Джакомо Казанова
Историята на моя живот

Историята на Джакомо Казанова де Сенгалт,
венецианец,
написана собственоръчно от самия него
в Дукс, Бохемия


Ne quicquam sapit qui sibi non sapit[1]
(Цицерон, писмо до Тиберий)
[1]Този, който не извлича полза от това, което знае, нищо не знае – бел. прев.


Предговор

Ще започна своето съчинение, като осведомя читателя, че за всичко добро или лошо, което съм сторил през своя живот, със сигурност винаги съм понасял заслуженото одобрение или неодобрение, признание или наказание и затова се смятам за свободен човек. Доктрините на стоиците и на разни други подобни сектанти, според които могъществото на съдбата е имагинерна небивалица, измислица или приумица на въображението, произтичат от атеизма. Аз самият обаче съм не просто монотеист, а християнин, чиято духовна сила произтича съответно от християнската философия, която никога и никому не е причинила зло.
Вярвам в съществуването на безсмъртния Бог, творец и господар на цялото битие. Никога съм се съмнявал в Него и затова в молитвите си винаги съм се уповавал на Неговото провидение в моменти на най-големи нещастия и беди и винаги съм намирал ответ на своите настойчиви прошения. Отчаянието убива; молитвата го прогонва. След молитва човек придобива увереност и сила и може да действа. Онзи, който знае какво означава Същество на Съществата, отблъсква и предотвратява нещастията и злата участ, които застрашават индивидите, уповаващи се на Неговото застъпничество, като на нещо, което е отвъд границите на човешкия ум и разум. В момента, в който започнем да размишляваме върху неразбираемостта на Божественото провидение, ние се оказваме заставени да Го боготворим. Нашето неведение става нашият единствен ресурс и само този, който витае в него, е истински щастлив. Следователно трябва да се молим на Бог и да вярваме, че сме получили неговата милост дори когато по всичко да изглежда точно обратното. А що се отнася до позата, която тялото трябва да заема, когато се обръщаме с нашите желания към Създателя, нека си припомним какво е казано в един стих на Петрарка:
Con le ginocchia della mente inchine[2]

[2]ит. Да коленичи твоят ум в поклон – бел. прев.

Човекът е свободен; но само в случай че вярва в това, защото, колкото по-голяма мощ приписва на Съдбата, толкова повече лишава себе си от тази мощ, която Бог му е дал, когато го е надарил с разум.
Разумът е само една малка частица от божествеността на Създателя. Ако го използваме, за да станем праведни и смирени, можем единствено да Го зарадваме – Него, който ни е надарил с този разум. Бог престава да бъде Бог само за онези, които са убедени, че неговото не-съществуване е възможно. Няма друго по-голямо наказание, на което да бъдат осъдени.
Макар човек да е свободен, не би трябвало да вярва, че наистина е свободен да върши когато и каквото си поиска. Той се превръща в роб в момента, в който решава да действа по подтика на страстите, желанията и инстинктите, които бушуват в него. Nisi paret imperat[3].  Този, който има силата да устои и да не направи дори и стъпка, докато страстите утихнат и спокойствието се възцари, е мъдър човек. Такива личности се срещнат изключително рядко.
[3]От ит. За да командваш, не трябва да се подчиняваш! – бел. прев.

Мислещият читател ще забележи, че целта ми при написването на тези мемоари не е била еднопланова и затова и единствената система, която съм приложил, ако изобщо мога да употребя термина система, се състои в това да се оставя на поривите на вятъра. Какви превратности и обрати има в това, колко освобождаваща е тази липса на метод! Нещастията ми, както и щастливите попадения са ме убедили, че както в материалните, така и в духовните измерения, доброто следва лошото, а лошото – доброто. Моите грехопадения и отклонения от правия път могат да насочат мислещия човек към различни пътища или да го научат на великото изкуство да препуска по ръба на пропастта, без да пада в нея! Човек трябва само да има кураж – защото сила без самоувереност е безполезна. Често ми се е случвало късметът да ме сполети в резултат на безразсъдни и дръзки постъпки, които по-скоро би трябвало да ме докарат до пъкъла; и макар и да съм се подигравал на самия себе си, винаги съм отдавал дължимата възхвала на Бога. Виждал съм също и обратното – смазващо, непреодолимо нещастие да възниква от поведение, вдъхновено от разума. И това ме е карало да изпитвам смирение, но съзнанието за собствената ми правота ми е давало сили лесно да го преодолявам.
Независимо от отличната морална основа и неизбежните плодове на божествените принципи, вкоренени в моето сърце, аз винаги, през целия си живот, съм се предавал на чувствата си. Извличах наслада от отклоненията от правия път и живеех постоянно в грях, без никаква друга утеха, освен ясното съзнанието за това, което правя. Поради тази причина се надявам, скъпи читателю, че далеч преди да намериш моята история за безсрамна, дръзка и самохвална сама по себе си, ще откриеш, че тя е написана в духа, който най-много подхожда на една цялостна изповед, макар че няма да намериш в стила на моята проза нито тон на разкаяние, нито на въздържане или на свенливост в описването на всички лудории. Това са щуротиите на младостта. Днес им се смея, както и сам ще видиш, и ако бъдеш така любезен, и ти ще се смееш заедно с мен.
Ще се смееш, когато научиш, че не съм се замислял дори за миг, когато съм мамил идиоти, шутове и мошеници, ако това ми е било необходимо. Колкото пък до лъжите с жените, трябва да кажа, че те не могат да се измерват със същия аршин, защото щом любовта има пръст в някоя работа, всеки един от двамата будалка другия. Глупаците, шутовете, идиотите са съвсем друга тема. Винаги съм изпитвал огромно удоволствие да си припомням онези, които са падали в капаните ми, защото тъпаците са безочливи и нагли и тяхната самонадеяност и арогантност са оскърбление за ума. Интелигентността бива отмъстена, когато измамим някой тъпак, а победата си струва затрудненията, защото той, тъпакът, е защитен като в броня и просто не знаем откъде да го подхванем, за да го ударим. Измамването на наглия глупак, накратко, е усилие, достойно за духовития и умен човек. Това, което още от рождение ми е внушило непреодолима ненавист към цялата тази пасмина, е обстоятелството, че аз самият се чувствам като тъпак в тяхната компания. Трябва обаче все пак да ги различаваме от тези, които наричаме просто глуповати, защото в действителност аз по-скоро обичам подобни хорица, чиято глупост се дължи единствено на липсата на подходящо възпитание. Откривал съм, че сред тях има и хора доста честни, които в основата на своето невежество носят своего рода интелигентност. Те са като очи, които щяха да бъдат много хубави, ако не бяха болни от катаракта.
Ако ти, скъпи читателю, проучиш добре това въведение, ще разгадаеш правилно и неговата цел. Написах го, защото искам да се запознаеш с мен, преди да почнеш да ме четеш. Само в кафенетата и в кръчмите се разговаря с непознати.
Написах моята история и със сигурност не един ще възнегодува срещу нея. Все пак, дали е мъдро от моя страна да я представям на публика, която познавам в най-лошата й светлина? Не. Знам, че това е глупаво. Но тъй като гледам да съм зает с нещо и искам да си доставя някакво развлечение, защо да се въздържам от подобно безразсъдство?
Expulit elleboro morbum, bilemque meraco.[4]

[4]От лат. Той прогонва болестите и злобата с чемерика – бел. прев.

Античните писатели ни поучават с наставнически тон: Ако не си направил неща, достойни за описване, то поне пиши неща, достойни да бъдат четени 4! Това правило е красиво като първокласен диамант, шлифован в Англия, но то не може да ми е от никаква полза, защото аз не пиша нито историята на някой известен човек, нито пък роман. Достоен или недостоен – моят сюжет е моят собствен живот. Живях го, без някога да съм си представял, че един ден ще искам да го опиша – може би това е от по-голям интерес, отколкото ако бях живял с намерението да пиша за него, като остарея и дори нещо повече – да го публикувам.
Днес, през 1797 година, на седемдесет и две години, когато вече мога да кажа vixi[5], макар все още да дишам, не мога да мисля за по-велико развлечение от това да забавлявам себе си с моите собствени приключения и да дам достойни и благородни основания за смях на добрата компания, която ме слуша – тази, която винаги ми е засвидетелствала своето приятелство и сред която съм живял. За да пиша добре, се нуждая единствено да си представя, че те ще ме четат: Quaecumque dixi, si placuerint, dictavit auditor[6]. Що се отнася до непознатите, които не мога да спра да прочетат моята история, доволен съм да знам, че не за тях съм я написал.
[5]От лат. Аз живях – бел. прев
[6]От лат. Ако това, което казвам, се нрави на слушателите, то нека кажат, че е така – бел. прев.

Като си припомням удоволствията, на които съм се наслаждавал, аз ги възкресявам и преживявам отново, но докато се смея над страданията, които съм понасял, не изпитвам прежната болка. Като частица от вселената, аз говоря на въздуха и си въобразявам, че давам отчет за моите афери, досущ като някой майор-дом пред господаря си преди своето пенсиониране. А колкото до бъдещето – като философ никога не ме е било грижа за него, тъй като съм наясно, че нищо не знам и нищо не мога да знам за това, което предстои; като християнин пък знам, че вярата трябва да се изпитва безпричинно, без аргументи и доводи и че най-чистата вяра се изживява в най-дълбока тишина. Знам, че съм съществувал и съм напълно сигурен в това, защото съм го почувствал; знам също и че няма да съществувам повече, когато спра да чувствам. Ако все пак се случи да чувствам и след смъртта си, тогава няма повече да питая и грам съмнение в нищо; дори ще изоблича в лъжа всеки, който дойде да ми разправя, че съм умрял.
Тъй като моята история трябва да започне с най-отдалечените събития, които паметта ми може да възстанови, ще поставя началото й в момента, в който бях на осем години и четири месеца. Преди това време, ако е вярно, че vivere cogitare est[7], то просто не съм живял, а съм вегетирал. Тъй като човешката мисловност съществува само въз основа на съпоставките, правени при изследване на взаимоотношенията, то тя не би могла да предхожда съществуването на паметта. Органът, който е най-характерен и определящ за човека, не се бе развил в главата ми, докато не навърших осем години и четири месеца; едва след този момент моята душа започна да възприема впечатления. Как нематериалната субстанция, която е nec tangere nec tangi [8], е в състояние да възприема впечатления, е нещо, което никой човек не е успял да обясни.

[7]От лат. Да живееш, значи да мислиш – бел. прев
[8]От лат. недокоснат и недокосващ, нещо, което не можеш да пипнеш и не може да те докосне – бел. прев.

Има една успокояваща философия, която в съответствие с религията твърди, че зависимостта на душата от чувствата и органите е абсолютно случайна, непредвидена и преходна и че тя, душата, ще бъде свободна и щастлива, когато смъртта на тялото разбие оковите на този тираничен властелин. Всичко това е много хубаво, но ако оставим настрана религията, едва ли е вярно. Тъй като не мога да бъда абсолютно сигурен в своето безсмъртие, преди да съм престанал да съществувам, то ще ми простите, че не припирам много да открия тази истина. Познание, заплатено с живота, ми се струва доста скъпичко! Докато чакам, ще моля Бога да ме уварди от всякакви неправедни действия и хора, като не допусне и аз самият да им причиня зло. Достатъчно е да се въздържам да им правя добро. Човек не трябва да храни змиите.
Трябва да кажа нещичко и за своя темперамент и за характера си. Онези от моите читатели, които ще проявят снизхождение, ще го направят не без участието на своята любезност и интелигентност. Имал съм последователно и четирите темперамента – флегматичен в детството, сангвиничен в младостта, после холеричен и най-сетне, напоследък – меланхоличен, което очевидно ще бъде моят жребий до самия ми край. Тъй като винаги съм съобразявал хранителните си навици с устройството на организма си, винаги съм се радвал на добро здраве. И тъй като знаех, че онова, което руши здравето, е или преяждането, или гладуването, затова и сам съм си бил доктор. При все това държа да отбележа, че намирам глада за много по-опасен. Преяждането може най-много да причини просто диария, докато гладът причинява смърт. Днес, когато вече съм стар, се нуждая от храна само един път дневно, независимо от великолепното състояние на моя стомах. Останалото си го наваксвам със сладкия сън, на който се радвам, и със спокойната лекота, с която излагам мислите си на хартия, без да изпитвам потребност да прибягвам до някакви парадокси или засукани един след друг софизми, които биха ме направили да изглеждам по-глупав от собствените си читатели, а трябва да се знае, че по никакъв начин не бих им дал фалшива монета, ако съм наясно, че действително е фалшива.
Сангвиничният ми темперамент ме направи много чувствителен към изкушенията на всички форми на насладата; винаги съм бил готов с радост и плам да скачам от едно удоволствие към следващото и остроумно да изобретявам нови форми на наслада. От това произтича наклонността ми да търся нови приятелства, както и лекотата, с която ги прекъсвам – но, разбира се, по обективни причини, а не просто от някакво вятърничаво непостоянство. Дефектите на темперамента не могат да бъдат коригирани, тъй като той е извън нашата власт. Характерът обаче е съвсем друго нещо. Сърцето и умът са неговите главни конструктивни елементи и темпераментът има твърде малко влияние върху тях. Оттук следва, че характерът зависи от възпитанието, ерго може да се коригира и реформира.
Оставям на другите да отсъдят дали моят характер е добър или лош; но какъвто и да е, може лесно да бъде разчетен на физиономията ми от някой, който е вещ в изкуството на физиогномиката. Само тук, по чертите на лицето, човешкият характер се вижда като на длан, защото това е неговата резиденция. Забелязваме, че хора, които нямат собствена физиономия, а те са мнозина, нямат и това, което наричаме характер. И като така, разнообразието от физиономии може да се окаже равно на разнообразието на характерите.
Признавайки, че през целия си живот съм действал повече под напора на чувствата, отколкото на разсъжденията, мога да направя заключението, че поведението ми се е определяло повече от моя характер, отколкото от моя интелект, след дълга война между тях, като в нея аз последователно съм откривал ту че имам твърде малко интелект в характера, ту – твърде малко характер в интелекта.
Но нека забравим всичко това, тъй като е вярно, че si brevis esse volo obscurus fio [9]. Вярвам, че без да ставам много нескромен, бих могъл да си присвоя следните думи на моя любим Вергилий:
Nec sum adeo informis: nuper me in litore vidi
Cum placidum ventis staret mare [10].

[9]От лат. Колкото по-кратък искам да бъда, толкова по-неразбираем ставам – бел. прев.
[10]Не съм много грозен;/Просто се видях във водата, когато морето бе спокойно – бел. прев.

Култивирането на удоволствието от сетивата бе мой принцип, моя главна грижа през целия ми живот; нищо, наистина нищо не бе по-важно за мен. Чувствайки, че съм роден за нежния пол, винаги съм го обичал и съм го оставял ме обича, колкото е било по силите ми. Освен това страстно обичах и хубавата храна, както и всички неща, които могат да предизвикат човешкото любопитство.
Имал съм приятели, които са се отнасяли добре с мен, и се радвам, че винаги съм бил способен да им дам доказателство за своята признателност. Имал съм също така и отявлени врагове, които са ме преследвали и които не съм унищожил просто защото не ми се е отдала възможност. Никога не бих им простил, ако не бях забравил злината, която са ми сторили. Човек, който забравя лошото, все още не го е простил. Да забравиш, не е като да простиш. Прошката произтича от героични сантименти в благородното сърце и от щедрия и великодушен дух, докато забравата е плод или на слаба памет, или на сладко безгрижие, което е приятел на нежната душа, или пък произтича от нуждата от спокойствие и мир. Защото омразата в крайна сметка убива нещастника, комуто се нрави да я подхранва.
Тези, който биха ме нарекли сетивен тип, ще сгрешат, защото силата на моите сетива никога не ме е отклонявала от моите задължения, когато изобщо съм имал такива. По същата причина никой никога не би могъл да нарече Омир пияница, макар че...: Laudibus arguitur vini vinosus Homerus [11]. 

[11]От лат. Омировата възхвала на виното доказва любовта му към него – бел. прев.

Винаги много съм обичал вкусните, пикантни блюда, като например макарони, приготвени от добър неаполитански готвач, olla podrida [12] от Нюфаундленд, мариновани дивечови меса, сирена, които достигат до съвършенство, когато тъничките същества, които ги обитават, започват да стават видими. Що се отнася до жените, винаги съм намирал, че тази, която обичам, мирише хубаво и колкото по-силно се поти, толкова по-сладко ми мирише.

[12]Желирана треска – бел. прев.

Какви покварени вкусове! И колко е срамно да си ги признаваш без изчервяване! Порицанията приятно ме гъделичкат и ме разсмиват. Благодарение на моите вулгарни вкусове съм достатъчно безсрамен, за да вярвам, че съм по-щастлив от останалите, преди всичко, защото съм убеден, че тези вкусове ме правят по-възприемчив и чувствителен към удоволствието. Щастлив е този, който може да го намери, без да навреди другиму; луд е този, който мисли, че Всевишният предпочита тъгата, болката и въздържанието, които му се предлагат в качеството на някакво жертвоприношение, и че Той одобрява единствено фанатиците, които търсят подобно страдание. Бог никога не би могъл да иска от своите рожби нещо друго освен да упражняват добродетелите, чиито семена Той е посадил в техните души – а всичко, което Той някога ни е давал, е било с една едничка цел – да ни направи щастливи: гордост, стремеж към похвала, надпревара, кураж и онази сила, която никоя тирания не може да ни отнеме: силата да се самоубиваме, когато – след правилна или неправилна преценка имаме нещастието да приемем самоубийството за свое преимущество. Това е най-великото доказателство за нашата морална свобода, която софистите така упорито отричат. Все пак, самоубийственият акт с право се отхвърля от самата природата като нещо гнусно и поради това, всички религии трябва да го забранят.
Веднъж един самозван атеист ми каза, че не бих могъл да се наричам философ, ако допускам съществуването на апокалипсиса [13]. 

[13]Откровението, разбулването. Достигането до пълната истина, „Апокалипсис“ или „Откровение“ в Новия завет – бел. прев.

Но ако можем да допуснем, че науката е способна да го постигне, защо тогава да го отказваме на религията? Та това е просто въпрос на форма. Духът говори на духа, а не в ухото. Принципите, законите, първопричините на всичко със сигурност са били разкрити на този, който ни ги е предал, чрез великия и върховен принцип, който съдържа всички тях накуп. Пчелата, която строи кошера си, лястовичката, която свива гнездото си, мравката, която копае своите тунели, паякът, който плете мрежите си, всички те никога не са правили и няма да направят нещо без някакво предшестващо, по-важно, и стоящо извън времето познание. Ние трябва или да вярваме, че това е така, или да допуснем, че материята може да мисли. Защо не, както би казал Лок [14], ако Бог иска именно това? Но не бихме дръзнали да отдадем същата чест на материята. Нека тогава да се задоволим с откровението, с разкриването, с апокалипсиса.

[14]Джон Лок, англ. философ, чиято теория е, че цялото познание произтича от сетивния опит, 1632-1704 г. – бел. прев.

Та въпросният велик философ, който, след изследването на природата вярваше, че може да претендира за победа чрез опознаването на Бога в нея, умря твърде скоропостижно. Да бе поживял малко повече, щеше да отиде много по-далеч, толкова далеч, че нямаше да има повече накъде да върви. Откривайки за себе си своя създател, Твореца, той повече нямаше да може да Го отрича: in eo movemur, et sumus [15]. Той щеше да открие Неговата непонятност, невъзможността да си го представиш или формулираш, но това ни най-малко нямаше да го обезпокои. Дали Бог, върховният принцип, първоначалото на всички принципи, който няма принцип, няма начало, някога е формулирал Себе си, ако, за да се формулира, се нуждае от това да познава собствения си принцип, собственото си начало и първопричина? О, блажено невежество! Спиноза, добродетелният Спиноза, умря преди да достигне до това незнание. Щеше да си умре като мъдрец, с правото да очаква награда за своите добродетели, стига да беше допуснал, че душата му е безсмъртна.

[15]От лат. Ние се движим и сме в Него – бел. прев.

Не е вярно, че е неуместно да се очаква награда за истинската добродетел и че това е компромис с нейната чистота. Дори напротив, точно обратното – очакването, надеждата крепят добродетелта, защото човек е твърде слаб, за да иска да е добродетелен само за едничкото свое удоволствие. Смятам, че историята на Амфиараус11, който vir bonus esse quam videri malebat [16], е просто измислица. Накратко, вярвам, че на света няма честен човек, който да не питае някакви очаквания и надежди; и сега ще ви разкажа за моите собствени.

[16]От лат. Предпочитал да бъде добър човек, отколкото да изглежда като добър човек – бел. прев.

Очаквам приятелство, уважение и признателност от моите читатели. Признателност, ако са успели да научат нещичко от тези мемоари и ако са изпитали удоволствие от тях. Уважение, ако, съдейки ме справедливо и безпристрастно, решат, че притежавам повече добродетели, отколкото пороци. И приятелство, ако сметнат, че съм достоен за това, заради честността и доверието, с които се оставям без дегизировка, такъв, какъвто съм в действителност, на тяхната присъда.
Те ще видят, че винаги съм обичал истината с такава страст, че често съм прибягвал до лъжа, за да я набия в нечия глава, която по-трудно увира за нейните прелести. Те няма да ме съдят строго, когато ме видят да изпразвам кесиите на приятелите си, за да задоволя своите прищевки, защото същите тези приятели лелееха напразни фантазии и като им давах надежда, че може да ги осъществят, аз се опитвах всъщност да ги извадя от заблуждението на техните илюзии и да ги спася от собствената им глупост. Мамех ги, за да станат по-мъдри и не смятам, че заслужавам упрек, защото не алчността ме е карала да правя всичко това. Парите, които те предназначаваха за придобиването на неща, които е невъзможно да бъдат придобити сами по себе си, аз използвах, за да плащам за своите собствени удоволствия. Щях да смятам себе си достоен за порицание, само ако днес бях богат! Но аз нямам нищо. Разпилях всичко на вятъра и това е моята утеха и моето оправдание. Тези пари бяха предназначени за налудничави идеи и планове; аз ги обърнах в полза на моите собствени безумия.
Ако съм съгрешил в стремежа си към наслада, допускам, че щях да бъда опечален, но не чак толкова, че да се разкая и да се откажа от писането на тези мемоари, защото нищо не може да ме спре да се забавлявам и да се смея над себе си. Проклета скука! Явно единствено поради недоглеждане изобретателите на адските мъки са забравили да я включат сред тях.
Признавам си все пак – не може да се каже, че съвсем не изпитвам страх от предполагаемо неодобрение от страна на моята аудитория. Тъй като тези опасения са естествени, не бих седнал да твърдя, че съм над тях. Също така не ми е присъщо да търся утеха в надеждата, че когато тези мемоари най-сетне се появят, аз вече няма да съм жив. Не мога да си представя без пристъп на ужас да поема каквото и да било задължение със смъртта си, която ненавиждам. Щастлив или нещастен, животът е единственото съкровище, което човек притежава и този, който не го обича, не е достоен за него. Някой може да предпочете честта – но само защото позорът е вгорчил живота му. И ако когато е принуден да избира, някой се самоубива, философията трябва да замълчи. О, смърт! Жесток закон на природата, който човешкият разум може само и единствено да отхвърля, защото ти си предназначена само да го разрушиш! Цицерон казва, че смъртта ни освобождава от нашите страдания. Но великият философ отбелязва само разходите, без да отчита приходите. Не помня дали когато е писал своите Tusculanae, неговата Тулиола вече е била мъртва12. Смъртта е чудовище, което гони погълнатия от спектакъла зрител от театъра, преди пиесата, която гледа с безкраен интерес, да е свършила. Това е предостатъчна причина да я мразим.
В тези мемоари няма да намерите всичките ми авантюри. Пропускам онези, които биха могли да засегнат хората, чието участие в тях ще ги представи в неприятна светлина. Независимо от това мнозина със сигурност ще ме помислят за доста недискретен на моменти – за което съжалявам. Ако случайно ме осени мъдрост преди да умра и все още има време, ще взема да изгоря всичко. В момента обаче нямам силата да го сторя.
Онези, които решат, че обрисувам своите любовни афери твърде детайлно, ще сгрешат, освен ако не ме намират за лош рисувач. Прося техните извинения все пак, ако моята стара душа е деградирала дотам, че да търси радост и наслада единствено в спомена. Целомъдреният читател ще прескочи всички тези сцени, които могат да го скандализират и в този предговор го съветвам да направи именно това. Толкова по-зле за този, който не го е прочел. За книгата предговорът е същото, което е афишът за пиесата. Той трябва да се чете.
Не съм написал тези мемоари за младите, които трябва да прекарват ранните си години в неведение, за да се опазят от падение, а за онези, които, след като са преживели твърде много, са придобили нещо като имунитет към съблазънта и които, поради това, че са живели твърде дълго в огъня, са се превърнали в саламандри13. 
Ако истинската добродетел е просто поведенчески навик, смея да твърдя, че истински добродетелни са онези щастливи хора, които практикуват тази добродетел, без да се налага да полагат никакви усилия. Те нямат и най-малка представа от нетолерантността. Именно за тях написах тези мемоари на френски. Написах ги на френски, а не на италиански, защото френският език е много по-популярен и се говори от много повече хора, отколкото моят роден език. Пуристите без съмнение ще открият някои типични обрати в структурата на фразата в моя стил, но ще бъдат прави да ме критикуват само ако това пречи да бъда ясно и правилно разбран. Гърците си харесват Теофрас, независимо от ересианския 14 му диалект, а римляните – Тит Ливий, въпреки неговия patavinity.15 Мисля, че ако се окажа интересен за моите читатели, ще мога да се надявам на подобно снизхождение. В действителност всички италианци харесват Алгароти, въпреки че неговият стил е изпълнен с галицизми [17].

[17]Фраза или дума с френски произход – бел. прев.

Няма полза от това, че от всички живи езици, които имат своето място в Републиката на книжнината, единствено френският не може да се обогатява за сметка на други езици поради строгата възбрана, наложена от неговите академични експерти. В същото време другите езици, всички до един – по-богати от него – са ограбили думите му и дори стила му, веднага щом са открили, че с тези дребни кражби могат да се поукрасят. Дори имам чувството, че специалистите, които са му наложили този пуристки закон, са се наговорили да го оставят в бедност. Те са заявили веднъж завинаги, че и най-незначителният чужд елемент може да го обезобрази и да му попречи да прояви максималната красота, която му е присъща. Подобно заключение може да бъде плод само на предразсъдъци. Цялата нация по времето на Люли [18] е преминала през същата порочна оценка за неговата музика, докато накрая Рамо [19] изважда всички от заблудите. Понастоящем, при управлението на републиканското правителство красноречивите оратори и учените писачи вече са убедили цяла Европа, че много скоро ще сътворят език с такава красота и мощ, какъвто светът досега не е виждал и чувал. В рамките на последните пет години наистина вече са налице около стотина нови думи, които могат направо да те сащисат със своите сладост, величественост и хармония. И какво по-красиво би могло да се изобрети в областта на езика от думи като ambulance, franciade16, monarchien и sanculottisme!? Да живее Републиката! Тялото не е в състояние да извърши толкова глупост самичко без участието на главата.

[18]Жан Батист Люли (1632-1687), французин от италиански произход, дворцов композитор на Луи ХІV – бел. прев.

[19]Жан-Филип Рамо (1683-1764), френски композитор – бел. прев.

Девизът, който аз издигам, ще обясни отклоненията и коментарите, които може би често правя за подвизите си от всякакъв сорт: nequiquam sapit qui sibi non sapit [20]. Поради същата причина винаги съм имал нужда да бъда хвален в добра компания:
Excitat auditor stadium,laudataque virtus
crescit, et immensum Gloria calcar habet.[21] 


[20]От лат. Този, който не извлича полза от това, което знае, на практика нищо не знае – бел. прев.
[21]От лат. Публиката стимулира старанието, похвалата увеличава умението, славата е мощен стимулант – бел. прев.

Бих бил доволен да изложа и следната внушителна аксиома: Nemo leditur nisi a siepso [22], ако не се страхувах, че ще шокирам огромен брой хора, които, щом нещо се обърка с тях, веднага почват да крещят  „Не съм аз виновен, вината не е моя!“ Да им оставим тази малка утеха, защото в противен случай ще намразят сами себе си; а от тази омраза току-виж възникнал някой самоубийствен план.

[22]Всеки сам си причинява собственото си нещастие – бел. прев.

Колкото до мен, винаги съм признавал, че аз самият съм главната причина за всичките беди, които са ме сполетявали. Така изпитвам удоволствието да бъда свой собствен ученик и съм принуден да обичам своя учител.