ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА Имало едно време едно малко момиченце. То живеело в едно село. Било толкова красиво, че майка му направо се пръскала от радост и гордост. Още по-горда била баба му. Добрата стара жена поръчала да му ушият прекрасна червена шапчица и тя му отивала толкова много, че всички го наричали Червената шапчица. Един ден майката на момиченцето изпекла банички и му казала: - Иди да видиш как е баба ти, защото е болна. Занеси й банички и това гърненце с масло. Червената шапчица веднага тръгнала към баба си, която живеела в друго село. Докато вървяла през гората, срещнала Кумчо Вълчо, който много искал да я изяде, но не посмял, понеже наблизо имало дървари. Попитал я къде отива, и бедното дете, което въобще не знаело колко опасно е да спира и да разговоря с вълк, му отговорило: - Отивам при болната си баба. Нося й банички и гърненце с масло, които й изпраща майка ми. - А тя далече ли живее? – попитал вълкът. - О, да! – отвърнала Червената шапчица. – Чак оттатък мелницата, която виждате ей там долу, в първата къща, на края на селото. - Добре! – изръмжал вълкът. – Аз също мога да намина да видя как е. Ти върви по този път, а аз ще хвана ей онзи и ще видим кой от нас ще пристигне при баба ти пръв. Вълкът хукнал да бяга с всички сили по най-късия път, а малкото момиченце продължило по най-дългия. Често се спирало и радостно беряло лешници, тичало след пеперудите, късало цветя и редяло от тях красиви букетчета. Вълкът не тичал дълго. Скоро се озовал пред къщата на бабата и заблъскал по вратата: - Чук, чук! - Кой е там? – попитала бабата. - Аз съм твоята внучка, Червената шапчица – отговорил вълкът с преправен глас. – Нося ти банички и гърненце с масло, които ти изпраща майка ми. Добрата старица, която лежала в леглото си, защото наистина била малко болна, извикала: - Дръпни дръжката и резето ще се вдигне! Вълкът дръпнал дръжката и вратата се отворила. Той начаса се нахвърлил върху добрата старица и я глътнал на един залък, защото не бил ял нищо повече от три дни. После затворил вратата, излегнал се в леглото на бабата и зачакал. Не след дълго Червената шапчица почукала на вратата: - Чук, чук! - Кой е там? – попитал вълкът. Червената шапчица чула дебелия му глас, но помислила, че баба й е настинала, и отговорила: - Твоята внучка. Нося ти банички и гърненце с масло, които ти изпраща майка ми. Този път вълкът се постарал гласът му да прозвучи малко по-нежно и извикал: - Дръпни дръжката и резето ще се вдигне. Червената шапчица дръпнала дръжката и вратата се отворила. Като я видял, вълкът се скрил под завивките и й казал: - Остави баничките и гърненцето с масло на нощвите и ела да легнеш при мен. Момиченцето се съблякло и легнало в леглото, но много се учудило от вида на облечената с нощница баба. - Бабо! Колко са ти големи ръцете ! – възкликнало то. - Така е, но с тях мога да те прегръщам по-силно, момичето ми! - Но, бабо, колко са ти големи и краката! - Да, но те ми помагат да тичам по-бързо, детето ми! - О, бабо! Колко са ти големи ушите! - С тях те чувам по-ясно, детето ми. - Бабо! Колко големи са ти очите! - С тях те виждам по-добре, момичето ми. - Ах, бабо, но защо и зъбите ти са толкова големи! - За да те изям! Като изрекъл тези думи, лошият вълк се нахвърлил върху Червената шапчица и я изял. ПОУКА В таз приказка ний виждаме, че малките деца, най-вече малките момиченца, постъпват зле, като се спират и разговарят лекомислено със хора всякакви. О, никак не е странно, че изяжда ги вълкът. Аз казвам туй, що сторил е вълкът, но не едни и същи по външност и характер са всички вълци по света: едни са тихи, кротки, чак безшумни, те не говорят с жлъч и не изпадат в гняв, а винаги са нежни и съчувстват, любезни са и благосклонни са безкрай. Госпожиците те любезно съпровождат дори по уличките малки, тесни, изпращат ги охотно до дома, интимно хващат нежната ръка, но сметка хитра имат си, уви… Знай всеки, че в тез вълци, преливащи от сладост, най-често крият се коварство и опасност.