Братята на Маугли Нощ за награда носи Чил Лешояда, прилепа Манг се откри. Пастири затварят стадата в обори, царете сме ний до зори. Време настава за сила и слава, зъби и нокти заместват корона. Помни този зов: “Убивай за лов!” Това е на джунглата законът. Нощна песен в джунглата Беше седем часът в една палеща вечер над Сионийските хълмове, когато Татко вълк се събуди след дневния си отдих, почеса се, прозина се и протегна лапи, за да отърси дрямката от всяка една от тях. Мама вълчица лежеше, насочила големия си сив нос към своите четири малки, които се търкаляха по земята, боричкайки се, а през входа луната осветяваше пещерата, в която живееха всички. – Ауф! – рече Татко вълк. – Отново дойде време за лов. – И тъкмо да скочи по склона, една дребна сянка с рунтава опашка се появи на прага и заскимтя: – Честит да си, о, Вожде на вълците. Честити да бъдат и здрави бели зъби да имат и твоите благородни наследници, за да не забравят никога гладните на този свят. Беше Табаки Блюдолизеца. Вълците на Индия презират Табаки, защото той само обикаля и прави пакости, разнася клюки и яде парцали и парчета кожа от селските сметища. Но те се и боят от него, защото Табаки по-често от всеки друг в джунглата го хващат бесовете и тогава той забравя, че някога от някого се е страхувал, и се втурва през гората, хапейки всичко живо, което му се изпречи. Дори тигърът бяга и се крие, когато малкият Табаки побеснее, защото бесът е най-големият позор, който може да сполети едно диво животно. Ние, хората, наричаме това хидрофобия, но те го наричат диуани – бяс – и бягат накъдето им видят очите. – Влез и разгледай – кротко рече Татко вълк. – Тук няма никаква храна. – За вълк може би няма – настоя Табаки, – но за такова недостойно същество като мен и оглозган кокал е цяло пиршество. Кои сме ние Гидур лог, Чакалският народ, че да придиряме? И той се вмъкна към дъното на пещерата, където намери кокал от елен с остатъци от месо по него и весело го захрупа. – Безкрайни благодарности за прекрасната вечеря – каза той и облиза устни. – Колко красиви са благородните наследници! Колко големи са очите им! А са още тъй мънички! Да, да, трябваше да се досетя, че кралските рожби растат не с дни, а с часове! Табаки знаеше не по-зле от всеки друг, че не бива да се хвали малко дете в негово присъствие, защото това носи нещастие, и в момента изпитваше истинско удоволствие от притеснението на Мама вълчица и Татко вълк. Чакалът постоя още малко, за да се наслади на злото, което стори, и прибави злобно: – Шир Хан Великия е променил своя ловен район. През следващия месец ще преследва плячка из тукашните хълмове, както благоволи да ми каже лично. Шир Хан беше тигърът, който живееше край реката Уайнгунга, на около двайсет мили[*] от пещерата. – Той няма право! – ядно започна Татко вълк. – Според Закона на джунглата няма право да променя ловната си територия, без предварително да е уведомил. Ще изплаши всяко живо същество на десет мили наоколо, а аз... аз сега трябва да ловувам за двама. – Майка му не случайно го е нарекла Лунгри (Куция) – намеси се тихо Мама вълчица. – Той куца с единия крак още от раждането си. Затова и убива само добитък. Успял е да разгневи селяните от Уайнгунга, а е дошъл сега тук, за да ядоса и нашите селяни. Те ще преобърнат джунглата, за да го търсят, той вече ще е далече, а ние ще трябва да бягаме с нашите деца, когато подпалят тревата. Да, естествено, благодарни сме му много на Шир Хан! – Да му предам ли вашата благодарност? – попита Табаки. – Излез оттук! – ядно изръмжа Татко вълк. – Върви да търсиш прехрана около твоя господар! Достатъчно злини успя да сториш за една вечер. – Тръгвам си – рече много тихо Табаки. – Вие сами вероятно ще чуете Шир Хан долу в храстите. Можех да си спестя съобщението. Татко вълк се ослуша. От тъмната долина, която се спускаше покрай една малка река, чу сухия, сърдит, ръмжащ и проточен вой на тигър, който не бе успял да улови плячка и въобще не го беше грижа, че цялата джунгла ще разбере. – Глупак! – каза Татко вълк. – Вдига толкова шум точно когато започва нощният лов. Да не би да си въобразява, че нашите елени са като неговите тлъсти биволи край Уайнгунга? – Шшт! – каза Мама вълчица. – Тази вечер той не дебне нито бивол, нито елен. Дебне човек! Проточеният вой премина в сухо ръмжене, което сякаш идваше от всички посоки. Тъкмо този звук сковава дърварите и циганите, които спят под открито небе, и ги кара понякога да се втурнат право в лапите на тигъра. – Човек! – повтори Татко вълк и оголи белите си зъби. – Пфу! Не са ли достатъчни бръмбарите и жабите в блатата, та е решил да яде човек? При това на наша територия! Законът на джунглата, зад чиито повели винаги се крият сериозни причини, забранява на животните да нападат човек освен в случаите, когато искат да покажат на децата си как да убиват, но дори и тогава те трябва да ловуват извън земите на своята глутница или племе. Истинската причина за това е, че човекоубийството означава – рано или късно – пристигане на бели хора, възседнали слонове и въоръжени с пушки, а също и на стотици кафяви мъже с гонгове, ракети и факли. И тогава страдат всички в джунглата. Животните обясняват повелята на закона с това, че човекът е най-слабото и беззащитно живо същество на този свят и не е справедливо да бъде нападан. Те твърдят също така – което е самата истина, – че животните човекоядци хващат краста и зъбите им опадват. Ръмженето се засили и завърши с гръмогласното “Аааррх!” – рева на нападащия тигър. После то премина във вой – съвсем не тигърски вой – пак от гърлото на Шир Хан. – Не успя – каза Мама вълчица. – Какво ли се случи? Татко вълк изтича навън и чу как Шир Хан яростно стърже със зъби и недоволно тъпче храстите. – Този безмозъчен глупак е скочил право в огъня на дърварите и е изгорил лапите си – изсумтя Татко вълк. – Табаки е с него. – Някой идва насам – предупреди Мама вълчица и помръдна едното си ухо. – Приготви се! Храстите зашумоляха леко и Татко вълк приклекна ниско на задните си крака, готов да скочи. И ако бяхте там в онзи момент, щяхте да видите една от най-редките гледки на света – вълк, който прекъсва по средата своя скок. Той вече се бе хвърлил напред, когато забеляза какво стои пред него, и направи опит да спре. Резултатът беше, че излетя право нагоре четири-пет фута[**] и се приземи почти на същото място. – Човек! – стъписа се той. – Човешко дете! Гледай! Точно отпред, хванало се за една ниска клонка, стоеше току-що проходило мургаво детенце – най-нежното мъниче, влизало някога във вълче леговище. То погледна Татко вълк в лицето и се засмя: – Нима това е човешко дете? – учуди се Мама вълчица. – Никога не съм виждала дете. Донеси го тук. Вълк, свикнал да мести своите малки, е в състояние, ако се наложи, да вдигне и яйце със зъби, без да го счупи, и макар че Татко вълк събра челюсти върху гърба на детето, дори един зъб не одраска кожата му, докато го поставяше сред вълчетата. – Колко е мъничко! Колко е голо и колко е смело! – каза Майка вълчица с голяма нежност. Детето си пробиваше път между вълчетата, за да се доближи до топлата кожа. – Ехей! Опитва се да суче заедно с другите. Значи това е човешко дете. Едва ли друга вълчица може да каже, че е отгледала човешко дете заедно със своите рожби. – Чувал съм, че са се случвали подобни неща, но не и в нашата глутница, не и по мое време – обясни Татко вълк. – Детето няма никаква козина и бих могъл да го убия само с едната си лапа. Но виж как ни гледа и въобще не се страхува! Внезапно лунната светлина бе затулена от огромната четвъртита глава и раменете на Шир Хан. Зад него скимтеше Табаки: – Господарю, господарю, влезе тук, влезе тук! – Шир Хан ни оказва голяма чест – поздрави Татко вълк, но очите му святкаха яростно. – Какво желае Шир Хан? – Плячката си. Едно човешко дете е влязло тук – отговори той. – Родителите му избягаха. Дайте ми го! Шир Хан бе стъпил в огъня на дърварите, както се досети Татко вълк, и сега бе вбесен от болката в обгорените му лапи. Но Татко вълк знаеше отлично, че входът на пещерата е прекалено тесен, за да може да влезе вътре тигър. Дори там, където се намираше сега, Шир Хан бе със заклещени рамене подобно на човек, който иска да се напъха в бъчва. – Вълците са свободен народ – отговори Татко вълк. – Те приемат заповеди само от водача на глутницата, а не от всеки срещнат раиран убиец на добитък. Човешкото дете е наше – ще бъде убито, ако ние решим. – Вие решавате, така ли? Какви ми ги говориш! В името на бивола, който убих, нима трябва да се завирам във вашата кучешка дупка, за да получа това, което ми се полага по право? Аз, Шир Хан, те питам?! Ревът на тигъра заехтя из пещерата. Мама вълчица се изправи, избута вълчетата встрани и направи само един скок, но очите й, които светеха в тъмнината като две зелени луни, се впиха в горящите зеници на Шир Хан. – А аз, Ракша (Демона), ти отговарям. Човешкото дете е мое, Лунгри, мое и на никой друг. То няма да бъде убито! Ще живее, за да тича с глутницата, да ловува с глутницата, и накрая – чуй ме добре, убиец на беззащитни, малки деца, жабар и рибояд такъв – накрая той ще убие теб! Сега изчезвай оттук или кълна се в самбура, който убих (аз не ям мършав добитък), опърлен звяр проклети, ще те пратя обратно при майка ти по-куц, отколкото си по рождение. Махай се! Татко вълк изблещи очи. Почти бе забравил времената, когато спечели Мама вълчица в честна битка с пет вълка – времената, когато тя тичаше с глутницата и я наричаха Демона не за да я ласкаят. Шир Хан можеше да се перчи на Татко вълк, но не би се опълчил срещу Мама вълчица, защото съзнаваше, че в малката пещера тя имаше предимство на бойното поле и щеше да се бие с него до смърт. Затова с глухо ръмжене се измъкна и чак когато целият бе навън, изкрещя: – Всяко куче може да лае в своя двор! Да видим какво ще каже глутницата за осиновяване на човешко дете. Детето е мое и накрая все пак ще влезе в моята уста, рунтавоопашати крадци! Задъхана, Мама вълчица полегна до вълчетата си, а Татко вълк каза намръщено: – В думите на Шир Хан има много истина. Длъжни сме да покажем детето на глутницата. Наистина ли искаш да го задържиш, майко? – Дали искам?! – възкликна тя. – То дойде посред нощ голо, съвсем само и толкова гладно, но въпреки всичко не се уплаши! Виж, дори избута вече едно от моите бебета. Оня сакат касапин щеше да го убие и да избяга към Уайнгунга, а тук селяните щяха да разровят всички наши леговища за отмъщение! Дали искам? Разбира се, че искам. Стой спокойно, малко жабче. О, Маугли... да, Маугли, Жаба, ще те нарека – ще дойде ден и ти ще подгониш Шир Хан така, както той сега гони теб. – Но какво ще каже глутницата? – попита Татко вълк. Законът на джунглата постановява съвсем ясно, че всеки вълк, който се ожени, има право да се оттегли от глутницата, към която принадлежи. Ала щом неговите малки пораснат дотолкова, че да се държат стабилно на краката си, той трябва да ги представи пред Съвета на глутницата, който се събира обикновено веднъж месечно при пълнолуние, за да ги видят останалите вълци и да се запознаят с тях. След този ритуал вълчетата са свободни да тичат където пожелаят и докато не убият първия си елен, нито един възрастен вълк от глутницата няма оправдание, ако погуби някое от тях. Щом заловят убиеца, наказанието е смърт и ако се замислите за момент, ще се съгласите, че това наистина е справедливо. Татко вълк изчака времето, когато вълчетата му започнаха да подтичват, и чак тогава ги заведе заедно с Маугли и Мама вълчица на поредното събиране на Скалата на съвета – високо било, оградено от скали и покрито с камъни, където можеха да се скрият поне стотина вълци. Акела, едрият сив Единак, който бе станал водач на глутницата благодарение на своята сила и на ловкостта си, се бе изтегнал на скалата, а под него седяха повече от четиридесет вълци с различна големина и окраска - от сиви като язовци ветерани, които бяха в състояние да се справят сами с елен, до черните тригодишни младоци, които само си въобразяваха, че могат същото. Единака ги водеше вече цяла година. На младини два пъти бе попадал във вълчи ями, а веднъж селяните така го бяха били, че накрая го бяха изоставили, защото го помислили за мъртъв. Накратко, той познаваше нрава и обичаите на хората. Почти не разговаряха на скалата. Вълчетата се боричкаха в средата, в кръг около тях бяха насядали техните майки и бащи; от време на време някой от по-старите вълци се приближаваше мълчаливо до едно или друго вълче, заглеждаше го внимателно и се връщаше на мястото си с безшумни стъпки. Понякога някоя майка избутваше малкото си настрани под лунната светлина, за да е сигурна, че не е останало незабелязано. Акела викаше от своето място: – Вие знаете закона... вие знаете закона. О, вълци, гледайте добре! А загрижените майки подемаха неговия вик: – О, вълци, гледайте добре, гледайте добре! Накрая Мама вълчица настръхна цялата, когато Татко вълк избута в средата Маугли Жабата, както го наричаха, а той седна, засмя се и заигра с няколко камъчета, които блестяха на лунната светлина. Акела въобще не вдигна глава, а продължи монотонно да повтаря: – Гледайте добре! Глухо ръмжене се чу иззад скалите – това бе гласът на Шир Хан, който зави: – Детето е мое! Дайте ми го. Какво може да прави свободният народ с едно човешко дете? Акела дори не помръдна с уши. Само каза: – Гледайте добре, о, вълци. Каквото и да прави, свободният народ приема заповеди единствено от свободния народ. Гледайте добре! Надигна се хор от глухо ръмжене, а един млад четиригодишен вълк повтори въпроса на Шир Хан, вперил очи в Акела: – Какво може да прави свободният народ с едно човешко дете? Законът на джунглата постановява: ако възникне спор за правото на едно дете да бъде прието в глутницата, за него трябва да се застъпят най-малко двама членове на глутницата, които не са неговите баща и майка. – Кой ще се застъпи за това дете? – попита Акела. – Кой от свободния народ ще се застъпи? Не последва никакъв отговор и Мама вълчица се приготви за бой – тя знаеше, че ако се стигнеше дотам, това ще бъде последната й битка. В този миг се обади единственото друго животно, което бе допускано в Съвета на глутницата – Балу, сънливият кафяв мечок, който преподаваше на невръстните вълчета Закона на джунглата. Старият Балу, който можеше да ходи където си поиска, защото ядеше само орехи, корени и мед. Той се изправи на задните си лапи и изръмжа: – Човешкото дете... човешкото дете – започна той според навика си. – Ето, аз се застъпвам за него. То не може да ни стори нищо лошо. Аз не умея да говоря много, но казвам истината. Оставете го да тича с глутницата и го приемете заедно с другите. Аз самият ще му бъда учител. – Трябва ни още един – рече Акела. – Балу беше пръв, а той е учителят на нашите малки вълчета. Кой друг освен Балу ще се застъпи? Черна сянка се спусна в средата на кръга. Сянката беше Багира Черната пантера – смолиста като мастило, но покрита с типичните за пантерите петна, които се променяха на светлина и блестяха, сякаш са коприна. Всички познаваха Багира и никой не дръзваше да застане на пътя й, защото тя беше хитра като Табаки, смела като див бивол и безразсъдна като ранен слон. Но гласът й беше мек като дивия мед, който капе от дърветата, а кожата й – по-нежна от пух. – О, Акела, и вие от свободния народ – замърка тя. Нямам право на глас във вашия съвет, но Законът на джунглата казва, че ако се появят спорове дали да се приеме ново вълче и ако това не е свързано с нечия плячка, животът на вълчето може да бъде откупен. А законът не определя кой има и кой няма право да плати цената. Така ли е? – Така е, така е! – завикаха в хор младите вълци, които са постоянно гладни. – Слушайте Багира. Детето може да бъде откупено. Такъв е законът. – Зная, че нямам право да говоря тук, затова моля за вашето разрешение. – Говори, говори! – обадиха се двайсетина гласа. – Да се убие едно голо дете е голям срам. Освен това може да си го харесате за приятел, когато порасне. Балу каза своята дума. Сега към думите на Балу аз ще добавя един бивол, и то тлъст, току-що убит, на не повече от половин миля оттук, ако приемете човешкото дете според закона. Става ли? Десетки гласове заговориха вкупом: – Какво толкова? И бездруго ще умре, когато започнат зимните дъждове. Ще изгори на слънцето. Какво ще ни навреди една гола жаба? Да го оставим да тича с глутницата. Къде е биволът, Багира? Нека го приемем. Тогава се извиси дълбокият глас на Акела: – Вълци, гледайте добре, гледайте добре! Вниманието на Маугли все още бе изцяло погълнато от камъчетата и той въобще не забелязваше как вълците минаваха един по един покрай него и го оглеждаха. Накрая всички те се спуснаха по склона към убития бивол и на скалата останаха единствено Акела, Багира, Балу и новите родители на Маугли. Шир Хан все още ревеше в нощния мрак, вбесен, че не му дадоха детето. – Реви, по-силно реви – рече Багира под мустак. – Че ще дойде време, когато това голишарче ще те накара да заревеш по друг начин, или въобще не познавам човеците. – Добре сторено – отсъди Акела. – Човеците и техните деца са много умни. След време то може да ни е от помощ. – Наистина, може да ви е от полза, ако стане нужда. Никой не бива да се надява, че ще води глутницата вечно. Акела не каза нищо. Той се замисли, че винаги настъпва време, когато всеки водач на глутница започва да губи силата си и става все по-слаб и по-слаб, докато накрая е убит от вълците, за да дойде новият водач, който на свой ред също ще бъде убит. – Вземи го със себе си – рече той на Татко вълк – и го научи на всичко, което трябва да знае всеки от свободния народ. Така бе приет Маугли в Сионийската глутница – срещу един убит бивол и добрата дума на Балу. * * * Сега не бива да се сърдите, ако пропуснем цели десет или единадесет години, а просто се опитайте да си представите чудния живот на Маугли сред вълците, защото, ако трябва да го опишем подробно, ще запълним много, много книги. Маугли растеше с вълчетата, макар, естествено, те да ставаха големи вълци, докато той бе още дете. Татко вълк му преподаваше своя занаят, както и философията на живота в джунглата, докато всяко шумолене на тревата, всеки полъх на топлия нощен въздух, всяка драскотина от нокътя на прилеп, спрял да почине в някое дърво, и всеки плясък на рибка, скочила в някой вир, добиха определен смисъл за него и Маугли ги разбираше също тъй добре, както умелият бизнесмен владее тънкостите на своята работа. Когато не учеше, лежеше на припек и спеше, събуждаше се, за да се нахрани, и отново заспиваше. Станеше ли му горещо или ако се почувстваше мръсен, гмуркаше се да поплува в горските вирове; доядеше ли му се мед (Балу му бе казал, че медът и орехите са точно толкова вкусни, колкото и суровото месо), той се катереше по дърветата да го търси и Багира му показваше как се прави това. Тя лягаше на някой клон и викаше: – Хайде, Малко братче! Отначало Маугли се вкопчваше за клоните като ленивец, но после се замята от клон на клон почти така смело, както сивата маймуна. Освен това имаше и свое място на Скалата на съвета, когато глутницата се събираше, и на тези срещи откри, че ако продължително прикове очи в някой вълк, вълкът не издържа и отклонява погледа си. Той често правеше така, за да се забавлява. Много пъти вадеше дългите бодили от лапите на своите приятели, защото вълците страдат ужасно от тръните и репеите по козината си. Нощем слизаше по склона чак до обработваемите земи и разглеждаше с любопитство селяните край колибите им, но се боеше от хората, защото Багира му бе показала квадратна кутия с падащ капак, толкова хитро скрита в джунглата, че Маугли замалко не влезе в нея – пантерата му обясни, че това е капан. Най-много от всичко обичаше да ходи с Багира в тъмните и топли пазви на джунглата, да се излежава мързеливо през деня, а нощем да гледа как Багира ловува. Когато беше гладна, тя убиваше наляво и надясно каквото й попадне, а същото правеше и Маугли с едно изключение. Щом порасна достатъчно, за да разбира, Багира му обясни, че не бива да посяга на добитък, защото е бил откупен в глутницата срещу един убит бивол. – Цялата джунгла е твоя – каза му тогава Багира – и можеш да убиваш всичко, с което имаш сили да се справиш, но заради бивола, с който си откупен, никога не бива да убиваш, нито да вкусваш добитък, било то млад или стар. Такъв е Законът на джунглата. И Маугли съвестно се подчиняваше. Той растеше и заякваше като момче, за което бяха непознати думите уроци и училище и което не мислеше за нищо друго освен как да се нахрани. Един-два пъти Мама вълчица му каза, че не бива да има доверие на Шир Хан и че един ден ще трябва да убие Шир Хан. Но докато един млад вълк щеше да помни такъв съвет ден и нощ, Маугли го забрави, защото беше само момче... макар че, ако можеше да говори някакъв човешки език, щеше да каже, че е вълк. Шир Хан все по-често се изпречваше на пътя му в джунглата, защото колкото по-стар и немощен ставаше Акела, толкова повече куцият тигър се сприятеляваше с младите вълци от глутницата, които вървяха след него, за да получат остатъците от плячката му – нещо, което Акела не би позволил, ако имаше силата да упражнява цялата си власт на водач. Същевременно Шир Хан ги ласкаеше и се учудваше как такива превъзходни млади ловци се примиряват да бъдат ръководени от един умиращ вълк и от едно човешко дете. – Чувам тук-там – обичаше да повтаря Шир Хан, – че на съвета не смеете да се погледнете в очите. – И младите вълци ръмжаха настръхнали. Багира, чиито очи и уши не пропускаха нищо, знаеше за това и се опитваше да обясни на Маугли, че някой ден Шир Хан ще се опита да го убие. Но Маугли се смееше и отвръщаше: – Имам глутницата, имам и теб, а и Балу, макар да е тъй ленив, би могъл да повали един-двама заради мен. Защо да се страхувам? Но в един горещ ден друга мисъл хрумна на Багира... родена от нещо дочуто. Навярно Сахи Таралежа є го бе съобщил. Когато двамата с Маугли навлязоха в джунглата и момчето легна, като сложи глава върху прекрасната черна кожа на Багира, тя се обърна към него: – Малко братче, помниш ли колко често съм ти повтаряла, че Шир Хан е твой враг? – Толкова пъти, колкото орехи има тази палма – отвърна Маугли, който, разбира се, не знаеше да брои. – Какво от това? Спи ми се, Багира, а Шир Хан е само една дълга опашка и голяма уста – като Мор Пауна. – Но сега не е време за сън. Балу го знае, аз го знам, глутницата също и дори най-глупавият елен го знае. Табаки също ти го е казвал. – Хо, хо! – изсмя се Маугли. – Табаки беше скоро при мен и ми наговори куп обиди, че съм голо човешко дете и не ме бива да изровя дори една гулия, но аз го сграбчих за опашката и го треснах два пъти в една палма, за да се научи на по-добри обноски. – Това е било глупаво, защото макар да е злосторник, Табаки е щял да ти каже нещо, което пряко те засяга. Отвори си очите, Малко братче. Шир Хан не би дръзнал да те убие в джунглата, но не забравяй, че Акела е много стар и скоро ще дойде денят, когато няма да успее да убие своя елен, и тогава ще престане да бъде водачът. Много от вълците, които те огледаха, когато бе представен на съвета, също остаряха, а младите вярват, както ги е подучил Шир Хан, че едно човешко дете няма място в глутницата. Не след дълго ти ще станеш голям човек. – И защо човек да не бива да тича със своите братя? – попита Маугли. – Аз съм роден в джунглата. Подчинявам се на Закона на джунглата и няма вълк от нашите, от чиято лапа да не съм извадил трън. Ясно е, че сме братя. Багира се излегна с цялата си дължина и притвори очи. – Малко братче – рече тя, – пипни ме тук, под челюстта. Маугли протегна силната си кафява ръка и точно под меката като коприна брадичка на Багира, където мощните изпъкнали мускули бяха покрити изцяло от лъскава козина, напипа малко голо място. – Никой в джунглата не знае, че аз, Багира, нося този белег... белег от нашийник. Но истина е, Малко братче, аз съм родена при човеците. При човеците умря моята майка... в клетката на кралския палат в Удайпур. Поради тази причина аз платих откуп за теб на съвета, когато ти беше малко дете. Да, аз също съм родена при човеците. И никога не бях виждала джунглата. Хранеха ме зад решетките от един голям железен тиган, докато една нощ не почувствах, че аз съм Багира Пантерата, а не човешка играчка. Тогава строших глупавата ключалка с един удар на лапата и избягах тук. Понеже бях научила навиците на човеците, станах по-страшна в джунглата и от Шир Хан. Не е ли вярно? – Да – отговори Маугли. – Всички в джунглата се боят от Багира. Всички с изключение на Маугли. – О, ти си човешко дете – каза му с голяма нежност Черната пантера. – Но както аз се върнах в моята джунгла, така и ти ще трябва да се върнеш при човеците. При човеците, които са твои братя... ако дотогава не те убият на съвета. – Но защо... защо някой ще иска да ме убива? – попита Маугли. – Я ме погледни – нареди Багира и Маугли се втренчи право в очите й. Голямата пантера само след половин минута извърна глава. – Ето защо! – рече тя и с лапата си размърда листата. – Дори аз не мога да те гледам в очите, а съм родена при човеците и те обичам, Малко братче. Другите обаче те ненавиждат, защото не са в състояние да издържат твоя поглед, защото си умен, защото си вадил тръни от лапите им... защото си човек! – Не знаех тези неща – каза мрачно Маугли и смръщи гъстите си черни вежди. – Какъв е Законът на джунглата? Първо удряй, после приказвай колкото искаш! Тъкмо по твоето безгрижие те осъзнават, че ти си човек. Но бъди умен! Усещам със сърцето си, че щом Акела изпусне плячката си при някой бъдещ лов – а му става все по-трудно и по-трудно да сграбчва елен – тогава глутницата ще се обърне срещу него и срещу теб. Ще свикат Съвета на джунглата на скалата и тогава... тогава... Сетих се! – Багира скочи. – Отивай бързо при колибите на човеците в долината и вземи малко от Червеното цвете, което те отглеждат, за да имаш, когато настъпи моментът, по-силен приятел и от мен, и от Балу, и от всички в глутницата, които те обичат. Вземи Червеното цвете! Под Червено цвете Багира разбираше огъня, който нито едно същество в джунглата не наричаше с истинското му име. Всяко животно живее в смъртен страх от него и измисля какви ли не начини да го опише. – Червеното цвете? – каза Маугли. – Това, което привечер расте край колибите им. Ще взема от него. – Ето това са думи на човешко дете – рече Багира гордо. – Помни, то расте в малки гърнета. Отмъкни бързо едно и го пази при себе си, докато стане нужда. – Добре! – съгласи се Маугли. – Отивам. Но сигурна ли си, моя Багира – той плъзна ръка около великолепната й шия и я погледна дълбоко в големите очи, – сигурна ли си, че всичко това е дело на Шир Хан? – В името на счупената ключалка, която ми дари свободата, сигурна съм, Малко братче. – Тогава в името на бивола, с който съм откупен, няма да остана длъжен на Шир Хан и ще му го върна с нещо отгоре – отсече Маугли и с няколко скока изчезна от погледа й. “Ето го човека. Човека в него – помисли си Багира и отново се изтегна. – О, Шир Хан, нямаш по-черен ден от онзи, когато преди десет години подгони това жабче.” Маугли навлизаше все по-навътре в джунглата, тичаше, без да спира, и усещаше как сърцето му пари. Стигна пещерата, когато вечерната мъгла се вдигаше, пое дълбоко дъх и погледна долината под себе си. Вълчетата бяха навън, но Мама вълчица, която лежеше в дъното на пещерата, усети по дишането, че нещо тревожи нейното жабче. – Какво има, синко? – попита го тя. – Шир Хан дрънка глупости като прилеп – отвърна й Маугли, без да се обръща. – Тази вечер ще ловувам из разораните ниви. – И се запровира през храстите към потока в края на долината. Там замръзна на място, защото чу ловния вой на глутницата, силния рев на самбура и пръхтенето му, обърнал се с лице към преследвачите за битка до смърт. Тогава се чуха ожесточените и злобни викове на младите вълци: – Акела! Акела! Нека Единака покаже своята сила. Път за водача на глутницата. Скачай, Акела! Изглежда, Единака бе скочил, но бе изпуснал жертвата, защото Маугли чу щракането на зъбите му, а след това и скимтенето, когато с удар на предните си копита самбурът го преобърна. Маугли не изчака и миг повече, а се втурна още по-бързо. Виковете заглъхваха зад гърба му и той стигна до земите, които селяните обработваха. “Багира беше права – каза си задъхано и се сви до хранилка за добитък под прозореца на някаква колиба. – Двамата с Акела ни очаква еднаква съдба.” После притисна лице към прозореца и загледа огъня в огнището. Видя как съпругата на стопанина стана през нощта и го нахрани с някакви черни буци, а щом настъпи утрото и мъглата падна навсякъде – бяла и студена, забеляза как детето на селянина взе плетено гърне, измазано отвътре с глина, напълни го с яркочервени, живи въглени, пъхна го под наметалото си и излезе да нахрани добитъка в обора. “Нима това е всичко? – каза си Маугли. – Щом едно дете го върши, няма от какво да се боя.” И той пресрещна детето зад ъгъла, взе гърнето от ръцете му и изчезна в мъглата, като остави малкото да реве. “Те приличат много на мен – говореше си Маугли, докато духаше в гърнето, както бе видял жената да прави през нощта. – Това ще умре, ако не му давам нещо да яде.” И той пусна клонче и суха кора върху червената жар. Докато изкачваше склона, по средата на пътя срещна Багира – росата на утрото блестеше по кожата є като скъпоценни камъни. – Акела е изтървал плячката – каза просто пантерата. – Щяха да го убият през изминалата нощ, но искаха да намерят и теб. Търсиха те на хълма. – Бях в земите на човеците. Готов съм. Виж! – И Маугли вдигна гърнето с огъня. – Отлично! Виждала съм как човеците пъхват сух клон в това нещо и след малко Червеното цвете разцъфва в края му. Не се ли страхуваш? – Не. Защо трябва да ме е страх? Спомням си – ако не е сън, – че преди да стана вълк, лежах край Червеното цвете. Беше топло и приятно. Целия ден Маугли прекара в пещерата, грижи се за своето гърне с огън и слага сухи вейки в него, за да наблюдава как горят. Намери един клон, който го удовлетвори, а вечерта, когато Табаки дойде в пещерата и доста грубо му съобщи, че го викат при Скалата на съвета, той се смя, докато Табаки избяга. После тръгна към съвета, като продължаваше да се смее. Акела Единака лежеше долу, до своята скала, което бе знак, че мястото на водача на глутницата е свободно, а Шир Хан доволно обикаляше насам-натам, заобиколен от своята свита блюдолизци, които не спираха да го ласкаят. Багира легна много близо до Маугли, който сложи гърнето с огън между коленете си. Когато всички се събраха, Шир Хан заговори – нещо, което не би се осмелил да направи, докато Акела беше в разцвета на силите си: – Няма право – пошепна Багира. – Кажи му го! Той се уплаши. Маугли скочи на крака. – Свободни народе – извика той, – нима Шир Хан е водачът на глутницата? Какво общо има един тигър с нашия народ? – Видях, че мястото на водача е свободно, а и бях поканен да говоря... – започна Шир Хан. – От кого? – прекъсна го Маугли. – Нима всички ние до един сме чакали, за да се умилкваме около този касапин на добитък? Кой ще бъде водач на глутницата, засяга единствено глутницата. Чуха се викове: – Я да мълчиш, човешко дете! – Нека да говори. Той е спазвал нашия закон. Накрая прогърмяха гласовете на старите вълци: – Мъртвия вълк да говори! Когато един водач на глутница изпусне плячката си, започват да го наричат Мъртвия вълк, докато все още е жив, което не продължава дълго време. Акела уморено вдигна старата си глава. – Свободни народе, а и вие, чакали на Шир Хан. Дванайсет години ви водих да търсим плячка и през цялото това време нито един от вас не е попадал в капан, нито един не е бил осакатен. Ето че аз изпуснах своята плячка. Вие знаете, че това беше заговор. Вие знаете, че нарочно ме изправихте срещу един освирепял елен, за да проличи слабостта ми. Хитро измислено! Ваше право е да ме убиете тук, на Скалата на съвета. И аз питам: кой ще дойде да отнеме живота на Единака? Защото пък мое право според Закона на джунглата е да се биете с мен един по един. Настъпи продължително мълчание, защото никой вълк не смееше да се бие с Акела до смърт. Тогава Шир Хан изрева: – Ааа! Какво си губим времето с този беззъб глупак? Той е обречен да умре! Но човешкото дете живя твърде дълго. Дайте ми го. Омръзна ми това объркано създание – нито човек, нито вълк. Вече десет години то нарушава спокойствието на джунглата. Дайте ми го или ще почна да ловувам всеки ден тук и на вас няма да оставя дори един кокал. Той е човек, човешко дете, и аз го ненавиждам от дъното на душата си! В този миг повече от половината вълци в глутницата завиха: – Човек! Човек! Какво общо има един човек с нас? Нека си върви там, откъдето е дошъл. – И да прати всички човеци от селата срещу нас? – ревна ядно Шир Хан. – Не, дайте ми го. Той е човек и никой от нас не може да го гледа право в очите. Акела вдигна отново глава и каза: – С него сме делили храната си. Той е спал заедно с нас. Гонил е плячка към нас. Не е нарушил с нищо Закона на джунглата. – Не забравяйте, че го откупих с един бивол, който беше приет. Цената на един бивол не значи нищо, но честта на Багира значи нещо и тя е готова да я защитава дори в битка – намеси се Багира с най-приятния си глас. – Бивол отпреди десет години! – ръмжаха вълците от глутницата. – Какво ни интересуват кокали, оглозгани още преди десет години? – А дадената дума? – намеси се Багира и оголи белите си зъби. – Нали ви наричат Свободен народ? – Не може човешко дете да тича с народа на джунглата – ревеше Шир Хан. – Дайте го на мен! – Той е наш брат във всичко освен по кръв – продължи Акела, – а вие искате да го убиете. Наистина живях твърде дълго. Някои от вас ядат добитък, а за други чувам, че със заръките на Шир Хан ходят в тъмните нощи и отвличат деца от прага на човешките колиби. Ето защо ви смятам за страхливци и като такива се обръщам към вас. Няма спор – трябва да умра и моят живот не струва нищо, иначе бих ви го предложил срещу живота на човешкото дете. Но в името на честта на глутницата, онова малко нещо, останало без водач, забравихте ли? Аз ви обещавам, че ако пуснете човешкото дете, няма да оголя и един зъб срещу вас, щом дойде моят час. Ще умра, без да се бия. Това ще спести на глутницата поне три живота. Повече не мога да направя, но ако се съгласите, ще ви спестя позора, че ще убиете един наш брат, който не е извършил нищо срещу вас, един ваш брат, за когото се застъпиха и когото откупиха според Закона на джунглата. – Той е човек... човек... човек! – заръмжа глутницата. Повечето вълци започнаха да се събират около Шир Хан, чиято опашка се размърда. – Сега всичко е в твои ръце – каза Багира на Маугли. – Не ни остава друго, освен да се бием! Маугли се изправи и вдигна огъня. После протегна ръцете си и се прозина широко пред съвета, но вътрешно беснееше от яд и мъка, защото според характера си вълците никога не биха му казали колко го мразят. – Слушайте! – извика той. – Няма нужда от цялата тая врява. Тази вечер толкова пъти повторихте, че съм човек (макар че бих останал вълк с вас до края на живота си), че вече осъзнах истината в думите ви. Ето защо няма да ви наричам повече мои братя, а ще ви казвам саг (кучета), както подобава на един човек. Но не вие ще решавате какво да направите и какво да не направите. Аз ще решавам. И за да ме разберете съвсем ясно, аз, човекът, донесох малко от Червеното цвете, от което вие, кучета, толкова се страхувате. Хвърли гърнето с огъня на земята, а няколко живи въглена запалиха малкото сух мъх, от който лумна пламък и целият съвет се отдръпна ужасен от заплашващите го огнени езици. Маугли пъхна сух клон в огъня, докато вейките му пламнаха и запращяха, след което го развъртя над главата си между разтреперилите се вълци. – Сега ти си господарят – пошепна му Багира. – Спаси Акела от смърт. Той винаги е бил твой приятел. Акела, мрачният, стар вълк, който никога през живота си не бе молил за милост, погледна жално към Маугли, докато момчето стоеше голо, с дълги, черни коси, паднали върху раменете му, осветено от пламтящия клон, който караше сенките наоколо да подскачат и трептят. – Добре! – отсече Маугли и бавно обходи с поглед всички. – Виждам, че наистина сте кучета. Ще ви напусна и ще се върна при моя народ... ако това е моят народ. Джунглата е затворена за мен и аз трябва да забравя вашия език и вашето приятелство, но ще бъда по-милосърден от вас. Защото във всичко бях ваш брат освен по кръв, обещавам, че когато стана човек между човеците, няма да ви предам на тях, както вие предадохте мен. – Той ритна огъня с крак и наоколо се разлетяха искри. – Няма да има война между мен и когото и да било от глутницата. Но преди да си тръгна, трябва да платя един дълг. Той закрачи към Шир Хан, който седеше и примигваше тъпо срещу пламъците, и го сграбчи за кичура козина под брадата му. Багира го последва, за да му помогне, ако се наложи. – Стани, куче! – извика Маугли. – Стани, когато човек ти говори, или ще ти подпаля кожуха! Шир Хан прилепи плътно уши до главата си и затвори очи, защото пламтящият клон се приближаваше. – Този унищожител на добитък заяви, че ще ме убие пред съвета, защото не ме е убил, когато съм бил дете. На ти, на, да видиш как ние, човеците, налагаме кучетата. Опитай само да се помръднеш, Лунгри, и ще натикам Червеното цвете в гръкляна ти. Той заудря с клона Шир Хан по главата и тигърът зави и заскимтя от смъртен ужас. – Пфу! Опърлена дива котко, махай се сега! Но помни, че следващия път, когато дойда при Скалата на съвета, ще бъда с кожата на Шир Хан върху главата си. Колкото до останалите, нареждам Акела да бъде свободен да живее както си иска. Не можете да го убивате – такава е моята воля! Нито пък ще ви оставя да седите тук цял ден с провиснали езици и да си въобразявате, че сте нещо повече от кучета, които ще прогоня... така! Изчезвайте! Огънят се бе разпалил в края на клона, Маугли го развъртя в кръг и вълците се разбягаха с вой, защото искрите опърлиха козините им. Накрая останаха Акела, Багира и десетина други вълци, които бяха взели страната на Маугли. И тогава, дълбоко в себе си, Маугли усети болка, болка, каквато не бе изпитвал никога преди, дъхът му секна и той зарида, а сълзите потекоха по лицето му. – Какво е това? Какво е това? – повтаряше той.– Не искам да напускам джунглата, но не зная какво е това? Нима умирам, Багира? – Не, Малко братче. Това са само сълзи, които понякога се появяват при човеците – отговори Багира. – Сега вече виждам, че ти си човек, но повече не си човешко дете. От този миг нататък джунглата наистина е затворена за теб. Остави ги да се стичат, Маугли. Това са само сълзи. И Маугли седеше и плачеше така, сякаш сърцето му щеше да се пръсне, а дотогава никога през живота си не беше плакал. – Сега – рече той – ще отида при човеците. Но първо трябва да се сбогувам с моята майка. Влезе в пещерата, където тя живееше с Татко вълк, и зарида в козината й, а четирите малки вълчета завиха. – Няма да ме забравите, нали? – попита Маугли. – Никога, докато имаме сили да преследваме плячката – отвърнаха в хор вълчетата. – Идвай в подножието на хълмовете, когато си вече човек, и ще си приказваме с теб, и нощем ще идваме в нивите на човеците, за да си играем заедно. – Ела си скоро! – намеси се Татко вълк. – О, умно, малко жабче, и по-скоро, защото майка ти и аз остаряваме. – Ела си скоро, – допълни Мама вълчица, – мой малък, голичък сине... и чуй ме, човешко дете, теб съм обичала повече от което и да било от вълчетата си! – Непременно ще се върна – обеща Маугли – и когато се върна, то ще бъде, за да просна кожата на Шир Хан върху Скалата на съвета. Не ме забравяйте! Кажете и на другите в джунглата да не ме забравят! Зората се изкачваше на небето, когато Маугли пое сам по склона, за да се срещне с онези тайнствени същества, които наричаха човеци. [*] Една миля е равна на 1,609 км. [**] Фут е мярка за дължина, равна на 30,48 см.