Alexandre Dumas
E Comte de Monte-Cristo
Paris, 1844


Първа глава
Марсилия. Пристигане

На 24 февруари 1815 година дежурният наблюдател на Нотр Дам дьо ла Гард[1] възвести пристигането на тримачтовия кораб “Фараон”, който идеше от Смирна, Триест и Неапол. Както винаги, един лоцман потегли на мига от пристанището, мина покрай Шато д`Иф и доближи кораба между нос Моржион и остров Рион.
На мига, пак както винаги, площадката на форт Сен Жан се изпълни с любопитни, защото в Марсилия пристигането на кораб е винаги голямо събитие, особено когато този кораб - като “Фараон”, е построен, снабден с принадлежностите, уравновесен в корабостроителниците на старата Фокея и принадлежи на някой корабовладелец от града.
В това време корабът се приближаваше. Той мина благополучно пролива, който някакъв вулканичен трус бе издълбал между островите Каласарен и Жарос, заобиколи Помег и се придвижваше под своите три марсела, кливера и бризана, но тъй бавно и с такъв печален ход, че любопитните, предусетили неволно някакво нещастие, се питаха какво премеждие е могло да се случи на борда. Ала опитните в корабоплаването разбираха, че ако е имало премеждие, то се е случило не със самия кораб, защото той се приближаваше, както се полага на един идеално управляван кораб – котвата му беше готова за спускане, въжетата за бушприта бяха откачени, а до лоцмана, който се готвеше да води “Фараон” през тесния вход на марсилското пристанище, стоеше млад мъж, пъргав и буден, който следеше всяко движение на кораба и повтаряше всяка заповед на лоцмана.
Неопределеното безпокойство, което витаеше над тълпата, беше обхванало особено силно един от зрителите на Сен Жан, така че той не дочака влизането на кораба в пристанището. Скочи в една малка лодка, заповяда да гребат към “Фараон” и го настигна при заливчето Резерв.
Щом видя този човек, младият моряк напусна поста си до лоцмана и с шапка в ръка се опря на борда. Той бе осемнайсет-двайсетгодишен младеж, висок, строен, с хубави черни очи и черни като абанос коси. От цялата му фигура лъхаше спокойствие и решителност, присъщи на хора, свикнали от детинство да се борят с опасността.
– А, това сте вие, Дантес! – извика човекът в лодката. – Какво се е случило и защо целият ви кораб изглежда така тъжно?
– Голямо нещастие, господин Морел! – отговори младежът. – Голямо нещастие, особено за мен: при Чивита Векия изгубихме нашия добър капитан Льоклер.
– А товарът? – попита живо корабовладелецът.
– Пристигна благополучно, господин Морел, и мисля, че ще бъдете доволен в това отношение, но клетият капитан Льоклер…
– Какво се е случило с него? – попита корабовладелецът с явно облекчение. – Какво се е случило с добрия капитан?
– Той умря.
– Падна в морето ли?
– Не, господине. Умря от менингит в страшни мъки – После, като се обърна към хората си, извика: – Хей! Всеки на мястото си. Готови за спускане на котвата!
Екипажът се подчини. В същия миг осемте или десетте моряка, от които той се състоеше, се спуснаха кой към шкотите, кой към брасите, кой към фаловете, кой към кливер-пиралите, кой най-сетне към гитовите. Младият моряк хвърли небрежен поглед на тази начална маневра и видял, че заповедите му ще бъдат изпълнени, се върна при своя събеседник.
– А как се случи това нещастие? – продължи корабовладелецът, като подхвана разговора на онова място, на което младият моряк беше прекъснал.
– Бога ми, господине, най-неочаквано. След дълъг разговор с коменданта на пристанището капитан Льоклер напусна много развълнуван Неапол. След двайсет и четири часа го хвана треската, а три дни по-късно умря… Ние го погребахме както подобава и сега той почива, прилично завит в платно, с желязна топка от трийсет и шест ливри на краката и друга на главата, до остров Ел Джилио. Ние носим на вдовицата му почетния кръст и сабята му. Струваше ли си – продължи младежът с тъжна усмивка – да воюва десет години с англичаните, за да умре както всички в леглото си?
– Ех, какво искате, господин Едмон – поде корабовладелецът, който изглежда се успокояваше все повече и повече, – ние всички сме смъртни и трябва старите да правят път на младите, иначе не би имало напредък; и щом вие ме уверявате, че товарът…
– …Е в добро състояние, господин Морел, гарантирам ви. И ви съветвам да не се задоволявате за този рейс с 25 000 франка печалба.
После, когато минаха кръглата кула, младият моряк извика:
– Готови за свиване платната на марса, кливера и бизана! Не зяпайте!
Заповедта беше изпълнена с почти такава бързина, както на боен кораб.
– Спусни и вържи навсякъде!
При последната заповед всички платна бяха спуснати и корабът взе да се плъзга почти неусетно, движен само от дадения тласък.
– А сега, ако искате да се качите, господин Морел – рече Дантес, виждайки нетърпението на корабовладелеца, – ето, вашият счетоводител господин Данглар излиза от кабината си и ще ви даде всички сведения, които пожелаете. А аз трябва да следя спускането на котвата и да се погрижа да организирам кораба в траур.
Корабовладелецът не изчака повторна покана. Той се хвана за въжето, хвърлено от Дантес, и със сръчност, която би направила чест на всеки моряк, се покатери по скобите, забити в издутия хълбок на кораба, а Дантес се върна на мястото си, като отстъпи разговора на този, когото нарече Данглар и който, излязъл от кабината си, идеше действително към корабовладелеца.
Новодошлият бе двайсет и пет-двайсет и шест годишен човек, с доста мрачно лице, раболепен към началството, безочлив към подчинените си, затова извън титлата му счетоводител, винаги омразна на моряците, екипажът го ненавиждаше толкова, колкото, напротив, обичаше Едмон Дантес.
– И тъй, господин Морел – рече Данглар, –  какво нещастие, нали?
– Да, да. Клетият капитан Льоклер! Той беше добър и честен човек!
– И главно прекрасен моряк, остарял между небето и водата, както подобава на човек, комуто са възложени интересите на такава важна фирма като търговската къща “Морел и син” – отговори Данглар.
– Но – рече корабовладелецът, като следеше с очи Дантес, който търсеше къде да спусне котва – на мен ми се струва, че не е нужно да бъдеш толкова стар моряк, както казвате, Данглар, за да познаваш работата си. И ето, нашият приятел Едмон я върши, струва ми се, без да се нуждае от съвети.
– Да – рече Данглар, като хвърли към Дантес къс поглед, в който блесна омраза, – той е млад и самонадеян. Щом умря капитанът, той пое командването, без да се посъветва с някого, и ни накара да загубим ден и половина на остров Елба, вместо да се върнем направо в Марсилия.
– С поемането на командата на кораба – рече корабовладелецът – той е изпълнил своя дълг като помощник-капитан, но е сбъркал, като е загубил ден и половина на остров Елба… Освен ако корабът е трябвало да поправя някаква повреда.
– Корабът беше здрав, както съм здрав аз и както желая да бъдете и вие, господин Морел, а този ден и половина беше загубен от чиста прищявка, за удоволствието да слезе на сушата, само за това.
– Дантес – рече корабовладелецът, като се обърна към младежа, – елате насам.
– Извинете – рече Дантес, – ще бъда на ваше разположение след минута.
После, като се обърна към екипажа, извика:
– Спускай котвата.
Тозчас котвата падна и веригата се изниза с шум. Дантес остана на поста си въпреки присъствието на лоцмана дотогава, додето и тази последна маневра бе извършена. Тогава чак извика:
– Спуснете вимпела до половин мачтата, снемете флага в знак на траур, кръстосайте реите!
– Виждате ли – рече Данглар, – той се мисли вече за капитан, повярвайте ми.
– И е наистина – рече корабовладелецът.
– Да, но още няма вашия подпис и подписа на вашия съдружник, господин Морел.
– Ех, защо да не го оставим на този пост? – рече корабовладелецът. – Той е млад, знам добре това, но ми се струва предан на работата и много опитен.
Сянка премина по челото на Данглар.
– Извинете, господин Морел – рече Дантес, като се приближи, – котвата сега е спусната и аз съм на ваше разположение: вие ме извикахте, мисля?
Данглар отстъпи крачка назад.
– Исках да ви попитам защо сте спрели на остров Елба?
– Не знам, господине. Аз изпълних последната заповед на капитан Льоклер, който, умирайки, ми предаде един пакет за великия маршал Бертран[2]. 
– Вие видяхте ли го, Едмон?
– Да.
Морел се огледа наоколо и дръпна Дантес настрана.
– А как е императорът? – попита живо той.
– Добре, доколкото можех да съдя с очите си.
– Значи вие видяхте и императора?
– Той влезе при маршала, докато бях там.
– И вие говорихте с него?
– Искате да кажете, че той говори с мен, господине – рече Дантес с усмивка.
– И какво ви каза?
– Питаше ме за кораба, за времето на отплаването му за Марсилия, за следвания път и за товара. Мисля, че ако корабът беше празен и аз бях неговият стопанин, той щеше да поиска да го купи. Но аз му казах, че съм само обикновен помощник-капитан и че корабът е на търговската къща “Морел и син”. – А, а – рече той, – познавам я. Мореловци са корабовладетели по наследство и един Морел служеше в един и същ полк с мен, когато бях на гарнизон във Валанс.
– Така е, бога ми! – извика корабовладелецът развеселен. – Това е чичо ми Поликар Морел, който стана капитан. Дантес, вие ще кажете на чичо ми, че императорът си е спомнил за него, и ще видите как ще се разплаче старият мърморко. Хайде, хайде – продължи корабовладелецът, като тупаше приятелски младежа по рамото, – добре сте направили, Дантес, че сте последвали напътствията на капитан Льоклер и сте спрели на остров Елба, но ако узнаят, че сте предали пакет на маршала и сте разговаряли с императора, това би могло да ви навреди[3].
– С какво според вас би могло да ми навреди? – попита Дантес. – Аз не знам дори какво носех и императорът ми зададе въпроси, каквито би задал на първия срещнат. Но извинете – продължи Дантес, – ето карантинните и митнически чиновници идват. Ще позволите, нали?
– Вървете, вървете да си гледате работата, драги ми Дантес.
Щом младият човек се отдалечи, Данглар начаса се поде.
– Е, какво? – попита той. – Изглежда той ви е обяснил добре защо е спрял в Порто Ферайо?
– Да, драги господин Данглар.
– Ах, толкова по-добре – отговори Данглар, – защото винаги е тежко да виждаш, когато приятел не изпълнява дълга си.
– Дантес е изпълнил своя – отговори корабовладелецът – и тук няма какво да се добави. Капитан Льоклер му е заповядал този престой.
– Стана дума за капитан Льоклер. Не ви ли предаде той негово писмо?
– Кой?
– Дантес.
– На мен не! Имало ли е такова писмо?
– Стори ми се, че освен пакета капитан Льоклер му даде и едно писмо.
– За какъв пакет говорите, Данглар?
– Ами за пакета, който Дантес остави пътем в Порто Ферайо.
– Откъде знаете, че е оставил пакет в Порто Ферайо?
Данглар се изчерви.
– Минавах пред вратата на капитана, която беше открехната, и видях как той даде пакета и писмото на Дантес.
– Не ми е казал нищо за това – рече корабовладелецът, – но ако има писмо, той ще ми го предаде.
Данглар поразмисли.
– Тогава, господин Морел – рече той, – моля ви, не казвайте това на Дантес. Аз сигурно съм се излъгал.
В този миг младежът се върна. Данглар се отдалечи.
– Е, как, скъпи ми Дантес, свободен ли сте? – попита корабовладелецът.
– Да, господине.
– Бързо свършихте.
– Не, дадох на митничарите списъка на нашите стоки, а от пристанището изпратиха с лоцмана един човек, комуто предадох книжата.
– Значи вие няма какво да правите тук повече?
Дантес хвърли бърз поглед наоколо.
– Не, всичко е наред – рече той.
– Тогава можете ли да дойдете да обядвате с нас?
– Извинете, господин Морел, извинете, моля ви, аз трябва да видя най-напред баща си. Но все пак ви благодаря много за честта.
– Правилно, Дантес, правилно. Знам, че сте добър син.
– А... – попита Дантес с известно колебание – знаете ли дали е добре баща ми?
– Мисля, че е добре, драги ми Едмон, макар да не съм го виждал.
– Да, той си стои в стаичката.
– Това поне показва, че не се е нуждаел от нищо, докато ви е нямало.
Дантес се усмихна.
– Баща ми е горд, господин Морел, и дори да му е липсвало всичко, съмнявам се дали би поискал нещо от когото и да било на света освен от Бога.
– И така, след като навестите баща си, разчитаме на вас.
– Извинете още веднъж, господин Морел, но след това посещение аз имам и друго, което не ми е по-малко присърце.
– Ах, наистина, Дантес! Забравих, че в Каталаните ви очаква едно същество с не по-малко нетърпение от баща ви – хубавата Мерседес.
Дантес се усмихна.
– Виж ти! – рече корабовладелецът. – Не се учудвам, че тя идва три пъти да иска новини от мен за “Фараон”. Пусто да остане! Едмон, вие не сте за оплакване – имате една прекрасна приятелка!
– Тя не ми е приятелка – рече сериозно младият моряк, – тя ми е годеница.
– Е това е същото понякога – засмя се корабовладелецът.
– Не за нас, господине – отговори Дантес.
– Хайде, хайде, драги Едмон – продължи корабовладелецът, – да не ви задържам. Вие така добре изпълнихте моята задача, че и аз трябва да ви дам достатъчно време да уредите своите грижи. Имате ли нужда от пари?
– Не. Разполагам с цялата си заплата от пътуването, кажи-речи, от три месеца.
– Вие сте порядъчен младеж, Едмон.
– Не забравяйте, че имам беден баща, господин Морел.
– Да, знам, че сте добър син. Идете да видите баща си. И аз имам син и бих се ядосвал много на оня, който след тримесечна раздяла би му попречил да дойде при мен.
– Тогава позволявате ли? – рече младежът, като се поклони.
– Да, ако нямате нищо друго да ми кажете.
– Нямам.
– Капитан Льоклер, умирайки, не ви ли е давал писмо за мен?
– Беше му невъзможно да пише, господин Морел, но вашият въпрос ми напомня, че ще трябва да ви поискам петнайсетдневен отпуск.
– За да се ожените ли?
– Най-напред, после да отида в Париж.
– Добре! Ще ви се даде толкова време, колкото искате, Дантес. Разтоварването на кораба ще ни отнеме около шест седмици и ние няма да се отправим в никакъв случай по море, преди да минат три месеца… Само че след три месеца вие ще трябва да бъдете тук. “Фараон” – продължи корабовладелецът, като тупаше младия моряк по рамото, – няма да може да тръгне без своя капитан.
– Без своя капитан! – извика Дантес с блеснали от радост очи. – Обърнете внимание на това, което казвате, господин Морел, защото вие отговорихте на най-съкровените надежди на сърцето ми. Възнамерявате ли наистина да ме назначите като капитан на “Фараон”?
– Ако бях сам, бих ви протегнал ръка, драги Дантес, а бих ви казал: “Готово.” Но аз имам съдружник, а вие знаете италианската пословица Chi ha compagno ha padrone[4]. Но половината работа поне е свършена, защото от двата гласа вие имате вече единия. Разчитайте на мен, за да получите и другия: ще направя всичко, което мога.
– О, господин Морел – провикна се младежът и със сълзи на очи стисна ръцете на корабовладелеца, – благодаря ви, господин Морел, от името на баща си и на Мерседес.
– Хубаво, Едмон, има за честните хора Бог на небето, дявол да го вземе! Идете да видите баща си, идете да видите Мерседес и след това се върнете при мен.
– Но не искате ли да ви закарам на сушата?
– Не, благодаря, оставам да уредя сметките с Данглар. Бяхте ли доволен от него през време на пътуването?
– Зависи от смисъла, който влагате в този въпрос. Ако е като добър приятел – не, защото мисля, че не ме обича, откакто, след като се поскарахме, имах глупостта да му предложа да спрем за десет минути на остров Монте Кристо, за да разрешим нашата разпра. Аз сбърках, като му отправих това предложение, и той с право отказа. Ако ме питате за него като счетоводител, мисля, че няма какво да кажа и че вие ще бъдете доволен от работата му.
– Но кажете, Дантес – попита корабовладелецът, – ако вие сте капитан на “Фараон”, ще запазите ли при себе си охотно Данглар?
– Капитан или помощник, господин Морел – отговори Дантес, – аз винаги ще храня уважение към тези, които притежават доверието на моите господари.
– Хайде, Дантес, виждам, че вие сте във всяко отношение добър младеж. Да не ви задържам повече, вървете – виждам, вие като че седите на тръни.
– Давате ли ми отпуска? – попита Дантес.
– Вървете, казвам ви.
– Позволявате ли да взема вашата лодка?
– Вземете я.
– Довиждане, господин Морел, хиляди пъти благодаря.
– Довиждане, драги Едмон, добра сполука!
Младият моряк скочи в лодката, седна на кърмата и даде заповед да карат към улица “Канебиер”. Двамата моряци се наведоха тозчас над греблата си и ладията се плъзна толкова бързо, колкото това бе възможно сред хилядите лодки, които задръстваха това подобие на тясна уличка, която водеше между двата реда кораби от входа на пристанището до Орлеанския кей.
Корабовладелецът го проследи с усмивка до брега, видя го как скочи на плочите на кея и се изгуби тутакси сред пъстрата тълпа, която от пет часа сутринта до девет часа вечерта изпълва тази прочута улица “Канебиер”, с която съвременните фокейци са тъй горди, че с най-голяма сериозност на света и с оня акцент, който дава толкова изразителност на всичко, казано от тях, говорят: “Ако Париж имаше улица “Канебиер”, Париж би бил една малка Марсилия.”
Като се обърна, корабовладелецът видя зад себе си Данглар, който изглежда чакаше неговите заповеди, но в действителност като него следеше с поглед младия моряк.
Само че имаше голяма разлика в израза на тези два погледа, които следяха един и същ човек.



[1] Църквата “Нотр Дам дьо ла Гард” е построена в началото на XIX век. Една от забележителностите в Марсилия – бел. ред.
[2] Робер Бертран – френски маршал, близък с императора Наполеон Бонапарт – бел. ред. 
[3] След поражението в решителната Лайпцигска битка 1813 г. Наполеон принуден е да се отрече от престола (април 1814 г.) и е заточен на остров Елба. На 1 март 1815 г.  отново поема властта във Франция, но след поражението при Ватерлоо (18 юни 1815 г.) повторно се отрича от престола. Заточен е на остров Света Елена, където умира – бел. ред.
[4] Chi ha compagno ha padrone – Който си има съдружник, има си господар – бел. прев.