УВОД Балканският полуостров е връзката на Европа с Азия и Африка. Още от древни времена той е едно от най-оспорваните световни геостратегически кръстовища. Поради това защитата на държавността в този регион е свързана с чести войни. Държавите на Балканите участват в многобройни и тежки военни сблъсъци за независимост, за своя икономически и духовен напредък, както и за постигане на военнополитическо могъщество в цивилизования свят. Военната история на българите води началото си от техните държави – Велика Стара България (в Приазовието и Северен Кавказ), Дунавска България, Одриското тракийско царство, Велика Волжка България и държавното образувание Куберова България (в Померания и Метохия, а по-късно в Македония), както и от заварените древни тракийски племена и южни славяни от българската група. Ето защо без познаването и проследяването на военното минало на тези три общности – траки, българи и славяни, не е възможно да се вникне в произхода, същността и особеностите на средновековната и по-сетнешната военна история на българите. Траките са древно население по нашите земи, за което има сведения още в епоса на Омир за участието им като съюзници на Троя във войната й с ахейците (предгръцко население) през ХIII в. пр. Хр. По-късно за траките и за техните войни обстойни сведения дават известни историци като Херодот, Тукидид и Ксенофонт. Тракийските ни предци са отлични воини, които имат много добра подготовка, въоръжение и боен дух. Те воюват както помежду си, така и срещу множество противници, особено срещу персите, които нападат нееднократно Балканите. Като отблъскват тези нападения, траките спасяват люлката на европейската цивилизация в Югоизточна Европа. Траките са въвлечени и във военните походи на Александър Велики. Те подпомагат създаването на първата “световна империя”, разпростряла се върху три континента. Участват и в други войни, особено когато се противопоставят на вековните стремежи на Рим да ги включи в своята империя. През Ранното средновековие българите и славяните почти непрекъснато извършват нападения и нахлуват в балканските владения на Византийската империя. Това довежда до съществени промени в района. Стара Велика България издига ролята на българите като важен военнополитически фактор. Тази роля се засилва след създаването през втората половина на VII в. на Дунавското българско канство, оглавено от кан Аспарух. То допълнително изменя както облика, така и съотношението на военнополитическите сили в цяла Югоизточна Европа. Неговото изграждане определя нови насоки в развитието на Балканския полуостров. След IХ в. Дунавска България се превръща в реална велика сила. Тя се противопоставя с успех на Византия, Арабския халифат, Аварския каганат, Франкската империя, Латинската империя и Османската империя в опитите им да завладеят целия европейски, близкоизточен и африкански цивилизован свят и запазва значителна част от южните славяни от ромеизиране и асимилиране. Войската на Дунавска България изиграва решаваща роля за успешното противодействие срещу набезите и на хазари, узи, печенеги, татари и други племена, прииждащи от дълбините на Азия. Общо за защита на родната си земя, а до голяма степен и за опазване на проспериращата за времето си Европа, Дунавската Българска държава води повече от 100 войни. Българската войска, възглавявана от кан Тервел, осуетява опита на арабите да завладеят Югоизточна Европа. Цар Калоян пресича стремежа на Латинската империя и на Четвъртия кръстоносен поход да завладеят трайно Балканите и близките райони, като променя съотношението на силите в целия европейски и близкоизточен район. През VІІ–ХІV в. и Волжка България има значителни военни победи, които са разгледани систематично на основата на нови исторически извори и изследвания за първи път в представения том. Подобаващо място е отделено на военните победи на волжките владетели Алмас Селки, Челбир Велики и др. Докато османските завоеватели покоряват българите, народите от Средна Европа се обединяват и се подготвят в достатъчна степен, за да спрат пълзящия към сърцето на континента полумесец. Поради промяна в съотношението на силите, на два пъти българите са поставени пред изпитанието да загубят своята държавна независимост. Както през византийско, така и през османско владичество българите организират десетки въстания. Само по време на османското владичество те са над шестдесет. Въстанията, бунтовете, както и неколковековното хайдутство, допринасят за отслабването на османските завоеватели. Връх в освободителната борба е Априлското въстание от 1876 г., което чрез своя силен отзвук в Европа, Америка и дори в Азия поставя за разрешаване българския въпрос на дипломатическата маса. Макар и потушено, то предизвиква подкрепа на българската кауза от Европа и света и има решаваща роля за предизвикването на Руско-турската освободителна война и последвалото възстановяване на българската държава. Българското опълчение, взело участие във войната 1877–1878 г., проявява легендарен героизъм и военна зрелост. То поставя солидни основи на бъдещата българска армия. До извоюването на националната си свобода българите безспорно допринасят и за успеха на националноосвободителните революции на съседни и по-далечни народи - Сръбското въстание, Гръцката завера, Унгарската революция от 1848 г., Гарибалдийското движение, донесло свободата на Италия. Определен принос имат и в антиосманските войни, водени от Австрийската и Руската империя. Велики подвизи извършват българите по време на Сръбско-българската война 1885 г. Младата българска армия защитава Съединението и се прославя пред Европа и света. Илинденско-Преображенското въстание е нов етап от военната история на българите. То показва пред европейската и световната общественост волята на българите за освобождение. Епопеята на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е също време на военни успехи, съчетани с победи, но и с политически и дипломатически поражения, съпътствано с граждански сблъсъци. Те водят до крушение на националния идеал за обединение на българските земи. Между двете световни войни българската войска отново се възражда. Това води до обединение, макар и само за няколко години, на българските земи, постигнато от 1941 до 1944 г. Участието на българската войска във войната против хитлеристка Германия 1944–1945 г. и военните мисии на армията ни в края на ХХ и началото на ХХІ в. е нов етап в нейната военна история, който получи висока оценка у нас и по света. В дългата си военна история славният и непобедим в бран български войник си спечелва общоевропейска известност като носител на самобитно и винаги новаторско бойно майсторство, благодарение на което и до ден днешен няма българско знаме, паднало във вражески плен! За него, за непобедимия българския воин, е тази история! Вниманието на авторския колектив е съсредоточено главно върху възникването, развитието и постиженията на българските военни традиции. Трудът е научно изследване в популярно изложение на българската военна история в максимално възможния й обхват: комплектуването и структурата на Българската войска и тази на противниците й; подготовката за воденето на военни действия и резултатите от приложеното бойно майсторство. Тук са систематизирани и формите на военни действия, методите на воюване и постиженията в областта на стратегията, тактиката, оперативното изкуство и съставящите ги компоненти. Научният колектив от автори и редактори си е поставил творческата задача да обобщи постиженията на военната дейност на българите от древността до наши дни. За целта авторите са подбрали факти, исторически процеси и събития от областта на военната история, които очертават най-ярко предмета на изследването. Предлаганата военна история е предназначена за широка читателска аудитория. Тя не претендира, че след нейната поява ще се извърши “революция” в научните дирения и в интерпретацията на българския военнен летопис. Във всеки случай обаче трудът би трябвало да даде пълна представа за еволюцията на този дял от родната ни история. Ето защо текстът съзнателно е освободен от терми¬нологията, характерна за фундаменталните изследователски монографии, предназначени за тесен кръг специалисти. Авторите ще са доволни, ако след затварянето и на последната страница ценителят на военноисторическото четиво добие сравнително пълна представа за тази значима област от героичното ни минало. Главите, включени във “Военна история на българите от древността до наши дни”, са написани от д-р о.з. полк. Борис Чолпанов, доц. д-р о.р. полк. Димитър Зафиров, доц. д-р Емил Александров, доц. д-р Радослав Мишев, доц. д-р Калчо К. Калчев и ст.н.с. Людмил Петров.