Четиридесет и трета глава

“Той ще каже на Акио, помисли си тя,  докато Нори я превеждаше припряно обратно към тайната стая. Казва му всичко. Акио ще разбере за котето. Или ще ме убие, или ще ме използват по някакъв начин срещу татко. Трябва да избягам; да, трябва да си отида вкъщи. Ще предупредя мама за Зенко и Хана. Трябва на всяка цена да се прибера”. 
 Но котето бе усетило ръката на своя господар върху главата си и сега не искаше да си ходи. А Мая копнееше, въпреки своето разумно решение, да изпита отново онези мигове, в които преминаваше между световете и разговаряше с призраци. Искаше да научи всичко, което те знаеха, да  разбере какво означава да умреш и да разбули тайните, които мъртвите крият от живите.
Седмици наред беше спала неспокойно, но щом се прибра в малката задушна стаичка, я връхлетя непреодолима отпадналост. Клепачите й натежаха; цялото й тяло я болеше от немощ. Без да каже нищо на Нори, тя легна на пода и незабавно потъна в дълбоката река на съня. 
Събуди я заповед, която сякаш я извлече изпод водата.
Ела при мен!
Бе най-тъмната част на нощта, въздухът бе неподвижен и влажен. Вратът и косите й бяха мокри от пот. Не искаше да усети тежката козина на котето, но неговият господар го викаше, трябваше да отиде при него.
Котето наостри уши и взе да върти глава. Мина лесно през вътрешните прегради и външните стени, озова се в двора в задната част на къщата, прекоси пространството пред работилницата, където пещите горяха цяла нощ. Всички бяха свикнали Хисао да е там рано сутрин, още преди зазоряване. Беше направил това място свое и никой не го безпокоеше. 
Той протегна ръка и котето отиде при него, сякаш копнееше за допира, за ласката му. Той потърка главата му, а котето го близна по бузата с грапавия си език. Никой от двамата не каза нищо, но между тях протичаше животинска нужда от обич, копнеж за близост, за докосване.
Доста по-късно Хисао каза:
– Покажи се в истинската си форма.
Мая осъзна, че е притисната до тялото на момчето, а ръката му е на врата й. Стори й се вълнуващо и в същото време отблъскващо. Тя се отскубна от прегръдката му. Не можеше да види изражението му в полумрака. Огънят пращеше, а от дима очите й се насълзиха. 
Той вдигна лампата, приближи я и се взря в лицето й. Тя сведе поглед, тъй като не искаше да го предизвиква. И двамата останаха безмълвни, сякаш никой от тях не искаше да се връща в човешкия свят на думите. 
Накрая Хисао попита:
– Защо идваш при мен като коте? 
– Убих едно с погледа на Кикута и неговият дух се всели в мен – отвърна тя. – Никой от Муто не знае как да се справи с него, но Таку ми помагаше да го овладея. 
– Аз съм неговият господар, но не знам нито защо, нито по какъв начин. Докато беше с мен, облекчи болката ми и успокои гласа на духа, за да мога да го чувам. Обичам котки, но баща ми уби една пред очите ми, защото я харесвах… ти не си тази котка, така ли? 
Тя поклати глава. 
– И все пак те харесвам – каза той. – При това сигурно много, защото непрестанно мисля за теб. Имам нужда от твоето присъствие. Обещай ми, че ще останеш при мен.
Той сложи лампата на пода и се опита да я придърпа към себе си, но тя се възпротиви. 
– Нали знаеш, че сме брат и сестра? – попита тя. 
Той се навъси. 
– Тя е твоя майка? Жената призрак? Ти затова ли можеш да я усетиш? 
– Не, нямаме обща майка, а общ баща.
Сега вече го виждаше по-ясно. Не приличаше на баща й, нито на тях двете с Мики, но блестящите му коси с лъскавината на птиче крило бяха като техните; кожата му имаше подобен цвят, с онзи меден оттенък, който се оказа такова изпитание за Каеде. Мая внезапно си спомни детството – чадъри за слънце, сенници и кремове за изсветляване на кожата; колко глупаво и лековато й се струваше всичко това сега.
– Твоят баща е Отори Такео, когото ние наричаме Кучето. – Той се изсмя с онзи презрителен смях, който тя ненавиждаше. Внезапно омразата й към него се възвърна и тя изпита негодувание към себе си за лекотата и готовността, с която котето му се подчиняваше. – Ние с баща ми ще го убием.  
Той се наведе вън от сиянието на лампата и измъкна една малка пушка. Светлината проблясваше по тъмната метална повърхност.
– Той е магьосник и от години никой не може да го доближи, но това оръжие е по-силно от магия. – Той се втренчи в нея и заяви с преднамерена жестокост: – Видя как очисти Муто Таку.
Мая не отговори, а се замисли откровено и без всякаква сантименталност за смъртта на Таку. Той беше убит в бой, беше загинал с достойна смърт, не беше предал никого; двамата със Сада бяха умрели заедно. В смъртта му нямаше нищо, което да я изпълва със съжаление. Хапливостта на Хисао не я засегна, нито я нарани. 
– Твоят баща е владетелят Отори – заяви тя. – Затова се опитах да те убия, за да не го убиеш ти. 
– Моят баща е Акио. – В гласа му прозвуча съмнение и гняв. 
– Акио се отнася с теб жестоко, насилва те и те лъже. Той не ти е баща. Дори не знаеш как се държи с децата си един истински баща. 
– Той ме обича – прошепна Хисао. – Крие го от всички, но знам, че е истина. И се нуждае от мен.
– Питай майка си – рече Мая. – Нали ти казах, че трябва да я изслушаш? Тя ще ти каже истината.
Последва ново продължително мълчание. Беше горещо – тя усещаше как по челото й бяха избили капчици пот. 
– Стани отново котка и ще я изслушам – каза той тъй тихо, че едва го чу. 
– Тя тук ли е? 
– Винаги е тук – отвърна Хисао. – Свързана е с мен с нишка, както и аз някога съм бил свързан с нея. Никога не ме оставя. Понякога мълчи. Тогава не е толкова зле. Но когато иска да говори… тогава ми прилошава. 
– Защото се опитваш да се съпротивляваш на света на духовете – рече Мая. – И с мен беше така. Когато котето искаше да се появи, а аз му се противопоставях, и на мен ми призляваше. 
Хисао каза:
– Никога не съм притежавал каквито и да било умения на Племето. Не съм като теб. Не мога да ставам невидим. Не мога да използвам свой фалшив образ. Дори когато наблюдавам тези неща, ми става зле. Но не и котето. С котето се чувствам добре, изпълнен със сила. 
Той изглежда не усещаше, че гласът му се бе променил и бе добил хипнотично свойство, изпълнен с молба, на която тя не можеше да устои. Усети как котето се протяга и свива в копнеж. Хисао притегли гъвкавото телце до себе си и прокара ръце по гъстата козина. 
– Стой  до мен – прошепна той и после вече каза по-силно: – Ще те изслушам, майко, готов съм да чуя каквото имаш да ми кажеш.
Пламъците на огъня  и лампата замъждукаха и затрепкаха, когато внезапно по пръстения под премина струя топъл, зловонен въздух, вдигна прах и затрака в капаците на прозорците. После лампата загоря по-ярко и освети жената дух, която се приближи, носейки се съвсем близко над земята. Момчето седеше без да помръдне; котето лежеше до него, с глава под дланта му и с немигащи златисти очи.
– Дете – изрече майката с треперещ глас. – Нека те почувствам, нека те прегърна. – Тънките й пръсти докоснаха челото му, погалиха косите му; той усети близостта й, а след това и едва-доловим натиск от прегръдката й.   
– Едно време те прегръщах така, докато беше още бебе.
– Спомням си – прошепна той.
– Непоносимо ми бе да те изоставя. Те ме накараха да погълна отрова – Котаро и Акио, който уж плака от любов към мен, макар че се подчини на Господаря, накара ме насила да погълна хапчетата и ме гледаше как умирам в агония на тяло и дух. Но те не можаха да ме задържат далеч от теб. Бях едва двайсетгодишна. Не исках да умирам. Акио ме уби, защото мразеше баща ти.
Ръцете му се заровиха в козината на котето и го накараха да оголи нокти. 
– Кой е баща ми? 
– Момичето е право. Тя е твоя сестра, а Такео твой баща. Аз го обичах. Наредиха ми да си легна с него, да те създам. Подчиних им се за всичко. Но не предвидиха, че ще се влюбя в него и че ти ще се родиш от една любов на такава сладостна необузданост, затова се опитаха да унищожат всички ни. Първо мен; сега ще използват теб да убиеш собствения си баща, след което ти също ще умреш. 
– Лъжеш! – възкликна той с пресъхнало гърло. 
– Аз съм мъртва – отвърна тя. – Само живите лъжат. 
– Мразил съм Кучето през целия си живот, сега  не мога да се променя.   
– Ти не знаеш ли кой си? Във всичките пет семейства на Племето не остана нито един, който би могъл да те разпознае. Ще ти кажа онова, което ми прошепна моят баща в мига на смъртта си. Ти си повелителят на призраците.

Много по-късно, след като се върна в стаята си и си легна, без да може да заспи, вперила поглед в мрака, който избледняваше бавно, за да се слее със зората, Мая преживя отново мига, в който чу духът да изрича онези думи – по гръбнака й бяха плъзнали смразяващи тръпки, козината й бе настръхнала. Ръката на Хисао бе стиснала врата й. Той не бе разбрал изцяло тяхното значение, но Мая си спомни думите на Таку – повелителят на призраците бе онзи, който преминава от единия свят в другия, шаманът, който има силата да утешава и да подбужда мъртвите. Не беше забравила гласовете на призраците, които се бяха скупчили около нея в нощта на Празника на мъртвите, на брега пред къщата на Акане; бе усетила мъката им заради тяхната насилствена и преждевременна смърт и тяхното искане за отмъщение. Те търсеха Хисао, техния господар, и тя, превъплътена в котето, му даваше власт над тях. Но как би могъл Хисао, това жестоко и извратено момче, да притежава такава сила? И как би я използвал Акио, ако я разкриеше?
Хисао се бе възпротивил, когато тя бе решила да си тръгне. Бе почувствала силата на нуждата му от нейното присъствие и я намираше за изкусителна и в същото време опасна. Но той изглежда не желаеше Акио да научи, все още не… Не  разбираше съвсем какви бяха истинските му чувства към този мъж, когото бе смятал за свой баща – смесица от любов и омраза, презрение и жал, и много страх.
Бе разпознала тези емоции, защото изпитваше същото към него.
Не можа да заспи и когато Нори й донесе ориз и супа за закуска, нямаше особен апетит. Очите на Нори бяха червени, все едно бе плакала. 
– Трябва да ядеш – рече й Нори. – И после да се приготвиш за път.
– За път? Къде отивам? 
– Владетелят Араи се връща в Кумамото. В Хофу цари смут. Муто Шизука жалее Таку в Дайфукуджи, хранена от птици.  – Нори трепереше. – Не бива да ти казвам това. Господарят ще го придружава заедно с Хисао. Ще вземат и теб, разбира се. – Очите й се напълниха със сълзи и тя ги попи с кърпения ръкав на робата си. – Хисао е достатъчно добре, за да пътува. Трябва да съм щастлива.
“Бъди благодарна, че ще бъде далеч от теб”, помисли си Мая.
– Шизука в Хофу ли е? – попита тя. 
– Отишла е там да погребе по-малкия си син и разправят, че си е загубила ума. Хората обвиняват владетеля Араи…че бил замесен в смъртта на Таку. Той е разгневен и се връща у дома, за да подготви армията си за война, преди владетелят Отори да се е върнал от Мияко.
– Какви глупости говориш! Нищо не разбираш от тези неща! – възкликна Мая, прикривайки тревогата си с гняв.
– Казвам ти го само защото помогна на Хисао – отвърна Нори. – От мен няма да чуеш нито дума повече. – Тя стисна устни, а на лицето й се изписаха обида и яд.
Мая взе купичката със супа и я пресуши, докато мислите й препускаха. Не трябваше да им позволи да я отведат в Кумамото. Знаеше, че  Сунаоми и Чикара – синовете на Зенко – са изпратени в Хаги като залог за предаността на техния баща, и че Зенко няма да се поколебае да я използва, за да упражни подобен натиск върху баща й. Хофу бе в Средната провинция и верен на Отори – тя познаваше града и пътя към дома. Кумамото бе далеч на запад и тя никога не бе ходила в него. Ако се озовеше там, нямаше да има възможност да избяга. 
– Кога тръгваме? – попита тя бавно. 
– Веднага щом господарят и Хисао се приготвят. Ще бъдете на път още преди пладне. Доколкото чух, владетелят Араи щял да прати стражи.  – Нори взе купичките. – Трябва да ги върна в кухнята. 
– Още не съм свършила. 
– Моя ли е вината, че ядеш толкова бавно? 
– И без друго не съм гладна. 
– До Кумамото е много път – рече Нори на излизане от стаята. 
Мая знаеше, че разполага с твърде малко време, за да вземе решение. Несъмнено щяха да я превозят скрита по някакъв начин, най-вероятно с вързани ръце. Тя би могла да надхитри стражите на Зенко, но никога нямаше да се измъкне от Акио. Макар че стаята бе съвсем малка, тя закрачи из нея. Ставаше все по-горещо, а бе гладна и уморена; докато ходеше без да мисли, изпадна в нещо като сън и видя Мики в уличката зад къщата. Стресна се и се разбуди. Беше напълно възможно – Шизука сигурно бе довела Мики със себе си; веднага щом са научили за смъртта на Таку, са дошли да я търсят. Мики беше отвън. Щяха да отидат заедно в Хаги; щяха да се приберат у дома. 
Тя не се спря да размисли поне още миг, а тутакси прие формата на котето и премина през стените. 
Една прислужница на верандата се опита да я тупне с метлата, докато я подминаваше; притича през двора, без да си прави труда да се крие, но щом стигна до външните зидове и премина покрай постройката на работилницата, усети присъствието на Хисао. 
Не бива да ме види, иначе никога няма да ме пусне.
Задните порти бяха отворени и откъм улицата отвъд дочу тропот на приближаващи коне. Погледна назад и видя как Хисао изтича от ковачницата с оръжие в ръка и трескаво взе да оглежда двора. Забеляза я и извика:
– Върни се! 
Тя почувства силата на заповедта и решимостта й отслабна. Котето чу своя господар – то никога нямаше да го изостави. Тя бе отвън, на улицата, но лапите на котето бяха станали твърде тежки. Хисао извика отново. Трябваше да се върне при него. 
С крайчеца на окото си Мая забеляза неясното блещукане на невидима фигура. С бързината на меч от другата страна на пътя долетя нещо, което се озова между котето и Хисао; то притежаваше неразрушима острота, която се вряза помежду им. 
– Мая! – чу тя вика на Мики. – Мая! – И в този миг Мая намери силите, които й бяха нужни, за да смени състоянието си. Мики, вече възвърнала очертанията си, застана до нея и я хвана за ръка. Хисао крещеше от портите, но гласът му беше просто глас на момче. Вече не й се налагаше да го слуша. 
Момичетата отново станаха невидими и когато стражите на владетеля Араи се появиха, излизайки в тръс иззад ъгъла, двете хукнаха, без някой да ги вижда, по тясната криволичеща уличка на пристанищния град.