжен ли ще вляза? – Изчакай подходящия момент. Ако тръгнеш със заредено оръжие, лесно ще стреляш прибързано и така ще пропилееш предимството си. А след това катарнът ще те хване. Тези думи окончателно разбиха и последните останки от мнимата самоувереност на Лумпаваро. Татко... страх ме е. – Страхувай се, но върви. Лумпаваро бавно сложи оръжието си на рамо. – Добре, татко. Обърна се, намери пролука в зеления листак и безшумно го разтвори. След миг колебание младото ууки изчезна. Чубака преброи до двеста и го последва. Мъжът, който влезе в ДД-18, носеше тъмнозелена униформа, чиито отличителни знаци напълно се различаваха от отличителните знаци на екипажа на „Авантюра“ и на войниците на борда на кораба. – Майор Трен Гант от разузнаването на Новата република – представи се той. – Седнете. Малар, който бе скочил на крака при появата му, се подчини. – Сигурно искате да поговорим за нападението над совалката на комодора. – Не – отвърна Гант. – Всъщност имаме доста добра представа, какво се е случило – майорът заобиколи масата и извади записващо устройство. – Кога за пръв път научихте за естеството на мисията? – За естеството на мисията? Имате предвид фериботния наряд или че ще ескортираме „Тампион“? – Гант не показа, че ще отговори на въпроса, и Малар продължи: – Преди два дни ме извикаха в кабинета на главния инструктор в девет часа и петдесет минути и ми казаха, че съм разпределен към фериботен полет. – И тогава за първи път разбрахте за това назначение? – Да... всъщност, не. Предишния ден в симулатора адмирал Акбар спомена, че има вероятност да им потрябват пилоти. Но за назначението узнах чак когато ме повика капитан Логирт. На инструктажа разбрах подробностите. – И какви бяха те? – Ами... обикновен инструктаж... – гранеецът не виждаше какво има да обяснява. – Корабни назначения... вектори на скокове... формацията, в която ще летим... графика на мисията... реда на излитане... Казаха ни, че ще ескортираме „Тампион“ и че някои от нас ще се върнат със совалката. – Това ли е всичко? – И технически подробности за комуникациите и други подобни. – Кога разбрахте, че комодор Соло ще е на борда на совалката? – В последния момент. Лейтенант Бос позна комодора, когато той се качи на борда. Иначе ни бяха казали, че ще ескортираме офицери от щаба. Гант кимна. – Колко време мина между инструктажа и излитането? – Четири часа. – Разкажете ми какво сте правили през това време. Не пропускайте нищо. – Отидох в симулаторите и два часа се упражнявах. На връщане се отбих за около десет минути през възпоменателния коридор и прегледах имената на загиналите пилоти. След това се изкъпах и си легнах. Останалото време прекарах в опити да заспя. Това е. – С кого сте говорили? – Почти с никого. С лейтенант Фрека, оператора на симулатора. Размених няколко думи с Рагс... лейтенант Рагсал, пилот от... – Какво си казахте? – Попитах го колко от нас ще задържи Пета армада. – И какво ви отговори той? – Че по време на битка загубиш ли изтребител, губиш и пилота, така че е много вероятно да имат нужда от всички нас. – С кого още говорихте? – С командира на ескадрилата, с техниците... Не помня... Бях нервен, а когато съм нервен, не съм много приказлив. – Защо бяхте нервен? – Притеснявах се да не сбъркам нещо. Да не накарам хората да съжаляват, че са ми дали шанс. – Говорихте ли с някого извън базата? – Не съм напускал базата. – А използвахте ли предавателя си? – Не. – Сигурен ли сте? Ще ми позволите ли да погледна регистрите му? – Не съм говорил с никого... Момент! Опитах се да говоря с адмирал Акбар, но не го намерих. – Отново адмирал Акбар – отбеляза Гант. – Имате ли някаква специална връзка с него? – Той е главният ми инструктор. И мой приятел. – Успели сте доста бързо да си създадете приятели на високи места. – Какво искате да кажете? Когато се събудих в болницата, първият, когото видях, бе адмирал Акбар. Той започна да ме посещава, а аз дори не знаех кой е. – Ако приятелството ви е по негова инициатива, защо сте го потърсили преди излитането? – Защото бях получил добри новини и нямаше с кого да ги споделя – Малар се приведе напред и постави длани на масата. – Вижте, майоре, знам, че се провалихме, но всеки един от нас би предпочел по-скоро да е мъртъв, отколкото да се появи тук без комодора. – Нима? – отвърна Гант. – Според информацията ми не сте произвели нито един изстрел. – Не можехме! – скочи ядосано гранеецът. – Беше също както на Полнейе. Те ни чакаха и всичко свърши, преди да разберем какво става. В първите пет секунди ме удариха най-малко пет пъти, а другите пострадаха още повече. Но натисках спусъците, докато и последният яветски кораб не направи скок... Надявах се на чудо. Гант се пресегна, хвана ръката му и я обърна с дланта нагоре. На палеца се бе образувал лилавочерен мазол. Майорът вдигна вежди, отдръпна се и скръсти ръце на гърдите си. – Точно така. Чакали са ви на деветдесет и една светлинни години от Корнахтската група. Не са стреляли наслуки из Космоса, знаели са точно кога и къде ще изскочите от хиперпространството. И точно това е проблемът. Малар също седна. – Не знам как яветците са разбрали къде да ни чакат. Ако имах някакви предположения, щях да ви ги кажа веднага, а не да ви оставя да търсите иглата в купата сено. Но съм сигурен, че информацията им идва от някого, който я е научил доста по-рано от нас. Един прехващащ кръстосвач не може да измине деветдесет и една светлинни години за четири часа. Дори и да е излязъл току-що от корабостроителницата. – Прав сте – съгласи се Гант и изключи записващото устройство. Плъзна по масата към Малар идентификационната му карта. – Сержант, заведете младши лейтенанта в кабина 40-Д. Малар, забранено ви е да напускате пилотското отделение. Нямате право на връзка до второ нареждане. – Слушам, сър – гранеецът пъхна диска в джоба си и стана. – Благодаря ви, сър. – Не съм ви направил услуга, Малар. Търся предател, а още не съм го намерил. Малар кимна и тръгна след сержанта към вратата. Гант също стана. – Почакайте за момент! Малар се закова намясто. Изведнъж сърцето му заби по-силно. – Какво, майоре? – Защо според вас яветците ви оставиха живи? – Ами... първоначално мислех… за да съобщим за нападението над совалката и за пленяването на комодора... като свидетели. – А сега? – Сега мисля, че го направиха, за да ни унижат. – Тоест? – Майоре, ако бяхме загинали в битка или ако ни бяха пленили, това щеше да ни превърне в герои. А така ни показаха, че за тях сме толкова незначителни, че не си струва дори да ни убият. Според мен искат да ни накарат да се почувстваме нищожни и безсилни. Показаха ни, че могат да правят каквото си поискат, а ние сме напълно безсилни да ги спрем. – Дори и за миг не вярвай в това, момче – отвърна решително Гант. – Играта не е свършила, това е само началото. Няма да се поддадем на изнудването, ще им го върнем тъпкано. – В такъв случай се надявам някой да им го върне и от мое име – процеди през зъби Малар, – защото аз май пропуснах единствения си шанс. Въпреки пълното затишие изведнъж листата на урошура се раздвижиха и издадоха местоположението на Лумпаваро на около четирийсет метра източно от Чубака. Синът му се бе отказал от преследването. За изненада и разочарование на Чубака Лумпаваро бе направил стотина плахи крачки в шубрака, колкото да си намери скривалище, и се бе спотаил сред гъстите млади филизи, опрял гръб в дънера на едно дърво. От време на време надничаше от импровизираното си скривалище и за няколко секунди оглеждаше гората, сякаш очакваше катарнът спокойно да се разтакава наоколо. След като не откриеше нищо, Лумпаваро се връщаше към мнимата сигурност на измамната си невидимост. Но Чубака, както и хищниците в Ямата на смъртта лесно можеха да го забележат. А дънерът, на който Лумпаваро разчиташе за защита, предлагаше чудесно прикритие за катарна, който можеше да се приближи и да го нападне изневиделица. Чубака знаеше, че синът му е изложен на много по-голяма опасност, отколкото предполагаше, и въпреки това бе решен да се намеси само в краен случай. Щеше само да гледа и да чака. Арбалетът му бе готов. Единственият проблем бе как да не се разсейва толкова, че сам да се превърне в мишена. Реши да не остава на едно място и започна да обикаля около скривалището на Лумпаваро – без да се приближава твърде много, но и без да се отдалечава и да рискува да не улучи евентуалния нападател. Листата на урошурите се раздвижваха на няколко пъти и всеки път Чубака замръзваше насред крачката си. Лумпаваро нито веднъж не показа, че го е забелязал. Застанеше ли неподвижно и с извърнато лице, дългокосместото ууки спокойно можеше да бъде взето за дългостъбления паразитен мъх джадиук, който покриваше земята в Ямата на смъртта. Но дори и на начинаещ ловец щеше да му направи впечатление, че едно от стъблата непрекъснато мени мястото си. Липсата на реакция бе доказателство, колко уплашен бе скрилият се зад зеления параван Лумпаваро – поредното горчиво разочарование за баща му. За сметка на това Чубака отдавна бе усетил, че нещо се опитва да се приближи към тях. То се криеше сред гъстата зеленина и се сливаше със сенките, размърдваше се само когато Чубака му обърнеше гръб, и въпреки това постепенно скъсяваше разстоянието. Въздухът в Ямата на смъртта бе застоял, така че Чубака долови миризмата на натрапника едва когато той бе на по-малко от десет метра. Позна я веднага и тихо изръмжа. Другото ууки се изправи безшумно сред урошурските листа – Фреир, един от многото му втори братовчеди, най-безшумният ловец в семейството. След безмълвна размяна на погледи, гримаси и оголване на зъбите Чубака и Фреир опряха гръб и се снишиха сред листата. Там разговорът продължи толкова тихо, че можеше спокойно да се вземе за шумоленето на клоните. – Къде е Лумпаваро? – попита Фреир. – Скри се – отвърна Чубака и кимна към укритието на сина си. – Защо си тук? Защо се месиш в хртаиука на сина ми? – Малатобук ме изпрати. Пристигнаха важни новини. – “Какво е станало? – Трябва да се върнеш. – Синът ми не може да си тръгне, преди да премине изпитанието. – Аз ще остана с него, братовчеде. Шоран те чака на Риатската пътека. Ще ти разкаже всичко, докато се връщате към Рвокроро. Козината на Чубака ядосано настръхна. – Искаш да се откажа от бащинския си дълг? Да се опозоря завинаги? Дори когато партньорката на Джиприр беше изгорена от палещи бръмбари, а жената на Граиушк бе повалена от болестта на жълтата кръв, те не напуснаха хртаиук. Фреир се пресегна и го хвана за ръцете: – По-тихо, братовчеде! Чубака с лекота го отблъсна и заплашително изръмжа: – Ако веднага не чуя какво те води при мен, всеки мрежоплет, гъндарк и катарн на три нива от тук ще чуе гласа ми. Какво се е случило? Малатобук добре ли е? Фреир въздъхна примирено. – Да, да... Но пристигнаха новини за онзи, към когото имаш дълг. Хан Соло е пленен от враговете на принцеса Лея. Яветците са го отвели в Корнахтската група. Принцесата те моли да се върнеш на Корускант. Чубака захапа ръката си, за да спре ужасения вик, стегнал гърлото му. – Сега вече ти е ясно” – продължи Феир. – Дългът ти те зове. Върви! Шоран те чака. Той ще ти каже останалото. Аз ще наглеждам сина ти и ще му помогна да премине изпитанието. Малатобук ще има грижата да му обясни защо си го оставил. Решението бе позорно, но друго нямаше. – Хртаиукът може да почака, докато се върна – каза той и се изправи в цял ръст. Фреир го последва. – Чубака, ако синът ти се върне в Рвокроро, без да може да обяви новото си име и без да има право да носи презраменния ремък... – По-добре това, отколкото ти да върнеш тялото му, братовчеде. Фреир оголи зъби. – Нима се съмняваш в моя рракторр? – Не, братовчеде. Съмнявам се в неговия – провикна се гръмко Чубака. Гласът му стресна събралите се скъри и накара един тлъст чаркар подплашено да излети. На няколко метра от тях листата потрепнаха – един катарн бе изоставил дебненето на плячката си. Лумпаваро обаче не се показа и Чубака извика повторно: – Ела, първородни! Довечера ще спиш в семейното дърво. Почетният ми брат е в беда и трябва да отида при него.