Глава 1

Трима инвалиди – Страданията на Джордж и Харис – Жертва на сто и седем опасни болести – Полезни предписания – Лек за чернодробни болки при децата – Съгласни сме, че сме преуморени и имаме нужда от почивка – Една седмица върху морските вълни – Джордж предлага излет по реката – Монтморенси повдига възражение – Първоначалното предложение, прието с мнозинство от трима срещу един

Бяхме четирима – Джордж, Уилям Самюел Харис, аз и Монтморенси. Седяхме в моята стая, пушехме и се окайвахме един пред друг – от гледна точка на здравето си, разбира се.
Всички се чувствахме неразположени и това почваше да ни плаши. Харис каза, че имал от време на време такова силно виене на свят, че просто не знаел какво върши. Тогава и Джордж каза, че и той понякога имал силни световъртежи и просто не знаел какво върши в такива моменти. Що се отнася до мен, нещо не бе наред с черния ми дроб. Знаех, че черният ми дроб не е наред, защото неотдавна бях прочел едно дълго упътване за някаква панацея срещу чернодробни болки, в което подробно бяха описани различните признаци, по които човек може да познае кога черният му дроб не е наред. Бях открил всички признаци в мен.
Невероятно наистина, но просто не мога да прочета някаква реклама за специално лекарство, без да стигна до неизбежното заключение, че страдам тъкмо от болестта, за която се разправя в нея, и то в най-злокачествената u форма. И във всеки отделен случай диагнозата сякаш съвпада напълно с всички усещания, които съм имал до ден днешен.
Помня, че бях отишъл един ден в Британския музей, за да прочета нещо във връзка с лечението на някаква най-обикновена болест, която ме бе хванала – сенна хрема, ако не ме лъже паметта. Свалих книгата и прочетох всичко, което трябваше, после някак разсеяно запрелиствах страниците и почнах лениво да проучвам разни болести. Не помня вече какво беше първото разстройство, в което се задълбочих – някакъв страшен и опустошителен бич, уверен съм в това, – и още преди да прегледам набързо дори половината “предварителните симптоми”, бях вече напълно убеден, че съм хванал болестта.
Поседях тъй известно време, цял смразен от ужас; после отново запрелиствах страниците, но вече равнодушно, обзет от отчаяние. Стигнах до коремния тиф, прочетох симптомите и открих, че имам коремен тиф. Трябва да съм боледувал месеци наред, без сам да подозирам. Хрумна ми, че навярно страдам и от други болести. Намерих болестта на свети Вит и открих, както и очаквах, че съм пипнал и нея. Моят случай ме заинтригува. Реших да разчопля въпроса докрай и затова започнах по азбучен ред – прегледах “аденопатия” и узнах, че съм заболял наскоро от нея и че острата фаза на болестта ще настъпи след около две седмици. С облекчение открих, че болестта на Брайт ме е засегнала в по-лека форма, тъй че – що се отнася до нея – бих могъл да живея още доста години. Имах и холера – със страшни усложнения, а по всичко личеше, че съм се родил с дифтерит. Добросъвестно прерових двайсет и шестте букви на азбуката и можах да се убедя, че единствената болест, която ме бе отминала, е хронично възпаление на капачето на коляното.
Отначало това донякъде ме натъжи; то приличаше почти на обида. Защо ли не страдах от хронично възпаление на капачето на коляното? Откъде-накъде едно такова оскърбително изключение? Скоро обаче в мен надделяха други, не тъй алчни чувства. Като размислих, че имам всички болести, за които пише във фармацевтиката, престанах да бъда тъй себичен и реших да мина и без възпаление на капачето на коляното. Подаграта, изглежда, ме бе хванала в най-злокачествена форма, без сам да съзнавам това; а по всичко личеше, че страдам от общо разстройство на ензимите още от юношески години. Това бе последната болест в книгата и аз реших, че здравето ми не куца в друго отношение.
Седях и размишлявах. Струваше ми се, че сигурно съм много интересен случай от медицинска гледна точка и че бих представлявал същинска находка за една аудитория от студенти. Те биха се избавили от необходимостта да обикалят болниците по визитации. Самият аз представлявах цяла клиника. За тях би било достатъчно само да обикалят край мен, за да си получат след време и дипломите.
После се запитах колко ли време ми остава да живея. Постарах се сам да се прегледам. Измерих си пулса. Отначало изобщо не можах да го намеря. Сетне той заби просто изведнъж. Извадих часовника и почнах да броя. Преброих сто четирийсет и седем удара в минута. Опитах се да почувствам сърцето си, но не можах да го намеря. Бе спряло да бие. Сега, разбира се, съм на мнение, че трябва да е било на мястото си и да е биело през цялото време, но още не мога да си обясня как и защо. Потупах се навсякъде отпред, започвайки от това, което наричам талия, и свършвайки с главата. Потупах се отсам-оттам и по слабините и дори някъде нагоре по гърба, но нито долових нещо, нито почувствах каквото и да е. Опитах се да прегледам и езика си. Извадих го, колкото се може повече, затворих едното си око и се помъчих да го изследвам с другото. Видях само крайчеца му. Единствената полза, която извлякох от този опит, се сведе до още по-голяма увереност от преди, че имам скарлатина.
В читалнята бях влязъл като щастлив и здрав човек. Измъкнах се навън като същинска развалина.
Отидох да видя лекаря си. Той ми е отдавнашен приятел. Когато ми се струва, че съм болен, той измерва пулса ми, преглежда езика ми и разговаря с мен за времето, при това винаги безплатно; затова реших да го зарадвам и отидох да ме прегледа. “Всеки лекар се нуждае най-вече от практика – рекох на себе си. – Нека ме прегледа: ще натрупа повече практика от мен, отколкото от хиляда и седемстотин обикновени, нищо и никакви пациенти с по една или две болести”. И тъй, отидох право при него.
– Кажи – рече той, – кажи от какво се оплакваш.
– Няма да ти губя времето, драги мой – подзех в отговор, – да ти разправям за болестите си. Животът е кратък, а ти може да умреш още преди да привърша. Ще ти кажа обаче от какво не боледувам. Нямам хроническо възпаление на капачето на коляното. Не мога да ти обясня защо нямам възпаление на капачето на коляното, но истината е, че не страдам от тая болест. Имам обаче всички останали болести.
После му разправих как бях стигнал до този извод.
Тогава той просто ме разпъна върху кушетката и ме заразглежда отвисоко, после сграбчи китката ми, сетне ме тупна по гърдите, и то тъкмо когато най-малко очаквах това – една доста подла постъпка, ако питате мен, – а веднага след това ме блъсна с глава. Накрая седна, надраска нещо на едно листче, сгъна го и ми го подаде, а аз го сложих в джоба и си отидох.
Не го отворих. Отнесох го в най-близката аптека и го представих. Човекът го прочете и веднага ми го върна, казвайки, че не държи на склад такива неща.
– Но нали сте аптекар? – възразих аз.
– Да, аптекар съм – отвърна той. – Ако бях нещо по средата между смесен магазин и семеен пансион, може би щях да мога да ви услужа. Понеже съм само аптекар, срещам известни затруднения.
Тогава прочетох написаното, а то гласеше, както следва:

1/4 бифтек и
1/2 литър горчива бира на всеки 6 часа
1 разходка от 15 километра всяка сутрин
1 легло точно в 11 часа всяка вечер.
И не измъчвай мозъка си с неща,
които не разбираш!

Следвах тези указания с щастливия резултат – ако трябва да говоря лично за себе си, – че животът ми бе спасен тогава и пулсира в мен до ден днешен.
Но да се върна към настоящия случай и упътването за рекламирания чернодробен специалитет – аз безспорно имах всички симптоми, най-важният от които се свеждаше до “определено неразположение към всякакъв труд”.
Никакви думи не могат да опишат мъките ми по тоя повод! От най-ранно детство съм същински мъченик. Когато бях юноша, тая болест не ме оставяше нито за ден. Тогава никой не знаеше, че всичко иде от черния ми дроб. В онова време медицината не беше толкова напреднала и всички отдаваха болестта ми на обикновен мързел.
– Ей, ти, малък некадърнико – казваха ми, – хайде ставай, та да свършиш нещо полезно!
Никой, разбира се, не знаеше, че съм болен.
Не ми даваха хапчета; удряха ме по главата. Колкото и странно да изглежда това, тия плесници често ми помагаха, поне за малко. Имаше случаи, когато само една плесница се отразяваше по-благотворно върху черния ми дроб, отколкото въздействието на цяла кутия с хапчета в днешни дни, и ме подтикваше да скоча начаса и без да губя нито минутка, да свърша работата, която ме караха да върша.
Всъщност това се случва доста често – простите старовремски средства понякога се оказват по-резултатни, отколкото цяла аптека с бурканчета и шишенца.
Седяхме тъй към половин час, описвайки болестите си един на друг. Аз обясних на Джордж и на Уилям Харис как се чувствам всяка сутрин, ставайки от леглото, а Уилям Харис ни разправи как се чувства, когато си ляга; и Джордж, който стоеше върху килима пред камината, ни изнесе същинско представление, за да покаже как се чувства нощем.
Джордж си въобразява, че е болен; но всъщност, между нас казано, той винаги е в отлично здраве.
В този момент госпожа Попетс почука на вратата, за да попита дали сме готови за вечерята. Тъжно се усмихнахме един на друг и си казахме, че все ще е по-добре да се опитаме да хапнем нещичко. Харис рече, че малко храна в стомаха често има свойството да прокужда болестта; и тогава госпожа Попетс донесе подноса, а ние насядахме около масата и хапнахме малко бифтек с лук и торта с ревен.
Трябва да съм бил много слаб по онова време; защото, доколкото си спомням, само след около половин час вече не проявявах никакъв интерес към храната – нещо необичайно за мене – и дори се отказах от сиренето.
Изпълнили това задължение, отново наляхме чашите, напълнихме лулите си и подновихме разговора около здравословното ни състояние. Никой от нас нямаше ясна представа, точно от какво страда; но по един въпрос всички бяхме единодушни – болестите ни, каквито и да бяха, се дължаха на преумора.
– Нужна ни е почивка – заяви Харис.
– Почивка и пълна промяна на обстановката – добави Джордж. – Мозъчната преумора е предизвикала общо разстройство на нервната ни система. Промяната на обстановката и пълната липса на всякакви поводи да напрягаме мозъците си ще възстановят умственото равновесие на всекиго от нас.
Джордж има някакъв братовчед, когото обикновено вписват в официалните регистри като студент медик; затова, без сам да ще, той говори донякъде като човек от лекарско семейство.
Съгласих се с Джордж и предложих да изнамерим някакво уединено старовремско кътче далеч от гъмжащата тълпа и да помечтаем цели седем слънчеви дни из позаглъхналите му пътечки – някакво почти забравено местенце, нарочно укрито от феите и несмущавано от хорска глъч, или чудно орлово гнездо, запокитено връз стръмните канари на Времето, където достига само далечното ехо от грохота на бурните вълни на нашия деветнайсети век.
Харис каза, че на такова място навярно ще бъде скучно. Той познавал места от тоя род, където всеки си лягал в осем часа и човек не можел да намери вестник “Рефер”, дори да е готов да даде цяло състояние за него, а за лула тютюн трябвало да извърви цели петнайсет километра.
– Не – заключи той, – ако държите на почивка и промяна, нищо не може да се сравни с едно пътуване по море!
Решително възразих против пътуването по море. Такова пътешествие е благотворно, когато трае един-два месеца, но е същинска беда, ако се предприеме за една седмица.
Тръгвате някой понеделник с дълбокото убеждение, че ще се забавлявате добре. Весело махате с ръка към приятелите на брега, запалвате най-дългата си лула и важно се разхождате по палубата, сякаш сте капитан Кук, сър Франсис Дрейк и Христофор Колумб, тримата събрани в едно и също лице. Във вторник вече почвате да съжалявате, че сте на път. В сряда, четвъртък и петък искате да ви няма на тоя свят. В събота сте в състояние да поемете няколко глътки от говеждия бульон, да седите на палубата и с вяла и кротка усмивка да отговаряте на хората, които съчувствено се осведомяват за здравето ви. В неделя отново започвате да се разхождате и вече поемате твърда храна. А в понеделник сутринта, застанал с куфар и дъждобран в ръка край перилата на палубата в очакване да слезете на брега, морското пътешествие наистина започва да ви харесва.
Веднъж, спомням си, зет ми предприе кратко пътуване по море, за да възстанови здравето си. Бе взел билет от Лондон до Ливърпул и обратно; а на пристигане в Ливърпул главната му грижа била как да продаде билета за обратния път.
Казват, че билетът бил предлаган навред из града със страшно намаление, а накрая бил продаден за шилинг и половина на някакъв млад човек, страдащ от жълтеница, когото лекарите току-що били посъветвали да отиде на почивка край морето и да се пораздвижи с телесни упражнения.
– Морето! – възкликнал зет ми, нежно пъхайки билета в ръката на младия мъж. – Само едно отиване на море ще ви стигне за цял живот. Колкото до упражненията – тъй както седите в тоя кораб, ще се раздвижите много повече, отколкото ако се премятате презглава от сутрин до вечер на суша!
Самият той – искам да кажа зет ми – се върна с влак в Лондон. Той казваше, че железният път на Северозападната компания бил достатъчно здравословен за него.
Друг мой познат бе предприел едноседмично пътуване по море около крайбрежието и преди да отпътува, при него дошъл параходният прислужник и го попитал дали ще плаща отделно за всяко ядене или ще плати предварително за всички дни. Прислужникът препоръчал втория начин, който бил далеч по-евтин. Той казал, че ще му вземат две лири и пет шилинга за цялата седмица. За закуска щели да поднасят първо риба и после месо, печено на скара. Обядът започвал в един часа и се състоял от четири ястия. В шест часа сервирали вечеря – супа, риба, леко ястие, печено, птица, салата, сладкиши, сирене и десерт. И към десет часа вечерта поднасяли лека месна закуска.
Моят познат се спрял на двете лири и петте шилинга (той здравата си похапва).
Времето за обяд дошло тъкмо когато минавал отвъд Ширнес. Той не се чувствал чак толкова гладен, колкото би искал да бъде, и затова се задоволил с къс варено говеждо и ягоди със сметана. Доста размишлявал следобеда на тоя ден и по едно време почнало да му се струва, че седмици наред се е хранил само с варено говеждо, а имало и моменти, когато мислел, че трябва да е бил цели години на диета от ягоди със сметана.
Впрочем самото говеждо варено, а също и ягодите със сметана сякаш се чувствали някак неудобно...
Към шест часа дошли и му казали, че вечерята е готова. Съобщението не го въодушевило, но той сметнал, че трябва да отработи част от онези две лири и пет шилинга, и затова слязъл долу, придържайки се за въжетата и всякакви други предмети. В подножието на стълбата носът му доловил приятния дъх на лук и топла шунка, примесен с миризмата на пържена риба и зеленчуци; а прислужникът пристъпил с мазна усмивка към него.
– Какво ще поръча господинът? – запитал го той.
– Да ме махнете оттук – едва промълвил моят познат.
И те го понесли веднага нагоре, изправили го на завет до перилата и го оставили сам.
През следващите четири дни моят познайник водел кротък и безупречен живот, хранейки се само със сухари и газирана вода; но към събота събрал смелост и си поръчал слаб чай с препечен хляб, а в понеделник вече се наливал с пилешка чорба. Той слязъл на брега във вторник и с тъжен поглед изпратил кораба, който се отдалечавал от кея.
– Ето че отпътува – рекъл той. – Отпътува и отнесе храна за две лири, която по право е моя, но която не можах да изям.
Той казваше после, че ако го били оставили още един ден на парахода, щял да види сметката на тази храна.
Затова аз се обявих против морското пътешествие. Не от себичност, разбира се, както вече обясних. Мен никога не ме прихваща. Работата е там, че се боях за Джордж. Джордж каза, че едва ли щяло да се случи нещо с него и че пътуването по море дори му харесвало, но той искал да посъветва Харис и мен да се простим с тази мисъл, понеже бил уверен, че и двамата ще се разболеем. Харис на свой ред каза, че що се отнасяло до него, той не проумявал какво правят хората, та се разболяват от морска болест – навярно правели това нарочно, просто от превземки, – а лично на него много пъти му се искало да се разболее, но досега не бил успял нито веднъж.
После Харис ни разказа няколко любопитни случая, когато преминал Ламанша при такова бурно море, че пътниците трябвало да бъдат връзвани за леглата, а той и капитанът били единствените хора на парахода, които не се разболели. Понякога освен Харис и вторият помощник на капитана не бил неразположен, но по правило само Харис и още един оставали незасегнати от болестта. Или той и още един човек били здрави, или само той.
Странно е наистина, че никой никога не страда от морска болест на суша. В морето ще срещнете много хора, които се чувстват крайно зле – просто цели препълнени параходи, – но на суша още не съм попадал на човек, който изобщо да има някаква представа, какво значи морска болест. Веднъж слезли на земята, къде ли се крият хилядите лоши мореплаватели, които гъмжат във всеки кораб? Това за мен е непонятна загадка.
Ако повечето хора приличат на едного, когото видях веднъж в парахода за Ярмут, бих могъл лесно да обясня тая привидна загадка. Добре помня, че още на излизане от вълнолома на Саутенд той вече се бе провесил в твърде опасно положение през един от илюминаторите на кораба. Отидох при него и се опитах да го спася.
– Хей, я влезте по-навътре! – рекох и го разтърсих за раменете. – Така ще паднете във водата.
– Тъкмо това искам – чух го да мълви.
Не можах да изтръгна друг отговор от него и трябваше да го оставя на мира.
Три седмици по-късно срещнах същия човек в приемната на един хотел в Бат. Той разправяше за пътешествията си и говореше възторжено за любовта си към морето.
– Дали понасям вълненията? – възкликна той в отговор на завистливия въпрос, зададен от плах млад мъж. – Признавам наистина, че ЕДИН-ЕДНИЧЪК път се почувствах малко замаян. Това беше отвъд нос Хорн. На другото утро корабът се разби.
– А не бяхте ли малко поразхлабен веднъж, току отвъд вълнолома на Саутенд – подех аз, – и не искахте ли някой да ви хвърли в морето?
– Вълноломът на Саутенд? – откликна той с недоумяващ израз на лицето.
– Да, на път за Ярмут, един петъчен ден точно преди три седмици...
– Ах, да, разбира се – рече той и сякаш се разведри. – Ето че си спомням. Следобеда на тоя ден наистина ме болеше главата. Това впрочем беше от туршията. По-отвратителна туршия не съм вкусвал в никой друг що-годе приличен кораб. А вие не хапнахте ли от нея?
Що се отнася до мен, аз успях да открия едно отлично предпазно средство против морската болест. То се състои в запазването на равновесие. Заставате в средата на палубата и с всяко издигане и снишаване на кораба правите съответно движение с тялото, тъй че то да запази отвесно положение. Издигне ли се носът на кораба, се навеждате напред и почти докосвате пода със собствения си нос, а когато се надигне задницата на парахода, се извивате назад. Това е напълно поносимо за един-два часа, но човек не може да пази равновесие цяла седмица!
– Да идем нагоре по реката – предложи Джордж.
Той добави, че ще имаме и свеж въздух, и раздвижване, и тишина. Постоянно променящата се гледка щяла да приковава мислите ни (включително тия в главата на Харис, доколкото има нещо в нея), а усиленото раздвижване на тялото щяло да предизвика желание за ядене и спокоен сън.
Харис каза, че според него Джордж не би трябвало да върши каквото и да е, което може да го направи още по-сънлив, защото това вече можело да бъде опасно. Той твърдеше, че не му е съвсем ясно как Джордж ще съумее да спи повече, отколкото досега, тъй като и зиме, и лете в денонощието има само по двайсет и четири часа, но ако му хрумнело как Джордж все пак може да спи още повече, то тогава по-добре да умре и по тоя начин да спести пари за легло и храна.
Харис обаче добави, че реката ще му допадне като топъл хляб със сирене. Идеята се понрави и на мен и двамата с Харис похвалихме Джордж за уместното предложение. Изказахме похвалата с тон, който можеше да подскаже изненадата ни, че в главата на Джордж се е родило едно тъй умно хрумване.
Единствен Монтморенси не се въодушеви от предложението. Впрочем нашият Монтморенси никога не е изпитвал влечение към реката.
– Всичко това е много хубаво за вас, приятели мои – казваше той. – На вас това се харесва, но не и на мен! Няма какво да правя там. Нито имам слабост към красивите гледки, нито пуша тютюн. И да видя някой плъх, вие няма да спрете заради мен, а река ли да поспя, ще се сборичкате в лодката и ще ме катурнете във водата. Ако питате мен, ще кажа, че това е една височайша глупост!
Бяхме трима срещу един и предложението бе прието.