Част първа Победа Тъмнината е щедра. Първият й дар е дарът на тайната: маски скриват истинските ни лица, забулени дълбоко в нас са истинските ни сърца. Но най-голямата тайна не е скриването на истинската ни същност, а че тъмнината прикрива от нас истинската същност на другите. Тъмнината ни предпазва от това, което не смеем да узнаем. Вторият й дар е утехата на илюзията: спокойствието на нежните сънища в прегръдката на нощта; красотата, която въображението придава на това, което би ни отблъснало веднага на ярката дневна светлина. Но най-голямата утеха е илюзията, че тъмнината е временно явление, че всяка нощ ражда нов ден. Истината е, че денят е преходен. Денят е илюзията. Третият й дар е самата светлина: дните се определят от нощите, които ги разделят, звездите се определят от безкрайната чернота, през която се носят, тъмнината обгръща светлината и я прави видима. Всяка победа на светлината всъщност е триумф на тъмнината. Първа глава Анакин и Оби Уан Канонадата на зенитните оръдия тътнеше от всички страни. Взривовете от зарядите на големите турболазерни оръдия разтърсваха изтребителя и заглушаваха барабаненето на шрапнелите по корпуса и рева на двигателите. Понякога взривовете избухваха толкова близо, че от силата им изтребителят се разклащаше така, че главата на Оби Уан отскачаше от облегалката на пилотското кресло. В такива моменти Оби Уан завиждаше на клонингите: те поне носеха шлемофони. – Арфор – извика той, – не можеш ли да направиш нещо? Разположеният в гнездото на лявото крило дроид изпиука и отговорът му прозвуча почти като човешко извинение. Оби Уан се намръщи. Арфор прекарваше твърде много време със странния дроид на Анакин и очевидно бе усвоил някои от лошите навици на Арту. Отпред избухнаха нови взривове. Той се присегна към Силата, търсейки безопасен проход през хаоса от шрапнели и съскащата паяжина от заредени частици. Само че безопасен проход нямаше. Оби Уан стисна зъби, заобиколи поредния взрив, който можеше да стопи бронята на изтребителя, все едно е презрял иторийски плод. Мразеше тази част от задълженията си. Просто ги мразеше. Пилотирането бе работа за дроиди. От говорителите на предавателя се чу пращене и след това се разнесе глас: – Никой дроид не би могъл да пилотира по-добре от теб, учителю. Увереността в този глас продължаваше да го изненадва. Спокойна увереност. Зрялост. Сякаш едва миналата седмица Анакин бе десетгодишно хлапе, което не спираше да го преследва с въпроси за различните стилове в дуелирането с лазерни мечове. – Извинявай – измърмори той и спусна рязко изтребителя, избягвайки на по-малко от метър заряда на турболазерно оръдие. – На глас ли си говорех? – Няма значение. Знам какво си мислиш. – Нима? – вдигна глава и видя точно над себе си изтребителя на ученика си, който летеше над него като огледално отражение – толкова близо, че ако не бе прозрачното бронирано покритие на илюминатора, двамата можеха да се здрависат. Оби Уан се усмихна. – Нова дарба от Силата, а? – Няма нищо общо със Силата, учителю. Просто опитът ми го казва – винаги това си мислиш. Оби Уан продължаваше да се надява, че някой ден ще долови отглас от наперения шеговит тон на Анакин, изчезнал безследно след случилото се на Джабим. Или може би още след Геоносис. Войната го бе заличила безследно. Но той не спираше да се опитва да предизвика истинска усмивка от ученика си. И Анакин се стремеше да не го разочарова. И двамата се опитваха да се преструват, че войната не ги е променила. – Аха – Оби Уан пусна щурвала и посочи напред, за да привлече вниманието на обърнатия с главата надолу Анакин. Право срещу тях една синкавобяла точица се разпадна на четири следи от йонни двигатели. – И какво според твоя опит трябва да направим срещу тези атакуващи изтребители? – Да се разделим – надясно! Оби Уан вече бе завъртял щурвала. Тъй като досега летяха огледално разположени един срещу друг, завоят надясно означаваше, че ще се устремят в противоположни посоки. Оръдията на вражеските изтребители забълваха огън. Екранът пред него заискри тревожно: два от управляваните от дроиди изтребители се бяха прицелили в него. Другите вероятно бяха поели след Анакин. – Анакин, “челюсти”! – Абсолютно същото си мислех. Те прелетяха край вражеските изтребители, които се спуснаха след тях със скорост, която би убила всяко живо същество. Маньовърът “челюсти” бе наречен така заради острите като бръснач челюсти на кашиуукския паяк касапин. Дроидите бързо ги настигаха, оръдията им не спираха да бълват огън, а двамата джедаи се гмуркаха в огледални тесни спирали, които се съединяваха от другата страна на огромен републикански кръстосвач. Подобен маньовър би бил истинско самоубийство за всеки обикновен пилот. Когато зърнеш срещу себе си своя партньор, който се движи почти със светлинна скорост, вече е твърде късно, за да реагираш. Но двамата джедаи не бяха обикновени пилоти. Силата направляваше стисналите щурвала ръце, изтребителите се извъртяха и се понесоха един върху друг толкова близо, че корпусите им почти се допираха. Вражеските изтребители бяха оборудвани с най-високия клас дроиди на Търговската федерация, но дори и техните електронни рефлекси бяха твърде бавни: един от преследвачите на Оби Уан се блъсна в един от преследвачите на Анакин и двата изтребителя изчезнаха в огнено кълбо. Ударната вълна от взрива разтърси изтребителя на Оби Уан и той завъртя щурвала, за да не се стовари в корпуса на кръстосвача. Още не бе успял да изправи курса, когато екранът отново засия тревожно. – О, прекрасно – измърмори той. Оцелелият преследвач на Анакин сега бе взел Оби Уан на мушка. – Защо винаги избират мен? – Страхотно! – обяви със задоволство Анакин. – Сега и двата са поели след теб. – Не бих казал, че е страхотно – Оби Уан завъртя щурвала, край него Космосът се обагри в червено от изстрелите. – Трябва да ги разделим! – Завий наляво – заповяда Анакин спокойно. – Насочи се към платформата на турболазерните оръдия. Оттам аз ще ги поема. – Лесно ти е да го кажеш – Оби Уан се носеше покрай огромния корпус на кръстосвача. От бронята на големия кораб хвърчаха отломки, разпръсвани от изстрелите на преследващите го изтребители. – Защо винаги аз съм примамката? – Спокойно, зад теб съм. Арту, прицели се. Оби Уан се промуши между тътнещите турболазерни оръдия, чийто откат разтърси изтребителя, но въпреки това край него продължаваха да просветват изстрелите на преследвачите. – Анакин, по петите ми са! – Право напред. Сега леко надясно, за да се прицеля. Сега! Оби Уан рязко подаде тяга на страничните двигатели и изтребителят зави надясно. Един от преследвачите му реши, че няма как да го последва, и се спусна в остър аксел, като по този начин попадна точно на мушката на Анакин. Изтребителят изчезна в облак свръхгорещ газ. – Добър изстрел, Арту – прегракналият смях на Анакин бе заглушен от тропота на лазерните заряди по лявото крило на изтребителя на Оби Уан. – Изчерпах целия си запас от номера... Оби Уан се измъкна изпод републиканския кръстосвач и изскочи пред извития корпус на един от бойните кораби на Търговската федерация. В пространството между тях се вихреше истинска върхушка от огъня на турболазерните оръдия. Някои от зарядите бяха големи колкото целият му изтребител и най-лекият досег щеше да го превърне в атоми. Оби Уан се гмурна право между двата кораба. Можеше да се осланя на Силата, а дроидът в изтребителя разчиташе само на електронните си рефлекси – които обаче реагираха със светлинна скорост. Вражеският изтребител не се отделяше от него, все едно го бе закачил на буксир. Когато Оби Уан завиеше наляво, а Анакин – надясно, дроидът се насочваше така, че пак да е между тях. Същото бе и с движението нагоре и надолу. Дроидът внимателно следеше ходовете на Анакин, тъй като електрическите му вериги някак бяха осъзнали, че докато оставаше между двамата джедаи, Анакин нямаше как да стреля, без да рискува да улучи учителя си. За сметка на това нищо не пречеше на стрелбата на дроида: Оби Уан едвам лавираше сред ураган от червени иглички. – Нищо чудно, че губим войната – измърмори той. – Те стават все по-умни. – Какво, учителю? Не те чух. Оби Уан изви изтребителя си към кръстосвача. – Насочвам се към палубата. – Добра идея. Трябва ми малко място за маневриране. Оръдейните изстрели се носеха по-близо. Говорителите в кабината на Оби Уан пращяха. – Завий надясно, Оби Уан! Не му позволявай да застане на една линия с теб! Арту, прицели се! Изтребителят на Оби Уан следваше извивките на корпуса на сепаратисткия кораб. От всички страни загърмяха зенитни оръдия. Той направи рязко премятане надясно и се озова в ремонтния канал, който преминаваше по продължение на целия корпус. Зенитните оръдия на кръстосвача нямаше как да се извъртят достатъчно, за да се прицелят, но преследвачът му не се отделяше от него. В другия край на канала се издигаше масивната носеща колона на мостика. Оби Уан се издигна рязко и се насочи право към извитата козирка на мостика, подаде тяга на двигателите и прелетя на по-малко от метър от илюминаторите, но преследвачът му отново го последва по петите. – Естествено – измърмори той. – Щеше да е твърде голям късмет, ако се бе разбил. Анакин, къде си? Елеронът на лявото му крило бе отнесен от пряко попадение. Все едно го бяха ранили в ръката. Той стисна здраво щурвала. Арфор изпищя пронизително. – Не се опитвай да го поправяш, Арфор – рече Оби Уан. – Аз просто го изключих. – На мушката ми е! – извика Анакин. – Стреляй! Оби Уан пренасочи цялата мощност на двигателя към работещото дясно крило и изтребителят се завъртя надясно. Изстрелът на Анакин взриви преследвача му. Оби Уан подаде обратна тяга, за да скрие изтребителя в относителната безопасност зад мостика на кръстосвача. Трябваше му малко време да си поеме дъх и да успокои бумтящото си сърце. – Благодаря, Анакин. Това беше... благодаря. – Не благодари на мен, Арту стреля. – Аха. Е, добре, ако искаш благодари на дроида си от мое име. Само че... – Какво, учителю? – Следващия път ти си примамката, Анакин!