Карл Май Винету II Превод от немски Веселин Радков, 1981 г. Winnetou II I. СКАУТЪТ 1. КАРАБИНАТА „ХЕНРИ" Обстоятелствата ми наложиха да се разделя с Винету, защото той трябваше да преследва убиеца Сантър, но дори не подозирах, че ще изминат месеци, докато отново видя моя червенокож приятел и кръвен брат. Ние – Сам Хокинс, Дик Стоун, Уил Паркър и аз – стигнахме след продължителна и изморителна езда устието на южния приток на Ред Ривър, който Винету наричаше Рио Боксо де Начиточес. Тук очаквахме да заварим някого от апахите, но за съжаление тази надежда остана напразна. Вместо очаквания пратеник на уговореното място намерихме труповете на двамата търговци, които ни бяха дали сведения за селото на кайовите. По-късно научих, че ги е бил застрелял Сантър. Тъй като не открихме никакъв знак от апаха, не можехме да го последваме. Отправихме се към Арканзас, за да се доберем по най-краткия път до Сейнт Луис. Искрено съжалявах, че нямаше да се видя с приятеля си, но по никакъв начин не можех да променя нещата... След дълго пътуване една вечер се озовахме в Сейнт Луис. Първата ми работа беше да посетя моя стар познат господин Хенри. Когато прекрачих прага на работилницата му, той седеше до лампата край струга си и не чу, че вратата се отваря. - Добър вечер, господин Хенри! – поздравих аз, като че ли се бяхме разделили едва вчера. – Скоро ли ще е готова новата карабина? При тези думи седнах на края на струга, както често бях правил и преди. Старият Хенри скочи от стола, втренчи се в мен като замаян и след малко извика радостно: - Ти... ти... ти ли си? Ти си тук? Учителят... земе... земемерът? Дя... дя... дяволският Олд Шетърхенд?! После ме сграбчи в обятията си и така ме притисна към гърдите си, че дъхът ми секна. - Олд Шетърхенд? Откъде знаеш това име? – попитах, след като се поуспокоих. - Откъде ли? И питаш още? Навсякъде се говори за теб. Обесник такъв! Станал си уестман и половина! Господин Уайт, инженерът от съседната до вас група, пръв донесе новини за теб; трябва да ти кажа, че само те хвалеше. Но Винету ти създаде ореола. - Как така? - Просто ми разказа всичко, всичко! - Разказал ти е! Та нима Винету е бил тук? - Разбира се! - Но кога? - Преди три дни. Разказвал си му за мен, за мен и за стария мечкоубиец и като минавал през Сейнт Луис, не можел да не ми се обади. Описа ми всичко, което сте преживели и извършили. Знам за стария бизон, за гризли и така нататък! Дори си получил правата и властта на вожд! Хенри продължи доста време в този дух и аз на няколко пъти се опитах да го прекъсна, но напразно. Той не спираше да ме прегръща, радвайки се страшно много, че бе станал причина да замина за Дивия запад. Най-сетне успях да чуя какво му бе разказал Винету за преследването на Сантър. Престъпникът се бил движил с кануто толкова бързо, че успял да стигне до устието на южния приток едновременно с търговците, въпреки че те бяха напуснали селото на Тангуа много по-рано. Понеже бил принуден да се откаже от златото на Винету, се стремял на всяка цена да се сдобие с пари. Със стоките си търговците му дошли добре. Вероятно бил застрелял нищо неподозиращите хора от засада. После си плюл на петите заедно с мулетата им. Всичко това Винету бил разбрал от следите, които били останали на онова място. Убиецът се е бил нагърбил с нелека задача, защото не е проста работа да преведеш сам толкова товарни животни през прерията. Подобно нещо е свързано с големи трудности. Освен това е трябвало да бърза, защото е знаел, че го преследват. За нещастие на апаха няколко дни валял дъжд и всички следи били заличени, така че Винету не можел да се осланя на очите си, а разчитал само на предположения и изчисления. Вероятно било Сантър да посети някое от околните поселища, за да продаде заграбената плячка, и на апаха не му оставало нищо друго, освен да обиколи всички тези поселища едно след друго. Едва след няколко дни безплодно търсене отново попаднал на следите му във факторията[1] на Гейтър. Там Сантър бил продал всичко, купил хубав кон и се отправил по тогавашния път край Ред Ривър на Изток. Винету върнал придружаващите го апахи в родните им земи, защото само щели да му пречат, и продължил преследването сам. Имал достатъчно златни зърна, за да може да живее по-дълго време на Изток... От факторията вождът проследил дирите на Сантър в усилена езда чак до Сейнт Луис. От тук Сантър се бил отправил за Ню Орлиънс. Поради бързината, с която се е движел, Винету е пристигнал преди мен в Сейнт Луис. Бе заръчал на Хенри да ми каже да го последвам, ако желая, към Ню Орлиънс, но не ме съветвал да предприемам това пътуване поради нарастващата несигурност в Юга. Америка се намираше пред прага на Гражданската война[2]. Винету бе добавил още, че по-късно във всички случаи щял да остави известие при господин Хенри за мястото, където бих могъл да го намеря. [1]Търговско средище в колониални земи – бел. прев. [2]Гражданскатата война в САЩ (1861–1865) завършва с победа на Севера срещу Юга, в резултат на което се премахва робството – бел. прев. Какво трябваше да направя? Да чакам в Сейнт Луис? Не. Никой не можеше да каже кога щеше да пристигне известие от Винету. Да го последвам в Ню Орлиънс? Самият той не ме съветваше това. Като немец, който не споделя възгледите за робството на разбунтувалия се Юг, нямах намерение излишно да си навличам подозрението на робовладелците и да се излагам на усложнения, чийто изход бе непредвидим. Да се върна в моето отечество при родителите си, които се нуждаеха от подкрепа? Това беше може би най-разумното. Но... Бях живял с омайващия дъх на прерията, но не достатъчно дълго време, та да се наситя на прелестите й. Освен това бях млад и ме блазнеше мисълта да използвам придобитите в Дивия запад познания и умения. При това притежавах великолепна карабина и кон, който надлъж и нашир нямаше равен на себе си. Едва ми беше хрумнала тази мисъл – и решението бе вече взето. Хенри беше последният човек, който би се опитал да ме разубеди. Напротив, той посрещна плана ми с истинско въодушевление, доразви го до безкрайност, но в съответствие с призванието, което ми беше предопределил някога. Най-напред трябваше, разбира се, да уредя деловите си работи. Още рано на следващото утро аз, Хокинс, Стоун и Паркър се намерихме зад онази остъклена врата, където някога ме бяха изпитвали, без да разбера. Моят стар приятел Хенри не допусна да бъде лишен от удоволствието да дойде с нас. Имаше твърде много да разказваме, да докладваме и да обясняваме и се оказа, че нашата група е имала най-странните и опасни преживявания. Разбира се, аз бях единственият земемер, останал жив. Когато стигнахме до уреждането на паричните въпроси, Сам положи всички усилия да изкопчи специална премия за мен, ала напразно. Получихме парите веднага, но нито долар повече, въпреки че предадох всички чертежи и измервателни уреди. Признавам искрено, че оставих изготвените и спасени с толкова усилия карти и скици със смесеното чувство на яд и разочарование. Впрочем сумата, която получих, бе значителна за моя начин на живот. И така, отново се канех да се върна в Дивия запад. От учтивост и от привързаност попитах Детелиновия лист дали искат да ме придружат. Докато Паркър и Стоун приеха спокойно предложението ми, Сам опули широко очи и ме подхвана: - Ти нямаш работа на Запад, ако не се лъжа. - Аз пък мислех, че имам! - Вече стигнах до убеждението, че от теб и до края на живота ти няма да излезе никакъв... - Хайде, стига! – прекъснах го аз. – Признавам, че имам още много да уча, но вече не съм чак толкова непохватен, та да се премятам презглава като теб при кайовите. Това беше удар право в целта. Поне засега устата на Сам беше затворена. - Впрочем – продължих – нуждая се от материал за книгите, които смятам да напиша. Нали вече ви разказах за това! - Да, но няма да стигнеш до писането на книги, защото няма да се върнеш жив от Запада. - Охо! - Да, охо! – подигра ми се той. – Никой мъртвец не може да пише книги, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи! С тези думи ме остави засега на мира. През следващите дни имаше немалко подобни шеговити престрелки между двете страни, но накрая Сам се съгласи с мен. Тримата ми приятели дори заявиха, че са готови да ме придружат, ако изчакам времето да стане по-топло. Аз обаче не желаех да чакам толкова дълго и след осем дни се разделих най-сърдечно със спътниците си, които бях обикнал. Щяха да изминат години, докато се срещнем отново с тях, и то на съвсем друго място. Половината от сумата, която получих като възнаграждение за труда си, изпратих вкъщи, а по-голямата част от другата половина вложих в една банка като паричен резерв. С остатъка се отправих бодро на път към нови приключения. Използвах зимните месеци да изучавам говора на различни индиански племена, които бяха приятелски настроени към апахите. Иначе старателно избягвах срещи с други червенокожи. Поостанах по-дълго само при едно племе на команчите. С неговия вожд Тевуа-шохе (Огнена звезда) изпушихме дори калюмета на мира. През пролетта прехвърлих Скалистите планини и посетих града на мормоните[1] край Голямото солено езеро. Срещнах един самотен трапер и някои неясни и тайнствени намеци, които чух от него, ме подмамиха да отида още по на север, в езерния район на Йелоустоун, който днес посещават много хора, защото е обявен за национален парк. По онова време обаче тази местност беше съвсем неизвестна. Там, на север, заобиколен от великолепните природни чудеса, имах опасно приключение със сиу-оглаласите[2]. После отново прехвърлих Скалистите планини, при което Хататитла неведнъж ми спаси свободата и живота с бързината си. След това се насочих на юг – целта ми беше Рио Пекос. [1]Привърженици на религиозно протестантско течение в САЩ – бел. прев. [2]Войнствено племе, изиграло важна роля в поражението на генерал Къстър през 1876 година – бел. прев. В пуеблото на апахите ме посрещнаха с ликуване. За моя най-голяма радост Винету също бе там. Беше се върнал още преди няколко месеца след безплодното преследване на Сантър. След като бил гонил убиеца до Ню Орлиънс и от там обратно до Виксбърг, той изгубил следите му в бъркотията на Гражданската война. Сантър имал късмета да избяга. Прекарах четири седмици при апахите, след което обаче ме обзе неудържима носталгия по родината. Естествено, че Винету не се опита да ме задържа повече и ме придружи с двайсет апахи до Нъгит Тсил. Останахме там цял ден, за да почетем паметта на скъпите ни покойници. На следното утро се сбогувах с Винету, и то най-вероятно за по-дълго време. Оставих Хататитла на неговите грижи и отново яхнах предишния си жребец с червеникавия косъм, който се зарадва страшно много, когато ме усети пак на гърба си. Всичко, което бях преживял, бързо се бе разчуло надалеч, от което бях изненадан, когато се върнах в Сейнт Луис. Старият ми приятел Хенри забеляза учудването ми и каза по своя грубоват начин: - Чуден човек! За няколко месеца преживява повече, отколкото другите хора за няколко години, щастливо минава през всички опасности като куршум през вода, още като грийнхорн се мери с най-опитните хора на Запада, хич не се интересува от безмилостните закони на Дивия запад, уважавайки човека в противника си, а ето че сега е раззинал уста от смайване, понеже хората говорели за него. Казвам ти, че за това кратко време надмина по известност дори знаменития Олд Файерхенд[1]. Страшно се радвах да слушам такива неща за теб, защото аз ти посочих този път. И трябва да ти благодаря за това. Виж какво има тук! [1]Огнената ръка – бел. прев. Той отвори шкафа за пушки и извади от него... първата готова карабина „Хенри”! Обясни ми устройството и начина й на употреба, а после ме заведе на стрелбището си, където трябваше да изпитам това неповторимо оръжие. Останах направо възхитен от карабината, но отново му напомних, че използването на това скорострелно оръжие ще има пагубни последици за животните и хората в Запада. - Знам, знам – кимна Хенри. – Вече си ми говорил за това. Ще направя само няколко. Ето го първия екземпляр, подарявам ти го. Благодарение на теб моят стар мечкоубиец се прочу, затова ще бъде завинаги твой заедно с тази карабина. Струва ми се, че ще ти бъде много полезна отвъд Мисисипи. - Без съмнение! Но засега няма да ходя на Запад. - А къде? - Най-напред у дома, а после в Африка. - Аф... Аф... Аф...! – завика той, след което забрави да си затвори устата. – Ти с всичкия ли си? Да не искаш да останеш при негрите или хотентотите? - Нямам това намерение – засмях се аз, – но обещах да отида в Алжир. После ще попътувам из Сахара. - За да те изяде някой лъв или хипопотам! - Пфу! Хипопотамите не ядат хора и не живеят в пустинята. - Ами лъвовете! - И те не се срещат в Сахара. Хищниците се нуждаят от вода. - И аз знам, че не пият сироп! Но в Алжир говорят френски, нали? - Да. - А в пустинята? - Арабски. - Там вече си зле. - Не съм. Професорът, при когото учих арабски, е най-известният арабист в Германия. - Да те вземат мътните! Човек не може да ти намери слабо място! Но сега се сещам за нещо, което ще ти попречи да пътешестваш. Парите. - Имам малко. А в банката е по-голямата част от възнаграждението ми като земемер. - Тогава върви, върви, махай се в твоята Сахара! – извика той ядосан. – Не мога да разбера хората, които искат да ходят там! Има само пясък, нищо освен пясък и милиони пустинни бълхи! Тук можеш да си живееш много по-добре. Но между нас всичко е свършено, защото кой знае дали някога ще се видим. Той сновеше насам-натам с бързи големи крачки, като мърмореше ядосан и размахваше ръце. Но добродушието му скоро взе връх. Спря се пред мен и попита: - Можеш ли да използваш мечкоубиеца и в пустинята? - Да. - А карабината? - Тя ще ми е още по-необходима. - Тогава вземай и двете пушки и изчезвай! Омитай се и повече да не съм те видял тук! Иначе ще те изхвърля навън, ама че... ама че... глупаво пустинно магаре! Хенри ми тикна в ръцете двете пушки, отвори рязко вратата, избута ме навън и дръпна резето зад гърба ми. Такъв си беше той. Но когато излязох на улицата, вече беше подал глава от прозореца и ме попита приятелски: - Ще наминеш ли довечера за малко? - Разбира се! - Добре. Ще ти сготвя буламача, който обичаш за вечеря. А сега – да те няма! Тогава още нямах представа, колко голяма полза щях да имам от двете пушки в по-нататъшния си скитнически живот. Дължа им до голяма степен не само славата си на уестман, но и живота си. И когато край лагерните огньове между Мисисипи и Скалистите планини говореха за делата на Винету и Олд Шетърхенд, винаги ставаше дума не само за Сребърната карабина на Винету, но и за мечкоубиеца и карабината „Хенри” на неговия бял брат.