След “Законите на Мърфи”, “Принципът на Питър” и “Законите на Паркинсън” капиталистическите чиновнически структури родиха “Принципът на Дилбърт” – сатиричния и афористичен поглед към проблемите на офис служителя. Авторът Скот Адамс първоначално започва да публикува в “Уолстрийт джърнъл” серии от карикатури за абсурдните канцеларски ситуации. Комиксите му се радват на небивал успех и скоро личната електронна поща на Адамс е претрупана от писма на читатели, които разказват собствените си перипетии в службата. От всички получени истории авторът успява да извлече основните принципи, които управляват света на бизнеса и определят живота на редовия трудещ се. Естествено, сред управленските решения, които най-много ядосват служителите, са “обичайните заподозрени” – качеството, делегирането на пълномощия и реорганизацията в работата, но първенството неизменно се държи от “идиотите, издигнати на ръководни постове”. Така се стига до формулирането на основния принцип на Дилбърт: “Най-некадърните служители ги повишават на най-високи длъжности, за да не пречат на способните да работят”, а “когато се налагат съкращения, първо уволняват най-способните, защото те най-лесно ще си намерят нова работа”. Всъщност, “Принципът на Дилбърт” е офисбиблия. Или по-скоро контрабиблия на идиотизмите от работната среда. Героите на Скот Адамс работят с лаптопи и джиесеми, но психологически и емоционално възпроизвеждат някои култови образи от литературната класика. Изобщо, афористичният труд за служителя Дилбърт е ориентиран към “малкия човек”, обезличен сред гигантоманията на корпоративното общуване. За онеправданото чиновничество Скот Адамс е онова, което е Уди Алън за алиенираната интелигенция – шут, който не се свени да шамаросва с думи цялата оядена бизнес върхушка на модерния свят.