Белязана от съдбата[1] Ванга е родена на 31 януари 1911 г. в град Струмица, намиращ се в днешна Македония. Всъщност около рождената й дата има спорове, защото регистрите на родния й град сочат друга дата – 3 октомври. Вангелия Пандева Гущерова се ражда два месеца преждевременно и е доста хилаво бебе. Никой не знае дали то ще оживее, но напук на очакванията детето се закрепва. Дават му името Вангелия – “носителка на блага вест”. По-късно народът ще нарече тази богоизбрана вестителка Ванга. Баща й Панде Сурчев, родом от с. Ново село, е четник, хвърлен от турците в затвора “Йеди куле”. След освобождаването си през 1908 г. се преселва да живее в Струмица. Заживява с новите си съседи в мир и разбирателство. Не след дълго съдбата го среща с дребната като момиче, пъргава и весела мома Параскева. Панде я взима за жена. Ванга е на 3 години, когато при раждане на второто дете майка й умира. Една година след това – през 1915 – след като е обявена Първата световна война, баща й заминава за фронта. Три години за Ванга се грижи състрадателна съседка. После баща й се завръща и заживява с дъщеря си. В беднотия, при много трудности и лишения, момиченцето израства хубаво и жизнено. Синеоката и русокоса Ванга е буйно и своенравно дете. Децата с удоволствие играят с нея. Любимата й игра е да ги накара да легнат на двора – все едно, че са нейните “пациенти”, а тя – “докторът”, който ги лекува. Невръстната Ванга не знае още, че ще се появи фатален ден в живота й, който ще предопредели нейната съдба на пророк и лечител на човешките души. Разбиращ, че няма да може да се справи сам с детето и домакинството, баща й решава да се ожени повторно. Танка Георгиева, една от най-красивите моми в Струмица, става негова втора жена. Тримата заживяват в разбирателство и благополучие, но един ден управници арестуват Панде заради миналото му. Вземат му всичката земя и семейството изпада в крайна мизерия, която го съпътства дълги години. От овчар и ратай той става последен бедняк. През 1922 г. Танка ражда момче, което наричат Васил. Ванга е вече 11-годишна и се грижи за братчето си, помага в домакинството. Но близките й забелязват, че от известно време тя играе на “игра”, която ги безпокои. На улицата, пред къщата или на далечно място в двора момичето поставя някакъв предмет, после се връща до него със затворени очи и започва като сляпа с опипване да го търси. На следващата година, 1923-та, семейството се премества в Ново село при брата на Панде – Костадин. Той е заможен, женен, но няма деца. И като разбира в какво окаяно положение е изпаднало братовото семейство, решава да го извика при себе си, за да гледат заедно добитъка и да не гладуват в Струмица. Панде приема. Ванга е вече 12-годишна. Пращат я всеки ден да ходи с магарето до кошарите извън селото и в два гюма да донася млякото. В един летен ден тя се връща към селото с две свои братовчедки – трите момичета решават да се отбият до Ханската чешма, която е близо до пътя. Изведнъж се извива страшна буря. Небето притъмнява и задухва силен ураганен вятър, който чупи клоните на дърветата и заедно с буци пръст ги запраща далеч в полето. Чудовищната вихрушка поваля двете братовчедки близо до чешмата, а Ванга завлича на около 2 километра навътре в полето, чак в местността Трънака. След като дълго я търсят, едва я откриват в една нива, затрупана с пръст, камъни и клони. Ванга е обезумяла от страх. Жестока болка прорязва напрашените й очи и тя изобщо на може да ги отвори. До вечерта очите й се напълват с кръв, а по-късно заедно с ирисите побеляват. Този момент предопределя по-нататъшното й необикновено, тежко и мъчително житие. Последвалите две операции не помагат да се възстановят пукнатите й зеници. За трета баща й не успява да събере пари. Ванга остава завинаги сляпа. Съвременни медици обясняват, че засегнатите рецепторна и висша нервна система повлияват върху неизвестни мозъчни центрове, които вероятно развиват у нея способности, компенсаторни на слепотата. С отчаяние момичето разбира, че повече никога няма да вижда. По цели нощи плаче и се моли да стане чудо и отново да прогледне. Но чудото не идва. Минават месеци, а тя не може да се примири, че е в тежест на семейството си и с нищо не може да му помага, тъй като е безпомощна. През 1925 г. тя заминава да учи в Дома за слепи в гр. Земун. Там всичко е ново и интересно за 15-годишното момиче. Учениците учат Брайловата азбука, преподават им различни предмети, музика. Ванга има развит слух и бързо се научава да свири на пиано. Момичетата ги учат и да домакинстват – да плетат, готвят, чистят, като “виждат” всичко с ръце. Изминават три години. Ванга става 18-годишна девойка. Влюбва се в едно от момчетата в Дома – Димитър от село Гяото, Гевгелийско. Младежът един ден й признава, че я обича, и й предлага да се оженят. Родителите му са богати и нямат нищо против да ги гледат и двамата. Но... съдбата е приготвила друг път за Ванга. Докато, радостна, тя си представя как ще изглежда като булка, баща й идва и я отвежда вкъщи. Панде, който е овдовял за втори път, се нуждае от помощничка, която да се грижи за умножилата му се челяд – освен Васил, той се е сдобил с още две деца – Томе и Люба. Занизват се тежки и изпълнени с лишения дни. Макар и невиждаща, Ванга се справя със задълженията си на майка за децата и стопанка за дома. През 1939 г. тя се разболява от плеврит и осем месеца е между живота и смъртта. В началото на Втората световна война, през 1941 г., за първи път се проявяват паранормалните й способности. На Ванга се явява сияен конник, облечен, както тя описва, в златни доспехи. Бил висок, рус и божествено красив. Излъчвал светлина. Спрял пред къщата й в Струмица, слязъл от коня и влязъл в тясното коридорче. Застанал пред нея и рекъл: “Скоро светът ще се обърка и много народ ще се изгуби. Ти ще предсказваш за живи и мъртви. Не се бой, аз ще съм до теб и ще ти казвам какво да препредаваш...” След това странно видение в живота на 30-годишната Ванга настъпва поразителна промяна. Тя започва да свързва местности и събития, да назовава имена на мобилизирани мъже, които ще се върнат живи от фронта или ще ги споходи нещастие. Славата й на ясновидка бързо се разнася и при нея започват да се стичат стотици. Ванга пророкува за всякакви житейски проблеми. Прославя се и като лечителка на разни болести, често смятани за нелечими. Препоръчваните от нея билки и илачи дават смайващ резултат. Ванга назовава с абсолютна точност местата, където хората да открият изчезналия си добитък или загубените вещи. Всеки идва да й изплаче болката и мъката си, а тя не връща никого. Така се ражда легендарната й слава на ясновидка. През 1942 г. “гледарицата”, както я наричат на македонски диалект, се запознава с 23-годишния Димитър Гущеров от с. Крънджилица, Петричко. Младият мъж идва да я пита за убития си брат. Ванга му отговаря, че знае кои са злосторниците, но няма да му каже, за да не се изкуши да търси отмъщение. Казва му обаче и друго: че той е призван от Небето да се ожени за нея. Младежът е бил сгоден за момиче от своето село, но по силата на съдбата наистина се оженва за Ванга. Двамата се преместват да живеят в Петрич, на ул. “Опълченска”. Отначало – в малка къщичка, по-късно си построяват нова, по-голяма. Години наред Ванга приема посетители в тази къща, а по-късно и до края на дните си – в скромната малка постройка, направена като лятна вила в местността Рупите, на 14 км от Петрич. Първоначално българските власти не признават Ванга за феномен, преследват я, на няколко пъти спират работата й, обискират дома й. Едва през 1974 г. дейността й е легализирана. Ванга е назначена като научен сътрудник в открития към кметството в Петрич отдел “Сугестология”. От следващата година д-р Георги Лозанов (тогава директор на Института по сугестология) започва да проучва способностите й. Анализирайки 7000 случая в продължение на няколко години, ученият установява, че Ванга познава твърдо в 30 на 100 от тях. Експериментът на д-р Лозанов обаче остава незавършен, защото времето минава, но голяма част от посетителите не изпращат своите анкетни карти, в които е трябвало да посочат дали Ванга им е познала бъдещето, или не. Освен това през 1980 г. сугестологът е поставен под домашен арест, работата му – преустановена, а архивът, свързан с доказването на Вангините способности, – отнет. “Още съжалявам, че не можах да довърша експеримента си докрай – споделя проф. Лозанов в интервю за „Труд”. – Ако си бях продължил анализите, сигурно щях да дам много по-висока оценка за процента на познаваемост на Ванга.” Резултатите от проучването на Лозанов са посрещнати противоречиво от българските учени, но въпреки това те дават основание официално да се признаят свръхсетивните заложби на петричката ясновидка. Години наред през дома на Ванга минават десетки хиляди болни, страдащи или съкрушени от съдбата хора, дошли да търсят надежда за спасение. Хора от близо и далече, българи и чужденци, интелектуалци и политици. Трудно може да се каже точно колко души посещават Ванга от 1941 до 1996 г. – не е водена такава статистика – но може да се допусне, че са над 300 хиляди. Мнозина я посещават нееднократно. Голямата българска ясновидка предпочита да се занимава със съдбите на обикновените, наистина изстрадали хора, които се тълпят пред дома й, макар че почти ежедневно я търсят и големци от управляващия и творческия елит. Ванга много по-малко пророкува за колективни съдби на държави, на света като цяло и строго подбира хората, пред които говори за тези неща. Може би й се е струвало опасно всички да знаят какви бъднини очакват България, Балканите, Европа, човечеството. Може би затова по-общозначимите й предсказания остават скрити в спомените на избрани от нея близки, приятели, довереници, обещали да пазят тайните. Дълбоко вярваща и последователна християнка, Ванга доживява да види осъществена голямата си мечта – построяването и откриването през 1994 г. на православния храм “Св. Петка Българска” в местността Рупите. Църквата, издигната със средства от даренията на хората, търсили през годините съвета й и благодарни за помощта й. След освещаването на храма здравословното състояние на пророчицата се влошава и след тежко боледуване на 11 август 1996 г. Ванга умира. В продължение на 55 години тя живее между два свята – земния и отвъдния, предричайки исторически събития, хорски съдби, молейки се за спасението на човешките души. Повече от половин век тя, незрящата, ни призовава “да прогледнем” в любовта и доброто в сърцата си. Последните й думи преди смъртта също говорят за това: “И да не се мразите, а да се обичате.” Както отбелязва един от нейните близки приятели – художникът Светлин Русев – Ванга си отиде от този свят, без да й бъдат спестени болките и изпитанията на простосмъртните: “Крехкото й човешко тяло, изморено и наранено от хора, свои и чужди, дълги години живяло с тежката мисия на пророка, най-после се раздели с нея, за да остане душата й завинаги с нас.” В света на Ванга Рангел Игнатов Изтекоха години от смъртта на Ванга. Около нея кипяха страсти: алчност, користолюбие, домогвания до евтина слава в лъчите на ореола й, страх от прозренията й, парлива жажда да се надникне в собственото бъдеще, стремеж да бъде привлечена за една или друга кауза. Защото тя се беше появила в епохата на апокалиптична битка между сталинската църква на безверие, непримиримост и омраза и Христовата църква на любов и милосърдие в един разделен свят, заплашен от термоядрена война. А Ванга съществуваше над всичко това загадъчна, необяснима, недостъпна за нашите несъвършени сетива и разум. Може би защото беше чудо, пред което немеем, или божие послание, пред което благоговеем. Нейната човешка обвивка на обикновена жена в черни дрехи и с черна забрадка, с бяло лице и “мъртви”, вперени в нас и в необятното за нас очи, носеше нещо свръхестествено, нечовешко, някакъв енигматичен знак от други светове. Но ние не я познахме, обиждахме я и отхвърляхме, защото беше в човешки образ, както друг божий пратеник, за когото в евангелието на Йоан пише: “Дойде у Своите си, и Своите Го не приеха.” Запознах се с Ванга през пролетта на 1966 г. Готвех се за литературно четене в Петрич и моя възрастна съседка ме помоли да отнеса бучка захар, на която ще преспи дъщеря й, и да попитам Ванга дали ще се разведе. Усмихнах се с пренебрежение. Бях подочул нещо за “петричката врачка”, бях чел и публикациите във в. “Отечествен фронт”, в които наши научни работници я определяха като шарлатанка. Близо до Петрич в купето ни влезе брадясал мъж в овехтели дрехи и като подразбра, че ще посетим Ванга, каза ни, че само ще си губим времето. Била голяма мошеничка, имала си шпиони в цялата страна и тука будалкала глупаците. Към обед по стръмна улица наближих дома на Ванга. Сепна ме множеството отвън и в отвореното пространство между новата й къща, стобора с прилепена лятна кухня и оградата на съседите. Всякакви хора, повечето от простолюдието, мълчаливи, угрижени, вглъбени в себе си като пред мъчително преживяване. Зърнах отново брадясалия, но дорде го стигна и поразпитам, той изчезна. Вече долавях зримия образ на оная тъмна сила, която се бореше с нея. Следобед – още повече народ. Беше тихо като в храм. Хората шепнеха, обзети сякаш от трескава възбуда. От горния етаж на дома й долиташе креслив, неприятен глас. “Наспала се е”, рече някой. “Дано минем днеска, три дена веке чакаме”, въздъхна старец с оръфана капа, а пълничка селянка, друсайки на ръце хленчещо детенце, шушнеше: “Мили боже, кво ли ще ми каже!?” Потопени в начеващото тайнство, тия хора не усещаха, че разговарят със себе си, и само аз шарех сред тях в някакво щастливо безгрижие – не ми предстоеше да си гледам, можех и да си тръгна всеки миг. Но не си тръгвах. Стъпка по стъпка наближавах стобора, дето през една врата хората влизаха, а покрай тях минаваха ония, на които Ванга бе гледала: едни – угрижени, други – недоумяващи, трети – окрилени. Гласът й сега звучеше силно, нямаше я оная кресливост, която ме беше подразнила. Усещах как властно ме завладяваше омаята на тоя глас и макар да се присмивах на себе си, изпитвах и страх като при досег с нещо неведомо. Висок мъж в шлифер и с кукла в ръцете препречваше пътя ми. Запитах го защо е тук, а той ми обясни, че идвали наскоро със съпругата му, понеже нямали деца, а Ванга заръчала да дойде сам и с кукла. “Банков чиновник съм”, завърши с виновна самоосъждаща усмивка. Като в унес през вратата в тясно коридорче подминах чакащите в редица и застанах на две крачки от Ванга. Ниска, пълничка, в черна рокля и жилетка, с черна забрадка, тя стоеше на прага на кухнята. Вътре имаше маса с трепкащо кандило, икона, купчина банкноти, подаръци. Виждаше се права и сестра й Любка. Престоях час или два – не помня. В падащия мрак като в калейдоскоп минаваха човешки лица, следях изражението им, слушах разговорите, но очите ми не се откъсваха от Ванга, сякаш тя се беше превърнала в средоточие на могъща сила. И аз, вярващ и невярващ, погълнат от невероятната мистерия пред мене, се борех срещу непреодолимото обсебване на тази жена, дордето изведнъж усетих, че вися във въздуха. “Това какво е, запитах се потресен, коя е тая, как може така?” Сега ми е невъзможно да възпроизведа точно РЕЧТА НА ВАНГА. Записвана е многократно на магнетофони, но и те не биха могли да предадат цветистия й език, примес от македонско наречие и нови думи и изрази, придобити от общуването й с хора от цяла България, нецензурните слова, категоричността на изказа, магнетизма на внушението. Тя почти не жестикулираше, беше цяла в словото, във всевиждащия поглед на склопените си очи – безцеремонна, нежна, груба, състрадаваща... Сякаш пред нея стояха деца, които трябваше да лекува, разтоварва от грижи и неволи, да нахока или отпрати с гняв и с майчинско сърце да поеме страданията и орисията им. Защото тя виждаше като на длан цялото им битие в миналото, настоящето, бъдещето, особено в бъдещето до онази изумяваща граница на ИЗБЕЖНО и НЕИЗБЕЖНО. За първото говореше ясно, съветваше хората как да се лекуват, какво да предприемат, някои направо отпращаше: “Отивай си, човекът ти умира!”, тъй като събитието вече се сбъдваше. За второто, “орисаното” – според народното прозрение, което предстоеше да се случи в годините напред и не можеше да се предотврати, – говореше с недомлъвки, загатване, за да не се срине човекът. Струваше ми се, че съм се докопал до най-съкровената й тайна – да не пристъпва никога границата на съдбата, предначертана от Висшата сила. То бе извън нея и би било кощунствено да го наруши. Вярвам сега, че не е казала и на Людмила Живкова, с която се бяха сприятелили преди години, какво я очаква. То й е било предопределено. Имаше хора, които Ванга отпращаше с по няколко думи, някак мрачна и неразположена: или не установяваше контакт с тях, или нещо от битието им й убягваше, или – което е най-вероятно – за да не им каже непосилни за тях истини. Това бяха недоволните от нея, разочарованите (“Нищо не ми каза, не ми позна”) и тези случаи изследвачите й поставяха в графите си за непознаваемост. Защото и това ставаше тогава – да изчисляват в проценти кое от “гледането” й се е сбъднало и кое – не. Като че ли Ванга можеше да се вкара в нелепи класификации, в елементарна научност, когато тя беше извън науката. Поне днешната. А в това време пред мен течеше живото всекидневие – смешно, трагично, парадоксално като в пиеса на абсурда. Хубава девойка от Белград е вперила уплашено-недоумяващи очи във Ванга, а тя, тропнала с крак, напрегната предава думите на покойната й майка (колко пъти тая вечер се свързваше с покойници): за някакъв пендар, за кавги на роднини за наследството... Сетне, успокоена, я съветва да не се омъжва за тоя, дето се усуква около нея, бил пияница, ами да вземе другия, Мирко. Той курварин, но от мене да знаеш, наставя Ванга: “Курварлък до време, пиянство до гроб.” Девойката още не си е тръгнала и Ванга нарежда да повикат Катерина. Тичешком влиза пълничката селянка с детенцето. Ванга я подхваща: “Мори, Катерино, ке го уморите туй убаво детенце с бабешки илачи!” “Кво му е, лельо Вангьо”, изплаква селянката. “Грип е и се е усложнило. Бегай си у вас, ке потърсиш доктор Константинов! Доктори у нас добри, те с илачи!” Селянката оставя омачкана двулевка, покланя се и побягва. Пристъпва, угоднически ухилен, чернокос хубавец с молив и бележник в ръка. Ванга избухва: “Ти луд ли си, бре, за тото да ме питаш?! Тука хората за болести чакат, я да се махаш!” Изведнъж гласът й зазвучава скръбно, с потърсваща жал: “Ела, майчице клета, знам, детенце ти е починало.” В ръцете й се отпуска жена в черно с обляно в сълзи лице. Ванга я гали по рамото, съветва я да не се отпуска, Бог ке й даде дечица, таман двечки... “Оле, мила Ванго – реве слабичка женица, – мъж ме бие, ще ме претрепе тоя скот, да го оставя ли?” “А децата”, взира се в нея Ванга? “За них не мислите! Па и ти не си стока, по чуждо заничаш, затуй те бие.” Свечерило се е, човешкият поток не спира. На жена в манто и с кожени ботуши Ванга насмешливо казва, че не е за нея, а за акушерка – коремът й е подул не мъжът й, а любовникът. На смазано от тревоги семейство, чието момче изчезнало преди седмица, с неизразимо съчувствие обяснява, че детето се е удавило, вижда само ръката му да стърчи в коренищата на реката им край селото. Куца жена съветва как да излекува бучка в гърдата си. Друга, трътлеста, с увиснали плетени чорапи и гуменки едва не изхвърля: “Курварувала с каменарите по шосето, заразявала ги...” Изчервената блудница й подава бурканче с мед, което Ванга колебливо, с погнуса поема, за да тури при парите и подаръците на хората – почтени, зли, прелюбодейци, користолюбци, лъжци, честни труженици, мошеници – чиято дълбоко скрита човешка същност е видяла. Неочаквано тя се обръща към мен – около очите и устата й долавям усмивка, и тя мигом стопява напрежението ми. – Дай, Рангеле, твоето шекерче, кво ме зяпаш цел ден! – Захарта не е моя – понечвам да дръпна ръката си, но тя вече разтрива с палец и показалец бучката захар: – Тая ке се разведе... А ти, ако не си отрязал апандицита, мъртъв да си веке (в “Пирогов” ме бяха върнали до нова криза, ала верен на навика си да не отлагам, бях настоял за операция). Ей, виждам автомобила ти да се премята, ту ръка се подава... ту крак (катастрофата ми при Врана). Малей, к’ви са тия голи жени в колата ти? – Голи жени! – възкликвам сред бурния смях на околните. – Няма такива! – Виждам ги! – тросва се Ванга. (След време изрових в багажника си френско списание с голи жени.) – Имал си брат. – Нямам, никога не съм имал. – Виждам го – повтаря Ванга. (Питах по-сетне майка си и тя призна, че преди мен е абортирала.) Разговорът течеше непринудено, шеговито: ангелът ми бил слаб, хойкал съм по жени. Както всички други, оправдавах се аз, ама семейството си пазя. Тя поклащаше глава: – Сите сте курвари, и мъжете, и жените. Я кажи как се сдушвате? Намигвате ли си? – Ами то... долавя се кога една жена... нещо протича между нас. – Дяволите протичат! Семействата си разваляте, децата патят. Тя хваща ръката ми и започва да разказва съдържанието на романа ми “Сбогом, любов” – все едно четеше в книгата. Минута след това, сякаш битието ни протичаше хаотично пред нея и времената се сливаха в единен космически поток, тя тропна с крак и тури длани над главата си, обзета от разтърсваща свръхвъзбуда. Гласът й стана чужд, дрезгав, речта – несвързана. Гледах я изумен, мъчех се трескаво, с болезнен страх да не изпусна думите, да разгадая смисъла им, защото чувствах – устремила се е в бъдещето ми и то лети с такава шеметна скорост пред взора й, че не смогва да го изрази. “Какво е – стенех аз, – какво каза?” Взряна в устата й, Любка препредаваше: “Ке се издигнеш... скоро... началник некакъв... жените... много ке патиш... и кракът... пътувания... А другото... ето това не разбрах и аз, но е за добро... добро е.” – Айде, стига веке – отпуска се с въздишка Ванга. – Душата ми се умори. Мисля си сега, че никога по-сетне при толкова наши срещи тя повече не надникна в бъдещето ми. Беше го видяла, беше ме предупредила за доброто и за лошото. Едното приех с въодушевление, в другото въобще не се вслушах. Приемах изневярата за нещо нормално, всекидневно и щом го вършеха много хора, едва ли беше осъдително, камо ли пък да ми навлече беда. Доброто се прояви след няколко години. Започна моето утвърждаване в литературата, признанието, наградите. Предлагаха ми и различни отговорни служби, понеже бях показал умения да ръководя и импулсирам хората, да намирам точни решения. Дойдоха парите, пътуванията в чужбина, колите, вилата, самочувствието. Сбъдна се и лошото: разсипа се първият ми брак с добра жена, последваха два злощастни брака с душевни трусове и с тежки последици за здравето ми. Настъпиха самотни старини. Сбъдна се и най-лошото... ако е последно. Преди няколко години, тичайки да стигна тролейбус, се сблъсках с млада жена. Строполихме се на плочника, тя рипна, аз се надигнах. Лицето й в сълзи, красиво като ангела на злото. “Ударихте ли се лошо?” “Нищо ми няма.” Едва вкъщи открих, че съм счупил шийката на тазобедрената става. Заредиха се тегла и болки, осем операции, три кюртажа на трохантера, болници, патерици – без женска подкрепа, милост и ласка. Минах през ада. Изгубих и парите си. Какво проклятие ме преследваше? Каква злощастна орисия бе видяла Ванга все от жени да си патя? Не зная. И в това незнание е може би тайната и едничкото оправдание на нашата суета и на живота ни. На заранта Коце, чудесен момък, с когото се сприятелихме, женен за осиновената дъщеря на Ванга, ме преведе през задния двор да се сбогувам с нея. Наведена, тя метеше плочника до бухнала в цветя градинка. Палех цигара, когато чух вопъл, който ме потресе: “Боже, боже, защо си ми дал тоя кръст да виждам човешките мръсотии?! Омръзна ми, боже!” Па се изправи: – Тръгваш ли? – Да, лельо Вангьо. – Арно... И да не курваруваш, ей, чуваш ли!? – Чувам. Подир месец възстановиха офицерския ми чин в армията, както беше предрекла Ванга, излезе и второто издание на “Сбогом, любов”, взех един екземпляр и заминах да й го връча. На титулната страница бях написал (по памет): “На леля Вангя с преклонение! Ти си по-велика от прочутите в древността пророчици Пития и Касандра; едната говорела мъгляво и жреците тълкували думите й, другата предсказвала само бъдещето. Ти говориш ясно за всичко, достъпни са ти всички времена.” Малко след това с двама мои колеги заминах за Съветския съюз да събираме впечатления за обща книга. Обиколихме цялата необятна страна, много видяхме и много преживяхме. Не намерих поръчаната от Ванга фурничка, та й купих ютия с пара – тя обичаше подаръците и им се радваше като дете. Едва завърнал се, ми дадоха брой от илюстрованото словашко списание “Нов свят”. В него на две страници – интервю със заглавие “Тайният радар на Ванга” и нейна снимка. На въпрос на журналистката как установява връзка с хора, които не са при нея, Ванга дава пример с мен: В момента съм в СССР и три пъти съм бил “на границата на смъртта”. Край Каспийско море в избуяла до колене трева правя снимки, когато ме сепва вик: “Не мърдай!” Току до мене стърчи бакърено-златната глава на смъртоносната гюрза[2], полюшва се, па се снижава и изчезва. “Не го е ухапала, защото е била нахранена и ленива”, обяснява Ванга. Самолетът ни каца в Семипалатинск (затворен град заради ракетните площадки край него), изгубва управление, люшва се, превърта и заорава в тревата. Пилотите обясняват спасението ни с шанс едно на хиляда. А Ванга: “Има ледни, затуй.” Най-голямото съветско пристанище на Тихия океан – Находка, бивш сталински концлагер, сега двестахиляден град, пълен с бандити от останалите в него криминални лагерници. С барманката на интерклуба и две нейни приятелки, яко пийнали, поемаме нанякъде из града, в някакъв апартамент. В полунощ единият от колегите внезапно решава да си тръгне. За да не е сам, тръгвам с него. На безлюден крайбрежен булевард изневиделица ни обграждат мъже: “Давай деньги!” И понеже се туткаме, друг изръмжава: “Резать!” В тоя миг блясват фарове и се устремяват към нас – черна волга с военни моряци, които ни търсят из града. “Пак пустите жени, казва Ванга, ама и тоя път извадил късмет.” Как бяха стигнали сигналите до нея чак от другия край на земята, с какви изумителни рецептори и ги улавяше, какво беше това чудовищно поле на привличане, разгадаване, това улавяне на човека дори само по името му – навярно никога няма да узнаем. Отидох в Петрич да отнеса на Ванга подаръка и списанието. Там научих, че наскоро от Белград идвали хора с примамливо предложение – да построят голям хотел, мецанинът и хонорарите – за Ванга, за тях – печалбите от услугите, ресторанта и казиното. Очаквали много чужденци. “Аз съм българка, моето място е тука”, отказва Ванга. И макар да отбягваше да кори властниците и да се държеше лоялно към тях и политическата система, тя с горчивина ми призна, че от милицията я тормозели, наскоро й правили обиск уж за някакво сребро, нареждали й да приема големци. “От служба в църквата ме вадят, а ония... довели и курвите си да им гледам.” През 1968 г. й гостувахме с писателя Иван Аржентински. На масата й – купчина писма от цяла Европа – няма кой да ги преведе, да се поинтересува какво искат от нея чужденците и защо не я смятат за мистификаторка и “вреден за социализма нетрудов елемент”. Отпиваме уиски, по радиото предават за големи протестни митинги в Прага. Без да се замисли или напрегне, спонтанно, сякаш видението изведнъж я бе осенило, Ванга казва: – Тия ще се разделят на две... Мирно ке стане. След двадесетина години Чехословакия се раздели на две държави – Чехия и Словакия. Във визиите си Ванга бе ясна, категорична. Тя не използваше символи, както в центуриите на Нострадамус, не ни измъчваше с разгадавания, мъчителни очаквания, несигурност, не изпадаше в позьорство и суетност. Истина е, че световните въпроси малко я занимаваха, тъй като се бе отдала всецяло на своя народ, приела за свое призвание, за своя човешка мисия да гледа на хората, да им говори за болести и тегла, да ги окуражава, да носи кръста им. Както Спасителя, и тя сякаш зовеше: “Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя.” Нейната вяра в призванието й на многострадална майка българска долових подир известно време, когато отново я посетих. На улицата пред къщата й – безлюдно, само една будка и в нея – милиционер. Гласът й долетя от балкона: – Ела, Рангеле, ела да видиш кво направиха с мене твоите комунисти! – Лельо Вангьо, защо няма хора? – Защото ми забраниха да гледам... – Е, не е баш така – обажда се примирително милиционерът. – Създава се опасност от епидемии... – Досега нал немаше? Аз искам на хората да говоря, за болести да им говоря! – изплаква Ванга. И след малко добавя: – Немам кеф днеска. Виж се с Коце, па утре ке ни откараш в Мелник за черги. Тъжна вечер с Коце – пиенето не върви, приказката засяда. Мисля само за Ванга, за безумието на нашите управници (най-малко на секретариата на ЦК) да подрежат крилете й, като спрат хората – нейната стихия. Че коя е тая врачка, та цяла България да говори за нея и да я величае? Нали си имаме свои кумири – свой Първи ръководител, голям международник и теоретик на социализма, издаващ том след том премъдрости? Него да величаят! В Петрич няма хотели, Бог знае къде се облекчават хиляди мъже и жени, затуй обявяваме опасност от епидемии. Ванга назначаваме на заплата към Академията на науките, въвеждаме ред със заявки и с телеграми – отговори от съвета, най-много осем-десет души на ден, за да е качествена гадателската продукция. Стихийното явление (четиристотин-петстотин души пред вратата й) е овладяно, Ванга е подчинена на безсмъртния сталински постулат: всички граждани – унифицирани, всички “работници” (научни, културни, партийни, селскостопански, медицински) – на заплата от държавата, за да мълчат и се повинуват. Долу гнилият буржоазен индивидуализъм! Тъмните сили сякаш най-сетне бяха взели връх над Ванга, но не бяха я сломили – тя бе влязла завинаги в паметта и душата на своя народ и името и делото й тепърва щяха да тържествуват. Виждахме се пак на сватби или кръщенета. “Не отказвай да кумуваш или кръщаваш – Божие дело е”, казваше тя. Мъчеше я жлъчката, сигурно и други болести. Прекомерно голям беше товарът й, но тя храбро го носеше. Една неделна утрин в килията ми в Рилския манастир, дето се бях уединил да пиша, влезе млад монах да ми обади, че Ванга се е черкувала и ме чака пред храма. Видяхме се, тя ми каза да запаля колата, за да настигнем един германец, поел току-що от манастира да я търси в Мелник. Изпреварих мерцедеса му до Пастра, двамата си поговориха чрез преводачката му. Ванга го успокои за болестта му. На връщане я питам: – На мене ще кажеш ли нещо? – Ти знаеш – отвръща. – Пак за онова ли? – Пак... Беше ми писнало да ме кори почти при всяка среща за жените, не се сдържах и студено рекох: – Тогава сбогом, лельо Вангьо!... Нищо не каза. Само ме гледаше със склопените си всевиждащи очи. Колко се проклинах сетне за лекомислието си, но нямах сили да отида и на колене да поискам прошка. Интересувах се обаче непрекъснато за нея, за здравето й, разказвах на близки и познати какъв феномен е, без още да съм осъзнал, както сега, истинското й величие. Следях и как върви строежът на църквата й “Св. Петка Българска” в Рупите по проект на едни от най-известните ни архитекти – Лозанов и Томалевски, изографисвана от големия художник Светлин Русев. Сбъдваше се отколешна нейна мечта и тя, предусещайки края си, бързаше. Затова ме и потресе телевизионният репортаж, дето Ванга спореше с местния митрополит за осветяването на църквата. За първи път я виждах така изнурена, гневна и в същото време почтително-сдържана към хора, които не заслужаваха и грам от уважението й. Владиката, млад мъж, би трябвало да е със съвременно мислене, а се закотвил о мъртви канони и мухлясали догми, не помръдва: това – недовършено, онуй – недоизкусурено, пък не му и харесвала и архитектурата и живописта. “Ти, владико, я освети, па сетне ке оправим всичко... да е по реда.” В тия минути тя беше с цяла глава над синодалните ни старци, улисани в ритуали, митри, йерархия и схоластика, духовно немощни да проумеят като нея дълбокия смисъл на заръката Христова: “И кога се молиш, не бъди като лицемерците, които обичат да се спират по синагогите... за да се покажат пред човеците... А ти... влез в скришната си стая... помоли се на своя Отец.” В тая кървяща рана, която й нанесоха ортодоксалните старци, в разкола, който от гордост, непримиримост, буквоядство не преодоляха, е падението им и зачатието на обновена, съвременна българска църква. Ще помним Ванга като светица, пророчица, лечителка и най-вече като одарена с Божи промисъл посланичка, дошла да ни припомни кои сме и какво ни чака. И да ни поучи на вяра и любов към българския народ в тия съдбовни за всички ни години. Великата майка българска ни остави завета си: “Деца, в България ке стане добре... Ке се живее добре!” Нека с цялата си душа й вярваме и се трудим това предопределение да се сбъдне. [1]Биографичните данни за Ванга са извлечени от книгата на племенницата й Красимира Стоянова – “Истината за Ванга” [2]Вид пепелянка – бел. ред.