БЕЗ ДОМ Хектор Мало Превод от френски Гергана Иванова На Люси Мало Докато пишех тази книга, постоянно мислех за теб, мое дете, и името ти постоянно бе на устните ми. Люси ще почувства ли това? Това интересно ли ще е на Люси? Винаги Люси. Името ти, произнасяно толкова често, трябва да стои в началото на тези страници, чиято съдба не ми е известна. Но каквато и да е тя, те ще ми доставят удоволствие, по-голямо от какъвто и да било успех – удоволствието при мисълта, че ти можеш да ги прочетеш, и радостта, че мога да ти ги поднеса. На село Аз съм намерено дете. Но до осемгодишната си възраст мислех, че като всички други деца и аз имам майка, тъй като когато плачех, имаше една жена, която така нежно ме прегръщаше и ме люлееше, че сълзите ми спираха да текат. Никога не си лягах, без една жена да ме целуне и когато декември навяваше сняг по прозорците, тя взимаше с две ръце краката ми и стоеше така, за да ме топли, пеейки ми песен, от която в паметта ми все още изникват мелодия и няколко думи. Когато пасях нашата крава по тревистите пътеки или в гората и изведнъж завалеше пороен дъжд, тя дотичваше при мен и грижливо завиваше главата и раменете ми с вълнената си пола. А и когато се скарах с някой от другарите ми, аз й изливах мъката си и тя винаги намираше добри думи, с които да ме утеши и да ме подкрепи. Поради всичко това и поради още много други неща – начинът, по който ми говореше; начинът, по който ме гледаше, милваше; нежността, с която ме мъмреше – аз си мислех, че тя ми е майка. Ето как разбрах, че тя ми е само дойка. Моето село, или по-точно казано селото, където съм отгледан, тъй като аз нямам мое село – място, където да съм се родил, така както нямам майка и баща, – се казва Шаванон. То е едно от най-бедните села в централната част на Франция. Тази бедност не се дължи на равнодушието и мързела на жителите му, а на самото му разположение в не особено плодотворна област. Почвата не е богата и за да се произведе добра реколта, са необходими торове и обогатяващи вещества, каквито тук липсват. Ето защо се срещат (поне през времето, за което аз говоря) малко обработени ниви. За сметка на това навсякъде има огромни тревни площи, където растат само изтравниче и жълтуга. Там, където свършват тревите, започва пустош. И там по издигнатите части бурните ветрове изсушават малкото дръвчета, чиито оплетени и огънати клони стърчат тук-там. За да се намерят хубави дървета, трябва да се слезе от тези височини по поречието на реките, където на тесните поляни растат големи кестени и дъбове. Точно там, в една такава долчинка край едно поточе, чиито бързи води се вливат в един от притоците на Лоара, се издига къщата, в която съм прекарал първите си години. До осемгодишна възраст не бях виждал мъж в тази къща. Майка ми не бе вдовица, но съпругът й, който бе каменоделец, като много други мъже в тази област, работеше в Париж и не се бе връщал тук, откакто бях навършил възраст, в която да виждам и разбирам това, което ме заобикаля. Само от време на време изпращаше вести по някой негов приятел, който се връщаше в селото. – Госпожо Барберен, съпругът ви е добре. Възложи ми да ви предам, че работата върви много добре и да ви предам тези пари. Искате ли да ги преброите? И това бе всичко. Мама Барберен се задоволяваше с тези новини. Мъжът й бе здрав, работата му вървеше, печелеше. Не бива да се смята, че е в лоши отношения с жена си, поради факта, че бе останал в Париж толкова дълго време. Това отсъствие ни най-малко не се дължеше на неразбирателство. Той живееше в Париж, защото работата го задържаше там, това е. Когато остарееше, той щеше да се върне при старата си жена и с парите, които са събрали, щяха да живеят спокойно през времето, когато възрастта щеше да е отнела силата и здравето им. В един ноемврийски ден на здрачаване пред нашата врата спря един мъж, когото не познавах. Бях застанал на прага и развързвах един сноп дърва. Без да бута вратата, но като се повдигна и ме погледна, мъжът ме попита, дали това не е домът на госпожа Барберен. Казах му да влезе. Той бутна вратата, която изскърца, и с бавни крачки се отправи към къщата. Никога не бях виждал толкова окалян мъж. Цели буци кал, някои още мокри, а други вече изсъхнали, го покриваха от главата до петите и като го гледаше човек, си личеше, че отдавна върви по черните пътища. При шума от гласовете ни мама Барберен дотича и точно когато стъпи на прага, се озова лице в лице с него. – Нося вести от Париж – каза той. Това бяха прости думи, които често бяхме чували, но тонът, с който бяха произнесени, не приличаше по нищо на тона, с който ни съобщаваха: “Вашият съпруг е добре, работата върви.” – О, Боже! – извика мама Барберен, като плесна с ръце. – Нещо лошо се е случило с Жером! – Ами, да, но не бива да се поболявате от страх. Съпругът ви бе ранен, ето каква е истината. Ала не е мъртъв. Но може би ще остане сакат. Засега е в болницата. Аз лежах на съседното легло и тъй като се прибирах, той ме помоли да ви съобщя това. Не мога да остана повече, тъй като имам да извървя още три левги[*], а се смрачава бързо. Мама Барберен, която искаше да разбере още подробности, помоли мъжа да остане за вечеря. Пътищата били лоши и се говорело, че в гората са се появили вълци, така че по-добре било да си тръгне на следващия ден сутринта. Той седна до камината и докато се хранеше, ни разказа как се е случило нещастието: Барберен бил наполовина смазан от скелетата, които се срутили, и тъй като били доказали, че той не е трябвало да се намира там, когато е бил ранен, предприемачът отказвал да му плати каквото и да било обезщетение. – Няма късмет горкият Барберен – каза той, – няма късмет. Някои хитреци биха открили в това начин да получат цяло състояние, но вашият мъж няма да получи нищо. И докато си сушеше крачолите на панталона, които се втвърдяваха с калта по тях, той с искрена мъка повтаряше: “няма късмет”, което показваше, че той, от своя страна, доброволно би се осакатил, за да получи пари за това. – Но все пак – завърши той разказа си, – аз го посъветвах да заведе дело срещу предприемача. – Много пари трябват за дело. – Да, но ако спечелите... Мама Барберен искаше да отиде в Париж, но пътуването дотам бе ужасно дълго и скъпо. На другия ден сутринта ние слязохме в селото, за да се посъветваме със свещеника. Той не желаеше да тя да замине, без да се знае със сигурност дали би могла да помогне на съпруга си. Той писа до свещеника на болницата, където лежеше Барберен, и след няколко дни получи отговор, който гласеше, че мама Барберен не трябва да заминава, а да изпрати пари на съпруга си, защото той щял да заведе дело срещу предприемача. Минаваха дни и седмици и от време на време пристигаха писма, в които все се искаха пари. В последното, по-настоятелно от всички, се казваше, че ако няма повече пари, трябва да се продаде кравата, за да се намерят. Само тези, които са живели на село със селяните, знаят колко мъка и отчаяние се съдържат в думите “да се продаде кравата”. За естественика кравата е преживно животно. За този, който се разхожда, кравата е животно, което пасва добре на пейзажа, когато вдигне черната си, покрита с роса, муцуна над тревата. За градското дете тя е източник на мляко с кафе и на крем сирене. Но за селянина тя е нещо много повече. Колкото и беден да е, колкото и многолюдно да е семейството му, той е сигурен, че няма да умре от глад, щом има крава в обора му. С оглавник или с проста връвчица на рогата детето разхожда кравата по тревистите пътеки, там където тревата не е ничия, а вечер цялото семейство има масло в супата и мляко за картофите. Бащата и майката, децата... малки и големи се изхранват от кравата. Мама Барберен и аз също се изхранвахме с нашата, а аз до този момент почти никога не бях ял месо. Тя не само ни хранеше, но беше също и наш другар, наша приятелка, тъй като не бива да се смята, че кравата е глупаво животно. Напротив, тя е много интелигентна и има много по-развити духовни качества, отколкото биха били придобити с обучение. Ние я галехме, говорехме си с нея, тя ни разбираше и от своя страна с големите си кръгли и кротки очи ни помагаше да разберем какво иска или чувства. Накратко, ние си я обичахме и тя ни обичаше. При все това трябваше да се разделим с нея, защото само благодарение на “продаването на кравата” можехме да задоволим искането на Барберен. Дойде един търговец вкъщи и след като добре огледа Червенушка, след като дълго я опипва, като поклащаше недоволно глава, след като каза и повтори сто пъти, че не му се нрави, че това била крава на бедняци, която надали би могъл да продаде, че нямала мляко, че маслото от него било лошо, най-накрая каза, че ще я вземе само заради добрата си душа и желанието да направи услуга на мама Барберен, която била добра жена. Горката Червенушка, която сякаш разбираше какво става, отказа да излезе от обора и започна да мучи. – Мини зад нея и я изкарай – каза ми търговецът, като ми подаде камшика, който висеше на врата му. – Ааа, така не – каза мама Барберен. И тя хвана кравата за юлара и й заговори кротко. – Хайде, хубавице, да вървим, да вървим. И Червенушка тръгна. Когато стигнаха до пътя, търговецът я върза отзад на каруцата си и тя нямаше друг избор, освен да последва коня. Ние се върнахме в къщата. Но още дълго време чувахме мученето й. Нямаше вече нито масло, нито мляко. Сутрин – комат хляб, вечер – посолени картофи. Последният ден преди постите дойде малко след като продадохме Червенушка. Предишната година на този ден мама Барберен бе направила угощение с палачинки и баници и аз толкова ядох, толкова много ядох, че тя умря от щастие. Но тогава си имахме Червенушка, която ни даваше мляко за размесването на тестото и масло, за да го изпържим. Без Червенушка вече нямаше нито мляко, нито масло, нито угощение. Ето какво си казах аз тъжно. Но мама Барберен ми бе подготвила изненада. Въпреки че не обичаше да взима от хората, тя бе поискала чаша мляко от една съседка, масло от друга и когато аз се прибрах на обяд, я сварих да сипва брашно в голяма калена тенджера. – Я виж ти! Брашно! – казах аз, като се приближих към нея. – Ами да – каза тя с усмивка, – това наистина е брашно, мой мъничък Реми, хубаво пшенично брашно. Виж как хубаво ухае. Ако бях посмял, щях да попитам за какво ще е това брашно. Но точно защото имах огромно желание да узная, не посмях да кажа нищо. А и, от друга страна, не исках да казвам, че знам, че е последният ден преди постите, за да не огорчавам мама Барберен. – Какво се прави с брашно? – попита ме тя, като ме гледаше. – Хляб. – И още? – Каша. – И още? – Ами… не знам. – Напротив, знаеш. Но тъй като си малко възпитано момче, не смееш да го кажеш. Знаеш, че днес е последният ден преди постите, денят на палачинките и баниците. Но тъй като знаеш, че нямаме нито масло, нито мляко, не смееш да го кажеш. Така ли е? – О, мамо Барберен... – Тъй като предварително се сетих какво ще стане, се погрижих на този ден да не ти е тъжно. Виж в сандъка. Бързо вдигнах капака и видях мляко, масло, яйца и три ябълки. – Дай ми яйцата – каза ми тя – и докато аз ги счупя, обели ябълките. Докато аз режех ябълките на парчета, тя счупи яйцата в брашното и започна да размесва всичко, като от време на време добавяше лъжица мляко. Когато тестото бе готово, мама Барберен сложи тавата върху горещата пепел и оставаше само да чакаме вечерта, когато трябваше да ядем палачинките и баничките. За да съм честен, трябва да си призная, че денят ми се стори дълъг и аз няколко пъти повдигах платното, което покриваше тавата. – Ще изстудиш тестото – казваше мама Барберен – и няма да втаса добре. Но то си втасваше прекрасно и на места се появяваха подутини, нещо като мехурчета, които се пукаха. От втасалото тесто се носеше приятно ухание на яйца и мляко. – Насечи дърва – каза ми тя, – трябва ни хубав огън без дим. Най-накрая запалихме лоената свещ. – Сложи дърва в огъня – каза ми тя. Нямаше нужда да ми повтаря втори път това, което очаквах с такова нетърпение. Скоро се вдигна голям пламък и проблясващата му светлина изпълни кухнята. Тогава мама Барберен откачи тигана от стената и го постави на огъня. – Дай ми маслото. Тя бодна с върха на ножа парче, голямо колкото малък орех, и го сложи в тигана, където то се стопи с цвъртящ шум. Ах! Това наистина бе хубав аромат, който от дълго време не бяхме вдъхвали, поради което ставаше още по-приятен. А колко хубава бе мелодията, издавана от цвъртенето и съскането на маслото. При все че бях силно погълнат от тази музика, ми се стори, че чух стъпки на двора. Кой би могъл да ни безпокои по това време? Сигурно някоя съседка, която идваше да поиска огън. Не се спрях повече върху тази мисъл, защото мама Барберен, която бе гребнала тесто от тавата, го изсипа в тигана като бяла покривка от тесто и сега не беше моментът да се разсейвам. В прага се удари тояга, а после веднага вратата се отвори внезапно. – Кой е там? – попита мама Барберен, без да се обръща. В стаята бе влязъл мъж и пламъкът, който го освети изцяло, ми показа, че той носеше бяла блуза и държеше голяма тояга в ръка. – Значи празнувате? Не се притеснявайте – каза той грубо. – О, Боже мой! – извика мама Барберен, като бързо остави тигана на земята. – Ти ли си, Жером? После ме хвана за ръката, избута ме към мъжа, който стоеше на прага, и каза: – Това е баща ти. [*]Една левга е равна на 4,452 километра – бел. ред.