Жорж Сименон Мегре и малките прасенца без опашка Младите булки обожават да зашиват скъсаните копчета За телефонното обаждане в седем часа нямаше никакво съмнение: Марсел наистина се беше обадил от вестника си. Жермен едва бе пристигнала във Френско-италианския ресторант на булевард “Дьо Клиши”, където обикновено ходеха на вечеря. И двамата винаги отиваха там, ако не си бяха определили предварително среща на друго място. Имаха си запазена маса, близо до прозореца. Това беше част от тяхното всекидневие. Едва бе успяла да седне и да установи, че е седем часът без три минути, когато Лизет, момичето от гардероба, което винаги я гледаше с такова забавно вълнение, откакто се беше омъжила, и с такова удоволствие я наричаше “госпожо”, се приближи и каза: – Госпожо Блан… Господинът ви търси по телефона… Тя никога не го наричаше господин Блан. Винаги казваше господина, и то с такъв заговорнически вид, все едно че този господин беше собственият им господин, само на тях двете. Вероятно имаше промяна в плановете. От Марсел винаги трябваше да очаква промяна в плановете. Сигурно щеше да й каже: – Върви бързо да си облечеш вечерната рокля и ми приготви смокинга… Ще ходим на еди-коя си премиера или на еди-кой си тържествен концерт… От един месец, откакто се бяха оженили, колко пъти си бяха оставали вкъщи вечерта? Два пъти, хич не й беше трудно да ги преброи. – Ти ли си, Марсел? На другия край на жицата не беше той. Беше телефонистката на вестника. Вече добре познаваше гласа й, а и онази разпознаваше нейния и преди да пъхне превключвателя в едно от отделенията на телефонния комутатор, тя обикновено й казваше: – Свързвам ви със съпруга ви, госпожо Блан. Значи още беше в редакцията. И не беше пил. Дори когато беше изпил само два-три аперитива, тя тутакси забелязваше това по говора му, понеже езикът му веднага започваше да се заплита. Всъщност това бе очарователно. Тя не му беше казала, че й харесваше, когато беше леко пийнал, но не много, и говорът му леко се променяше. – Ти ли си, миличка? Ще трябва да те помоля да вечеряш без мен. Тук, в кабинета ми, е Джон Диксън… Да, мениджърът на Търнър… Иска на всяка цена да ме заведе на вечеря преди мача, а не мога да му откажа… Беше забравила, че Марсел трябваше да ходи на боксов мач тази вечер. Тя не обичаше бокса. Освен това още от началото й се бе сторило, че той присъства на тези събирания, по неговия собствен израз, заради “бизнеса” и предпочита тя да не се появява заедно с него. – Знаеш ли, в тези среди има няколко много невъзпитани типове. Не ми се ще да се налага да раздавам удари по мутрите. – А ти какво ще правиш, миличка? На кино ли ще ходиш? – Още не знам. Сигурно ще се прибера вкъщи. – Ще си бъда вкъщи в единайсет и половина. Да кажем, най-късно в полунощ… Ще си напиша материала там, а после ще го занесем заедно до редакцията. Освен ако не предпочиташ да се срещнем в полунощ в бирарията “Граф”… – Не, по-добре вкъщи… Не се натъжи. Нито пък беше весела, разбира се. Обаче трябваше да свиква. Такава беше работата на Марсел. Тя вечеря сама. На два-три пъти замалко да заговори, както си беше наведена над чинията, толкова беше свикнала вече да мисли на глас. Беше свикнала той да седи там, срещу нея, с тази негова присмехулна и в същото време разнежена усмивка. – Ще искате ли десерт, госпожо Блан? А кафе? – Благодаря… вече се нахраних… Докато минаваше покрай един осветен кинотеатър, тя се зачуди, дали не сбърка, като му каза, че ще се прибере вкъщи. Но после внезапно се забърза към къщи и превърна в истински празник самотата си, докато го чакаше да се върне в апартамента им. Досега винаги го беше чакала по баровете и бирариите, където обикновено й определяше среща. Дори нямаха време да свикнат с новото си обзавеждане. Изкачи се пеш по улица “Коленкур”. Колкото повече се отдалечаваше от булевардите на “Монмартър”, толкова по-спокойна и по-провинциална ставаше улицата. Времето беше меко и неособено студено за декември, но валеше дъжд. По-скоро приличаше на мъгла, много лека и фина мъгла, която обвиваше лампите с меката си завивка. Домът им се намираше на ъгъла на улица “Соленкур” и улица “Ламарк”, близо до площад “Константен Пекьор”. Виждаше я отдалече и различаваше балкона с парапет от черно желязо на шестия етаж, който опасваше цялата сграда. Една мъничка част от него, отделена с решетки от останалата част, беше тяхно изключително владение. Но защо се успокои, като видя, че прозорците, съседни на техния апартамент, светят? Като минаваше по коридора, забеляза портиерката, която къпеше сина си, преди да го сложи да спи. Викна й “добър вечер”. В сградата нямаше асансьор. Това беше единственото неудобство. Докато се качваше по стълбите, виждаше светлина под някои от вратите, чуваше звук от радио, откъслечни разговори край огъня. Имаше чувството, че долавя особения мирис на всяко от домакинствата, покрай които минаваше. – А вие имате ли апартамент? – беше я попитал той един ден по онзи особен, типично негов начин, заради който тя никога не знаеше дали говори сериозно, или се шегува. Това се случи в Морсан*, на брега на Сена, в края на лятото. От няколко години Жермен ходеше там в почивните дни заедно с цяла тълпа свои познати. Един от приятелите й беше довел със себе си Марсел. После той дойде наново на няколко пъти. *Малко курортно градче в Западна Франция – бел. ред. – Живея в пансион – му бе отвърнала тя. – Харесва ли ви там? – Ами, при липса на нещо по-добро. – А пък аз току-що си намерих апартамент. О, чудо на чудесата! Това бе мечтата на петстотин хиляди парижани! – Почакайте! Намира се в “Монмартър”. От всички прозорци Париж се вижда като на длан. Има балкон, голям колкото три носни кърпички, където може сутрин да закусваш на слънце. Ако има слънце, де! Беше добавил: – Наех го. Сега си търся жена. Много е спешно, понеже се пренесох там на 15 октомври. После продължи все с този шеговит тон: – Как ви се струва, а? Стая, кухня, трапезария, баня и балкон… Тя изпитваше радост всеки път, връщайки се вкъщи, когато бръкнеше в чантата, за да извади оттам своя ключ. Изпитваше радост и когато, след като беше завъртяла електрическия ключ, виждаше по мебелите нещата на Марсел: лулата му, палтото му, а в спалнята – неговите пантофи. – Жалко, че те няма, миличък. Щяхме да прекараме толкова приятна вечер… Говореше си сама, почти шепнешком, за да си прави сама компания. – Обаче, ако беше тук, щяхме да излезем. – Разбираш ли – казваше й той мило, – все още не съм станал от онези мъже, които обичат да си седят вкъщи. Обаче и това ще стане, по-късно, когато стана… когато стана на… колко години, всъщност… На петдесет? На шейсет? Опита се да почете. После реши да сложи в ред дрехите си и да зашие някое копче тук, да направи някой бод там. В девет часа вдигна поглед към стенния часовник и си помисли, че мачът в залата “Ваграм” вече бе започнал. Представи си ринга, ярките светлини, тълпата, боксьорите и Марсел, седнал на масата на журналистите. В десет часа още продължаваше да шие, но внезапно трепна. Някакво звънене изпълваше целия апартамент. Беше телефонът, с който още не беше свикнала, понеже апаратът бе монтиран едва миналата седмица. – Ти ли си, миличка? Тя си помисли, че за първи път Марсел й се обажда тук, вкъщи. През деня винаги беше в магазина, където работеше, при “Сестрите Коро”, в квартала “Сент Оноре”. Обикновено й се обаждаше там, дори според госпожиците Коро й се обаждаше прекалено често. – Какво правиш? – Ами, шия си нещо… Защо беше смръщила вежди? Имаше нещо, което не й харесваше в това телефонно обаждане, но не беше в състояние да определи точно какво. Все още не беше пил, но все пак гласът му не беше ясен както обикновено. Като че ли беше притеснен, както когато смяташе, че трябва да излъже нещо. “Ти изобщо не умееш да лъжеш!...”, често му бе повтаряла тя. – Исках само да ти кажа здрасти… – прошепна той. Сега започва голямата битка… Има страшно много хора… Сигурно ги чуваш… Не, тя като че ли не чуваше никакъв шум от залата, пълна с възбудени зрители. – Все още се надявам да се върна преди полунощ… Ало!... Защо не казваш нищо? – Защото те слушам… – В лошо настроение ли си? – Не, няма такова нещо… – Скучно ли ти е? – Ами не, мили…Не разбирам защо се безпокоиш за това… – Не се безпокоя… Слушай… Тя разбра, че сега ще й каже най-сетне причината за това обаждане. – Ако случайно закъснея малко… – Смяташ да се върнеш по-късно ли? – Не… Но нали знаеш как стават тези работи… Може да се случи така, че да ми се наложи да пийна по чашка с организаторите… – Много ли късно ще се върнеш? – Не, няма да е много късно… Доскоро… Дай целувка… Тя послушно имитира в слушалката звука от целувка. После й се прииска да си поговорят и тъкмо започна: – Марсел, аз… Обаче той вече беше затворил. Беше съвсем сама в техния апартамент сред разпръснатите рокли и бельо. Беше сигурна, че първото телефонно обаждане наистина е било от редакцията на вестника заради телефонистката, която й се беше обадила. Обаче нямаше никакви доказателства, че второто обаждане, от десет и половина, наистина беше от залата “Ваграм”. Впоследствие щеше да се убеди тъкмо в обратното. В единайсет часа вече беше прибрала дрехите си по чекмеджетата. Търсеше си някакво занимание. Понечи да почете някоя книга. Но погледът й падна случайно върху палтото от камилска вълна на Марсел, захвърлено върху едно от креслата. Спомни си, че преди няколко дни беше забелязала, че едно от копчетата почти се е скъсало. Понеже бяха в града, не можа да го зашие веднага. А сега се усмихна заради цялата тази история с копчетата, понеже й напомни нещо от миналото. Марсел беше много суетен и понякога тази негова суетност беше доста очевидна. Обичаше да носи дрехи в светли тонове и вратовръзки в ярки цветове. Една неделна сутрин в Морсан тя му бе казала: – Откъснало ви се е едно копче от сакото… – Но не съм го загубил. Сложих си го в джоба. – Дайте ми го тогава, ще ви го зашия… Беше доста преди да й заговори за апартамента. Но още тогава й беше казал: – Има да се забавлявате, когато се омъжите! – Защо мислите така? – Винаги казвам така, когато някой от приятелите ми се ожени. Младите булки обожават да зашиват копчетата на съпрузите си. Дори подозирам, че нарочно ги разшиват, за да могат отново да ги зашият. А пък, ако още преди това имате този недостатък… Затова сега, докато разстилаше палтото от камилска вълна върху коленете си, тя се усмихна. Вдяна иглата, но после, тъкмо преди да започне да шие, напипа в джоба на палтото предмет с непривична големина. Никога не би й дошло наум да тършува в джобовете на Марсел. Все още не го ревнуваше. А може би никога нямаше да започне да го ревнува, дотолкова имаше доверие в него. И най-вече в тази негова хлапашки нежна усмивка. Предметът беше твърд. Не приличаше на нито едно от всички неща, които човек обикновено си слага в джоба. Затова го извади без особено любопитство, а по-скоро заради чувството си за подреденост. Пръстите й развиха тънката хартиена опаковка, но изведнъж изразът на лицето й се промени. Като че ли замръзна за момент, слисана, гледайки втренчено малкото прасенце от порцелан, а в погледа й се появи страх. * * * Беше точно единайсет и половина, часовникът бе непосредствено пред нея. Малкото розово прасенце стоеше на масата отсреща. Палтото се беше изплъзнало от ръцете й и бе паднало на килима. Започна трескаво да набира един номер на телефонната шайба, но резкият звън всеки път съобщаваше, че линията е заета. Пръстите й се бяха вкопчили в апарата, като че ли беше въпрос на живот или смърт и в същото време – въпрос на секунди. Отново и отново набираше номера. После стана и прелисти телефонния указател, за да се увери, че не го беше сбъркала. Когато той й се беше обадил в десет и половина, голямата битка тъкмо щеше да започне. Колко време можеше да продължи борбата между двама боксьори тежка категория? Зависи, разбира се. А после? Дали хората си отиват веднага след това? Дали организаторите напускат веднага залата? – Ало! Залата “Ваграм” ли е? – Да, госпожо. – Кажете ми, господине… Мачовете свършиха ли?... – Да, госпожо. Преди около половин час… – А всички ли си тръгнаха?... Кой е на телефона? – Главният електротехник… Тук има още няколко господа… – Може ли да ги попитате дали господин Марсел Блан… Да, Блан… Да, като бял цвят*… журналистът… да… Може ли да ги попитате дали е с тях?... Би трябвало да е заедно с организаторите… Много е важно… Много ви моля да направите всичко възможно, за да го откриете… Ало!... Да, ако е там, нека да дойде веднага да говори с мен по телефона… *От фр. Blanc – бяло – бел. ред. Но после, във внезапно настъпилата тишина, със слушалката до ухото, тя съжали, че се беше паникьосала по този начин и беше притеснила Марсел. Какво щеше да му каже сега? Той сигурно щеше да се прибере, докато тя чака на телефона. По стълбището се чуваха стъпки. Не, това беше на четвъртия етаж. Ами ако веднага беше взел такси?... А Марсел никак не обичаше да чака автобуса и изпитваше ужас от метрото… За щяло и нещяло веднага скачаше в някое такси… – Ало… Какво казвате?... Не е с онези господа, така ли?... А не знаете ли, дали… Но вече бяха затворили. И отново нямаше никого. Само малкото розово прасенце на масата, малкото прасенце без опашка. Марсел го нямаше. Беше сама и изведнъж се изплаши от тази самота. Уплахата й беше толкова силна, че отиде до прозореца и го отвори. Нощта беше синкаво-сива. Мокрите покриви се очертаваха съвсем ясно в мрака, както и комините, дълбоките траншеи на улиците, изпъстрени в улични лампи. А по-нататък течеше блестящата река на булевардите на “Монмартър”, площад “Бланш”, площад “Пигал”, “Мулен Руж”, хилядите нощни заведения, като че ли изпускащи мъгла, която фосфоресцираше в нощта. По улица “Коленкур” постоянно преминаваха таксита и сменяха скоростта заради наклона. При появата на всяко от тях тя си мислеше, че сега ще спре и от него ще слезе Марсел, тя ще види как той се обръща небрежно към шофьора, а после вдига глава към техните прозорци. Минаваха и автобуси със сребристи покриви, които спираха точно под техния апартамент. От тях слизаха по двама-трима пътници и после се отдалечаваха, след като бяха вдигнали яките на палтата си. – Това не е възможно, Марсел… – каза тя почти шепнешком. Внезапно й се стори непоносимо да остава с домашните си дрехи, понеже се беше преоблякла, след като се беше прибрала, както правеше обикновено. Втурна се към стаята и грабна първата вълнена рокля, която й попадна пред очите. Роклята се закопчаваше на гърба. Обикновено Марсел я закопчаваше, докато обсипваше с целувки врата й. Но от какво я беше страх? Малкото прасенце от порцелан вероятно беше в джоба на палтото от няколко дни вече, а може би дори от седмици. Кога Марсел бе обличал за последен път тази дреха? Той имаше само две палта. Би трябвало да си спомни. Тя го обичаше. Поне по сто пъти на ден го поглеждаше крадешком, за да му се възхити за миг, за да се порадва на силуета му или просто да разпознае някой негов жест, който й харесваше, като например движението на ръката, с която загасваше цигарата си. Бяха обядвали заедно същия ден, но не във Френско-италианския ресторант, където ходеха само вечер, а в един друг, близо до Големите булеварди, казваше се “Майка Катерина”. Тя просто не беше в състояние да каже кога за последен път той бе обличал палтото си от камилска вълна! Във всеки случай, беше преди по-малко от осем дни, понеже го беше носила на химическо чистене миналата седмица. А пък си мислеше, че знае всичко, което той прави! Той й разказваше всичко, дори и смешките, които си говореха в редакцията. Непрекъснато й се обаждаше по телефона. После се срещаха. Когато имаше дори една свободна минута, веднага пристигаше в магазина, колкото да й каже едно “здрасти”. Върна се, все така разтревожена, на балкона. И отново пребледня при спомена си. – Никога не си ходила на зимна ваканция, нали? Всъщност беше ходила веднъж, но като продавачка, понеже фирмата “Сестри Коро” откриваше свой филиал в Межев* през зимния сезон. *Един от най-известните френски зимни курорти – бел. ред. – Мислиш ли, че ще ти хареса? Можеш ли да си вземеш петнайсет дни отпуска? Трябва само да сключа някоя добра сделка и веднага заминаваме двамата заедно… Защо не се беше противопоставила? Всъщност се престори, че е очарована от неговата идея, понеже не вярваше в нея. Той правеше най-необикновените проекти по същия начин, един от друг по-скъпо струващи, все едно че няма нужда да си правят постоянно сметка на разходите. А си изкарваше хляба само от статиите, които пишеше. Тя му беше казала тогава: – Ти си роден да бъдеш богат. Искаш да имаш всичко… – Искам най-много теб… – беше й отвърнал той с почти тържествен тон, който не му беше присъщ. – Ето, например, откакто те познавам, страшно ми се иска да имам лека кола… – А можеш ли да караш? – Имах кола навремето… Тогава не бе посмяла да го попита кога е било. Всъщност не знаеха почти нищо един за друг, освен че се обичат. Техният брак беше нещо като игра, наистина, възхитителна игра. – Имаш ли роднини? – Баща ми… Тогава бе побързал сам да си отговори: – Да, разбира се, в провинцията!... Обаче ти си пълнолетна… А пък на мен не ми остана вече никого… Уреди си документите… Ще се оженим в кметството на IX район… Понеже преди да се омъжи, Жермен живееше в жилище под наем тъкмо в IX район, близо до градината “Сен Жорж”. – Не е ли много противно кметството на IX район? Вярно, че ще стоим там толкова малко… Отново се появи такси, но продължи, без да спре. Тя се прибра, за да погледне колко е часът. Минаваше полунощ и сега вече минувачите бяха толкова нарядко, че дълго време чуваше стъпките им да отекват из лабиринта на улиците. – Трябвало е да те срещна три години по-рано… – Защо? – Защото, когато си млад, само си губиш времето… Невероятно, колко много такива незначителни изречения, на които не бе обърнала внимание, сега изникваха отново в паметта й. Дори си спомни, че понякога й се струваше прекалено весел и при това си беше съвсем непринуден. Беше естествено весел и жизнерадостен. Но въпреки това в погледа му като че ли винаги имаше нещо, което го спираше. – Ще видиш, че не съм чак толкова лош… – Защо да си лош? Тогава той се усмихваше и я целуваше. – Знаеш ли, мисля си все пак, че съм човек като всички останали… Има по малко и добро, и лошо у мен. И те са толкова хубаво размесени, че понякога самият аз не мога да разбера какъв съм всъщност... Само ако се върнеше! Само ако можеше да е тук сега, да слезе от някое такси, да завие на ъгъла, само да чуе стъпките му по стълбището! Но защо й се беше обадил в десет и половина. Защо в гласа му се долавяше такова притеснение, все едно че за пръв път беше скрил нещо от нея? Всъщност тя бе сгрешила, като се бе обадила в залата “Ваграм”. Сега вече си даваше сметка за това. Нещата наистина можеха да станат много сериозни. Дали беше казала на онзи главен електротехник, че е съпругата на Марсел? Вече не си спомняше. Не, това не беше възможно! Но защо точно тази вечер? Защо освен това й беше заговорил за зимна ваканция и дори за покупка на кола? Каква беше тази сделка, която според него трябваше да бъде успешна? От време на време, извън спортната си хроника, той сключваше по някой договор за реклама, от който получаваше десет процента. Няколко хиляди франка, не повече. Върна се при телефона. Но после отново излезе на балкона. Сега вече от ниските облаци падаше ситен шумолящ дъждец, създаващ приятна и уютна атмосфера. Нощната панорама на Париж беше станала още по-задушевна. Но защо Марсел не се прибираше? Телефонът… Тя постоянно се връщаше при него, после се отдалечаваше и пак се връщаше. – Ало… Междуградски разговори ли е?... Госпожице, бихте ли ме свързали, ако обичате, с номер 147 в Жоенвил… Нямаше нужда да гледа в справочника. На другия край на жицата телефонът продължаваше да звъни, създавайки, един Бог знае защо, впечатлението, че отеква в огромна празна къща. – Никой не отговаря… – Много ви моля, госпожице, опитайте пак… Сигурна съм, че има някого там… Обаче сигурно вече спи по това време… Може ли пак да позвъните, ако обичате? Пак звънът на телефона на другия край… Тя дебнеше шумовете по стълбището, по улицата, скърцането на спирачките на такситата, на автобусите… – Ало… Жермен се обажда… Спеше ли?... Сигурен ли си, че спеше?... Има ли някого освен теб? Чертите на лицето й добиха сериозен и суров израз. – Извини ме за това, че те събудих… Какво казваш?... А, подаграта ти?... Извинявай, не знаех… Не, не, няма нищо… Гласът на другия край на жицата изразяваше недоволство. Като на човек, който има пристъп на подагра, накарали са го да стане от леглото и да слезе на долния етаж само по пижама. – Трябва непременно да получа от теб сведения по един въпрос… Кажи ми честно, дали познаваш някой си Марсел Блан… Гласът на другия край й отвърна разгневено: – Мислех си, че не трябва да се произнасят фамилните имена… – Налага се… Чу ли какво те попитах?... Марсел… – Добре де, и какво от това? – Познаваш ли го? Мълчание. – Трябва веднага да ми отговориш… Много е важно… Това е последното нещо, което бих те попитала… Познаваш ли го? – Как изглежда? – На двайсет и пет години е… Хубаво момче… С тъмна коса, елегантен… После й дойде вдъхновение. – Често е облечен в палто от камилска вълна, много светло… Човекът на другия край на жицата продължаваше да мълчи. – Познаваш ли го? – Ами ти? – Няма значение. Отговори ми на въпроса. Познаваш ли го? – И какво от това? – Нищо… Просто трябва да знам… Стори й се, че някой се качва по стълбите. Но беше някаква котка, която мяукаше на изтривалката пред нечия врата. – Ела да ме видиш, когато искаш… – Чакай, недей да затваряш… Искам само да ми кажеш, дали тази вечер… – Какво? – Не разбираш ли какво те питам! – Мислех, че си се омъжила… – Именно… Това е… После не можа да се сдържи и каза: – Това е моят мъж. Защо й се стори, че мъжът на другия край повдига рамене? Но той каза само: – Върви да спиш… После тя продължи да говори в телефонната слушалка, но онзи там, в Жоенвил, на номер 147, вече беше затворил телефона. Беше един и половина сутринта, а Марсел все още не се беше прибрал. Малкото прасенце без опашка хвърляше розови отблясъци върху масата, на която беше оставила отворена кутията си за ръкоделие. Палтото от камилска вълна продължаваше да лежи на килима. Търговецът на малки прасенца Четири часът сутринта. От всички прозорци, които можеха да се видят от балкона, беше останал да свети вече само един. От време на време зад пердето преминаваше силует, вероятно на някого, който се грижеше за болен човек. Марсел не се беше прибрал. Марсел не се беше обадил по телефона, не беше пратил съобщение. А когато голямата стрелка на часовника зае вертикално положение върху циферблата на стенния часовник, Жермен най-сетне се реши отново да се обади по телефона. – Ало… Ти ли си, Ивет?... Горката, ти сигурно спеше, нали?... Недей да ми се сърдиш… Жермен се обажда… Да… Можеш ли да ми направиш една голяма услуга?... Какво казваш? Момичето на другия край жицата промърмори само: – Какво да те правя… Работеше като продавачка при “Сестрите Коро”. Беше изключително високо двайсет и осем годишно момиче, без каквато и да било физическа привлекателност. Тя знаеше това и не си правеше илюзии. И по някакво истинско чудо беше най-веселата и добронамерена приятелка на света. – Облечи си бързо някакви дрехи, няма значение какви. За да спечелим време, ще ти поръчам такси по телефона. Ела тук веднага… С изключение на думите й “какво да те правя”, Ивет не бе показала никаква изненада, нито любопитство. Така че само след четвърт час едно такси спря на ъгъла на улицата им и подобната на върлина девойка вече се качваше по стълбите. Жермен й отвори вратата. – Сигурно си се изненадала… – Случват се такива неща, моето момиче… – Марсел го няма вкъщи… – Подозирах такова нещо. Ако беше тук, нямаше да ме повикаш… – После ще ти обясня. Казвам ти съвсем честно, че това са неща, които не мога да кажа дори на теб… – Къде да отида да го търся? Да му кажа ли, че си болна или че си си теглила един куршум в главата? – Ще останеш тук… Ще изляза аз… Само че слушай… Ще трябва да слушаш телефона… Ако някой се обади, трябва внимателно да запишеш съобщението… Ако се обади Марсел, ще му кажеш коя си… Той те познава… Кажи му освен това, че съм излязла и скоро ще се върна… А пък ако се върне, му кажи същото, кажи му, че съм била много разтревожена и… съм тръгнала да го търся… – Четири и половина… – отбеляза върлината. – Вече няма смисъл да се събличам… Може ли да полегна на дивана?... Имаш ли нещо за пиене… – Трябва да има бутилка коняк в бюфета… Жермен вече беше на вратата и малко след това скочи в таксито, което я беше изчакало. – За Жоенвил… Карайте покрай Марна… Ще ви кажа кога да спрете… Беше по-спокойна и гледаше по-трезво на нещата, откакто, вместо да чака, беше започнала да действа. Продължаваше да говори полугласно по навик, като жените, които дълго време са живели сами. Улиците бяха пусти, с изключение на няколко камиона със зеленчуци, които се движеха по посока на Халите. На таксито му трябваше по-малко от половин час, за да стигне до Жоенвил. Малко по-късно Жермен каза на шофьора да спре пред голяма самотна вила на брега на реката. – Ще ме изчакате…. Позвъни на вратата. Знаеше, че ще трябва дълго да чака. Наложи се да звъни няколко пъти, преди да чуе или по-скоро да се досети за крадливите стъпки зад вратата. Знаеше, че онзи оттатък вратата ще отвори шпионката, за да разгледа мълчаливо. Накрая загуби търпение. Валеше дъжд и тя почувства, че раменете й са вече мокри. – Аз съм – каза тя. – Отвори. Гласът на баща й от другата страна на вратата измърмори: – По-добре върви по дяволите… Но все пак й отвори. После затвори вратата, завъртя електрическия ключ и бутна вратата отдясно, която водеше към просторен прашен и неотоплен салон. Веднага я обгърна влажен хлад заедно с миризмата на мухъл и неопределения мирис на неоправено легло. – Той не се ли прибра? – попита баща й, загръщайки се по-плътно в домашния си халат, а после се настани удобно в едно старо кресло. – Ако се беше прибрал, нямаше да съм тук. Беше изключително едър мъж с отпуснато тяло. Лицето му бе покрито с червени петна, а под очите имаше огромни торбички. От време на време попипваше с ръка единия си крак, подут от подаграта. Очевидно го болеше. Наблюдаваше дъщеря си с любопитство, в което прозираха и ирония, и задоволство. – Страхотно са те излъгали, като гледам, а? Нямаше нужда да се правиш на толкова важна… Като си помисля само какви ми ги наприказва… – Дойдох тук, за да поприказваме сериозно… Познаваш Марсел… – Познавам най-малкото един Марсел… Ако ми беше съобщила поне името на мъжа, за когото се омъжваш, вместо да ме караш изведнъж да подписвам някакво разрешение… Какво му се е случило на твоя съпруг?... Да не са го прибрали? Без много-много да се перчи, тя промърмори: – Не знам… Още не се е върнал вкъщи… В джоба му случайно намерих едно от твоите малки прасенца… Кога е идвал при теб? Мъжът, когото всички наричаха господин Франсоа, прекарваше само нощите и неделните дни в голямата тухлена вила в Жоенвил. Притежаваше голям антикварен магазин близо до църквата “Нотър Дам дьо Лорет”, в самия център на Париж, на две крачки от залата “Друо”. Наподобяваше по-скоро вехтошарски магазин, в който можеше да се намери какво ли не: старинни кресла, малки тоалетни масички, пожълтели старинни щампи, истински в една или друга степен картини и китайски изделия от нефрит или от слонова кост. Всичко това беше старинно и покрито с прах, както и къщата в Жоенвил. Самият собственик, господин Франсоа, беше облечен винаги в стар костюм, прекалено широк около протритите лакти, с изцапана яка и покрит с лекета. – Преди три-четири дни – отвърна й той. На една етажерка в самото дъно на магазина имаше няколко малки прасенца без опашка, досущ като онова, при вида на което Жермен се бе развълнувала толкова много. Впрочем в склада на магазина имаше още цял сандък с такива прасенца. В началото те бяха точно хиляда малки порцеланови прасенца, съвършено еднакви на вид, и на всички им липсваше онази весела опашчица, завита като тирбушон, която служи за украшение на всички прасенца. Бяха минали доста години, откак един ден в магазина бе влязъл търговски пътник и беше извадил една от тези джунджурийки от чантата си. – Това е истински порцелан от Лимож – бе обяснил тогава той. – Имам хиляда бройки, абсолютно еднакви. Няма смисъл да ви обръщам внимание на фината изработка на порцелана и на цвета му, понеже вие ги разбирате тези работи. Това беше част от една голяма поръчка на различни животни, която беше предназначена за износ… Но какво се е случило? За какво се е замислил художникът? И как така никой не е забелязал неговия пропуск, нито по време на отливането на модела, нито по време на изпичането? Но така или иначе, едва чак след като цялата серия била завършена, забелязали, че прасенцата са без опашки… Е, господин Франсоа, ако щете ми вярвайте, но това било достатъчно, за да стане невъзможно да бъдат продадени… Предлагам ви ги всичките хиляда малки прасенца… Само ми кажете някаква цена… Господин Франсоа бе назовал произволна цифра и на другия ден му бяха доставили касите с прасенцата. Една година по-късно той още не беше продал дори два екземпляра от тях. Понеже всеки път, когато поставеше една от тези фигурки в ръката на някой свой клиент, той неизменно отбелязваше: – Колко жалко, че опашката му е счупена… – Не, не е счупена. То никога не е имало опашка… При все това обаче, оттогава малките прасенца започнаха да изчезват едно по едно от магазина. Нещо повече – онези, които ги взимаха, не се пазаряха, не тършуваха из магазина. Направо питаха, след като влезеха в магазина: – Имате ли малки порцеланови прасенца? Във връзка с тях ставаше и нещо още по-странно. Когато клиентът попиташе за цената, господин Франсоа размишляваше по-дълго, отколкото обикновено и почти винаги казваше различна цифра. – Двайсет и два франка… Или пък казваше двайсет и един, или двайсет и три, но рядко по-малко от двайсет. Веднъж обаче беше казал просто: – Един франк. Двайсет и два франка означаваха двайсет и два часа, или десет часа вечерта. А един франк значеше един часа сутринта. А това означаваше, че господин Франсоа ще очаква в този час събеседника си в своята вила в Жоенвил. Посветените в тази тайна не бяха много. Почти винаги бяха едни и същи, млади мъже, повечето от тях обикновено добре облечени. Някои пристигаха със собствената си кола и я паркираха до тротоара. Обаче имаше и неколцина нещастници и беше наистина чудно, че те купуват толкова непотребни предмети, като малки порцеланови прасенца. Така че, дори и да имаше хора в магазина, никой не би се усъмнил в нищо. А непознатият, който идваше за първи път тук, нямаше нужда да носи препоръчително писмо. Щом като търсеше малко прасенце, това означаваше, че е бил изпратен от сигурен човек и трябваше да се изяснят в Жоанвил. – Той донесе ли ти нещо? – попита Жермен, като погледна сурово баща си, който потриваше болния си крак. – Не, не и този път… Беше се случило три-четири дни преди това. А пък Марсел беше заговорил за зимна ваканция преди пет-шест дни. – За какво беше дошъл при теб? – За каквото идват всички, когато изпаднат в мизерия… Да ми искат пари… Когато имат нещо за продаване, те са кротки и приемат цената ми, без много-много да спорят… Но когато останат без средства, пак се връщат и тогава тонът се променя… Нали знаеш тази песен: “Доста пари изкарахте покрай мен… Последния път пак ме прекарахте… Не можете ли все пак да ми дадете назаем няколко хилядарки, докато направя някой успешен удар…” И започват да ми говорят за невероятни удари, за изключителни картини, за Реноар, за Сезан, да не говорим за старите майстори. “След осем, не, след пет дни ви ги нося… Трябва да изчакам удобния момент, нали разбирате?... Това е колкото в мой, толкова и във ваш интерес, понеже печелите много повече от мен…” Господин Франсоа говореше с уморен и презрителен глас. – Всички са еднакви! – въздъхна той. – Мислят си, че съм някакъв скъперник. Дори се чудя, че никой от тях не е имал достатъчно кураж да дойде тук, за да ме убие и да ми вземе парите… Понеже си мислят, че имам скрити пари, че спя върху тях, че дюшекът ми е пълен с банкноти или със златни монети… Наистина, беше вярно – той не беше скъперник. Жермен знаеше това. Може би тя беше единственият човек на света, който знаеше това. Не беше скъперник, а маниак. Би се съгласил да се лиши за много малко от всички тези картини, от всички ценни предмети, които кретените, както ги наричаше с огромно презрение господин Франсоа, щяха да откраднат от вилите или от апартаментите на богаташите. Само от съмнителните или второстепенните предмети. Хората смятаха, че те заминават за Америка. Но всъщност по-голямата част от тях оставаше във вилата в Жоенвил и старият човек бе единственият, който ги съзерцаваше понякога вечер. – Даде ли му пари? – Не. – Какво му каза? Добре познаваше баща си. И именно защото го познаваше, един ден, едва навършила двайсет години, тя окончателно се бе разделила с него. Един човек бе умрял заради страстта на стария антиквар, младо момче на двайсет и две години. Той също беше купил малко прасенце без опашка, а вероятно не му беше и първото. Беше дошъл в същото това помещение, в което нямаше нито едно произведение на изкуството, а стените бяха украсени с ужасни литографии в черни рамки. На кого би му хрумнало до отиде да търси шедьоврите в мазето? Жермен бе присъствала случайно и без да иска на техния разговор. – Само две хиляди… – молеше се младежът. – Кълна ви се, че имам абсолютна нужда от тези пари… Приятелката ми е болна… Трябва да уредя да я оперират, но не искам да я пращам в безплатната болница… Разбирате ли ме? А баща й само беше въздъхнал: – Какво ми донесе последния път? – Една малка картина на Монтичели, много добре знаете… Тогава ми платихте само цената за рамката… След това се поинтересувах и знам, че е струвала най-малко сто хиляди франка… – Да, но при условие че го продадеш и не те хванат… Виждаш ли, моето момче, и аз като теб съм беден човек… Донеси ми нещо и ще ти го платя на най-справедливата цена… Не съм достатъчно богат, за да се правя на филантроп… – Да, но нали ви искам само аванс… – Аванс за какво? – За онова, което ще ви донеса някой от тези дни… – Имаш ли нещо конкретно предвид? Беше съвсем ясно, че няма. Момчето се колебаеше и се беше изчервило. – Ех, ако можеше да ми донесеш някоя картина на Моне… Дори и най-мъничката… По онова време господин Франсоа бе увлечен по картините на Моне. Понеже изпитваше периодически страст, която господстваше над останалите. – Къде има такива картини? – Откъде да знам… Сигурно има навсякъде… Разбира се, има ги главно по галериите, но там е трудно… – Нощем галериите са охранявани… Да не говорим, че има електрически аларми и още цял куп нови апарати… – Миналата седмица в Продажбената зала един банкер си купи една, която би ми се харесала… – Как се казва той? – Люка Мортон… Имай предвид, че онова, което ти казвам… – Ако ви донеса неговата картина на Моне, колко ще ми дадете? – Мога да стигна до двайсет хиляди… Да речем, трийсет… На по другия ден сутрешните вестници бяха писали, че някакъв крадец бил убит от нощния пазач в имота на господин Люка Мортон, във Версай, докато се опитвал да влезе в взлом в галерията му. – Прочете ли това? Беше прочел статията, без да прояви никакви емоции. – Изобщо ли не те интересува? – Нямам нищо общо с това, не е ли така? Имаше да му казва прекалено много неща. Но бе предпочела да не казва нищо. Беше си тръгнала. А един месец по-късно, след като бе обиколила бюрата по труда и беше чукала на стотици врати, тя постъпи на работа като продавачка при “Сестрите Коро”. Оттогава бе видяла баща си само веднъж, в неговия магазин. – Подпиши това… – му бе казала, подавайки някакъв документ. – Какво е то? – Разрешение да се омъжа. – За кого? – Няма значение… Той бе навел глава и бе подписал. После бе въздъхнал: – Както искаш… Проследи я с очи, докато излизаше от магазина, но тя не се обърна и не видя разстроеното му лице. А сега се държеше с него студено и сурово. И го попита с тона на съдия: – Какво друго му каза? Мислеше повече от всякога за онова момче, което бяха убили във Версай заради двете хиляди франка, които му трябваха, за да плати операцията на болната си приятелка. Този път къде баща й беше изпратил Марсел? Марсел, който имаше нужда от пари само защото току-що се беше оженил и имаше толкова силно желание да заведе жена си на зимна ваканция. – Вече не си спомням… Разбира се, че трябва да донесе нещо, за да получи пари… – Често ли беше идвал преди това? – Пет-шест пъти… – За какъв период? – В продължение на три години… Имаше все хубави неща… Не носеше каквото и да е… Разбира от тези неща… И не работи на дребно… Нали Марсел й беше казал с онзи тон, като че ли се подиграва на самия себе си, както правеше всеки път, когато заговореше за сериозни неща: – Жалко, че те срещнах с три години закъснение… Тогава си беше помислила, че той се шегува. Всъщност тя никога не бе вземала думите му съвсем насериозно. И сега се сърдеше на самата себе си. – Аз не съм подлец… – беше й казал един друг път. Тя продължи с разпита на баща си. – А през последните месеци? – Когато дойде онзи ден в магазина, имаше вече една година, откак не го бях виждал… – А сега трябва да знам какво си му поискал, чуваш ли ме? Обикновеният търговец на крадени вещи приема онова, което му носят, всичко, което има някаква стойност, всичко, което може горе-долу лесно да бъде препродадено. Обаче господин Франсоа не беше обикновен прекупвач на крадени вещи. Този човек имаше силно увлечение и то беше унищожително. Беше казал за Моне на онзи малкия, който беше убит. Всъщност именно той го бе пратил при банкера във Версай. – Отговори ми… – В момента се интересувам главно от Реноар… Но не от големите му неща. Защото почти всички са, впрочем, по музеите. Интересуват ме малките му картини, женски глави, натюрморти… Някои от неговите натюрморти… – Споменавал ли си му някакво име? – Не, не мисля… – Помисли си… – Не… Впрочем, това не е необходимо да се прави с Марсел… Той излиза достатъчно често сред обществото, за да знае къде може да се намерят хубавите неща… – Чакай да звънна по телефона… Тя набра своя собствен номер и трепна, когато чу гласа на Ивет. Беше много развълнувана, вероятно защото бе очаквала, че ще се обади Марсел. – А, ти ли си?... Добре… Нищо особено, моето момиче… Щях да съм доволна, ако можех да ти съобщя добра новина, но нищо не се е случило… Я кажи… Прочетох съвсем наскоро една книга, но не мога да намеря втория й том… Пармският манастир… Не знаеш ли къде може да си я пъхнала?... Жермен изведнъж се сети, че преди няколко дни Марсел четеше именно втория том на Пармския манастир в леглото, до нея. – Няма ли да се връщаш? – Мисля вече да се прибирам… Книгата трябва да е в стаята… Там има малка библиотечка, до леглото… – Благодаря… Всичко хубаво!... След като затвори, Жермен заговори полугласно, без да я е грижа за баща й, който искаше час по-скоро да си легне отново. – Не мога да се обадя в редакцията, понеже, ако са го хванали, това би могло да е опасно… Чудя се дали е изпратил статията си… Ако я е изпратил, значи е останал в зала “Ваграм” до края, тоест докъм единайсет часа… После си е тръгнал, за да напише статията си, за да я занесе или да даде на някого да я занесе… В такъв случай… Беше пет и половина сутринта. Броячът на таксито продължаваше да се върти там, пред вилата, като някакъв плъх гризач, обаче не я беше грижа за това. – Значи, картини на Реноар… – Толкова много хора имат такива картини!... – въздъхна баща й. – По-добре е да вървиш да си легнеш… Нищо не доказва, че са го пипнали… Освен това няма да е много сериозно за него, понеже никога не е бил осъждан… Разбираш ли? Не е като да е бил рецидивист… И с помощта на добър адвокат… Тя стана, като си повтаряше: – Значи така, на Реноар… Защо имаше чувството, че от нея зависи спасението на Марсел? Нито за миг не й бе дошло наум да му се сърди. И как би могла да му се сърди? Та нали и тя бе скрила от него истинската си самоличност? Та нали тя бе дъщеря на господин Франсоа? И тъкмо защото беше негова дъщеря, тя знаеше как стават тези работи. Най-напред трябваше да премахне мисълта за предварително подготвен удар. Ако беше така, нямаше чак на второто обаждане, в десет и половина, да дочуе в гласа на съпруга си нещо особено. Тогава той току-що беше взел решение. Но защо чак в десет и половина? И защо в залата “Ваграм”? – Улица “Коленкур”… – каза тя на шофьора, а господин Франсоа отново заключи вратата и се качи да си легне. Продължаваше да вали все същият ситен дъждец. Беше й студено на задната седалка на таксито, където прозорецът не се затваряше херметически. Както повечето “клиенти” на баща й, Марсел сигурно действаше само в празни апартаменти. В Париж това е доста лесно, понеже слугите почти никога не спят в апартамента, а на шестия или седмия етаж, където са стаите за прислугата. Онзи малкият, когото бяха убили във Версай, беше направил грешка, когато бе отишъл да краде в частен дом. И тя отново, с несъзнателна упоритост, се връщаше на изходната точка: – Значи, в десет и половина… Залата “Ваграм”. Боксовият ринг, заобиколен от въжета. Хиляди зрители сред прахта, открояваща се в ярката светлина. Марсел, седнал на масата на представителите на печата… Но именно там му бе дошла изведнъж наум тази идея… Картините на Реноар… Значи беше видял сред тълпата някого, притежаващ картини на Реноар, някого, чийто апартамент по всяка вероятност щеше да остане празен до края на вечерта… Това й се струваше толкова очевидно, че изобщо не поставяше под съмнение тази възстановка на фактите. Залата “Ваграм”… Зимната ваканция, а може би и автомобилът, който толкова много искаше… Този стар мръсник, господин Франсоа, който отказваше да му даде назаем няколко банкноти, но щеше да му даде много пари срещу една или повече малки картини на Реноар… А в първата редица зрители, осветявани от прожекторите, в първите редици вероятно седеше някой, който притежаваше всичко това, който за него представляваше и картините на Реноар, и снега, и бързата лека кола… Докато този някой седеше там и наблюдаваше боксьорите, за него нямаше никаква опасност… Но защо Марсел се беше обадил на Жермен? Някакво предчувствие може би? Да не би той, когото никога не бяха залавяли на местопрестъплението, да е имал чувството, че този път може и да не успее? Да не би да е искал да чуе гласа й, за да се успокои? Дали все още се е колебаел? Ако, например, тя беше настояла той да се върне възможно най-бързо, ако се беше оплакала от самотата си…? Но не! Дори напротив, беше се перчила! Не искаше никога да му се стори, че тя е някаква пречка за него, за каквото и да било. Той беше свободен. Още от първия ден беше решила, че няма да му отнема това чувство за свобода. Дори не му беше казала онова, което казват всички жени и което и на нея й се искаше да му каже: – Недей да се връщаш много късно… Не му беше признала, че за нея тази самотна вечер е изпълнена с меланхолия. Вината беше нейна. Той имаше на разположение около един час. Къде ли беше отишъл? Към кой квартал на Париж се беше втурнал? А освен това съществуваше и въпросът с ключа. Обикновено това изисква дълъг период на подготовка: да се снабдиш с ключ от въпросния апартамент или да вземеш отпечатък от ключалката и да си направиш свой ключ. Обаче той не бе имал време за това. Беше сигурна, искаше да бъде сигурна, че той не беше подготвял нищо предварително. Нали всъщност цяла година не беше носил нищо на господин Франсоа? Поради една или друга причина, може би защото е бил отвратен, а може би защото се е страхувал, е решил да промени начина си на живот. Фактът, че се бе оженил за нея, го доказваше. И то възможно най-бързо. Дали, за да избегне каквото и да било ново изкушение? Случва се да направиш успешно три или четири блестящи удара, но после изведнъж да те обземе паника. Тогава си казваш, че си имал невероятен късмет досега, това не може да продължава вечно и следващия път ще трябва да си платиш за всичко. Много опасно душевно състояние, ако имаш нещастието да направиш нов удар, защото точно тогава те хващат. Заради това, че нямаш вяра в себе си. Или заради твоето безгрижие. Оставяш се да те хванат по най-глупавия начин, препъваш се в някаква глупава дреболия… Все пак не можеше да се обади в полицията. А вестниците щяха да излязат едва след един час. Освен това сутрешните вестници невинаги съобщават за всички произшествия през нощта. Представяше си го в Съдебната полиция, пред бюрото на инспектор, който го разпитва, след като му е взел вратовръзката и връзките на обувките… Представяше си го в болницата, представяше си го… Не, само не в моргата! От самата дума дори й се щеше да закрещи. – Картини на Реноар… Интересно нещо, струваше й се, че е достатъчно да направи още съвсем мъничко усилие, че е съвсем близо до истината. Но защо това име – Реноар, й беше толкова познато. Не заради художника – разбира се, тя познаваше картините му. А като дума, която си прочел или си чул наскоро? Нещо повече: тя можеше да се закълне, че именно Марсел беше произнесъл тази дума. Но кога и къде? И по какъв случай? Таксито спря на ъгъла на улица “Коленкур”, откъдето се виждаха осветените й прозорци, и взе да рови в чантата си. Нямаше достатъчно пари в себе си. Беше помислила за всичко, освен за това. – Изчакайте за момент. Трябва да се кача да взема пари… Изкачи стълбите тичешком. Изчерви се от срам, само като си спомни, че предния ден беше платила на тапицера с всички налични пари, които бяха останали в техния дом. – Слушай, мила моя Ивет… Изпитваше срам. Никога през живота си не беше изпитвала такъв срам. Ивет беше свалила роклята си, за да се чувства по-удобно и сега, само по комбинезон, четеше, изтегната върху дивана в салона. – Имаш ли някакви пари в себе си? – Много ли ти трябват? – Не, само колкото да платя за таксито… Не си спомням каква беше сметката… Марсел го няма, а точно той носи в портфейла си всичките ни пари… Ивет се порови в чантата си и извади оттам четиристотин франка. – Това ще стигне ли? – Да, струва ми се… Тя слезе отново шестте етажа, като си говореше сама, и се извини на шофьора. През цялата вечер се беше чувствала особено нещастна и като че ли виновна към всички. Качи се обратно по-бавно, загубила дъх. Ивет беше облякла роклята си и се запъти към огледалото, като държеше шапката си в ръка. – Предполагам, че нямаш повече нужда от мен? Трябваше да й каже, че има нужда от нея, че се страхува да остане сама, но не посмя да го стори. – Благодаря ти и още веднъж те моля да ме извиниш… Но можеш ли да ми направиш още една услуга… Ако не дойда в девет часа в магазина, може ли да кажеш на госпожиците Коро, че не се чувствам добре и ще дойда по-късно, а може би изобщо няма да дойда?... Някой ден ще ти обясня всичко… Много по-ужасно е, отколкото си мислиш… – Всички омъжени жени казват така!... Та дори и онези, които не са омъжени… – Ти не можеш да разбереш… – Знам… Човек никога не може да разбере… А после, тъкмо когато си обличаше палтото, я попита: – Искаш ли да остана? – Благодаря ти… Много си мила… Ще се опитам да поспя малко… – Разбира се!... Е, в края на краищата, нещата винаги се подреждат… Оставих ти малко коняк… Ще ти стане по-добре, ако си пийнеш… Тази сутрин тя наистина приличаше на клоун – с бледото си лице и зачервени клепачи, а физиономията, която направи на сбогуване, странна усмивка, която би трябвало да бъде окуражаваща, още повече засили тази прилика. – Лека нощ, моето момиче!... Ако може така да се каже… Жермен понечи да я повика да се върне. Защото, щом останеше сама, тя имаше чувството, че чува гласа на Марсел, който някъде там се нуждае от нея, чуваше гласа му, който я вика на помощ. Но къде беше? След още половин час покривите щяха да изсветлеят, да добият блестящ сив цвят, а от всички комини на Париж щеше да заизлиза дим. Вече щяха да се виждат улиците, долу, сред блоковите здания, да се дочуват бученето на автобусите и стъпките на стотиците хиляди дребни човечета, които започваха да се движат в студения и влажен декемврийски ден. Марсел бе някъде там и Жермен, вкопчила се в студените перила на балкона, наблюдаваше от всички страни тази панорама, като че ли погледът й трябваше внезапно да се спре на някоя определена точка, като че ли щеше да си каже в един миг на просветление: – Ето там е… Голямата Севърска ваза и чичото на графинята Седем часът и половина. От балкона се виждаше камионетката на транспортната къща “Ашет”, която обикаля вестникарските складове и спира за момент пред кръчмата отсреща. Шофьорът с кожен каскет преминаваше по тротоара, носейки огромен куп всекидневници с още прясно мастило. Жермен слезе долу, гологлава. Портиерката триеше пода на коридора с мокър парцал. Не познаваше още много добре тази леко кривогледа жена. Един месец вече се опитваше да влезе под кожата й, защото в Париж непременно трябва да имаш благоразположението на своята портиерка. Но тя като че ли бе твърде недоверчива, може би заради кривогледството си. – Струва ми се, че тази нощ имахте доста посетители – отбелязва тя. – На три-четири пъти трябваше да отварям вратата за вашия апартамент. Всичко наред ли е при вас? Някои хора наистина имат усет за нещастието. Е, тази също има. Внимание! Жерман се опита да се усмихне, докато й отвърна: – Мъжът ми беше изпратил у нас една от секретарките на вестника, за да ми съобщи, че трябва незабавно да замине за Лондон… Днес там има голям мач… В последния момент го назначили… Трябваше да отида в редакцията да му занеса нещата… – А, така ли… А пък аз си помислих, да не би някой у вас да се е разболял… Готово! А сега, вестникът. Купи си го. Влезе в малкото кафене и изпи едно кафе на тезгяха, като потопи в него един кроасан и разгърна страниците му по възможно най-естествения начин на света. Мачът в залата “Ваграм”… Статията заема три-четвърти колонка… Подписът е на Марсел Блан. Почувства странно чувство, както когато си далеч от дома и получаваш писмо от някого, който междувременно е починал или когато гледаш как в някой филм говори човек, когото отдавна смятат за мъртъв. Глупости! Марсел не е мъртъв! Изяде още един, втори, трети кроасан. Много се срамуваше, обаче бе гладна. Четири кроасана! Започна да чете статията. Много добре знае, че не е написана от него. В изреченията му имаше винаги нещо типично негово, привичните думи, особения начин на изразяване… Тя добре знаеше, че журналистите имат обичай да си правят взаимно такива дребни услуги. – Ще напишеш статията вместо мен и ще я пратиш в редакцията!... Вероятно, написана на машина. Отново се качва горе в апартамента си. Ивет почти бе изпразнила бутилката коняк. Винаги бе подозирала, че не е безразлична към алкохола. Изпи остатъка. Легна си, понеже я заболя кръстът. Заспа веднага, макар да я бе срам още повече, дори повече, отколкото заради апетита си. Във вестника не се споменаваше за никакъв обир, за никакво произшествие, което би могло да се отнася за Марсел. Но това не означаваше нищо. Десет часът. Никой не се бе обаждал по телефона. След половин час, по големите булеварди, които се зареждат на първо място, ще започнат да продават обедните вестници. Облече се. Макар че бе изпила само два пръста на дъното на бутилката, за да се ободри, сега главата й бе като от олово, както след истинска пиянска вечер. Помисли си за Ивет, която бе изпила трите четвърти на бутилката. В чантата й бяха останали по-малко от сто франка. Каквото щеше да става! Щеше да си хване такси! Купи си от една будка обедния вестник. Краката й бяха като от памук. Главата й наистина се пръскаше и това й припомни една случка. Само веднъж й се бе случвало да прекали с пиенето, когато бяха отишли заедно с Марсел на една вечеринка у семейство... Седна в кафене “Мазарен” и ето че на първата страница намери името, което се опиваше да си спомни: Опит за обир в дома на граф дьо Нийьол. У графа и малката графиня, разбира се! Наричаха я така, защото беше много хубава и страшно подвижна. Те бяха от онези, които се интересуват от всичко: спорт, изкуство, кино. Излизаха всяка вечер или пък приемаха гости в апартамента си на авеню “Йена”. Бяха ходили там двамата заедно с Марсел една вечер, когато бяха поканени най-малко триста души – журналисти, актриси, прочути лекари и адвокати. Беше истинско стълпотворение. – Погледни, имат най-хубавите картини на Реноар от розовия му период – й беше казал тогава Марсел … Но тя не успя да види нищо повече. Имаше прекалено много хора. И непрекъснато й слагаха чаша шампанско или уиски в ръката. В тази къща определено се пиеше здравата… Ето какво толкова се беше мъчила да си спомни през нощта: граф и графиня дьо Нийьол. Те не пропускаха нито един боксов мач, нито една филмова премиера, нито… Странен опит за обир, който замалко да завърши трагично, е извършен тази нощ в дома на граф и графиня дьо Нийьол, добре известни в парижкото светско общество, докато наблюдавали мач в залата “Виграм”. Една подробност, която стана известна впоследствие, ни кара да смятаме, че кражбата е била непредвидена, тъй като връщайки се у дома към два часа сутринта, графиня дьо Нийьол забелязала, че вечерта била загубила ключа от апартамента си, който бил в чантата й на излизане. А неизвестният мъж… Изведнъж по бузите на Жермен отново се появи лека руменина. …който проникнал в апартамента й с помощта на собствения й ключ, около единайсет без десет, е могъл да й го вземе единствено в залата “Ваграм”. Не е възможно този ключ да е бил откраднат умишлено от някой смел джебчия, тъй като чантата й се затваря с цип. Малката графиня, както я наричат всички в светското общество, си припомня, че тъкмо когато се била запътила към своето място в блъсканицата, по едно време извадила носната си кърпичка от чантата. Дали ключът е паднал точно в този момент? Във всеки случай онзи, който го е взел, много добре е знаел с кого си има работа и по какъв начин може да го използва. Именно този факт стеснява сферата на разследването. Така или иначе, към единайсет часа мъжът е проникнал в апартамента, смятайки, че там няма никого и така е трябвало да бъде. Обаче по някаква случайност господин Мартино, чичото на графиня дьо Нийьол, бил пристигнал същата вечер и се чувствал прекалено уморен, за да придружи домакините в залата “Ваграм”. Тъкмо бил заспал, когато чул някакъв трясък в големия хол на входа, където са окачени най-хубавите картини в целия дом. Понеже се уплашил, както може да се предположи, той взел револвер и… И думите, и буквите затанцуваха пред очите й. Въпреки силното й желание да разбере какъв е бил краят, Жермен беше принудена да препрочита по два-три пъти един и същи ред. През това време келнерът беше оставил върху масичката й чаша мандаринов ликьор. В хола няма никакво осветление, освен слабия лъч на електрическото джобно фенерче. Мъжът все още стои на един стол. Чичото влиза с револвера в ръка. Мъжът скача, хуква в тъмнината и го събаря с един юмрук. Както твърди господин Мартино, той стрелял, без самият да съзнава какво върши, под влияние на емоциите си. Имаме всички основания да смятаме, че куршумът случайно е попаднал в целта, тъй като били открити петна кръв по килима и дори по стълбището. Дали крадецът е сериозно ранен? Все още не е възможно да разберем това, обаче няма съмнение, че неговото арестуване е само въпрос на часове. Отгоре на всичко господин Мартино, който е възрастен човек, бил прекалено развълнуван, за да може да преследва крадеца с необходимата бързина. Вероятно става дума за крадец новак или аматьор. Основание за това ни дава фактът, че трясъкът, чут от чичото на Малката графиня, бил произведен от падането на една голяма Севърска ваза с едва ли не историческа стойност, която била твърде ценна, тъй като датирала от времето на Наполеон. Тази ваза стояла под една прелестна картина на Реноар в розово, “Къпещата се”, която крадецът аматьор изпуснал във вълнението си тъкмо в момента, когато я откачал от стената. Това стеснява полето на разследването. Но все пак в залата “Ваграм” са присъствали шест хиляди души… Тя изпи мандариновия си ликьор, без да си дава сметка за това, сгъна вестника на много дребно и го пъхна в чантата си. Защо, въпреки всичко, докато излизаше от кафенето, в очите й се четеше задоволство? Защото не бяха хванали Марсел, разбира се! Но също така, защото тя не беше сбъркала. Тази история с ключа… Та нали почти се беше досетила, благодарение на онова телефонно обаждане в десет и половина? Беше видял как Малката графиня изпуска ключа си. Той също се беше сетил за Реноар. Но най-голямо удоволствие изпитваше Жермен при мисълта, че беше проявил несръчност! Беше изпуснал картината върху Севърската ваза. Дали ръцете му са треперели? Във всеки случай, го е било страх. Държал се е като новак или като човек, който си казва: – Само още веднъж… Още един-едничък път! Тъй като е чувствал, че това вече не е за него и той вече не става за този вид занимания… – Глупак… – каза тя полугласно сред тълпата по големите булеварди. Да, милият глупак! Какво бе направил, след като се е озовал на улицата, ранен, с течаща от него кръв и само това е било достатъчно да го издаде? Затичал се е, за да се отдалечи от къщата. Добре. Може би е спрял да си почине в някой ъгъл. А после? – Дано само не е направил тази глупост, да вземе такси… Защото полицията щеше да разпитва всички шофьори на таксита. И сигурно вече са започнали. Колкото и да е бил притеснен, Марсел би трябвало да е по-хитър. – Ама че глупак! Как може, глупакът му с глупак, да не се върне веднага вкъщи. Тя щеше да се погрижи за раната му. Щеше да намери някой приятел, лекар, който и да било лекар дори, и щеше да го доведе, изисквайки от него да пази професионалната лекарска тайна. Те не могат да откажат такова нещо. Разбира се, той се е срамувал. – Всъщност, аз не съм подлец… Струваше й се, че, както си върви, му говори. Никога не е била толкова нежна с него. Щеше да е по-добре да започне по-рано всичко, да не го взема насериозно. Трябваше да разбере, че всички тези негови хитри усмивчици означават, че просто е едно лошо хлапе, което има нужда от нея, за да се измъкне от положението, в което беше затънал, след като бе излязъл от правия път. Беше просто един глупак!... Като всички онези хлапета, които идваха при баща й, които се правеха на смелчаци, а всъщност от страх им трепереха гащите. Господинът искал да я заведе на зимна ваканция и да я разхожда с лека кола! А тя изобщо не се бе възпротивила. Нима не можеше да му каже: – Ти си луд, моето момче… Ще направим това по-нататък… А дотогава си пиши статиите за бокс или ръгби… Разбира се, че не бе сгрешила, когато тази нощ й се бе сторило, че той я вика. Разбира се, той имаше нужда от нея! Само че не бе посмял да дойде да поиска помощта й. – Значи, господинът е прекалено горд… Милият голям глупак! И сега беше способен да направи някаква глупост. Не, не може да е останал на улицата под непрестанния дъжд, от единайсет без десет предната вечер. Но къде ли бе отишъл да го превържат? И сигурно се чудеше тя какво ли си мисли сега! Сигурно си я представя обляна в сълзи, мислейки си вече, че той я е излъгал и изоставил. Малкото глупаче… Именно затова сега тя не се отчайваше, именно затова, въпреки всичко, изпитваше нещо подобно на радост. Защото беше открила, че той е съвсем малък и има нужда от нея. В началото, тъкмо тя се беше страхувала. Беше се страхувала, че може да разбере коя е тя в действителност, че един ден може да узнае с какво се занимава баща й. Страхувала се бе, че не представлява нищо в сравнение с него… А се бе оказало, че именно той… Продължаваше да върви и да мисли. Опитваше се да не мисли полугласно, както беше свикнала. Всъщност трябваше спешно да се действа. Някой можеше да го е видял в залата “Ваграм” по петите на Малката графиня. Обаче вече от един час трябваше да е в редакцията. Тя влезе в друго кафене. Да става каквото ще. Поръча си още един мандаринов ликьор. И се обади по телефона. – Ало, госпожице, може ли да ме свържете с главния редактор? Обажда се госпожа Блан… Така никой нямаше да се безпокои. Не знаеше дали постъпва правилно, или не, но трябваше на всяка цена да се избегне да започнат да се безпокоят. – Ало? Господин Манш ли е?... Обажда се госпожа Блан… Съпругът ми ви моли да го извините… Когато се прибра вкъщи тази нощ, след като ви беше изпратил статията си, аз вече го очаквах у дома с една телеграма от една негова леля от провинцията, чийто съпруг току-що починал… Той тръгна с първия влак тази сутрин… Ще отсъства няколко дни… Сега тя се чувстваше силна. Особено за това, че след като се бе обадила по телефона, се беше сетила за Жул. Марсел бе идвал два пъти в Морсан заедно с него. Жул беше лекар. Беше взел дипломата си по медицина миналата година, но поради липсата на средства, за да се установи на лекарска практика, работеше като лаборант в голяма аптека на булевард “Севастопол”. Високо кокалесто момче, което имаше известна прилика с кон, с къдрава, руса като на ангел коса, която изобщо не се връзваше с останалата част от физиономията му. Трябваше да открие Жул. Дори не си спомняше фамилното му име. И никога не е знаела адреса му. Такси. Толкова по-зле за онези сто франка, които й бяха останали. А беше ги наченала, отгоре на всичко! – Извинете, господине. Бих искала да говоря с господин Жул… Онзи русият, който често работи в този отдел… – Сигурно имате предвид д-р Белоар? – Да, точно така… Един такъв русокос, с къдрава коса, с дълъг нос… Това отне доста време. Не искаха да й дадат адреса му. – Д-р Белоар не е идвал тази сутрин и не се е обаждал по телефона. Елате пак следобед. Може би тогава ще бъде тук. – На всяка цена трябва да го видя веднага. Аз съм братовчедка му. Току-що пристигнах в Париж, а пък той трябваше да ме посрещне на гарата. Сигурно сме се разминали… Уговорките продължиха, докато най-сетне й казаха: – Е, ако наистина сте негова братовчедка… – Кълна ви се… Моят баща и неговият… – Улица “Дьо Мон Сени”, номер 246… Значи беше най-горе, на върха на “Монмартър”… Близо до “Сакре Кьор”. Таксито струваше петнайсет франка. Дворът беше особен, почти като в селска ферма. В дъното му имаше малка едноетажна къща. Партерът беше зает от дърводелска работилница, а външната стълба беше направена от желязо. – Извинете, господин Белоар? – На първия етаж… Покатери се по стълбата и почука на стъклената врата, защото нямаше звънец. – Кой е? – извика непознат глас. Тя отговори непринудено: – Аз съм! Защото този номер винаги минаваше. И наистина, чуха се провлечени стъпки и конската физиономия се долепи до стъклото, а после се обърна към някого. Беше сигурна, че Жул говори на някого. Сърцето й заби силно. – Отворете… Беше облечен само в провиснали панталони и риза на голо. Беше небръснат. – Извинете ме. Не ви познах. На какво дължа тази чест?... – Къде е Марсел? Това не беше точно стая, а всичко друго, което може да ви дойде наум. Обширно помещение, нещо като ателие, подобно на това на дърводелеца долу, но беше разделено на две части с помощта на памучна завеса. Пред завесата вероятно беше така нареченият салон с две изтърбушени кресла, маса, стари книги и лампа. – Но… аз не знам… – Слушайте, Жул… Когато я бе разпознал през прозореца, беше се обърнал да говори с някого, нали така? Значи, зад завесата имаше някого. Още по-зле, ако беше жена. И нямаше никакво значение дали именно мандариновият ликьор беше причината за нейната увереност. Тя направи само три крачки. Нямаше нужда от повече. После повдигна завесата. Марсел беше там и я гледаше толкова уплашено, че тя щеше замалко да избухне в смях, макар че избухна в плач. И успя да каже само една дума: – Глупак!... Наистина се смееше през сълзи. Не смееше да го докосне, защото беше много блед. Гърдите му бяха превързани с огромен бинт. – Значи реши, че си много хитър, така ли? – Скъпа… – Глупак такъв… – Изслушай ме, скъпа… – Ами че аз не мога да понасям сняг… – Кълна ти се… – Освен това, веднага се прибираш вкъщи… – Той не ми дава… – Кой? – Жул… Жул беше останал навън, на стълбището, където зъзнеше сега без горна дреха. – Закълни ми се сега, че… – започна тя. – Няма смисъл… – Защо? – Вече го направих… – Признай си, че те е било страх… Той обърна лице към варосаната стена. – Признавам си… – Искам да ми се извиниш… – Извинявам ти се… – Кажи ми, че няма да започнеш отново и че ще те придружавам на всички боксови мачове… – Добре… – И ако намеря още веднъж малко прасенце без опашка в някой от джобовете ти… Чак тогава те започнаха сериозния си разговор. 28 ноември 1946 г.