Глава І
В която се разказва за мястото, където Оливър Туист се роди, и за обстоятелствата, които съпътстваха неговото раждане

В едно градче, чието име по много причини благоразумно ще се въздържа да назова и на което няма да дам и никакво измислено име, сред кръчмите и хановете имаше една сграда, която открай време съществува в почти всеки град, бил той малък или голям. Това беше сградата на приюта за бедни. В този приют, в ден и час, които няма да си давам труда да упоменавам, тъй като са без значение за читателя, се роди нов представител на човешкия род, чието име стои най-отпред на настоящата глава.
Дълго след като той бе въведен в този свят на мъки, скърби и тревоги от енорийския доктор, беше под сериозно съмнение дали ще оцелее, за да носи каквото и да било име. Съществуваше голяма вероятност тази биография да не се появи никога на бял свят или пък ако се бе появила, то щеше да се сведе до онези странички, които ни запознават с неизброимите достойнства на даден индивид и които представляват най-кратък, сбит и точен образец на човешката биография изобщо – жанр, съществуващ в литературата на всяка епоха и всяка страна.
Макар да не съм предразположен да поддържам тезата, че да се родиш в приют, е най-щастливото и достойно за завиждане събитие, което може да сполети дадено човешко същество, все пак точно в този конкретен момент мисля да кажа, че за Оливър Туист това беше наистина най-доброто, което можеше да му се случи. Оказа се доста трудно да убедят новороденото да се нагърби със задължението да диша – трудна дейност, но крайно необходима за нашето съществуване. За известно време то лежеше с отворена уста, бездиханно и безпомощно на малко дюшече от дреб, люшкайки се между този и онзи свят, като везните се накланяха по-скоро в полза на последния. Но ако през този кратък период Оливър беше заобиколен от грижовни баби, тревожни лели, опитни сестри и велемъдри доктори, той неизбежно и несъмнено щеше да бъде убит завчас. Но до него нямаше никой друг, освен една бедна старица, замаяна от необичайното количество погълната бира, и енорийския доктор, който изпълняваше задълженията си. Накрая Оливър пребори Природата. В резултат на това след няколко здрави напъна пое дъх, кихна и продължи да възвестява на обитателите на приюта факта за новия товар, с който се бе обременила енорията, с точно толкова гръмогласен плач, колкото основателно можеше да се очаква от мъжко отроче, което е било лишено от този толкова полезен атрибут – гласа, за дългия период от три минути и четвърт.
Щом Оливър даде това първо доказателство за свободната и правилна дейност на белите си дробове, парцаленият юрган, който небрежно беше метнат върху желязната кушетка, прошумоля. Бледото лице на една млада жена едва-едва се надигна от възглавницата и слаб, немощен гласец завалено произнесе думите: “Нека видя детето и да умра”.
Докторът стоеше с лице към огъня и топлеше дланите си на пламъка. При думите на младата жена той се приближи до леглото й и каза с тон, доста по-любезен от това, което можеше да се очаква от него:
– О, рано ви е още да говорите за умиране.
– Боже, опази, не! – прекъсна го старицата, като припряно пъхна в джоба си една зелена стъклена бутилка, чието съдържание бе опитала в ъгъла с очевидно задоволство. – Господ да я пази, да доживее до моите години, и да народи тринадесет деца като мен – всичките измрели, без тия двете, дето са с мен в приюта. Тогава ще й дойде умът в главата, дявол да го вземе! Мисли що е то да си майка, на това малкото агънце тук, ей го на!
Очевидно тази утешителна перспектива за майчинството не постигна желания резултат. Болната поклати глава и протегна ръце към детето.
Докторът й го подаде. Бледите й устни положиха горестна целувка на челото му. Тя прокара ръце по лицето си, огледа се трескаво, потръпна, падна назад и умря. Те започнаха да разтриват гърдите, ръцете и слепоочията й, но напразно. Животът я бе напуснал.
– Всичко свърши, мисис Тингами! – каза накрая докторът.
– Ах, бедната душичка! – каза жената и извади корковата тапа от зелената бутилка, която беше паднала на възглавницата, докато вдигаше детето. – Бедната душичка!
– Не е нужно да ме викате, ако детето плаче, сестро дойке – каза докторът, докато бавно и педантично изпъваше ръкавиците на ръцете си. – Много е вероятно да е неспокойно. Ако е така, дайте му малко овесена каша.
Той сложи шапката си, поспря до леглото и добави:
– Беше хубавко момиче. Откъде дойде?
– Докараха я тук снощи – отговори старата жена, – по нареждане на църковния надзирател*. Намерили я просната на улицата. Явно е извървяла бая път, защото обувките й бяха целите изпокъсани, но откъде идваше и къде отиваше, никой не знае.

*Църковният надзирател бил специално назначен към църквата служител, който се грижел за проблемите на бедните – бел. прев.

Фелдшерът се протегна над тялото и вдигна лявата ръка.
– Старата позната история – каза той, поклащайки глава, – няма венчална халка. Ех! Лека нощ.
Медицинското светило отиде да вечеря, а жената, след като още веднъж се обслужи със зелената бутилка, седна на един нисък стол пред огнището и започна да облича бебето.
Какъв великолепен пример за ролята на облеклото се оказа младият Оливър Туист! Загърнат в одеялото, което до този момент бе представлявало единствената му обвивка, той би могъл да бъде взет както за потомък на благородник, така и за дете на просяк – трудно би било и за най-надменния страничен наблюдател да разпознае истинското му положение в обществото. Но повит в старите бархетни пелени, които бяха пожълтели на тази служба, все едно му бяха сложили етикет и веднага си дойде на мястото – енорийско дете, сираче от приюта, прост, полугладен черноработник, обречен да получава шамари и юмруци в своя път през света – презиран от всички, от никого непожален.
Оливър заплака юнашки. Ако знаеше, че е сираче, оставено на милостта на църковните настоятели и епитропи, сигурно щеше да реве още по-силно.