6. – Добре дошли, мила Пелин... Гледам, вашият преследвач вече е заел мястото си... – Да, много му хареса под това дърво... Знаете ли, най-накрая научих кой е... – Не думайте! Кой е? – Няма да кажа. Първо вие ще разказвате. – Но... – Да, слушам ви. – Какво ще стане, ако ми кажете? – Вие поставихте правилата, госпожо Розела. – Така да бъде... Докъде бяхме стигнали? – До първите години от брака ви... – Първите ни години... – Да, първите ви години... – Минаха изключително спокойно... Алдо работеше като асистент в университета, а аз се грижех за дъщеря ни Таня, която се роди една година след брака. Беше едно красиво, весело и здраво момиченце... Въпреки че се роди два месеца преждевременно, прегръщаше жадно гърдите ми и живота. Освен това баща ми, който се разбираше добре с Алдо, от време на време ни помагаше материално... Бяхме на прага на една щастлива картина, която поетът Абидин Дино би искал да опише. Но облаците на съдбата започнаха да засенчват семейното ни огнище... – Сигурно Адолф Хитлер. – Да. Интересувате ли се от история? – Всъщност не особено. Но спряхте да разказвате на толкова интересно място, че не издържах на любопитството и потърсих информация в Гугъла. Като се имат предвид, че сте еврейка, и периодът, в който се развива историята, не беше трудно да предположа какво ви е накарало да страдате. – В такъв случай сигурно сте чували за Кристалната нощ[*]. [*]Нощта на 9 срещу 10 ноември 1938 г., в която нацистите извършват погром над евреите в Германия и Австрия – бел. прев. – Не. – Искате ли да чуете? – Абсолютно. – Тогава, моля ви, затворете очи. – Защо? – Не задавайте въпроси. Затворете ги. – Добре. – Затворихте ли ги здраво? – Да. – Представете си първо една витрина... Като на магазин или на фасадата на оранжерия за цветя... – Хм... – Виждате ли я? – Виждам я. – Нека изведнъж витрината да се взриви[**]! [**]Героинята използва остаряла дума, която не се употребява вече в съвременния турски език – бел. прев. – Какво? – Да се взриви! Да се натроши на парчета! Да стане на сол... Със страхотен трясък... Представяте ли си го? – Да... – Сега мислете за хиляди такива витрини... Картината оживява ли в представите ви? – Хиляди... – И всички се взривяват заедно с падащите върху тях тухли... В нощната тъма побесняла от гняв тълпа пали сградите, магазините... – Като на филм. – Да... Страхотен погром, оглушителни писъци, горящи къщи, унищожени надежди... Зловещ дим, издигащ се в небето... И ви уверявам, това не е филм. – Нацистите ли правеха всичко това? – Палят магазините, синагогите и училищата... В онази студена ноемврийска нощ, всичко е така покрито с парчета стъкла, че улиците заблестяват ослепително на лунната светлина. Спираща дъха гледка... Затова наричат това черно събитие „Кристална нощ”.... От този момент нататък никой евреин не се чувства вече сигурен в Германия. – Затова ли заминахте за Истанбул? – Всъщност беше идея на баща ми... Тъй като нацисткото правителство обвини евреите за случилото се и под претекст, че трябва да платят обезщетение, наложи невероятни данъци. Изпращаха тези, които не могат да платят, в концентрационни лагери. И баща ми поиска да заминем при роднините в Истанбул, преди положението да е излязло съвсем извън контрол. Мислеше най-вече за сигурността на внучката си. С Алдо планираха всичко. В началото на март с дъщеря ми щяхме да се качим на влака за Истанбул. А Алдо щеше да замине за участие на конференция в университета, в който учите в момента. – Каква конференция? Не е ли можел да не участва? – Госпожице, ако познавахте Алдо, нямаше да се учудвате... – Той беше влюбен първо в професията си, после в мен... Никога не съм го упреквала за това... Защото още от самото начало беше оставил в мен чувството, че работата му е преди всичко останало... Бях го приела такъв, какъвто е... Не нацистите, ами всички дяволи от ада да бяха дошли, нямаше да го откажат да отиде на конференцията... – Разбирам. – При това направи, каквото зависеше от него... Билетите, влакът, Истанбул – всичко беше уредено... Това стана възможно благодарение на усилията на семейния приятел Сами Гюнцберг, който е бил зъболекар на Ататюрк, и на това, че Алдо похарчи всичко, каквото имаше. И без това данъците бяха разорили баща ми. Напускайки Берлинската гара, си обещахме след една-две седмици да гледаме заедно светлините на Босфора. – Хубаво... – Алдо ми разказа, че от известно време си кореспондира с истанбулските университети и че е напът да бъде приет като академичен кадър. По онова време турските висши учебни заведения отваряха вратите си за евреите, най-вече за тези, които се занимават с точни науки. – Беше ли всичко наред? – Не особено... Една седмица след като заминахме за Истанбул, немската армия вече се бе отправила към Чехословакия... Хитлер бе напът да нападне Полша. Пътищата до Истанбул изведнъж станаха много опасни. – А господин Алдо как успя да стигне до Истанбул? – Там е въпросът... Не успя. – Добре, а как се видяхте? – Не можахме. – Но войната е продължила пет години. – Да. – Не може да бъде, госпожо Розела... – Може, мадмоазел, за съжаление... Докато не свърши войната, с Алдо не успяхме да се видим. 7. – Госпожо Розела, днес искам да ви питам нещо. – И аз искам да ви питам нещо! – Тогава питайте първо вие. – Не, първо вие. – Добре. Извинете ме за любопитството, но какво стана с баща ви и майка ви, когато вие отидохте в Истанбул? – Какво може да стане? – Страхувам се да предположа. – Не сте ли гледали филми от Втората световна война? Особено нещата, които са се случвали в концентрационните лагери? – Ах, госпожо Розела, много съжалявам. – Както и да е, станалото – станало, мъртвите са мъртви. Нека да не си разваляме настроението. А аз мога ли да задам въпроса си? – Моля... – Баща ви имаше хотели, нали? – Да. – Тоест семейството ви е богато. – Да, при това доста... – Тогава? – Тогава какво? – Вие не изпитвате материални затруднения. Защо идвате тук и се измъчвате да си бъбрите с една възрастна жена? – Хубав въпрос. – Отговорихте като политиците. Ако един политик каже: “добър въпрос”, това в действителност означава: “Господ да те накаже, това ли намери да питаш?” – Ха-ха-ха... – Колко хубаво се смеете. – Благодаря. – Естествено, както и поруменяването на бузите ви. Мъжете сигурно си умират за това. – Госпожо Розела, моля ви. – Добре, вашият отговор? – Първо, аз не се отегчавам да разговарям с вас. Моля ви, повярвайте в това. Тоест в началото може и да съм мислила така, но сега и аз с нетърпение очаквам деня, в който се виждаме. – Много се радвам да чуя това. – Второ, ние не се разбираме с баща ми. След като майка ми си тръгна, баща ми имаше много жени в живота си. Дори беше сгоден за някои от тях. Но нито една от тези жени не можа да ме обикне. – Защо? – Всъщност не ги обвинявам за това. Държах се като отвратително дете, като се опитвах да си изкарам на тях мъката по майка ми. Естествено, че това повлия лошо на живота на баща ми. Не мога да ви опиша как се измъчваха горките жени да не показват омразата, която изпитваха към мен. От една страна, богатството на баща ми, от друга страна, неговата противна дъщеря, тоест аз... Не можете да си представите какво ли не правех, за да тормозя тези жени. – Например? – Отначало започнах да правя малки бели. Видях, че се получава, и започнах да правя все по-големи. Нервни кризи ли не щете в ресторантите, които посещавахме, депресии по време на пътувания, затваряне в стаите... Дори и няколко сцени на самоубийство. – Ех, да можех да ги видя. – Бъдете сигурна, че нямаше да искате. – Как правихте опити за самоубийство? – Гълтането на лекарства бе най-класическият метод. С времето със затворени очи можех да улуча дозата, която осигурява изпращането в болница за промиване на стомаха. След известно време нервите на жените толкова се разстройваха, че отношенията им с баща ми започваха да охладняват. А и на баща ми те му омръзваха, тъй като бяха непрекъснато напрегнати и нервни. След като ги докарвах до това състояние, оставах безмълвна и наблюдавах събитията с невинен поглед, сякаш не бях аз причината за всичко това. – Ще се обидите ли, ако се засмея, тъй като не мога да се въздържа, като ви слушам? – Не, защо да се обиждам. И на мен сега ми се струва комично. Естествено, че от гледна точка на баща ми нямаше нищо смешно. – По този въпрос никога ли не разговаря с вас насаме? – Няколко пъти направи опити да говори, сядаше срещу мен с вид на бащите от американските сериали, които проявяват разбиране. Но аз знаех какво искам и никога не отстъпих нито крачка назад. – И... – И в резултат на това, ето ме тук. – Тоест бяхте изпратена тук. – Точно така... Както е казвал господин Алдо. В момента баща ми има много сериозна връзка. Бога ми, жената действително е много красива. Тя е бивша манекенка. С черни къдрави коси, дълги крака, с обувки с тънки токчета... Прилича на състезателен кон. – Значи той се e влюбил. – Какво говорите, направо е луд по тази жена. Естествено, той се страхуваше да не направя пак някой гаф и затова взе това решение. Дори когато получих дипломата си, мястото ми в тукашния университет вече беше отдавна уредено. – Сърдите ли се на баща си? – Не знам... Някога му бях сърдита. Сърцето ми беше изпълнено с омраза. Като гледах снимките на баща ми в жълтата преса, на които беше прегърнал известни жени, ми идеше да се хвърля от Кулата на Галата. – Ах, Кулата на Галата... – В действителност не съм я виждала отблизо, но трябва да е красива. – Да, мадмоазел, красива е. Дори е красиво човек да мечтае да се хвърли оттам. – Наистина ли? И вие ли сте си го мислили? – Семейството на Алдо живееше на улица “Бююк Хендек” в подножието на Кулата... Вечерите съм си представяла много глупави неща, гледайки Кулата от прозореца на стаята ми. – Но не сте го направили. – Да... Никога не съм била толкова смела. И двете сме неуспели Хазерефен Челеби[*]-та. [*]Хазерефен Челеби – известен османски учен от XVII век, осъществил успешен опит за летене, като, скачайки от Кулата на Галата, е прелетял 6000 м през Босфора, с криле от опъната кожа, които си е направил сам – бел. прев. – Вярно е... Нямаме криле. – Рядко ли си ходите в Истанбул? – Веднъж на няколко месеца... Тогава обикновено отсядам при приятели. Дори понякога той не научава, че съм в града. – И не искате пари от баща си? – По-точно, не желая да му искам. Понякога, когато съм принудена или когато заговори необузданият потребител в мен, не издържам. Но всеки път, когато направя това, се чувствам омърсена, сякаш съм продала душата си. А баща ми категорично не иска да работя тук каквато и да е работа. Дори сериозно се скарахме, когато шпионинът, който ме следи, му докладвал, че продавам местни вестници на улицата. Оттогава не си говорим. – Кога стана това? – В деня, в който се запознах с вас. – Защо не иска да работите? – Вероятно, въпреки всичко, и той има сърце. Сигурно го гризе съвестта. С част от сърцето си осъзнава, че заради удоволствията на оная му работа е изпратил дъщеря си в това далечно и скучно градче и не може да се освободи от чувството за вина. И затова се престарава да посрещне всяка моя нужда. Но аз искам да печеля пари и да скъсам вече единствената връзка между мен и него. – ... – ... – ... – Госпожо Розела, извинете... – Няма нищо, госпожице, няма нищо. – Не знаете как се ненавиждам, когато започна да плача така изведнъж. – Можете да плачете, хубаво мое дете. Можете да плачете колкото си искате в този дом. Ние имаме нужда и от това в този живот... – Мога ли да си взема от тези кърпички? – Разбира се... Зелда! – Ох, Боже... Много се засрамих, че се държа като глупачка. – Моля ви, не се стягайте. – Ха-ха-ха... Страхотна сте, госпожо Розела. Точно навреме... – Няма що... Зелда! Ах, Зелда, ще донесете ли една чашка от нашия ментов ликьор на госпожицата? Разбира се, и на мен. – Зелда знае ли турски? – Още не съм сигурна, защото тя въобще не говори... Може би не разбира, но се досеща какво искам да кажа по тона на гласа ми и по мимиките ми. Може би с времето, горката, е била принудена да научи малко, тъй като ние с моя Алдо обикновено говорехме на турски. – Затруднявала се е вероятно. – Права сте, госпожице. За един немски евреин никак не е лесно да научи турски. – А вие как научихте? – До известна степен бях принудена. Защото попаднах сред моите сефарадски роднини в Истанбул, болшинството от които не знаеха немски език. Всъщност всички знаеха френски, но не знам защо бях завладяна от желанието да напредна с турския, който бях научила от Алдо. Всъщност нямах и какво друго да правя. Бях заприличала на кукумявка, която по цял ден седи вкъщи, чете романи, слуша новините от фронта по радиото и очаква писмо от своя мъж. Нямаше кой знае какво друго да правя, освен да работя много върху турския си и да разговарям на френски с моите зълви и свекърва ми. – Те харесваха ли ви? – Всички бяха добри хора. Вероятно отначало ме считаха за високомерна. Естествено, не го казваха открито, но разбирах от израза на лицата им, че не се чувстват спокойни в мое присъствие. Когато човек отива в нова страна, като чувство за самозащита държи насочени антените си дори и за най-малките вибрации. – Ох, аз ли не знам? – Известно време след като пристигнахме, семейството се премести на вилата в Бююкада[*]... Спомням си, че много ми харесаха боровете на острова, когато ги видях за първи път от парахода. Там ме очакваше дървена къща с вдигащи се нагоре прозорци, както и стаи, ухаещи на жасмин... Път, по който минаваха файтони, чардак с асми, които гледаха към отсрещната страна на пътя, и външни стълби, обвити в хортензии и зюмбюли. [*]Най-населеният от Принцовите острови в Мраморно море – бел. прев. – Колко красиво... – Малък и голям салон, трапезария и кухня... Килими, постлани върху дървено дюшеме, дървени нарове край стените, възглавници с бели калъфки. Спомням си го като че ли беше вчера... – Госпожо Розела, колко хубаво разказвате... – След това виковете на амбулантните търговци... Сладките пъпеши, кашкавалът и ароматните тикви, които продаваха... Моята свекърва Ребека, която правеше вити банички и boyiko ... – А това какво е? – Вoyiko ли? – Да. – Вид тестено изделие със сирене... Овкусява се с пипер и захар... – Супер. – Ако искате, Зелда ще направи другата седмица. – Ами не мога да кажа не. – И не казвайте... Както виждам, нямате нужда от диети, дори няма да е лошо да качите един-два грама. – Е, да.... – Всъщност, имах и странното чувство, което изпитва една млада жена, дошла от Севера, да бъде сред хора от Средиземноморието. От една страна, забелязвах как тайно ме съзерцават и казваха за мен: Blako komo la nyeve... – Тоест? – Бяла като сняг. – Ау... – Моите руси коси по онова време, сините очи и бялата ми кожа разтуптяваха сърцата както на жените, така и на мъжете. Даже му завиждаха на Алдо. – Не можем да ги съдим. – Ето и вашия ментов ликьор. Убедена съм, че не сте го опитвали преди това. – Права сте... Благодаря, Зелда. – Всъщност в онези години положението на евреите в Турция не беше блестящо. Може да не бяха попаднали в ръцете на нацистите, но забелязваха обръча на забраните, който бавно се стесняваше около тях. Думата „евреин”, макар и не толкова, колкото в Германия, предизвикваше негативни чувства. – Но защо? – Причините бяха различни... Първо, предположението, че всички евреи са богати... Приемаше се, че те не ходят войници, че не са изстрадали примирието, че се занимават с търговия, докато чедата на родината мрат на фронта, и че са богато население. А самите евреи се чувстваха като чужденци, те бяха нещо като гости. Тъй като водеха живот на затворено общество и на парахода за Острова си говореха помежду си на френски, без да искат, предизвикваха у мюсюлманите такова... – Какво такова? – Не можах да намеря точната дума. – Враждебност ли? – Не, чак толкова не. – Реакция ли? – Nein... – Предразсъдък ли? – А, да... Предразсъдък... Няма значение, това са неприятни спомени. – Вероятно съм много невежа. – Не, само сте много млада. – Продължете, моля ви. – Страхувам се да не се отегчите. – И какво ще стане, ако се отегча? – Нищо... – Как нищо? – Може да не дойдете пак да ме видите. – И? – Няма да дойдете, това е. – ... – И аз ще остана сама. – Недейте така, госпожо Розела... – Видяхте ли, вие не сте единствената, която плаче в този свят. – Ръката ви е ледена... Студено ли ви е? – Малко... Може би и малко се уморих... Имате ли нещо против, ако днес спрем дотук? – Моля ви. А мога ли да остана още малко? Дори и да не говорим. – Разбира се, колкото искате. Дори може да слушаме музика. Каква музика обичате? – По-добре да не ви казвам. – Наистина нямам плоча на Пласибо, но... – Ах, видяхте тишъртката ми ли? – Да, наистина, много красива жена. – Хахаха.... – Какво има? – Госпожо Розела, това не е жена. Това е солистът на групата. Браян Молко. – Видяхте ли, сега се превърнах в глупава старица! – Да ви кажа ли нещо? Всъщност вашата усмивка е супер! – Благодаря. Но недейте да мръзнете по тази тениска. – Няма, в къщата е много топло. – Aimez-vous Brahms?[*] [*]Обичате ли Брамс? (фр.) – бел. прев. – За съжаление и по този въпрос съм невежа. – Тогава за мен е чест да ви запозная с Брамс... Да видим дали ще намеря плочите... В кое чекмедже бяха... – И аз някой път ще ви запозная с Пласибо и с Шебнем Ферах[*]... [*]Известна турска рок певица – бел. прев. – Очаквам с нетърпение... Ох, как ме боли кръстът, като се навеждам така! – Да дойда ли да ви помогна? – Няма нужда, намерих ги... Между другото, щяхте да ми кажете кой е шпионинът, който ви следи. – А, да... Отиде на кино, горкичкият. – Къде? – Искам да кажа, че се увлякохме в разговора и го забравихме. – Да видим... Вижте в какво състояние е, още седи на оградата и трепери под дъжда. – Той е сладкар. – Сладкар ли? – Да... Работи в сладкарницата на хотел „Дьо ла Пе”. – Откъде знаете? – Като се връщах вчера следобед в общежитието, той пак беше по следите ми. Престорих се, че влизам в сградата, и се скрих зад ъгъла. След това тръгнах след него. – Наистина ли? Опасна сте. – Да ви кажа ли нещо? Ако искам, мога да бъда хиляди пъти по-добър шпионин от този глупак. Той дори не ме и усети, докато стигна до хотела. После влезе в сладкарницата, сложи бяла престилка и веднага застана зад щанда. Сложих си качулката на главата и влязох след него. От разговора с шефа му разбрах какво работи и как се казва. – И как се казва? – Саркис. Сладкарят Саркис. Много смешно, нали? – А след това? Той не ви ли видя? – Свалих си качулката и застанах пред него, като поисках да ми даде два кроасана. Как ми се искаше да го бях снимала в този момент глупака и да ви го покажа сега. Сбърка се направо! После си взех кроасаните и се върнах в стаята си като кралица. – Госпожице, добре че запазихте това за накрая. Имахме нужда днешният ден да завърши така весело. – Нали?