АКО ТРЯБВА ВЪВЕДЕНИЕ Някога писателят Стоян Михайловски дръзва да каже: “Има мъртъвци, които трябва да бъдат убити”. Жестоко звучи, нали? А е здравословно. “Защото е вредно народът да има фалшиви кумири” – пояснява големият ни сатирик. Съждението-метафора само по себе си е висок морален връх. Но и послание към всеки да търси докрай истината, когато потапя перото си в биографията на политически личности. Особено пък в тази на Тодор Живков. Което превръща творческите му усилия в некомфортно, дори рисково занимание. Просто защото се знае, че натрупаната апологетика е коварен капан. Такова занимание е много предизвикателно, но и премахването на огромната лавина от лелейни слова е също така трудно, както и разчистването на Авгиеви обори. И не съвсем безопасно. От друга страна, всичко у личността на Живков е непредвидимо. Изключително противоречив и неординарен, той постоянно е сменял поведението си, поради което не се намира барометър за предсказване на постъпките му. Пък и този “широко скроен” човек не се побира само в бяла или черна матрица. Особено що се отнася до механизма на неговата лична власт. Да не говорим за фактите от метежната му младост, които са сходни с тези на стотици младежи от неговата среда, но в този случай преправяни и възнасяни до възбог. А това дава обилна храна за появата на митове и анекдоти за житие-битието му, често противоположни едни на други. На принципа на махалото – от “осанна” до “разпни го”. При това техни автори са неговите съвременници и съратници, и смият той. Дали бързата смяна на отговорните постове след 1944 г. се дължи на негови изключителни качества, или на драматичния тогава недостиг на кадри за новата власт? Дали израстването му в политиката е някаква прокоба, или е личен шанс, поднесен му от сгъстеното със събития време? Историята едва ли ще даде еднозначен отговор. И друго: в каква степен Живков е продукт на системата и какво е личното му въздействие върху нея? При цялата й противоречивост с кои нови “прелести” я опложда, за да стане тя още по-непредвидима и отблъскваща? Задвижен от механизма на отечественофронтовската власт, в началото на 1945 г. той е изстрелян от новия репресивен апарат в структурите на политическата власт. От партиен функционер в миналото подполковникът от милицията се устремява към върха – неотклонно и последователно. Ако негови съратници изостават или са изхвърлени от движението още в началото, той, яхнал гребена на антикултовската вълна, триумфално изминава целия път. До края. Докато сам не се превръща в нова култова личност. И недотам шлифованият комунистически лидер, подпомаган от Москва и висшето партийно ръководство, приема отговорната роля на стратег на развития социализъм, чиито концепции се разминават с Марксовата идея, довеждайкия я до тоталитарната имитация. Тази възходяща предопределеност Живков дължи, разбира се, и на личностни качества. Силно пристрастен към властта, той неистово я иска, преследва и постига. Оседлава я здраво в железния самар от членове на партийния устав и от законови параграфи. Не допуска инакомислие, поради което нашенското дисидентство не можа да възпроизведе нищо повече (Един български Солженицин или Хавел, да речем). Като прагматичен политик той не поиска да разбере, че при реално съществуваща демокрация няма една-единствена права линия; не можа да види, че при баланса на различни тенденции в общественото развитие се налага най-добрата. Хитрите му ходове на партиен лидер и управник се долавят трудно, защото умело ги прикрива с трикове и маньоври по негов любим израз. Уж въздига Политбюро в ранг на колективен ум, а се изживява в пръв теоретик на марксизма-ленинизма и неговото приложение. Разграничава се от култа към личността, а сам възпроизвежда подобни модели. Като първи (или генерален) секретар на БКП и държавен глава си присвоява правото да казва последна дума по всичко в обществото и държавата. Дори целенасочено проправя пъртина към властта на семейна династия. Не може да му се отрече обаче залагането на експерименти в общественото развитие, привличането на можещи хора във властта, усета му за управленски новости. В края на властването си дори проявява свръхактивност в усъвършенстване на буксуващата система. Може би и това дава основание на американския политолог Збигнев Бжежински в книгата си "Големият провал" (1991) да постави България на последно място по степен на криза сред страните от Източния блок. В своето управление, така изкусно осигурявано от самата конституционно изградена система, Живков не се мотивира от лично забогатяване, а от тщеславие, от воля за престиж и от напъни за първенство в съвременността и историята. Като всеки елитарен политик и той превръща личната власт е наркотик, постоянен допинг. Човекът-нарцис не допуска и особено трудно приема да я сдаде доброволно. За него “жив”, изглежда, е най-близко до фразата “на власт”. През многогодишните ми усилия да създам тази книга – портрет на Т. Живков и неговото време – макар и в щрихи – разчиствах купища словесен баласт. Защото вярвах, че с отстраняване на мита ще се откроят и добрите страни у човека, политика и държавника, управлявал най-дълго следвоенна България и стоял на върха й повече от една трета на изминалото вече столетие. Авторът София, ноември 2004 г. 1. МЛАДОСТ, НАРИЧАНА БОРБА Автобиография Роден съм в 1911 г. в с. Правец, Ботевградско, в семейство на бедни селяни. През 1929 г. дойдох в София и постъпих на работа в Държавната печатница, в същото време следвах в средното графическо училище при Държавната печатница. През 1930 г. постъпих в комсомолската ядка при печатницата, като след известно време станах неин секретар. През 1932 г. преминах от комсомола в партията, в така наречения “Кофарджиев набор”. В същата година станах и секретар на партийната група и член на районния комитет на ІІ партиен район. Много от другарите, с които работих в печатницата, работят и до днес там и са членове на партията. Ще спомена само някои от тях: Стамен, Дончо, Йото. Като член на районния комитет работих с др угарите: Димитър Пауновски (секретар), Станка Даковска, Стамен Беремски. Към края на 1934 г. станах секретар на ІІІ партиен район и член на Окръжния комитет в София. През тези години – 1932–1935 – бях ръководител на оперативно бюро за ръководство на уличните акции. През март 1935 г. бях натоварен да ръководя ултралевичарска акция в София във връзка с публично полицейско събрание на ръководителя на “Обществената сила” Попзлатев, която не можеше да не пропадне. Поради това ултрасектантското ръководство на партията ме извади от състава на Софийския окръжен партиен комитет, но впоследствие бях отново издигнат на ръководна партийна работа. През този период работих със следните другари: Райко Дамянов, Георги Бакалов, Коста х. Кинов, Ивайло Виденов. През 1936 г. и първите месеци от 1937 г. бях трудовак. След уволнението постъпих наново в Държавната печатница. Станах секретар на партийната група и член на партийното ръководство на печатарите в София. През този период работих със следните другари: другарите от Държавната печатница Христо Мишев (Чаршията), Джоето. През 1938 г. за кратко време работих във ІІ партиен район като член на районния комитет. Впоследствие бях натоварен да завеждам читалищната работа в София. Основната ми работа през периода до 1940 г. беше сред печатарските работници. Работата ми през този период може да се провери от следните другари: Иван Димитров, Марин Въжаров, Мишо Мишев, Димитър Каменов, Делчо Чолаков. През 1941 г. станах секретар на Ючбунарския партиен район в София. Работих със следните другари: Вълка Горанова, Георги Ангелов, Григор Илиев, инж. Козаров. През 1941 г. станах член на Софийския областен комитет на партията, завеждащ извънградските райони (околийските партийни райони). В края на 1943 г. бях изпратен като член-делегат на Областния комитет в Ботевградско със задача да ръководя партизанското движение в този край. В 1944 г. през лятото влязох и в щаба като заместник-командир на Първа оперативна въстаническа зона. През този период работих със следните другари: Георги Чанков, Георги Цанков, д-р Герасимов, Добри Алексиев, Никола Дончев, Славчо Трънски. След 9 септември 1944 г. за кратко време бях на работа в милицията. В настоящия момент съм ІІ секретар на Софийския областен комитет на партията. Попадал съм няколко пъти в ръцете на полицията; през 1935 година по-сериозно, вероятно се дължеше на предателство от страна на провокатор. Държанието ми в полицията преценявам като добро. 17.ХІІ.1945 г. С боен поздрав: Т. Живков.