Страшно е да си помисли човек какво може да се случи, ако се слеят в едно жаждата за мъст, умът, безпощадността, парите и знанието на тайни. Половин беда е, когато този, в когото това се е въплътило, гори от ненавист конкретно към някого, но ако ненавижда всички… ако информацията, която притежава, е държавна тайна, и то не фалшива, а действително истинска… ако са му известни секретните разработки на технологиите на забранени видове оръжия, ако знае къде е слабото място във веригата на засекретявания, но е готов във всеки момент да заработи като конвейер на масовата смърт…
Такъв човек може да се вземе за Господ Бог, на когото му е съдено да извърши Страшния съд над хората.

Мъжът, слаб, леко прегърбен, се събуди още преди да звънне будилникът. Нервно потри очите си, погледна през прозореца и се надигна тежко от леглото. Без да обуе пантофите си, с тътреща походка тръгна към банята. Водата зашуртя. Мъжът изплакна лицето си със студена вода, след което пусна горещата и започна да се бръсне. Макар че ръцете му леко треперeха, движенията му бяха точни и премерени. 
– Е, какво, Александър Михайлович – обърна се мъжът към изображението си в огледалото, – приличаш на дявол! В ковчега ги слагат по-красиви.
И наистина, от огледалото в него се взираше уморено бледо лице с жълтеникави тъмни кръгове под хлътналите очи. 
– Даа, а преди беше красив мъж! Какво направиха с теб мръсниците!
Намокри дланите си с вода и старателно приглади късо подстриганата си посивяла коса. След десетина минути мъжът излезе от банята по халат и се насочи към кухнята. Движенията му вече бяха станали по-уверени и по-точни. Като погледна гнусливо препълнения тежък кристален пепелник и останалите в пакета няколко цигари, с тежка въздишка изсипа фасовете в кофата за боклук. 
“Трябва да се откажеш от всички излишни неща – цигарите, силното кафе, алкохола. Трябва да се откажеш… Иначе съвсем ще загазиш, Александър Михайлович. Да, да, ще загазиш…” – мислеше си стопанинът на дома и жадно започна да пие сок. 
Когато изпразни високата чаша, мъжът сложи на печката чайника и седна в креслото. 
Кой можеше да си помисли, че така ще се подреди съдбата му! И той – Александър Михайлович Скобелев, полковник от ФСС, на чиято бърза и блестяща кариера завиждаха мнозина от колегите му, ще живурка сам, без работа и в малък, нищо и никакъв апартамент!
Полковник Скобелев беше затаил у себе си обида срещу целия свят, включително и срещу началството. Досега всичко вървеше добре. Ценяха го. Колко блестящи операции бяха проведени под неговото непосредствено ръководство! Избледняваха наградите, грамотите прашасваха… А причината за всичко това бяха две досадни грешки и два пропуска. И той – Скобелев – е вече никой! Сравниха го със земята, натикаха го в калта. Дори искаха да го лишат от званието му. 
Първите две седмици полковник Скобелев буквално не можеше да си намери място. Дори му се искаше да се самоубие. Но нещо го възпря. Той не можа да разбере що за чувство беше това, което не му позволи да дръпне спусъка на пистолета. Едва чак след месец или може би два Александър Михайлович Скобелев постепенно осъзна, че единствено чувството за мъст не му позволи да се самоубие. Той трябваше да отмъсти. Да отмъсти на всички, които незаслужено го обидиха, които го сравниха със земята. На тези, които го натикаха в калта. 
“Отмъщението ми ще бъде страшно. Всички ще се разтреперят, когато разберат какво им готвя. Те нищо не подозират и си мислят, че със Скобелев вече е свършено, че са се справили с него завинаги, че вече никога няма да мога да се изправя на крака. Какво от това, нищожни завистници, мислете си, надявайте се! Как ли ще се почувствате, когато се случи това, което съм намислил? Пребледнели и треперещи ще скачате от прозорците на разкошните си кабинети, ще се застрелвате, ще гълтате сънотворни в огромни дози. И тогава аз ще се надсмея над вас, така както вие ми се присмивахте! Мръсници! Нищожества! Решихте да се разправите с мен, с човек като Скобелев? Но това няма да ви се размине даром. Никому не позволявам да се гаври с мен и не ме вълнува какви постове заемате, с каква власт сте облечени, колко души ви охраняват и на какви кресла седят задниците ви. Не ме вълнува и колко звезди имате на пагоните. Всички ще бъдете нещастни и ще се давите във вашата жлъч. Ще съжалявате, че сте се родили!”
Такива мисли, разбира се, го изтощаваха и довеждаха до безсънни нощи. Но Александър Михайлович Скобелев като че ли беше от желязо. Мозъкът му работеше бързо и ясно, а организмът му напълно се справяше с тежестите на дългата и изморителна борба. Точно това беше необходимо за осъществяването на плана за отмъщение, съставен от полковника в оставка от ФСС. А той твърдо беше решил да се разправи със своите врагове.
 “Да, да, днес трябва да се срещнем. Трябва да поговоря с някого за това. Надявам се, че ще ми помогнат да реализирам плановете си. Омразата, обединена с парите, е гърмяща смес. Колко ли е часът?”
Скобелев присви очи и погледна циферблата на будилника, след което бързо отиде и изключи звъненето. Точно след пет минути будилникът трябваше да му съобщи, че е започнал новият ден и е време за ставане.
През целия си живот Александър Михайлович ставаше точно в шест часа. Будилника по-скоро използваше по навик. За двайсетте си години служба о.з. полковникът нито веднъж не се успа, нито веднъж не закъсня за работа. Събуждаше се неизменно по-рано от пронизителния звън.
“За какво ми е необходим будилник? – гледайки часовника, си помисли той. – Може да го изхвърля в кофата за смет – нека там си тиктака. Не, не бива. Ще ми трябва още. По стрелките му ще броя минутите и часовете, които съм отпуснал на моите врагове. Именно по твоите стрелки! – с трепереща длан Скобелев нежно погали хладния метал на корпуса и изпъкналото стъкло над циферблата. – Да, именно теб ще гледам и ще чувам изстрелите, когато моите врагове един по един започнат да си отиват от живота. Именно теб, стар и изпитан будилнико. С вяра и истина си ми служил двайсет години. Ти си железен, но аз съм по-здрав от теб. Още като лейтенант те купих, а сега…”
Полковникът в оставка си спомни колко пъти се е карал с жена си, когато тя е искала да изхвърли стария будилник. 
– Не – казваше є Александър Михайлович, – ти можеш да си купиш какъвто искаш часовник, но остави този будилник на мира. Той си е мой!
Скобелев се отнасяше към него с уважение, както и към наградите си, пазени в горното чекмедже на бюрото. За него будилникът беше нещо като талисман. “Докато той е цял, ще съм жив и аз” – мислеше си понякога Александър Михайлович.

Точно в два, благополучно избавил се от опашката след себе си, Александър Михайлович Скобелев влезе във входа на една съвсем обикновена сграда на проспект “Мир”. На третия етаж вече го чакаха. Апартамент като апартамент, най-обикновен, обзаведен със стандартни мебели. Двама бизнесмени бяха наели жилището за тайни срещи. На улицата дежуреха бодигардове. 
Александър Михайлович измери с поглед здравите момчета в сака от туид, с пистолети в джобовете и с малки радиостанции. 
“Е, какво пък, Баришев и Наумов са взели мерки за сигурност”.
Но и о.з. полковникът беше направил необходимото. Влизайки в магазин, той се откачи от един от упоритите сътрудници във ФСС – младичък лейтенант, който вървя след Скобелев цял час.
Като позвъни на вратата, Александър Михайлович застана така, че да го видят добре през шпионката. Вратата се отвори. 
– Кой идва! Какви гости! – зарадва се едър широкоплещест мъжага, протягайки за поздрав огромна длан. 
Александър Михайлович здраво стисна потната ръка и влезе в апартамента.
– Събличайте се и заповядайте. Ще ни погостувате – каза Пьотър Баришев. – Ние с Андрей вече ви очаквахме.
За разлика от своя приятел, Андрей Наумов беше невисок, почти с глава по-нисък от Скобелев и два пъти по-слаб от Пьотър Баришев. От цялата му външност се запомняха единствено грижливо поддържаните му тънки мустачки и малките очички. През цялото време пръстите му шаваха като че ли връзваха възелчета от невидими конци. Този навик на Андрей Наумов дразнеше Скобелев. Но какво да се прави – навикът е втора природа. Трябваше да се примири с това.
– Влезте, заповядайте.
– Благодаря.
Той си свали палтото, подаде го на Баришев и влезе в стаята. Ръкуването с Андрей Наумов беше малко нервно. Скобелев седна във фотьойла, а Баришев и Наумов се настаниха на дивана срещу него. На масичката пред тях имаше няколко бутилки с коняк, плодове, бонбони, а върху пластмасов поднос – множество чисти чаши. Веднага три от чашите бяха сервирани на масичката. 
– Коняк? Водка? Вино? – поглеждайки в очите Скобелев, попита Пьотър Баришев, като триеше огромните си длани в облегалките на дивана. 
– По-добре коняк. Навън е влажно и противно.
– Да, да, коняче. Андрюша, наливай! 
Андрей Наумов бързо напълни чашите и премести в средата на масата пепелника. 
– Не пуша – каза Александър Михайлович Скобелев и с неприязън погледна искрящия кристален масивен пепелник.
– Как не пушите? – изненада се Баришев.
– Ето така. От тази сутрин спрях цигарите. 	
– Ооо! – провлече Баришев. – Аз двайсет пъти ги спирах и толкова пъти отново пропушвах. – Той сложи пред себе си отворен пакет “Марлборо” и позлатена запалка “Зипо”.
– Казах – не пуша.
– Няма да ви насилвам – миролюбиво изрече Баришев, – но мисля, Александър Михайлович, че няма да имате нищо против, ако ние пушим? Знаете, че нервите ни не издържат.
– Все ми е едно.
– Няма ли да ви дразни димът?
– Отново излишно изкушение.
– Тогава – нито едното, нито другото – излъга Скобелев, макар че конвулсивно преглътна слюнката си, гледайки яркия пламък на запалката.
– Е, вижте там. Ако ви се прииска, моля, пушете.
– Не ми се ще – Скобелев стисна силно облегалките на фотьойла, от което кокалчетата на ставите му побеляха. – Аз чакам – добави той, като първо погледна в очите Баришев, а след това улови погледа и на Наумов.
– Сумата, която ни казахте, е космическа. Това ви казах още в самото начало.