Консули, консулства и консулска служба 


Консулски институт

Международните отношения през последните десетилетия със своята нова демократизираща се същност като резултат на общото разбиране за необходимостта от междучовешко общуване извеждат на преден план въпросите за правата и условията на контакти и отношения между представители на субектите на световната общност. Реалната необходимост и възможностите за това предпоставят нов поглед върху съществувалите от древността правила. Очевидна става потребността от политика и структури, на които се възлага регламентирането и провеждането на адекватна на съвременните междудържавни връзки система, чиято съвкупност е известна в международното и дипломатическо-консулското право като консулско обслужване и включва такива категории като консули, консулства и консулски служби. 
Необходимо e разграничаването на понятието “консул” като категория от външнополитическата дейност и историческото му възникване като управленско-правна структура.
Самата дума “консул” има латински произход (consul, consules) и означава “човек, който дава съвети и посредничи”. Консулът се появява в Древен Рим в периода на установяването на републиката като една от висшите държавни длъжности или магистратури. В същност те са двама и представляват колегия (според източниците това става след изгнанието на цар Тарквиний Горди (534–509 г. пр. Хр.). В началото консулите са избирани измежду патрициите, но след 367–366 г. това право получават и плебеите. Те притежават държавна и военна власт, набират по два легиона и ги оглавяват, свикват и председателстват заседанията на сената и комисиите, назначават диктаторите, при извънредни обстоятелства сенатът им предоставя неограничени пълномощия. Разногласията между двамата консули се уреждат чрез... жребий. Помощници на консулите са квесторите. В средата на ІV в. пр. Хр. правото да водят процеси по граждански дела преминава към младшите колеги на консулите в лицето на новите магистрати – преторите. А по времето на Римската империя те губят реалната си власт и длъжността им се превръща в почетна, което пък дава правото на императора да увеличи броя им.
В края на ХІ и началото на ХІІ в. по време на възникването на градовете-републики консулите са висши длъжностни лица в градовете на Северна и средна Италия. Колегията обикновено е от 4 до 12 (нерядко и до 20) души и се избира за една година. Тя ръководи войската, притежава висшата изпълнителна, административна, съдебна, финансова и частично законодателна власт. В края на ХІІ в. колегията се заменя с едноличен глава на града – подест. През първата половина на ХІІІ в. институтът на консулите постепенно отмира.
(“Консул” (немски ез. – Konsul, написано с “к”) е тайна военна организация, съществувала в Германия от 1920 до 1933 г. и извършвала политически убийства.)
С тях се заражда и цялостният консулски институт. Неговото появяване е свързано с развитието на двустранните и многостранните връзки и особено с развитието на търговията и корабоплаването. Той предшества възникването на постоянните посолства и следователно представлява един от най-старите институти на международното право. Би могло дори да се каже, че дипломатическото представителство възниква чрез консулския институт.
В древността всяко присъствие на чужденец на територията на друга общност обикновено се е свързвало с оценката за потенциалния враг[1]. Така в значителна степен се затруднява не само неговата дейност, но и самата му защита. С времето настъпва разбирането, че върховният принцип на затвореност и враждебност е нежелан и за развитието на отношенията са необходими други средства за гарантиране свободата и правата на чужда територия[2].

На въпросите на зараждането на консулския институт и следователно на отделни норми на консулското право още в древността са посвещавали трудовете си юристи, философи и историци – сред тях са Цицерон, Тит Ливий, Сократ, Платон, Лао Цзъ и др. Условията за това са възникването на държавата, развитието на търговията и корабоплаването, икономическите, политическите и културните връзки. Авторите, включително и съвременните, са единни в оценките, че проксените и патроните са праобрази на съвременното консулско право[3]. Науката и дипломатическата практика считат за начало на консулския институт Гърция и Рим, които водят дълги завоевателски войни, търсят съюзници и установяват връзки с други страни.

Идващите в Гърция чужденци се обръщат за помощ и покровителство към
знатните гръцки граждани, които поемат задължението да се грижат за тях и да ги защищават (т.нар. проксени). Те поемат доброволно тяхното настаняване и при необходимост осигуряват на чужденците достъп до народните събрания. Институтът на гостоприемството (т. нар. проксения) получава най-бурно развитие през V в. пр. Хр. след гръцко-персийските войни, в резултат на което връзките между полисите стават повече или по-малко устойчиви. По това време проксенията се оформя вече в подобие на договор като инициативата произлиза от едната или другата страна – местни или чужденци. Проксен обаче се става само след официално постановление на съвета и народното събрание на полиса, чийто интерес той е длъжен да представлява. Декретът за проксенията от името на съвета и народа понякога е изсичан върху каменни плочи (стели) и се счита, че е под защитата на боговете. При назначаването на проксена държавата уведомява родния му град с писмо или копие от декрета, скрепен с държавния печат, а понякога и с герба на града. Така се удовлетворяват исканията на двете страни – проксенът е местно лице, назначено от чужда държава, одобрено от неговата собствена. С това представляваната страна не може да изисква от него вярност и подчинение – това е право на държавата, чийто поданик е той, и тя може да прилага към него принудителни мерки. Поради това за проксен се назначава лице, ползващо се с влияние и авторитет в своята страна[4]. 

В същото време по отношение на чужденците под тяхна опека проксените имат безусловен авторитет, техните решения са безапелационни и, въпреки че полемархът има право да отменя решенията на проксените, той никога не се ползва от това право, с което повишава техния авторитет.
Функциите на проксените са твърде разнообразни. Като представители на приемащия град-държава, те имат нравствени задължения към него и стават негови и на различните власти посредници в разговорите с чужденците. Понякога изпълняват дипломатически поръчения на своята страна, а нерядко и от името на представляваните чужденци пред нейни власти. Те вземат участие в изработването на договори с представляваната от тях чужда държава. Редовна практика е да оказват всякакво съдействие на чуждите търговци, да следят за продажбата на чуждите стоки, да свидетелстват при съставянето на завещания и установяват реда за ликвидиране на наследства, да осигуряват достъп до религиозни храмове за изпълнение на присъщи на чужденците обреди. Не са изключение и случаи, когато към тях се обръщат различни чуждестранни представители за разбирателство при спорове както между самите тях, така и с местни представители и органи.
При изпълнението на функциите си проксените се ползват от определени права и привилегии. Те са различни в отделните полиси както по характер, така и по обем. Приемащата държава им гарантира лична неприкосновеност и безопасност както в мирно време, така и в случаите на война с тяхната собствена държава. Те са освободени от повечето данъци – имат правото на безмитен внос и износ на стоки, на предимство при разглеждане на дела в съдилищата, по всяко време имат достъп до заседанията на народните събрания и другите висши органи на властта. Проксените заемат почетни места по време на представления, ползват специален печат с герба на изпращащата държава, поставят щит с изобразен неин герб пред жилището си. Естествено е те да се ползват от високо уважение на своята страна и нерядко за дейността си получават възнаграждение от държавата, чиито интереси представляват[5].

Така проксенията, освен покровителството, има и характера на установяване на междудържавни отношения, а проксенът изпълнява не само търговски, но и политически функции.
Древен Рим завладява района на Средиземно море и ликвидира античните гръцки проксени. Въпреки това, остава необходимостта от функции, подобни на тези на проксените. Отначало чужденците на територията на Рим сами си избират покровителите, но по-късно това право преминава към римските власти и по-специално към сената. На тях обаче се оставя възможността да избират покровителя си единствено измежду лицата, посочени от сената. Така се появяват патроните (значението е на “покровители”), чиято задача е да защищават правата и личните свободи на чужденците[6]. 

С развитието на търговията между Рим и другите градове-държави възниква необходимостта от предоставяне на определени права на чужденците. За покровителство над лица, нямащи правата на римските граждани (т. е. перегрините, които не живеят постоянно в римската държава), в края на ІІІ в. пр. Хр. в Рим е създаден институтът на т. нар. чуждестранни претори. Те се назначават от върховната власт от средите на сенаторите, конниците, а понякога това са отделни граждани. Тяхна задача е да решават споровете между страните, които са чужденци. Те издават едикти (съобщения), регулиращи отношенията между римляни и перегрини, и между самите перегрини.
Както гръцките проксени[7], така и римските претори съдействат за развитието на търговията и културните връзки между градовете-държави. Нерядко дейността им има и политическа насоченост. Техните функции, общите сред които са защитата правата на поданиците на представляваната държава и оказването на помощ, ги правят особен институт с известно сходство с института на консулите и по-специално с нещатните /почетните/ консули, появили се по-късно. Разликите със съвременното консулско обслужване са в назначаването на консулите, граждани на изпращащата държава.

Някои от тези основни белези – от Гърция и Рим, се пренасят и в други страни. Така проксенията е твърде сходен с института на покровителството за чужденци в Индия, Китай, Египет.
Институтът на консулите постепенно получава допълнително развитие.
По време на кръстоносните походи се развива оживена търговия и към края на ХІ в. възникват ливански колонии под названието “ливански пристанища”. В тези пристанища-колонии на територията на азиатските и африканските земи се предоставя режим с много привилегии, които по-късно получават и юридическо признание. Когато арабите завладяват Палестина и Ерусалим халифът Омер предоставя на жителите на завоюваните от него земи техните заварени свободи, собственост, съдии и закони.
В първите времена на нашествието на турците те не спазват правата и свободите на християнското население, но след утвърждаването на тяхното господство (1453 г.) Мохамед ІІ издава редица фермани и други актове, с което признава култа на християнските народи, правото им да се управляват по своето обичайно право, а споровете им да се решават от техните съдии. Той признава тези права още на арменците и евреите.
В Азия и Африка консулският институт се превръща в привилегирован правен режим за чужденците. Този режим става съвкупност от международноправни институти, които, от една страна, характеризират зависимостта на едни страни от други, и, от друга, запазват над чужденците юрисдикцията на тяхната собствена държава.
На територията на средновековна България – както за това свидетелстват редица хрисовули на българските царе и договори между тях и Дубровник, Венеция, Генуа – се предоставят права на покровителство на чужди търговци, а на Генуезката република дори е дадено правото да има свой консул в България за решаване на споровете между генуезците.
Ускореното развитие на икономическите връзки, на търговията и корабоплаването през средите векове води до създаването на нови институти, чиято задача е да обслужват чуждестранните търговци и мореплаватели. Това са т. нар. търговски съдилища, където се разрешават споровете, възникващи между самите чужденци в съответствие със законите на техните страни. За тях има малко сведения. Повече информация се намира за търговските съдилища, които разрешават споровете и претенциите както между чуждите, така и между собствените търговци. Те се назначават от местните власти измежду собствените съдии и представляват териториални търговски съдилища, носещи названието консулски, а съдиите биват наричани консули. Може да се приеме, че те възникват през Х в. под различни названия в по-големите градове като Пиза, Амалфи, Венеция, Генуа и др. В Италия, Франция, Испания и други страни се назначават специални съдии, наричани консули: търговски консули (consuls des marchands), отвъдморски консули (consuls d’outre mer), архиконсули (archiconsuls), комерчески консули (consuls de commerce) или консули за разглеждане на всички търговски дела и престъпления, извършени в комерческите съдилища (spora consoli) [8].

Търговските съдилища в различните държави се различават не само по название, но и по устройство. В едни страни те са предадени на отделни лица (търговски консули, архиконсули), в други – съществуват колегиални съдилища (търговски, морски и др.). Те се създават от териториалната власт и се комплектоват от граждани на държавата, на чиято територия трябва да работят. В същност, независимо от названията и състава, консулските съдилища изпълняват едни и същи функции, ръководят се от едни и същи закони (на римското право) и обслужват търговците. Сходството с проксените в Древна Гърция и преторите в Древен Рим е очевидно.
Под въздействието на кръстоносните походи (ХІ–ХІІ в.) институтът на консулите получава широко развитие. След рицарите вървят италиански, а по-късно френски и испански търговци. Разбрали изгодата от търговските връзки, кръстоносците предоставят на търговците известни привилегии, в това число и правото да организират свои колонии (фактории) и да се ползват от независимост. Начело на всяка колония стои консул. Такива колонии през ХІІ–ХІІІ в. са Акре, Тир, Антиохия, Триполи (в дн. Ливан), Бейрут, на Кипър и др. 
Европейските консули се избират измежду търговците или се назначават от метрополията. Те вече не са обикновени търговски съдии, а представители на своята държава, началници на европейските колонии на Изток. Консулите са задължени да подпомагат търговията и корабоплаването на своите съотечественици и да защищават техните интереси. Юрисдикцията на консула включва не само търговски и граждански, но с някои изключения и углавни дела. Съдебните функции са характерна особеност на консулите през Средните векове. По този начин в ръцете им се съсредоточава цялата гражданска и особено търговска юрисдикция при дела на техните сънародници. Тяхната власт се разпространява на целия национален квартал. Консулът има право на достъп до държавния глава[9].

Първите консулства в Сирия и Палестина са резултат от победите на кръстоносците. През ХІІ в. по заповед на сицилийския крал Роже на основата на съществуващите морски обичаи е изработен регламент. Три века по-късно кралят на Сицилия Рене издава, базирайки се на този документ, регламент за консулите, чието действие се разпростира в градовете на Италия и Франция.
След като кръстоносците губят през ХІІІ в. властта си на Изток европейските държави, за да запазят изгодите от колониите (факториите), сключват договори с държавите от Изтока като в тях запазват своите права включително и да откриват свои консулства. (Най-ранни примери са договорите на Венеция с Египет, 1238 г., на Арагон с Тунис, 1285 г., на Генуа с Египет, 1290 г.). От тук нататък се променя и характерът на европейските консулства – те повече не са основани на силата на кръстоносците. Сега това е институтът на консулите на европейските държави, учреден със съгласието на териториалните власти. Дейността на консулите се регламентира от съответните споразумения между европейските и източните държави.
Развитието на международната търговия в Западна Европа налага създаването на съответните правни норми. В случая европейските държави пренасят на Запад съществуващите на Изток консулски институти за защита правата на чуждите търговци и за оказване помощ на търговията. Така в западните държави започва откриването на консулства[10].

Започва делението на консулите на генерални, на консули и на вицеконсули. Първото генерално консулство в Европа е открито през 1267 г. Генералните консули и консулите се назначават от муниципалните власти, а вицеконсулите – от генералните консули или консулите (такава е практиката в Барселона, например).
През ХІ–ХVІ в. почти всички европейски страни имат консулства в други държави. По това време се появяват и сборници от национални закони по въпросите на консулската служба. Например, Табула Амалфитана (сборник на Амалфи, ХІ в.), Олеронските правила (ХІ–ХІІ в.), Консолато дел Маре (ХІІІ–Х в.), Кодексът на гр. Любек, Морските закони на Висби и др. Поставено е началото и на консулските договори. Те се сключват най-напред между европейските християнски държави и мюсюлманските монархии и се наричат “капитулации”. По този начин значително се усилват силата и влиянието на консулите[11].

Така институтът на консулите намира своето договорно междудържавно утвърждаване. Дейността на консулите излиза извън рамките само на една колония и това дава правото на централизираните държави да установят след ХVІ в. своя контрол върху консулските учреждения. Те изпращат консулите зад граница и им предоставят правото да изпълняват и дипломатически функции. Някои държави започват да назначават щатните консули за определен срок измежду поданиците на представляваната държава. Те обаче не получават възнаграждения и могат да вършат професионална дейност едновременно с изпълнението на консулските си задължения. Това ги прави по-скоро нещатни (почетни) консули.
За назначаването на консулите се спазват известни условия: някои страни изискват те да имат тяхното поданство (Флоренция), други не държат на това и избират консулите си измежду именити граждани на другата страна (италианските градове-републики, Англия), трети ги задължават да не се занимават с търговия (Венеция, Флоренция). Сроковете също се различават- от пожизнен (Англия) до различна продължителност (най-често от 1 до 3 години).
Консулствата са единствените постоянни органи за външни отношения и следователно възникват въпросите за областите на дейност, начините на назначаване, техните права и предимства. Тези страни на консулския институт се оформят от дипломи, патенти и трактати. Обобщаващи моменти са издаването от страна на представляваната държава на специален документ, удостоверяващ правото им да действат в това си качество, и изискването за съгласие на приемащата държава, оформено в особен документ (предшественик на днешната екзекватура) [12]. Постепенно се уеднаквява и назначаващият орган – в началото практиката в едни случаи се предвижда това да бъдат висшите власти (Италия), в други – муниципалните (Испания, Франция, Англия), но от края на ХVІ в. това е изключително право на висшите държавни институции. Колкото до правата и привилегиите, то те са такива, с които по-късно се ползват дипломатическите представители. Впрочем, не на всякъде лицата, изпълняващи консулски функции, се наричат консули; те имат различни наименования.

Консулите вече изпълняват множество функции: имат задълженията на съдии за поданиците на своята страна; следят изпълнението на договорите между собствените и приемащата страна; защищават привилегиите на техните сънародници; защищават поданиците на своята страна от всякакви намеси от териториалните власти; оказват помощ на сънародниците си по всички дела и особено в областта на търговията и корабоплаването; осъществяват полицейски надзор над гражданите на представляваната държава; контролират изпълнението от страна на техните сънародници на търговските и морски правила както на своята, така и на чуждата държава; вършат нотариални действия, освидетелстване на търговските сделки; издават свидетелства за раждане и смъртни актове; водят наследствени дела и т. н. Те са нотариуси и граждански чиновници за поданиците на своята държава.
При изпълнението на задълженията си консулите се ползват от редица права и привилегии: лична неприкосновеност; неприкосновеност на консулското учреждение; екстериториалност при граждански и углавни дела; освобождаване от данъци; право на пряка връзка с представляваната държава; право на герб и щит на представляваната държава; право да носят оръжие.
В средата на ХVІ в. консулският институт търпи сериозни промени – броят на консулите значително намалява, те губят представителния си характер и биват лишени от своите права и привилегии. Това е свързано с появата на първите постоянни дипломатически представителства при европейските дворове и функциите им на политически представители на своята страна. Вестфалският мирен договор (1648 г.) лишава консулствата от правото да изпълняват дипломатически функции и да бъдат единствените представители на изпращащите държави. Някои държави сключват двустранни договори, в които изрично се посочва, че размяна на консули не се предвижда[13]. На консулите е оставена само функцията за защита на търговски и частни интереси.

В тази обстановка – това е краят на ХVІІ в., се изготвят и първите устави, регламенти и инструкции, които определят положението на консулите, характера на тяхната дейност, техните права и привилегии[14]. 

Така на границата между ХVІІІ и ХІХ в. се развиват нормите на международното право, регламентиращи по-нататъшното развитие на отношенията между държавите. Великата френска революция (1789–1794 г.) налага нови разбирания за международните отношения и за нормите на международното право, заслугата за които принадлежи на Русо, Монтескьо, Вател, Мабли и други. А постановленията на Виенския конгрес (1814-1815 г.) и по-точно на Виенския регламент развиват институтите и кодификацията на международното и дипломатическото право.
Развитието на промишлеността и транспорта способстват за увеличението на обмена на хора и стоки. Това, както и ограничените възможности на дипломатическите представителства, възстановява необходимостта и води до преустройство на консулската служба. Тя не се появява на ново място – изпитаната база от предходни периоди, практиката, основите й (регламенти, инструкции, устави, правово положение, характер на дейността, права и привилегии) в значителна степен улесняват този процес. Появяват се и нови възможности за доизграждане на службата, каквито са специалните консулски договори[15]. С това започва кодификацията на консулското право.

Консулствата постепенно преминават в системата на министерствата на външните работи. Консулите се делят на щатни и нещатни (почетни). Европейските държави изпращат щатни консули във важни политически и икономически центрове на приемащите държави. Расте броят на консулските представителства и на техния персонал. Установяват се и техните рангове – генерален консул, консул, вицеконсул, консулски агент. Това води до регламентиране на въпросите за статут, дейност, права и привилегии, т. е. до реформиране на досегашното състояние като за целта се приемат консулски устави[16].

В работата на консулите на преден план излизат функциите за защита интересите на държавата, правата на нейните граждани, за административни и нотариални функции, за информационни дейности. Обемът на консулските функции обикновено се определя от сключените между заинтересованите държави споразумения. Единствено консулът, както и преди, разполага с консулски привилегии и имунитет.
Разширяването и регламентирането на консулската служба поставят завишени изисквания към консулите – обща квалификация, юридическа подготовка, чужди езици. Така в края на ХІХ и началото на ХХ в. набират службите си повечето държави[17].

Широко се използват както щатните, така и нещатните консули. Стремежът е да бъде обхваната цялата територия на приемащата държава, да бъде увеличена икономическата информация, да се подпомага търговията, да се развиват административните функции и т. н.



[1] Според законите на МАНУ (индийски паметник от І в. пр. Хр.) всякакви отношения с чужденци се забраняват от страх за жестоки наказания – бел. авт.
[2] Според Херодот още през VІ в. пр. Хр. египтяните са позволявали на гърците в гр. Наукратис да избират prostates, който да прилага на място гръцкото законодателство – бел. авт.
[3] В Рим дори възниква “правото на народите” (jus gentium), регулиращо отношенията с чуждите държави и на римските граждани с чужденците – бел. авт. 
[4] В Гърция проксени са философът Демостен, историкът Тукидид и др., а проксени са около 80 полиса – бел. авт.
[5] В тяхна помощ са и нефтодиките – съдии, чието задължение е да отсъждат въпросите между чуждестранните търговци, съгласно законите на техните страни – бел. авт.
[6] Патрони стават представители на знатни римски родове – Цицерон е патрон на Сиракуза, Цезар – на остров Хиос, Плиний-младши – на Бетика – бел. авт.
[7] Впрочем, днешните гръцки консули продължават да се наричат проксени – бел. авт.
[8] Търговските съдилища се създават главно в търговските градове. Първоначално те се появяват в Китай (VІІІ в.), Индия и арабските държави (ІХ в.), а после в градовете на Южна Франция (ХІ в.), където съдиите имат не само съдебни, но и полицейски задължения, в Испания (ХІІІ в.) – Валенсия (1283 г.), Барселона (около 1288 г.)., и други, в крайморските градове на Северна Европа (ХІV–ХV в.). В Италия търговски съдилища са открити във Венеция, Генуа и Месина, морски консули работят в Лука, Модена, Рим, Пиза, Тир, а търговски – в Лука, Модена, Рим – бел. авт.
[9] Така, венецианският консул в Александрия имал право на десет аудиенции при султана годишно – бел. авт.
[10] Най-ранни сведения са се запазили за консулствата на Каталонското кралство. Известна е дипломата на крал Яков І (1268 г.), с която се разрешава на муниципалните власти на Барселона да назначава по свой избор консули в отвъдморски земи, където плуват барселонски съдове. През ХІІ–ХV в. Каталония има консули в Генуа и нейните владения (1282 г.), в Сицилия те са три – Палермо, Месина и Трапани (1345 г.), в Сардиния, Пиза и на о-в Малта (ХІV в.), в Неаполитанското кралство, Флоренция и Венеция консулите са 55 (ХV в.).
Френските, италианските и германските градове назначават консули в пристанищата на Атлантическия океан, на Балтийско, Северно и Средиземно море.
Венеция има над 30 консула в Монпелие, Тунис, Александрия, Кайро и Дамаск.
Италианските търговски градове назначават консули както в чужбина, така и в други италиански търговски градове.
Англия започва да назначава консули след грамотата на крал Хенри ІV (1404 г.). Английските търговци получават право да ги назначават в ханзейските градове. Те могат да избират особени чиновници за съдилищата (gubernatorеs mercatorum). Следват назначения в Холандия (1406 г.), в Норвегия, Швеция и Дания (1408 г.). През 1485 г. крал Ричард ІІІ открива консулство в Пиза и лично назначава консула. От тогава правото да назначава консули има само кралят.
Ханза установява свои фактории в Берген, Брюж, Новгород, Лондон и други градове.
През 1388 г. шведският крал Алберт издава на холандските търговци грамота с право да определят особени национални съдии “да съдят по собствените си закони”.
Съединените щати и Франция подписват през 1778 г. търговски договор, който предвижда размяната на консули, агенти и комисари. Франция незабавно се възползва от това, а Съединените щати назначават свои консули във Франция през 1780 г.
[11] Според подписаните от Генуа (1453 г.), Венеция (1454 г.) и Франция (1535 г.) капитулации с Турция консулите на тези държави в Османската империя получават правото на гражданска и углавна юрисдикция над своите сънародници – бел. авт.
[12] На Изток този документ се нарича “берат”, в западните държави – “булла”, “диплом”, “привилегия” – бел. авт.
[13] Чл. 40 на Версайския договор между Франция и Холандия от 1793 г. гласи: “Занапред консули няма да се приемат от нито една от страните”. – бел. авт.
[14] Правото сочи за пример Морските ордонанси на Колбер от 1681 г. – бел. авт.
[15] За първи такива документи се считат френско-испанската конвенция от 1769 г. и френско-американската от 1788 г. – бел. авт.
[16] Реформи провеждат Русия (1820 г.), Англия (1825 г.), Франция (1883 г.) и други. Устави приемат Сардиния (1815 г.), Русия (1820, 1858, 1893 г.), Дания (1824 г.), Бразилия (1834 г.), Англия (1846 г.), Швейцария (1851 г.), САЩ (1855 г.), Испания (1879 г.) и т. н. – бел. авт.
[17] Такива са Законът за приемане в консулската служба на САЩ (1905 г.) или Консулските инструкции на Великобритания (1907 г.) – бел. авт.