1. Цезарово сечение за демокрацията С Желю[1] се запознахме на 14 декември 1989 г. пред парламента. Когато студентите – аха! – и биха помели и депутати, и дисидентите неформали, напърхали се вече като активни борци след Девети септември, и цялата тръгнала да се ражда с дупето си напред демокрация. Такова цезарово сечение можеше да се състои, че не от родилката и детето, но цялата кръв на родилното щеше да изтече. За този ден са изписани хиляди страници – евтини, но и ценни, по вестници и списания, написани са оди и сценарии за героизъм, дързост и порнография. Коктейл от политическо садо-мазо. И естествен, самовъзбуждащ, взривяващ гняв на отчаяни хора. Премръзнали, пийнали, веселяци и умни, откровени мърлячи и духовни мъже. Можеше да стане една... Залепили чела върху стъклата на главния вход, току под старобългарската реликва "Съединението прави силата", изумяваха доскорошни политически асове. – Няма ли милиция?! – чувам гласа на Продан Стоянов. Беше завеждащ-отдел в Централния комитет. Отдел "Деловодство". Не се заблуждавайте – много важен отдел. Не на секретарки и деловодки, а на водещи други дела. Това беше вътрешният "организационен" отдел, държавната сигурност на самото ЦК. Продан го знам още от Комсомола[2], от Градския комитет в София. Беше лидер на пионерите. Доброволната организация на млади димитровчета, в която доброволно членуваха всички деца от трети до седми клас. Доброволно, с червени копринени връзки, стегнали шийките им. Членуваха значи и изпълняваха по този начин патриотичния си дълг към родината. Да се готвят чрез светостта на червената вратовръзка – обагрена, естествено, с кръвта на героите. Кръвта не бе доставена от Шипка, Чаталджа и Одрин, а от Септември, Октомври и БКП. Та същият този Продан Стоянов тропаше с ръце по стъклото: – Няма ли милиция! Защо спят? До него – блед, посивял, тъжен... Вече видимо болен, отиваше си – и защото беше умен човек, предусещаше всичко… Иван Панев. – Хора... Млади хора... Довчера ни викаха "С БКП напред!"… Прекрасната ни студентска младеж. Вярвахме, че ни вярват... Всичко... Изтече… Животът изтече… Не след дълго "изтече" и Иван Панев. Лека му пръст! През този следобед се запознах с Желю. След като д-р Желев стана президент на страната, нашите срещи зачестиха. Впрочем първият пряко избран от народа президент съзнателно търсеше близост с журналистите. По негова инициатива още в края на 1990 год. започнаха да се организират месечни срещи на шефовете на националните медии с държавния глава - всеки последен петък на месеца вечерта. Най-често в Червения салон на ресторант "България". Домакинствахме поред. Тези срещи бяха чудо невиждано до този момент в най-новата история на страната. На гърба на тази снимка, която е направена на 11 септември 1992 г., имам и автограф от д-р Желев: "На Тошо - с най-добри чувства!" Съюзът на демократичните сили (СДС) бе създаден преди няколко дни, войводата му бе един от най-известните дисиденти, бе не просто някакъв философ, авторът на "Фашизмът". Когато бяха наказвали един от редакторите на книгата, Кирил Гончев, нахакан и талантлив за времето си поет, в ЦК на Комсомола (собственика на издателство "Народна младеж") така го бяха одрусали, че се бе пръкнал съвременен градски фолклор, според който Кирчо бил казал: само талона на шофьорската книжка дето не ми надупчиха! Пред западната фасада на парламента, откъм Академията, Желю Желев даваше интервю. Слаб беше тогава, като скумрия, щръкнала върху перката си, с дълга бунтарска коса и още по-дълги бухнали бакенбарди. Той още не бе и сънувал, че само след месеци ще е президентът. Приближих се към него и към човека, скрит зад камерата си, разговорът бе на нещо като английски език… и все пак е добре, много добре, помислих, Желю дава интервю на английски! – Трябва да се намесите – викам му, – може да стане най-страшното. И му разказах. Той беше наясно, знаеше. – Намерете ми мегафон. Не мога да ги надвикам без мегафон. Цялата милиция е дошла – размаха ръце встрани, – но никой не ми дава фунията си. А цялата милиция наистина бе надула гърди и духаше "Граждани, запазете спокойствие". Гражданите я караха, както си знаят, пищяха, свиркаха, викаха "убийци", "оставка" и "долу!" и въобще не забелязваха нервността на дошлата цяла милиция. Вътре си течеше дневният ред. Доколко бе дневен и доколко беше на ред, насядалите четиристотин депутати от Татово време все още не мислеха. От бурята ги отделяха дебели стени и тънък кордон от милиция. В близките улици и градинки клечеше резервът, сякаш предстоеше атака от НАТО, та ако граничните войски не успеят да я възпрат, да се втурне Варшавският договор. Щабът за управление на въоръжените сили, слава Богу, не бе при Продан Стоянов, а в кабинета на парламентарната група на БКП. Физиономиите на много от хората са познати, но почти с никого не говоря на "ти", а освен това нерваци с пагони, на които им е замирисал барут и възможност да блеснат като герои, са безсмислени. Нужен е някой, който да мисли. Георги Григоров. Събитията на 10 ноември го сварват като първи секретар на Градския комитет в София. Все още е млад, умее да разговаря, умее да слуша. Познаваме се от 1968 г.: той – току-що произведен в чин секретар на градския комсомол, аз – прохождащ редактор в градския ученически вестник "Средношколско знаме", готви се предстоящият тогава световен младежки фестивал. Гошо толкова работеше, буквално и през нощта, че бе започнал да плюе кръв от умора. В него имаше нещо предано, надъхано, честно. Беше най-слабият човек, когото познавах, и макар да бе в сравнение с мен началник и половина, не позволяваше да му се говори на "ви". Преди да стане първият вожд на София, бе зам.-министър на строежите, а след това и министър, за кратко бе даже завеждащ Организационния отдел на ЦК. Номенклатура, както би казал някой, отвсякъде, но от тази, която бе пряко виновна за стотината хиляди жилища, издигнати в София, докато той митарстваше от кабинет в кабинет. И бе залепил поне десетина кила върху себе си. Но независимо от тях в дебелия Георги Григоров продължаваше да живее и един кльощав човек. Онзи, най-слабият, продължаваше да го кара предано, надъхано, честно. Няколко месеца след тези събития Гошо изчезна, не съм го виждал почти оттогава. Чувах, че е из бизнеса, отново строи, май че главно в Русия. По едно време и с вестникарска хартия се занимавал. Не зная да го споменават между забогателите хора, което, отвсякъде погледнато, си е жалко. През тези години поне веднъж да ми бе позвънил! Виждам го без сако, размахал ръце, подтичва от кабинет в кабинет, нервен, стреснат, но желаещ да внушава, че държи нещо в ръцете си. Едва ли си вярваше. Разказвам му какво става отвън, за обсадения парламент ("знам, знам", прекъсва ме), разказвам му и за Желю. – Ела с мен! – променя посоката си на бързане Георги Григоров. Влизаме заедно в щаба, там явно го няма необходимия ни човек, и хукваме по стълби и коридори. Ерата на мобифоните още не беше дошла. Луканов[3] изниква изведнъж. И той тича нагоре-надолу. Явно е, че дневният ред в залата не е неговият. Георги ме представя, по това време съм просто репортерстващ зам. главен редактор на "Труд". – Познавам го Тошо – прекъсва обясненията Луканов, а на мен, искам да го прикрия, но ми става приятно – това е все пак самият Луканов! Вярно, "кръглата маса" едва предстоеше, по средата є той стана и премиер, а след няколко месеца се повтори. Същият този Луканов, когото шест години след убийството му мнозина продължават да хулят, други – да обожават, но и едните, и другите, мисля, че с хиляди основания, не могат без него. Просто той си остана в екипа, израждал новата българска демокрация. ...Историческият момент си налагаше да го занимавам с милиционерска фуния. Като Ричард III да замени половин царство за мегафон. Не за кон! Занимавам го, естествено. Само след няколко думи един подтичващ в цивилни доспехи генерал от милицията получава нареждане лично да осигури надлежна фуния, някъде в коридорите се мярка и Петко Симеонов, след малко Желю тръгва от група на група, успокоява, доказва, ругаят го, щипят го, други искат да го целунат. Той не спира, върви, блъска се и говори. От Студентския дом отсреща гръмва през по-мощна уредба и гласът на Петко Симеонов. ...Нещата, разбира се, не станаха лесно. Беше се мръкнало и студено, когато пред главния вход се реши да излезе сам Петър Младенов, той бе новият "тато", бях само на два-три метра от него, когато говореше пред микрофоните на спряла пред него милиционерска кола, но моята истина е, че "танковете да дойдат" не чух. 14 декември 1989 г. вечерта... Пред главния вход на парламента застава Петър Младенов. (В средата на снимката, горе.) Чувах и виждах един нервен човек. Стреснат, уплашен – защо, защо свирка тоя площад, защо не го среща като спасител на нацията? Ново е това, страшно е за генералния секретар, за човек, свикнал да се мълчи пред пагоните му. Не само да се мълчи, да се съгласяват, да го въздигат, да му доказват колко е умен и прав. Да го следват. Навярно, ако зависеше само от него, Младенов немедлено би задраскал първия член на конституцията, който раздухваше урагана пред парламента. Спасението за всички бе поведението на другите – на Желю и Симеонов, на Георги Григоров и на Луканов. Те не гледаха на парламента като на крепост, която ще се превзема или пък защитава. Не виждаха сред студентите и всички отвън войнствени натовци, но едните и другите знаеха, че ако екне тръбата за Варшавския договор, залегнал в градинките, танковете щяха да дойдат. Като скалпели за цезаровото сечение на демокрацията. Желю, именно той, застана на пътя им. Износването на демокрацията можеше да продължи. [1] Желю Желев. [2] Димитровски комунистически младежки съюз (ДКМС). [3] Андрей Луканов.